Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (37)

Глава XXXVI
Поглед към малахитовата локва

Беше неделя вечер. Всичко бе чисто и свежо. Дори Машук, обрасъл с храсти и горички, изглеждаше грижливо сресан и дъхаше на брилянтин от планински цветя.

Бели панталони от най-разнообразни материи се мяркаха по мъничкия перон: панталони от коноп, молескин, ленени, от грубо платно и фино трико. Тук ходеха по сандали и с ризи с отворени яки. Със своите тежки, мръсни ботуши, груби прашни панталони, дебели жилетки и напечени сака концесионерите се чувствуваха като чужди. Сред цялото това многообразие от весели басмички, с които се гиздеха курортните девици, най-светъл и най-елегантен беше костюмът на началничката на гарата.

За почуда на всички пристигащи началник-гарата бе жена. Рижите й къдри изскачаха изпод червената фуражка с два сребърни галуна на околишката. Тя бе облечена с бял униформен кител и бяла пола.

След като се нагледаха на началничката, прочетоха току-що залепения афиш за гастролите на театър „Колумб“ в Пятигорск и изпиха две чаши нарзан от по пет копейки, пътниците влязоха в града с трамвая по линията Гарата—Цветарника. За вход в Цветарника им взеха десет копейки.

В Цветарника имаше много музика, много весели хора и твърде малко цветя. Симфоничният оркестър изпълняваше от бялата раковина на естрадата „Танцът на комарите“. В Лермонтовата галерия продаваха нарзан. Нарзан продаваха по будките и с колички.

Никой не се интересуваше от двамата изпоцапани търсачи на брилянти.

— Ех, Писанчо — каза Остап, — чужди сме ние на този празник на живота.

Първата нощ от курорта концесионерите прекараха край минералния извор.

Едва тук, в Пятигорск, когато театър „Колумб“ изнасяше за трети път пред слисаните граждани своята „Женитба“, съдружниците разбраха колко трудна е гонитбата на съкровища. Да проникнат в театъра, както те предполагаха по-рано, бе невъзможно. Зад кулисите нощуваха Галкин, Палкин, Малкин, Чалкин и Залкинд, чиято купонна диета не им позволяваше да живеят в хотел.

Така се нижеха дните и приятелите, капнали от умора, нощуваха до мястото, където Лермонтов се е дуелирал, и изкарваха хляба си, като пренасяха багажа на туристите-средняци.

На шестия ден Остап успя да завърже познанство с монтьора Мечников, управляващ хидропресата. По това време Мечников, който поради липса на пари всеки ден се наливаше с нарзан направо от извора, бе изпаднал в ужасно състояние и според наблюденията на Остап продаваше на пазара някои предмети от театралния реквизит. Окончателното споразумение бе постигнато на сутрешното наливане при минералния извор. Монтьорът Мечников назоваваше Остап сладур и се съгласяваше.

— Може — каза той, — това винаги може, сладур. С наше удоволствие, сладур.

Остап тутакси схвана, че монтьорът е изпечен в тези работи.

Договарящите се страни се гледаха един друг в очите, прегръщаха се, тупаха се по гърбовете и вежливо се смееха.

— Е — каза Остап, — един десетак за цялата работа!

— Сладур! — учуди се монтьорът. — Озлобявате ме. Аз съм човек, измъчен от минералната вода.

— А вие колко искате?

— Дайте половин стотарка. Ами че имуществото е държавно. Аз съм човек измъчен.

— Добре. Вземете двадесетак! Съгласен ли сте? Е, по очите ви виждам, че сте съгласен.

— Съгласието е продукт на пълното непротивене на страните.

— Знае да приказва, кучето — пошепна Остап на ухото на Иполит Матвеевич, — слушайте и се учете.

— Кога ще донесете столовете?

— Столовете срещу парите.

— Това може — каза Остап, без да се замисля.

— Парите отнапред — заяви монтьорът. — Сутринта парите, вечерта — столовете, или вечерта — парите, а на другата сутрин — столовете.

— А не може ли днес — столовете, а утре — парите? — пробваше Остап.

— Аз, сладур, съм човек измъчен. Такива условия душата ми не приема.

— Но аз едва утре ще получа пари телеграфически — каза Остап.

— Тогава и ще говорим — заключи упоритият монтьор, — а сега, сладур, приятно прекарване при извора, аз си тръгвам: много работа ме чака с пресата. Симбиевич ме е хванал за гушата. Сили нямам вече. А може ли да се живее само с минерална вода?

И Мечников, великолепно осветен от слънцето, си тръгна.

Остап погледна строго Иполит Матвеевич.

— Времето — каза той, — което ние имаме, това са парите, които нямаме. Писанчо, ние трябва да направим кариера. Сто и петдесет хиляди рубли и нула, нула копейки лежат пред нас. Необходими ни са само двадесет рубли, за да стане съкровището наше. Тук не трябва да се подбират никакви средства. Или господар, или говедар. Избирам господаря, за да не се проваля.

Остап се завъртя замислен около Воробянинов.

— Съблечете си сакото, предводителю, по-живо! — каза той неочаквано.

Остап взе от ръцете на слисания Иполит Матвеевич сакото, хвърли го на земята и започна да го тъпче с прашните си чепици.

— Какво правите? — завайка се Воробянинов. — Петнадесет години как нося това сако и още е като ново!

— Не се вълнувайте! Скоро то няма да бъде като ново! Дайте си и шапката! Сега посипете панталона си с прах и го оросете с минерална вода. По-живо.

След няколко минути Иполит Матвеевич стана мръсен до погнуса.

— Сега вече сте готов, получихте пълна възможност да печелите пари с честен труд.

— Какво трябва да правя? — плачевно запита Воробянинов.

— Френски език, надявам се, знаете?

— Много лошо. В рамките на гимназиалния курс.

— Хм… Ще трябва да се борави в тия рамки. Ще можете ли да кажете на френски следната фраза: „Господа, шест дни не съм ял“?

— Мосю — започна Иполит Матвеевич, като се запъваше, — мосю, хм… хм… жьо ньо, така ли, жьо ньо манж па… шест, как ли беше: ен, дьо, троа, катр, сенк… сис… сис… жур. Значи, жьо ньо манж па сис жур.

— Ех, пък едно произношение имате, Писанчо! Впрочем какво може да се иска от един просяк! Разбира се, просякът в Европейска Русия говори френски по-лошо от Милеран, Е, Писанчо, а в какви рамки знаете немски език?

— Защо ми е всичко това? — възкликна Иполит Матвеевич.

— За това — отвърна Остап натъртено, — защото вие още сега ще отидете при Цветарника, ще застанете на сянка и ще просите милостиня на френски, немски и руски език, като наблягате, че сте бивш член на Държавната дума от фракцията на кадетите. Целият чист приход ще постъпи в джоба на монтьора Мечников. Разбрахте ли?

Иполит Матвеевич се преобрази. Гърдите му се извиха като Дворцовия мост в Ленинград, в очите му проблесна мълния и из ноздрите, както се стори на Остап, излезе гъст дим. Мустаците започнаха бавно да щръкват.

— Ай-ай-ай — каза великият комбинатор, без ни най-малко да се изплаши, — я го погледнете. Не човек, а някакво конче-вихрогонче!

— Никога — изгърмя изведнъж Иполит Матвеевич, — никога Воробянинов не е подлагал ръка!

— Тогава подложете крак, стари глупако! — изкрещя Остап. — Не сте подлагали ръка?

— Не съм подлагал.

— Как ви се вижда този алфонсизъм^[1]? Три месеца живее на моя гръб. Три месеца аз го храня, поя, възпитавам и сега тоя Алфонс се сили и заявява, че той… Е, добре! Достатъчно, другарю! Едно от двете: или тутакси ще тръгнете към Цветарника и довечера ще донесете десет рубли, или автоматически ви изключвам от числото на съдружниците концесионери. Ще броя до пет. Да или не? Едно…

— Да-а — промърмори предводителят.

— В такъв случай повторете молбата.

Мосю, жьо ньо манж па сис жур. Гебен зи мир, бите, етвас копек ауф дем вдюк брот. Подарете нещичко на бившия депутат от Държавната дума.

— Още веднъж. По-жално!

Иполит Матвеевич повтори.

— Е, добре. Талантът за просия е заложен у вас още от детинство. Тръгвайте. Среща при извора в полунощ. Имайте предвид, че това не е заради романтиката, а чисто и просто — вечер подхвърлят повече.

— А вие къде ще отидете? — запита Иполит Матвеевич.

— За мене не се безпокойте. Аз действувам както винаги на най-трудното място.

Приятелите се разделиха.

Остап изтича в книжарничката, купи оттам за последните десет копейки квитанционен кочан и около един час седя на бордюра, за да номерира квитанциите и се подпише на всяка една от тях.

— Преди всичко системата — мърмореше си той, — всяка обществена копейка трябва да бъде отчетена.

Великият комбинатор тръгна с пехотинска крачка по планинския път, който заобикаляше Машук и водеше до мястото на дуела на Лермонтов с Мартинов, като минаваше покрай санаториумите и почивните домове.

Задминаван от автобусите и конните екипажи, Остап излезе при Провала.

Малка, издълбана в скалите галерия извеждаше в конусообразна падина. Галерията свършваше с тераска, от която можеше да се види на дъното на Провала локвичка с малахитова зловонна течност. Провала минаваше за забележителност на Пятигорск и поради това всекидневно се посещаваше от много екскурзианти, групово и поотделно.

Остап веднага съобрази, че Провала може да бъде доходно перо за човек, лишен от предразсъдъци.

„Чудна работа — размишляваше Остап, — как градът не се е сетил досега да взема по десет копейки вход за Провала. Това, види се, е единственото място, където пятигорчани пускат туристите без пари. Аз ще унищожа това позорно петно върху репутацията на града, ще поправя възмутителната небрежност.“

И Остап постъпи така, както му подсказваше разумът, здравият инстинкт и създалата се ситуация.

Той се спря пред входа за Провала и като размахваше кочана с квитанции, от време на време подвикваше:

— Вземайте си билети, граждани! Десет копейки! За деца и червеноармейци безплатно! За студенти — пет копейки! За нечленове на профсъюза — тридесет копейки!

Остап бе на прав път — пятигорчани не посещаваха Провала, а да се смъкнат десет копейки от съветския турист за вход „някъде“, не представляваше какъвто и да било труд. Към пет часа се събраха вече около шест рубли. Помогнаха нечленовете на профсъюза, каквито в Пятигорск имаше много. Всички доверчиво даваха своите монети от по десет копейки, а един червендалест турист, забелязал Остап, каза тържествуващ на жена си:

— Виждаш ли, Танюша, какво ти казвах аз вчера? А ти твърдеше, че за Провала не се плаща вход. Не може да бъде, нали така, другарю?

— Точно така — потвърди Остап, — изключено е да не се взема за вход. За членове на профсъюза — десет копейки, а за нечленове — тридесет копейки.

Привечер към Провала се приближиха два автобуса с харковски милиционери-екскурзианти. Остап се изплаши и искаше да се престори на невинен турист, но милиционерите така плахо се натрупаха около великия комбинатор, че път за отстъпление нямаше. И Остап се развика с достатъчно твърд глас:

— За членове на профсъюза — десет копейки, но тъй като представителите на милицията могат да бъдат приравнени към студентите и децата, то за тях — по пет копейки.

Милиционерите платиха, като деликатно се осведомиха за каква цел се вземат тия петаци.

— За капитален ремонт на Провала — дръзко отвърна Остап, — за да не се провали съвсем.

Докато великият комбинатор ловко събираше пари за поглед към малахитовата локва, Иполит Матвеевич, прегърбен и потънал от срам, стоеше под акацията и без да гледа разхождащите се, предъвкваше трите втълпени му фрази:

— Мосю, жьо ньо манж па… Гебен зи мир, бите… Подарете нещичко на депутата от Държавната дума…

Подхвърляха наистина не малко, но някак с безразличие. Ала изговаряйки с чисто парижко произношение думата „манж“ и трогвайки душите с бедственото си положение на бивш член на Държавната дума, Воробянинов успя да събере около три рубли в медни монети.

Едрият пясък хрущеше под краката на разхождащите се. С малки паузи оркестърът изпълняваше творби от Щраус, Брамс и Григ. Пъстрата тълпа шумно минаваше покрай стария предводител и пак се връщаше. Сянката на Лермонтов невидимо витаеше над гражданите, които ядяха кисело мляко на верандата на бюфета. Лъхаше на одеколон и на газове от минералните извори.

— Подарете на бившия член на Държавната дума — мърмореше предводителят.

— Кажете, вие наистина ли сте били член на Държавната дума? — чу се над ухото на Иполит Матвеевич. — И действително ли сте ходили на заседания? Ах! Ах! Висока класа!

Иполит Матвеевич вдигна очи и примря. Пред него подскачаше като врабченце въздебеличкият Авесалом Владимирович Изнуренков. Той бе сменил кафявия лодзински костюм с бяло сако и сиви пепитени панталони. Бе необикновено възбуден и от време на време подскачаше на една-две педи от земята. Изнуренков не позна Иполит Матвеевич и продължаваше да го обсипва с въпроси:

— Кажете, наистина ли сте виждали Родзянко? Наистина ли Пуришкевич е бил плешив? Ах! Ах! Каква тема! Висока класа!

Като продължаваше да се върти, Изнуренков пъхна на слисания предводител три рубли и побягна. Но в Цветарника дълго още се мяркаха неговите въздебели бедра и едва ли не се сипеше от самите дървета:

— Ах! Ах! „Не пей, красавице, пред мен ти песните на Грузия печална!“ Ах! Ах! „Напомнят ми те за друг живот и брегове далечни!…“ Ах! Ах! „А на сутринта тя отново се усмихваше!“ Висока класа!…

Иполит Матвеевич продължаваше да стои, забил поглед в земята. И напразно стоеше той така. Много неща не можа да види.

В чудната тъма на пятигорската нощ по алеите на парка се разхождаше Елочка Шчукина, влачейки след себе си покорния, помирилия се с нея Ернест Павлович. Пътуването до Киселите води беше последният акорд в тежката борба с дъщерята на Вандербилд. Гордата американка неотдавна бе отпътувала със собствената си яхта за Сандвичевите острови, за да се развлече.

— Хо-хо! — се носеше сред нощната тишина. — Знаменито, Ернестуля! Кр-р-расота!

В осветения бюфет седеше свенливият крадльо Алхен със съпругата си Сашхен. Страните й бяха украсени както и преди с николаевски полубакенбарди. Алхен срамежливо ядеше шишчета по татарски, като ги заливаше с кахетинско №2, а Сашхен, поглаждайки бакенбардите си, чакаше поръчаната есетра.

След ликвидирането на дом №2 на „Общественото осигуряване“ (бе продадено всичко, включително и дочената шапка на готвача и лозунгът: „Като дъвчеш старателно храната, ти помагаш на обществото“) Алхен реши да си почине и да се поразвлече. Съдбата сякаш закриляше този сит мошеник. През деня той се канеше да отиде към Провала, но не успя. Това го спаси: Остап би смъкнал от свенливия домакин не по-малко от тридесет рубли.

Иполит Матвеевич се повлече към извора едва когато музикантите събираха своите триножници, празничната публика се разотиваше и само влюбените двойки усилено въздишаха в пустите алеи на Цветарника.

— Колко събрахте? — запита Остап, когато прегърбената фигура на предводителя се появи край извора.

— Седем рубли двадесет и девет копейки. Три рубли банкнота. Останалите — медни и малко сребърни.

— За първи дебют, прекрасно! На вас може да се разчита! Вие ме трогвате, Писанчо! Но бих искал да зная — кой глупак ви даде три рубли? Може би не сте давали ресто?

— Изнуренков ги даде.

— Не може да бъде! Авесалом? Виж го ти тантуркото! Къде се е довлякъл! Говорихте ли с него? Ах, той не ви е познал!

— Разпитваше ме за Държавната дума! Смееше се!

— Ето, виждате ли, предводителю, не е толкова лошо да бъде човек просяк, особено когато има непретенциозно образование и слаба постановка на гласа! А вие се дърпахте, за лорд-пазител на печата, искахте да минете! Е, Писенце, и аз не прекарах времето си напразно. Словом и цифром — петнадесет рубли. Общо — ще стигнат.

На другата сутрин монтьорът получи парите, а вечерта домъкна двата стола. Изключено било, както той каза да вземе третия стол. Звуковото оформяване играело карти на него.

За по-голяма сигурност приятелите се изкачиха почти на самия връх на Машук.

Долу лежеше с ярките си неподвижни светлини Пятигорск, Малко по-ниско от Пятигорск слаби светлинки сочеха селото Горячеводское. На хоризонта иззад планината изпъкваше с две паралелни пунктирани линии Кисловодск.

Остап погледна към звездното небе и измъкна от джоба познатите ни вече клещи.