Метаданни
Данни
- Серия
- Остап Бендер (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Двенадцать стульев, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Д. Загоров, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2009 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2010 г.)
Издание:
Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола
Трето издание
Преводач: Д. Загоров
Редактор: Д. Станкова
Редактор на издателството: М. Драгостинова
Художник: Ж. Станкулов
Художествен редактор: П. Мутафчиев
Коректори: А. Панайотова, А. Славова
Дадена за набор: ноември 1980 г.
Подписана за печат: септември 1981 г.
Излязла от печат: януари 1983 г.
Издателство на Отечествения фронт
Государственное издательство художественной литературы
Москва, 1956
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
- — Корекция на маркери
Статия
По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Дванадесетте стола | |
| Двенадцать стульев | |
 | |
| Автор | Иля Илф и Евгений Петров |
|---|---|
| Създаване | |
| Първо издание | 1928 г. |
| Оригинален език | руски |
| Вид | роман |
| Следваща | „Златният телец“ (1931) |
| Преводач | Димитър Загоров |
| Начало | В уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть. |
| Край | Великолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход. |
| Дванадесетте стола в Общомедия | |
„Дванадесетте стола“, издаван и като „12-те стола“ и „Дванайсетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“), е роман на Иля Илф и Евгений Петров. Написан е през 1927 г. и е първата им съвместна творба. През 1928 г. е публикуван в сп. „Тридесет дни“ (№ 1–7); същата година излиза и като отделна книга. Сюжетът се основава на търсенето на диаманти, скрити в един от дванадесет стола, но историята, разказана в творбата, не се ограничава до приключенския жанр – според изследователите тя съдържа „глобален образ на епохата“.
Литературната общност от 20-те години посреща появата на романа доста сдържано. Подкрепят го писателят Юрий Олеша, политикът Николай Бухарин, критикът Анатолий Тарасенков и някои други. От 1949 г. до средата на 50-те години „Дванадесетте стола“ и следващият роман на съавторите – „Златният телец“ (1931), са забранени за публикуване след проектопостановление на Секретариата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – „За грубата политическа грешка на издателство „Съветски писател“ от 14 декември 1948 г.“, публикувало двата романа в тираж от 75 000 екземпляра.
Първото издание на български е през 1937 г. Творбата е филмирана многократно.
История на създаването
За създаването на романа разказват както самите съавтори, така и братът на Евгений Петров – Валентин Катаев. Според литературните критици Давид Фелдман и Михаил Одески на определен етап е станало трудно да се отдели легендата от реалните събития.[1]
Според мемоарите на Евгений Петров темата на творбата е предложена от Валентин Катаев, който през август 1927 г. заявява, че иска да стане „съветския Дюма-баща“ и, избирайки него и Илф за „литературни негри“, им препоръча да напишат приключенски роман за пари, скрити в столове, обещавайки впоследствие да мине с майсторската си ръка по черновата им. Илф и Петров възприемат сериозно идеята, решавайки (по предложение на Иля Илф) да пишат заедно. „Започнахме да импровизираме. Бързо се съгласихме, че сюжетът за стола не трябва да бъде основата на романа, а само причината, повод да се покаже живота“.[2]
Основната работа по романа е извършена през септември-декември 1927 г.[3] След като написват първата част за един месец, съавторите занасят ръкописа на Катаев. Той решава, че те не се нуждаят от наставничество, тъй като вижда почерк на напълно оформени писатели.[4] В същото време той – „Дюма-баща“, им поставя две условия: романът да бъде посветен на него като инициатор на проекта и след получаване на първия хонорар съавторите да му подарят златна табакера.[5][6] Според Фелдман и Одески в подобна интерпретация на събитията има пародийна препратка към „игра на литературен баща“.[7]
Персонажи
- Главни герои
- Остап Бендер – великият комбинатор;
- Иполит Воробянинов (Писе) – „предводител на дворянството“, „отец“ (баща) на руската демокрация;
- Отец Фьодор – свещеник, главният конкурент.
- Второстепенни герои
- Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
- Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
- Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
- Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)
Сюжет
През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.
Издания на български език
Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.
Екранизации
- Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
- В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
- Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
- През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
- През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
- През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванайсетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
- По данни от IMDb[8] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[9], Doce sillas, Las (1962)[10], Treze Cadeiras (1957)[11], Sju svarta be-hå (1954)[6], It's in the Bag! (1945)[12]
Бележки
- ↑ Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. Москва, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 5.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 146–147.
- ↑ Яновская, Л. М. Почему вы пишете смешно? Об И. Ильфе и Е. Петрове, их жизни и их юморе. Москва, Наука, 1969. с. 32.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148, 152.
- ↑ а б imdb.com
- ↑ Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. М.: Вагриус, 1999. ISBN 5-7027-0652-8. Моссква, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 8.
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
Външни препратки
- „Дванайсетте стола“ на сайта
„Моята библиотека“
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Двенадцать стульев“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
Глава IV
Музата на далечните пътувания
Един час преди пристигането на вечерния пътнически влак пред касата се бе наредил и поглеждаше страхливо към входните врати отец Фьодор, облечен с късо, малко под коленете, палто и с плетена кошница в ръка. Той се страхуваше да не би попадията, въпреки неговото настояване, да дотича на гарата да го изпраща и тогава будкаджията Прусис, който седеше в бюфета и черпеше с бира финансовия агент, веднага щеше да го познае. Отец Фьодор поглеждаше с почуда и свян своите открити за погледа на всички миряни раирани панталони.
Качването във влака носеше обичайния си скандален характер. Пътниците, превити под тежестта на преголемите торби, тичаха от локомотива до опашката на влака и от опашката до локомотива. Зашеметен, отец Фьодор тичаше заедно с всички. Като всички и той говореше с кондуктора угоднически, понеже и той като всички се страхуваше, че касиерът му е издал „неправилен“ билет, и едва когато го пуснаха най-после във вагона, си възвърна обикновеното спокойствие и дори се развесели.
Локомотивът изпищя с все сила и влакът потегли, като отнасяше Отец Фьодор в неизвестни далнини по работа загадъчна, но обещаваща явно големи изгоди.
Интересно нещо е железопътната зона. Попаднал в нея, и най-обикновеният гражданин чувствува известна загриженост и бързо се превръща или в пътник, или в получател на стоки и багаж, или просто в скитник без билет, помрачаващ живота и служебната дейност на кондукторските бригади и перонните контрольори.
От оня момент, когато гражданинът навлиза в железопътната зона, която той дилетантски нарича гара или спирка, животът му рязко се променя. Тутакси около него се заумилкват разни Ермактимофеевичи в бели престилки с никелирани плочки на лявата гръд и услужливо поемат багажа. От този момент гражданинът не принадлежи вече на себе си. Той е пътник и започва да изпълнява всички задължения на пътника. Тия задължения са много сложни, но приятни.
Пътникът яде твърде много. Простосмъртните нощем не ядат, но пътникът яде и през нощта. Яде той пържено пиле; което е скъпо за него, твърдо сварени яйца, вредни за стомаха, и маслини. Когато влакът преминава през стрелката, по полиците дрънкат много чайници и подскачат запънати във вестници пилета, лишени от бутчетата си, отскубнати от пътниците.
Но пътниците не забелязват нищо. Те си разказват анекдоти. Редовно след всеки три минути целият вагон се тресе от смях. После настъпва тишина и кадифен глас разказва следващия анекдот:
— Умира стар евреин. Около него са жена му и децата. „Моше тука ли е?“ — пита евреинът с отпаднал глас. „Тука е.“ — „А леля Брана дойде ли?“ — „Дойде.“ — „Ами баба къде е? Не я виждам.“ — „Ето къде се е изправила.“ — „А Исак?“ — „Исак е тук.“ — „А децата?“ — „Ето ги, всички деца са тук.“ — „Кой тогава остана в магазина?!“
В същия миг чайниците започват да дрънкат и пилетата на горните полици пърхат, разтревожени от силния смях. Но пътниците не забелязват това. Всеки таи любимия си анекдот, който трепетно дочаква, своя ред. Новият разказвач бута с лакът съседите си, умолително крещи: „А на мене ето какво ми разказваха!“ — завладява с мъка вниманието и започва:
— Един евреин се прибира в къщи и си ляга да спи до жената. По едно време чува — под кревата някой дращи. Евреинът пъха ръката си под кревата и пита: „Ти ли си, Джек?“ А Джек лизва ръката му и отвръща: „Аз съм.“
Пътниците примират от смях, тъмната нощ забулва полята, от комина на локомотива излитат палави искри и високите семафори със светещи зелени очила коректно отминават, гледайки влака отгоре.
Интересно нещо е железопътната зона! По всички краища на страната летят дълги тежки влакове за далечни пътувания. Навсякъде пътят е открит. Навред блести зелената светлина — пътят е свободен. Полярният експрес се изкачва към Мурманск. Огънат и изгърбен на стрелката, от Курската гара изскача „Първи—К“, проправяйки си път към Тифлис. Пътническият далекоизточен влак заобикаля Байкал и с пълна пара се приближава към Тихия океан.
Музата на далечните пътувания примамва човека. Тя вече откъсна отец Фьодор от тихия провинциален кът и го хвърли бог знае в коя губерния. И бившият предводител на дворянството, а сега книговодител в Отдела за гражданско състояние Иполит Матвеевич Воробянинов е вече разтревожен до дъното на душата си и е намислил дявол знае какво.
Музата разпилява хората по страната. Един си намира сияеща годеница на десет хиляди километра от града, в който служи. Друг в гонитба за съкровища изоставя телеграфо-пощенското отделение и лети като гимназист към Алдан. А трети си седи в къщи, гали любовно напредналата си херния и чете съчиненията на граф Салиас, купени вместо за една рубла — за пет копейки.
На втория ден след погребението, с чието уреждане любезно се зае майсторът на ковчези Безенчук, Иполит Матвеевич отиде на работа и изпълнявайки възложените му задължения зарегистрира собственоръчно смъртта на Клавдия Ивановна Петухова, петдесет и девет годишна, домакиня, безпартийна, жителка на околийския град Н., по произход дворянка От Старгородска губерния. След това Иполит Матвеевич помоли да му бъде разрешен полагаемият му се двуседмичен отпуск, получи четиридесет и една рубла, сбогува се е колегите си и си тръгна за в къщи. По пътя се отби в аптеката.
Помощник-аптекарят Леополд Григориевич, наричан от роднини и приятели Липа, стоеше зад червения полиран тезгях, заобиколен от млечнобели буркани с отрова, и със свойствената си нервност предлагаше на балдъзата на пожарния командир крем
Ала балдъзата на пожарния командир искаше
Но в аптеката имаше само крем „Анго“ против почерняване и борбата между толкова противоположните парфюмерийни продукти продължи половин час. Победи все пак Липа, като продаде на балдъзата на пожарния командир червило и машинка за изтребване на дървеници, направена по принципа на самовара, но външно приличаща на лейка.
— Какво желаете?
— Нещо за коса.
— За растене, премахване, боядисване?
— Какво ти растене! — каза Иполит Матвеевич. — За боядисване.
— За боядисване имаме прекрасно средство „Титаник“. Получено направо от митницата. Контрабандна стока. Не се измива нито със студена, нито с гореща вода, ни със сапун, ни с газ. Радикален черен цвят. Шишенце за половин година струва три рубли и дванадесет копейки. Препоръчвам ви го като на добър познат.
Иполит Матвеевич повъртя в ръце квадратното шишенце „Титаник“, погледна с въздишка етикетчето и остави парите на масата.
Иполит Матвеевич се върна в къщи и с погнуса почна да облива главата и мустаците си с „Титаник“. Цялата къща завоня.
Следобед зловонието намаля, мустаците изсъхнаха, но се слепиха и можаха да се разчешат с голям труд. Радикалният черен цвят излезе с малко зеленикав оттенък, но за повторно боядисване вече нямаше време.
Иполит Матвеевич измъкна от кутията на тъща си намерения предишната вечер списък на скъпоценностите, преброи всички налични пари, заключи къщата, скри ключовете в задния си джоб, качи се в бързия влак №7 и отпътува за Старгород.