Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (19)

Глава XVIII
Мебелният музей

Лиза избърса с кърпичка устата си и изтърси трохите от блузката. Стана й по-весело. Тя стоеше пред табелка:

 

 

Да се върне в къщи, и бе неудобно. А нямаше при кого да отиде. В джоба й дрънчаха двадесет копейки. И Лиза реши да започне самостоятелния си живот с посещението на музея. Провери парите си и влезе във вестибюла.

Там тя веднага се натъкна на човека с овехтяла брада, който, впил мрачен поглед в малахитовата колона, цедеше през зъби:

— Богато са живеели хората!

Лиза погледна колоната с благоговение и се отправи за горния етаж.

Тя се повъртя десетина минути в малките квадратни стаи с толкова ниски тавани, че всеки влязъл тук човек изглеждаше гигант.

Това бяха стаи, мебелирани в стил ампир от времето на Павел I, от махагон и карелска бреза — със строги, странни и войнствени мебели. Два квадратни шкафа, чиито стъклени вратички бяха пресечени с кръстосани копия, стояха срещу писалищната маса. Масата бе необятна. Да се седне край нея, бе равносилно да седнеш на Театралния площад, при което Болшой театър с колонадата и четирите бронзови грамадни коня, откарващи Аполон на премиерата на „Червения мак“, биха изглеждали върху масата като мастилница. Така поне се струваше на Лиза, хранена с моркови като някой заек. По ъглите имаше кресла с високи облегала, които най-отгоре бяха извити като рога на овен. Слънцето играеше по тапицировката на креслата в прасковен цвят.

В такова кресло човек с удоволствие би седнал веднага, но сядането бе забранено.

Лиза мислено си представи как би изглеждало креслото в безценния стил павловски ампир до нейния матрак на червени ивици. Нямаше да е лошо. Тя прочете окачената на стената табелка с научно и идеологично обоснование на стила ампир от времето на Павел 1 и натъжена, че те с Коля нямат стая в този дворец, се озова в някакъв коридор.

Вляво от самия под се подаваха ниски полукръгли прозорци. През тях, под краката си, Лиза видя огромна бяла зала с колони, с прозорци от двете страни. В залата също имаше мебели и сновяха посетители. Лиза се спря. Никога досега тя не бе виждала още зала под краката си.

Захласната и онемяла от възторг, Лиза дълго гледа надолу. Изведнъж забеляза, че там, от креслата към бюрото, минават нейните днешни познати — Бендер и неговият спътник, представителният старец с бръснатата глава.

— Чудесно! — каза Лиза. — Няма да ми бъде така скучно.

Тя много се зарадва, изтича долу и веднага се обърка. Попадна в червена гостна, където имаше около четиридесет предмета. Бяха орехови мебели с извити крачета. От гостната нямаше изход. Трябваше да изтича обратно през кръглата стая с горно осветление, която беше мебелирана сякаш само с пъстри възглавнички.

Лиза тичаше покрай брокатени кресла от Италианското възраждане, покрай холандски шкафове, покрай голям готически креват с балдахин на черни вити колони. На това легло човек би изглеждал не по-голям от орех.

Най-сетне тя чу глъчката на групата посетители; те слушаха невнимателно ръководителя си, който порицаваше империалистическите замисли на Екатерина 11 във връзка със слабостта на покойната императрица към мебелите стил Людвик XVI.

Това бе именно голямата зала с колони, с прозорци от двете страни. Лиза отиде на другия край, където познатият й другар Бендер говореше нещо разпалено на своя спътник с обръснатата глава.

Когато се приближи, тя чу звучен глас:

— Мебели в стил шик-модерн. Но май че не са тия, които ни интересуват…

Да, но тук безспорно има и други зали. Трябва да разгледаме последователно всичко.

— Здравейте — каза Лиза.

Двамата се обърнаха и в същия миг се намръщиха.

— Здравейте, другарю Бендер. Много се радвам, че ви намерих. Така сама ми е скучно. Нека да разглеждаме всички заедно.

Концесионерите се спогледаха. Иполит Матвеевич се престори на весел, макар да му бе неприятно, че Лиза може да ги забави и им попречи във важната работа — търсенето на брилянтовия стол.

— Ние сме типични провинциалисти — каза Бендер нетърпеливо, — но как вие, московчанката, сте попаднали тука?

— Съвсем случайно. Скарах се с Коля.

— Я виж ти! — забеляза Иполит Матвеевич.

— Хайде да излезем от тази зала — рече Остап.

— Но аз още не съм я разгледала. Тя е толкова хубавичка.

— Започва! — пошепна Остап на ухото на Иполит Матвеевич; после се обърна към Лиза и добави: — Тук няма какво да се гледа. Упадъчен стил. Епохата на Керенски.

— Казваха ми, че тук някъде имало мебели, работа на майстор Гамбс — обади се Иполит Матвеевич, — нека да отидем там.

Лиза се съгласи, хвана Воробянинов под ръка (той й се струваше чудно мил представител на науката) и тръгна към изхода. Въпреки цялата сериозност на положението и настъпилия решителен момент в търсенето на съкровищата Бендер, който вървеше след девойката, весело се подсмиваше. Разсмиваше го предводителят на команчите в ролята на кавалер.

Лиза страшно много пречеше на концесионерите. Докато те само с един поглед определяха, че търсените мебели не са в съответната зала и неволно се повличаха към следващата, Лиза се застояваше дълго във всеки кът. Тя прочиташе на глас всички печатни критични бележки за мебелите, правеше остри забележки по адрес на посетителите и дълго се спираше пред всеки експонат. Неволно и без да си дава сметка за това, тя приспособяваше видените мебели за своята стаичка и нуждите си. Готическият креват не й хареса никак. Той бе твърде голям. Дори да получеше Коля по някакво чудо стая от осем квадратни метра, то и тогава средновековното легло не би се поместило в стаята. Но все пак Лиза дълго обикаля кревата и измерва с малките си крачки истинската му площ. Беше й много весело. Тя не забелязваше киселите физиономии на своите спътници, чиито рицарски характери не им позволяваха да хукнат презглава към стаята на майстор Гамбс.

— Ще потърпим — прошепна Остап, — мебелите няма да избягат; а вие, предводителю, не се притискайте о момичето. Ревнувам.

Воробянинов самодоволно се усмихна.

Залите се нижеха бавно. Нямаха край. Мебелите от александровската епоха бяха представени с многобройни комплекти. Сравнително малките размери на тия мебели доведоха Лиза във възторг.

— Гледайте, гледайте! — наивно крещеше тя, като хващаше Воробянинов за ръкава. — Виждате ли това бюро? Колко би подхождало за нашата стая! Нали?

— Разкошни мебели! — раздразнено каза Остап. — Само че упадъчни.

— Тук вече бях — каза Лиза, влизайки в червената гостна, — мисля, че не си струва да се спираме.

За нейно учудване равнодушните към мебелите спътници застинаха на вратата като часовои.

— Защо се спряхте? Да вървим. Уморих се вече.

— Почакайте — каза Иполит Матвеевич, като се освобождаваше от ръката й, — една минутка.

Голямата стая бе претъпкана с мебели. Гамбсовски столове бяха наредени покрай стената и около масата. Диванът в ъгъла също бе ограден със столове. Техните извити крачета и удобни облегала бяха вълнуващо познати на Иполит Матвеевич. Остап го гледаше изпитателно. Иполит Матвеевич пламна.

— Вие сте уморена, госпожице — обърна се той към Лиза, — поседнете ей тука и си починете, а ние с него ще пообиколим още малко. Тази зала ми се струва интересна.

Накараха Лиза да седне.

Концесионерите се отдръпнаха до прозореца.

— Те ли са? — запита Остап.

— Май че са те. Трябва да ги разгледам по-внимателно.

— Всички столове ли са тук?

— Сега ще ги преброя. Почакайте, почакайте…

Воробянинов започна да мести поглед от стол на стол.

— Но чакайте — каза той най-сетне, — столовете са двадесет. Не може да бъде. Трябва да са всичко десет.

— Но вие се вгледайте хубавичко. Може да не са същите столове. Тръгнаха между столовете.

— Е? — припираше Остап.

— Облегалата сякаш не са като на моите.

— Значи, не са те?

— Не са.

— Напразно май съм тръгнал с вас.

Иполит Матвеевич бе напълно сломен.

— Добре — рече Остап, — заседанието продължава. Столът не е игла. Ще се намери. Дайте тук ордерите. Ще трябва да се влезе в неприятен контакт с администрацията на музея. Седнете до момичето и чакайте. Веднага ще се върна.

— Защо сте така натъжен? — запита го Лиза. — Навярно се уморихте?

Иполит Матвеевич гледаше да се отърве с мълчание.

— Глава ли ви боли?

— Да, малко. Грижи, знаете. Липсата на женски ласки се отразява върху живота.

Отначало Лиза се учуди, а след това, като погледна своя събеседник с бръсната глава, наистина го съжали. Очите на Воробянинов бяха очи на страдалец. Пенснето не можеше да скрие ясно очерталите се торбички. Резкият преход от спокойния живот на деловодител в околийско гражданско отделение към неудобния и изпълнен с грижи живот на човек, тръгнал на лов за брилянти, и авантюрист не можеше да не остави своя отпечатък. Иполит Матвеевич бе отслабнал много и черният му дроб се обаждаше. Под строгия надзор на Бендер Иполит Матвеевич губеше физиономията си и бързо се разтапяше под влиянието на могъщия интелект на сина на турския поданик. Сега, останал за минутка насаме с очарователната гражданка Калачова, му се прищя да й разкаже за всички горчивини и тревоги, но не посмя да стори това.

— Да — каза той, като гледаше с нежност събеседничката си, — такива работи. Но как живеете вие, Елизавета…

— Петровна. А вас как ви казват? Воробянинов назова името и презимето си.

„Приказка за голямата любов“ — помисли си Иполит Матвеевич, като се вглеждаше в простодушното личице на Лиза. Старият предводител на дворянството почувствува такова силно, непреодолимо желание за женска ласка, чиято липса се отразява така тежко върху живота, че тутакси грабна ръчичката на Лиза в своите набръчкани ръце и започна пламенно да й говори за Париж. Поиска му се да е богат, щедър и обаятелен. Искаше му се да бъде привлекателен и в отделно сепаре, под звуците на оркестри, да пие шампанско с красавицата от дамския оркестър. За какво можеше да говори с това момиче, което абсолютно нищо не знаеше нито за шампанското, нито за дамските оркестри и което поради природата си не можеше дори да схване цялата прелест на този жанр? А как му се искаше да бъде привлекателен! И Иполит Матвеевич се мъчеше да прелъсти Лиза с разказите си за Париж.

— Вие научен работник ли сте? — запита Лиза.

— Да, до известна степен — отвърна Иполит Матвеевич, съзнавайки, че от момента на запознаването си с Бендер отново е придобил несвойственото му през последните години нахалство.

— Простете за нескромността, но на колко сте години?

— За науката, която представлявам в момента, това няма значение. Лиза бе покорена от този бърз и на място отговор.

— Но все пак? Тридесет? Четиридесет? Петдесет?

— Почти. Тридесет и осем.

— Охо! Изглеждате значително по-млад.

Иполит Матвеевич се почувствува щастлив.

— Кога ще ми доставите удоволствие да ви видя отново? — запита той с глух глас.

Лиза се засрами много. Почна да се върти в креслото и се натъжи.

— Къде се губи другарят Бендер? — запита тя с тъничко гласче.

— Е, кога? — попита Воробянинов нетърпеливо. — Кога и къде ще се видим?

— Ами не зная. Когато искате.

— Днес може ли?

— Днес?

— Моля ви.

— Е, добре. Нека да е днес. Наминете към нас.

— Не, нека се видим някъде навън. Времето сега е прекрасно. Знаете ли стиховете:

Май — немирникът, май — магьосникът,

вее със свежо ветрило.

— От Жаров ли са тези стихове?

— М-м да… Струва ми се. Та, значи, днес? Къде?

— Колко сте чуден! Където искате. Искате ли при огнеупорния шкаф? Знаете ли го? Когато се здрачи…

Иполит Матвеевич едва успя да целуне ръката на Лиза, което направи много тържествено, на три пъти, и Остап се върна. Той беше много сериозен.

— Извинете, мадмоазел — каза той бързо, — но ние с моя приятел не можем да ви придружим. Излезе малка, но твърде важна работица. Трябва веднага да отидем на едно място.

Иполит Матвеевич не можа да си поеме дъх.

— Довиждане, Елизавета Петровна — каза той бързешком, — извинявайте, извинявайте, извинявайте, но ние страшно бързаме.

И съдружниците изтичаха, като оставиха смаяната Лиза в стаята, натъпкана с мебели, изработка на майстор Гамбс.

— Ако не бях аз — започна Остап, когато слизаха по стълбището, — нищо нямаше да излезе. Вие трябва да ми се кланяте! Поклонете ми се, метани ми правете, не се страхувайте, главата ви няма да се откъсне! Слушайте! Вашите мебели нямат музейно значение. Мястото им не е в музея, а в казармата на изправителния батальон. Доволен ли сте от тази ситуация?

— Какво издевателство! — възкликна Воробянинов, който бе започнал да се освобождава от игото на могъщия интелект на сина на турския поданик.

— Мълчание — отвърна студено Остап, — вие не знаете какво става. Ако сега не вземем нашите мебели — свършено е. Никога няма да ги видим. Току-що имах в канцеларията тежичък разговор със завеждащия тази историческа смет.

— Е, и какво? — закрещя Иполит Матвеевич. — Какво ви каза завеждащият?

— Каза всичко, каквото трябва. Не се вълнувайте. „Кажете — помолих го аз, — как да се обясни, че изпратените ви по ордер мебели от Старгород не са в наличност?“ Запитах, разбира се, любезно, по приятелски. „Какви мебели? — пита той. — При мене в музея такива факти не се наблюдават!“ Тутакси му пъхнах ордера под носа. Зарови се в книжата. Търси половин час и най-сетне се връща. Е, как мислите вие? Къде са мебелите?

— Изчезнали? — изписка Воробянинов.

— Представете си, не. Представете си, че в тази неразбория те са оцелели. Както вече ви казах, те нямат музейна ценност. Струпали ги в склада и едва вчера, забележете, вчера, след седем години (седем години са стояли в склада!), били изпратени за публична разпродажба. Публичен търг в Главнаука^[1]. И ако не са ги купили вчера или днес сутринта, те са наши! Доволен ли сте?

— Бързо! — изкрещя Иполит Матвеевич.

— Файтонджия! — провикна се Остап.

Качиха се, без да се пазарят.

— Правете ми метани, правете ми метани! Не се бойте, хофмаршале! Вино, жени и карти ни са осигурени. Тогава ще си уредим и сметката за синята жилетка.

В пасажа на Петровка, където се помещаваше залата за публични търгове, концесионерите се втурнаха буйни като жребци.

Още в първото помещение те видяха това, което толкова дълго търсеха. Десетте стола на Иполит Матвеевич стояха на извитите си крачета наредени, покрай стената. Дори тапицировката им не беше нито потъмняла, нито избеляла, нито пък протъркана. Столовете бяха нови и чисти, сякаш току-що излезли изпод надзора на старателната Клавдия Ивановна.

— Те ли са? — запита Остап.

— Господи, господи — повтаряше Иполит Матвеевич, — те са, те са. Същите. Този път няма никакво съмнение.

— За всеки случай да проверим — каза Остап, като се мъчеше да запази спокойствие.

Той се приближи до продавача:

— Моля, тия столове не са ли от Мебелния музей?

— Тези ли? Тези — да.

— А продават ли се?

— Продават се.

— Цена?

— Цената още не е определена. Продаваме ги на търг.

— Аха. Днес ли?

— Не. Днес търгът вече свърши. Утре от пет часа.

— А сега не се ли продават?

— Не. Утре от пет часа.

Невъзможно бе да се откъснат от столовете току-така, изведнъж.

— Позволете ни — прошепна Иполит Матвеевич — да ги разгледаме. Може ли?

Концесионерите дълго разглеждаха столовете, сядаха по тях, гледаха за приличие и други вещи. Воробянинов сумтеше и току побутваше Остап с лакът.

— Благодарете ми! — шепнеше Остап. — Правете ми метани, предводителю!

Иполит Матвеевич бе готов не само да прави метани на Остап, но дори да целува подметките на малиновочервените му чепици.

— Утре — мълвеше той, — утре, утре, утре.

Искаше му се да запее.