Метаданни
Данни
- Серия
- Остап Бендер (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Двенадцать стульев, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Д. Загоров, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2009 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2010 г.)
Издание:
Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола
Трето издание
Преводач: Д. Загоров
Редактор: Д. Станкова
Редактор на издателството: М. Драгостинова
Художник: Ж. Станкулов
Художествен редактор: П. Мутафчиев
Коректори: А. Панайотова, А. Славова
Дадена за набор: ноември 1980 г.
Подписана за печат: септември 1981 г.
Излязла от печат: януари 1983 г.
Издателство на Отечествения фронт
Государственное издательство художественной литературы
Москва, 1956
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
- — Корекция на маркери
Статия
По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Дванадесетте стола | |
| Двенадцать стульев | |
 | |
| Автор | Иля Илф и Евгений Петров |
|---|---|
| Създаване | |
| Първо издание | 1928 г. |
| Оригинален език | руски |
| Вид | роман |
| Следваща | „Златният телец“ (1931) |
| Преводач | Димитър Загоров |
| Начало | В уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть. |
| Край | Великолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход. |
| Дванадесетте стола в Общомедия | |
„Дванадесетте стола“, издаван и като „12-те стола“ и „Дванайсетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“), е роман на Иля Илф и Евгений Петров. Написан е през 1927 г. и е първата им съвместна творба. През 1928 г. е публикуван в сп. „Тридесет дни“ (№ 1–7); същата година излиза и като отделна книга. Сюжетът се основава на търсенето на диаманти, скрити в един от дванадесет стола, но историята, разказана в творбата, не се ограничава до приключенския жанр – според изследователите тя съдържа „глобален образ на епохата“.
Литературната общност от 20-те години посреща появата на романа доста сдържано. Подкрепят го писателят Юрий Олеша, политикът Николай Бухарин, критикът Анатолий Тарасенков и някои други. От 1949 г. до средата на 50-те години „Дванадесетте стола“ и следващият роман на съавторите – „Златният телец“ (1931), са забранени за публикуване след проектопостановление на Секретариата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – „За грубата политическа грешка на издателство „Съветски писател“ от 14 декември 1948 г.“, публикувало двата романа в тираж от 75 000 екземпляра.
Първото издание на български е през 1937 г. Творбата е филмирана многократно.
История на създаването
За създаването на романа разказват както самите съавтори, така и братът на Евгений Петров – Валентин Катаев. Според литературните критици Давид Фелдман и Михаил Одески на определен етап е станало трудно да се отдели легендата от реалните събития.[1]
Според мемоарите на Евгений Петров темата на творбата е предложена от Валентин Катаев, който през август 1927 г. заявява, че иска да стане „съветския Дюма-баща“ и, избирайки него и Илф за „литературни негри“, им препоръча да напишат приключенски роман за пари, скрити в столове, обещавайки впоследствие да мине с майсторската си ръка по черновата им. Илф и Петров възприемат сериозно идеята, решавайки (по предложение на Иля Илф) да пишат заедно. „Започнахме да импровизираме. Бързо се съгласихме, че сюжетът за стола не трябва да бъде основата на романа, а само причината, повод да се покаже живота“.[2]
Основната работа по романа е извършена през септември-декември 1927 г.[3] След като написват първата част за един месец, съавторите занасят ръкописа на Катаев. Той решава, че те не се нуждаят от наставничество, тъй като вижда почерк на напълно оформени писатели.[4] В същото време той – „Дюма-баща“, им поставя две условия: романът да бъде посветен на него като инициатор на проекта и след получаване на първия хонорар съавторите да му подарят златна табакера.[5][6] Според Фелдман и Одески в подобна интерпретация на събитията има пародийна препратка към „игра на литературен баща“.[7]
Персонажи
- Главни герои
- Остап Бендер – великият комбинатор;
- Иполит Воробянинов (Писе) – „предводител на дворянството“, „отец“ (баща) на руската демокрация;
- Отец Фьодор – свещеник, главният конкурент.
- Второстепенни герои
- Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
- Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
- Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
- Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)
Сюжет
През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.
Издания на български език
Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.
Екранизации
- Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
- В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
- Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
- През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
- През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
- През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванайсетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
- По данни от IMDb[8] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[9], Doce sillas, Las (1962)[10], Treze Cadeiras (1957)[11], Sju svarta be-hå (1954)[6], It's in the Bag! (1945)[12]
Бележки
- ↑ Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. Москва, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 5.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 146–147.
- ↑ Яновская, Л. М. Почему вы пишете смешно? Об И. Ильфе и Е. Петрове, их жизни и их юморе. Москва, Наука, 1969. с. 32.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148, 152.
- ↑ а б imdb.com
- ↑ Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. М.: Вагриус, 1999. ISBN 5-7027-0652-8. Моссква, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 8.
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
Външни препратки
- „Дванайсетте стола“ на сайта
„Моята библиотека“
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Двенадцать стульев“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
Глава XXXVIII
Под облаците
Три дни след сделката на концесионерите с монтьора Мечников театър „Колумб“ отпътува с влака през Махачкала и Баку. През тия три дни, незадоволени от съдържанието на разтворените на Машук два стола, концесионерите чакаха от Мечников третия, последния от Колумбовските столове. Но монтьорът, изтерзан от минералната вода, трансформира двадесетте рубли в обикновена водка и стигна до такова състояние, че се Заключи в стаята с реквизита.
— На ви сега Кисели води! — рече Остап, когато научи за отпътуването на театъра. — Негодник е тоя монтьор. Иди, че имай след това работа с теаработници!
Остап стана още по-неспокоен. Шансовете за намиране на съкровището се увеличиха безкрайно.
— Трябват ни пари, за да отидем до Владикавказ — каза той. — Оттам ще заминем за Тифлис с автомобил по Военногрузинския път. Прекрасни изгледи! Вълшебен пейзаж! Чуден планински въздух! И като финал на всичко — сто и петдесет хиляди рубли нула, нула копейки. Има смисъл да се продължи заседанието.
Но не бе така лесно да отпътуват от Минерални води. Воробянинов се оказа некадърен да пътува без билет и тъй като опитите му да се качи на влака излязоха безуспешни, трябваше да стърчи край Цветарника и да се представя там за бивш окръжен училищен инспектор. Това има твърде малък успех. Две рубли за дванадесет часа тежък и унизителен труд. Но сумата беше достатъчна за билета до Владикавказ.
В Беслан свалиха от влака пътуващия без билет Остап и великият комбинатор упорито тича след влака цели три километра, като заплашваше с юмрук Иполит Матвеевич, който нямаше никаква вина.
След това Остап успя да скочи на стъпалото на влака, който се изкачваше бавно по Кавказкия хребет. От тази позиция той с любопитство наблюдаваше разкрилата се пред него панорама на Кавказките планини.
Минаваше три часът сутринта. Планинските върхове се осветиха с тъмнорозова слънчева светлина. Планините не се харесаха на Остап.
— Прекалено много шик — каза той. — Дива красота. Идиотско въображение. Излишна работа.
На Владикавказката гара открит автобус на Закавтопромторг очакваше пътниците и любезни хора канеха:
— Превозваме до града безплатно само тия, които ще пътуват по Военногрузинския път.
— Къде отивате, Писанчо? — запита Остап. — Ще се качим в автобуса. Нека ни возят безплатно.
Откараният с автобуса до агенцията на Закавтопромторга Остап не побърза да си запази място в колата. Той разгоряваше оживено с Иполит Матвеевич, любуваше се на опасаната с облаци Столова планина, като намираше, че планината наистина прилича на маса[1], и бързо се измъкна.
Във Владикавказ им се наложи да прекарат няколко дни. Но всички опити да се сдобият с пари за пътуването по Военногрузинския път или бяха съвсем безрезултатни, или даваха средства, достатъчни само да се прехранят. Опитът да измъкнат грошове от гражданите излезе безуспешен. Кавказкият хребет бе толкова висок и забележим, че бе невъзможно да се вземат пари за показването му. Той се виждаше почти отвсякъде. А други красоти във Владикавказ нямаше. Колкото до Терек, той течеше покрай Трека[2], входна такса за който събираше градската управа без съдействието на Остап. Подаянията, реализирани от Иполит Матвеевич, бяха тринадесет копейки за два дена.
— Достатъчно — каза Остап, — изходът е един: тръгваме пеша за Тифлис. За пет дни ще изминем двеста километра. Нищо, старче, прекрасни планински изгледи, чист въздух!… Трябват ни пари за хляб и чеснов салам. Към лексикона си можете да прибавите и няколко италиански фрази, това е вече ваша работа, но до довечера трябва да съберете най-малко две рубли! Днес няма да се обядва, скъпи другарю! Уви! Лош шанс…
Още в зори концесионерите прехвърлиха мостчето над Терек, заобиколиха казармите и навлязоха в зелената долина, по която минаваше Военногрузинският път.
— Провървя ни, Писанчо — каза Остап, — през нощта валя дъжд и сега няма да гълтаме прах. Дишайте чист въздух, предводителю. Пейте. Припомняйте си кавказки стихове. Дръжте се както подобава!…
Но Иполит Матвеевич не пееше и не си припомняше стихове. Пътят бе стръмен. Нощите, прекарани под открито небе, напомняха за себе си с бодежите в хълбоците, с тежестта в краката, а саламът — с постоянните и мъчителни киселини в стомаха. Воробянинов вървеше, наведен настрани, носеше двукилограмов хляб, увит с владикавказки вестник, и едва влачеше левия си крак.
Пак трябва да се върви! Но тоя път за Тифлис, тоя път по най-красивото в света шосе. На Иполит Матвеевич му бе вече съвсем безразлично. Той не гледаше встрани като Остап. Почти не забелязваше Терек, който започваше вече да бучи в дъното на долината. И само бляскащите под слънчевите лъчи ледени върхове смътно му напомняха за нещо: може би блясъка на брилянти, а може би и хубавите сребристи ковчези на майстор Безенчук.
След Балта пътят навлезе в дефилето и тръгна по тесен корниз, изсечен в тъмните отвесни скали. Спиралата на пътя се виеше нагоре и надвечер концесионерите се озоваха на гара Ларс, хиляда метра над морското равнище.
Пренощуваха безплатно в бедна кръчмица и дори получиха по чаша мляко, като подкупиха кръчмаря и гостите му с фокусите си при играта на карти.
Утрото бе така прелестно, че дори Иполит Матвеевич, освежаван от планинския въздух, закрачи по-бодро от вчера. Зад гара Ларс веднага се извиси грандиозната стена на Страничния хребет. Долината на река Терек тук се затвори с тесни проходи. Пейзажът ставаше все по-мрачен, а надписите по скалите — по-многобройни. Там, където скалите бяха притиснали Терек така, че мостът бе само двадесетина метра, концесионерите видяха толкова надписи по скалистите стени на дефилето, че Остап, забравил величественото Дарялско дефиле, закрещя, като се стараеше да надделее грохота и воплите на Терек:
— Велики хора! Обърнете внимание, предводителю. Виждате ли? Малко по-високо от облаците и по-ниско от орела! Надпис: „Коля и Мика, юли 1914 г.“ Незабравима картина! Обърнете внимание на художественото изпълнение! Всяка буква почти метър и написана с блажна боя! Къде сте вие сега, Коля и Мика!
Писанчо — продължи Остап, — хайде и ние да се увековечим. Да ударим Мика. Тъкмо имам й тебешир. Ей богу, в миг ще се изкача и ще напиша: „Тук са били Писанчо и Ося“.
И без да мисли дълго, Остап остави върху парапета, който заграждаше шосето от кипящата бездна на Терек, запасите от салама и започна да се катери по скалата.
Отначало Иполит Матвеевич следеше изкачването на великия комбинатор, но после се отвлече, обърна се и започна да разглежда основите на Тамариния замък, запазили се върху скалата, която приличаше на конски зъби.
През това време на две версти от концесионерите откъм Тифлис в Дарялското дефиле влезе отец Фьодор. Той вървеше с отмерена войнишка крачка, гледаше пред себе си с твърд диамантен поглед и се подпираше с дълга гега.
С последните си пари отец Фьодор стигна до Тифлис и сега крачеше пеша за родното място, като преживяваше от подаяния. Когато минаваше през Кръстния превал (2345 метра над морското равнище), го клъвна орел. Отец Фьодор замахна срещу дръзката птица с гегата и продължи пътя си.
Той вървеше, обгърнат от облаци, и мърмореше:
— Не користи ради, а токмо волею пославшей мя жени!
Разстоянието между враговете намаляваше. И когато свърна зад един остър завой, отец Фьодор налетя на старец със златно пенсне.
Дефилето се разцепи пред очите на отец Фьодор. Терек спря хилядолетния си вик.
Отец Фьодор позна Воробянинов. След страшния неуспех в Батум, където рухнаха всичките му надежди, новата възможност да получи богатството повлия по необикновен начин на отец Фьодор.
Той сграбчи Иполит Матвеевич за мършавия врат, стисна пръсти и закрещя с прегракнал глас:
— Къде дяна съкровището на тъща си, която ти затри?
Иполит Матвеевич, който не очакваше такова нещо, мълчеше, изблещил така очи, че те почти докосваха стъклата на пенснето.
— Казвай! — заповядваше отец Фьодор. — Покай се, грешнико! Воробянинов почувствува, че се задушава.
В този момент отец Фьодор, вече тържествуващ от победата, видя подскачащия по скалата Бендер. Техническият директор слизаше надолу и крещеше с цяло гърло:
Шумят разпенени вълни,
кипят от мрачните скали…
Силна уплаха смрази сърцето на отец Фьодор. Той машинално продължаваше да стиска предводителя за гърлото, но коленете му затрепериха.
— А, кого виждам?! — приветливо викна Остап. — Конкуриращата организация!
Отец Фьодор не губеше време. Подчинявайки се на инстинкта за самосъхранение, той грабна концесионния салам и хляба и офейка.
— Удряйте, другарю Бендер! — крещеше от земята дошлият на себе си Иполит Матвеевич.
— Хванете го! Дръжте!
Остап започна да дюдюка.
— Тю-у-у! — крещеше той и хукна да го гони. — Битката при пирамидите или Бендер на лов. Къде бягате, клиенте? Мога да ви предложа добре изпотрошен стол!
Отец Фьодор не издържа мъките на преследването и се покачи на една съвсем отвесна скала. Тласкаше го нагоре сърцето, което се изкачваше до самото му гърло, и особеният, известен само на страхливците сърбеж в петите. Краката сами се откъсваха от гранита и носеха своя повелител нагоре.
— У-у-у! — крещеше Остап отдолу. — Дръжте го!
— Открадна ни припасите! — ревна Иполит Матвеевич, притичвайки към Остап.
— Стой! — загърмя Остап. — Стой, на тебе казвам!
Но това придаде само нови сили на изнемогващия отец Фьодор. Той се напъна и с няколко скока се озова двадесетина метра над най-високия надпис.
— Върни салама! — викаше Остап. — Върни салама, глупако! Всичко ще ти простя!
Отец Фьодор вече нищо не чуваше. Той стигна до една равна площадка, на която човешки крак не бе стъпвал. Мъчителен ужас го обзе. Разбра, че няма да може да слезе. Скалата се спускаше перпендикулярно към шосето и за връщане назад не можеше дори да се мисли. Той погледна надолу. Там беснееше Остап, а на дъното на клисурата проблясваше златното пенсне на предводителя.
— Ще ви дам салама! — викна отец Фьодор. — Само ме снемете! В отговор шумеше Терек и от замъка на Тамара долитаха зловещи крясъци. Там бе свърталище на кукумявки.
— Смъ-ък-нете ме-е! — жално викаше отец Фьодор.
Той наблюдаваше всички маневри на концесионерите. Те тичаха под скалата и ако се съдеше по жестовете им, псуваха най-вулгарно.
След един час легналият по корем и надвесил глава надолу отец Фьодор видя, че Бендер и Воробянинов се приближават към Кръстния превал.
Бързо падна нощ. В непрогледния мрак и в адския шум под самите облаци трепереше и плачеше отец Фьодор. Не му бяха нужни вече земни съкровища. Той искаше само едно: да е долу, на земята.
През нощта той така ревеше, че понякога заглушаваше Терек, а на сутринта подкрепи силите си със салама и хляба и със сатанински смях изпращаше профучаващите долу автомобили. До края на деня той прекара в съзерцание на планините и на небесното светило — слънцето. А на следната нощ видя царица Тамара. Царицата долетя при него от своя замък и кокетливо каза:
— Ще бъдем съседи.
— Миличка! — с чувство изрече отец Фьодор. — Не от корист…
— Зная, зная — забеляза царицата, — а токмо волею пославшей тя жены.
— Отде знаете? — учуди се отец Фьодор.
— Зная. Елате, съседе. Ще поиграем на сантасе. Искате ли?
Тя се засмя и отлетя, изпращайки фойерверк в нощното небе.
На третия ден отец Фьодор започна проповед към птиците. Кой знае защо, той ги увещаваше да станат лютерани.
— Птици — говореше им той с отекващ глас, — покайте се публично за греховете си!
На четвъртия ден отдолу вече го показваха на екскурзиантите.
— Вдясно е замъкът на Тамара — обясняваха сведущите водачи, — а там вляво стои жив човек, но с какво живее и как е попаднал тук, не се знае.
— Див народ! — чудеха се екскурзиантите. — Деца на планините!
Плуваха облаци. Над отец Фьодор се виеха орли. Най-смелият от тях открадна остатъка от салама, размаха криле и събори хляба в пенещия се Терек.
Отец Фьодор се закани на орела с пръст и прошепна с лъчезарна усмивка:
Птиченцето не познава
нито грижи, нито труд;
то старателно не прави
дълговечен свой приют.
Орелът погледна изкосо отец Фьодор, изкряска и отлетя.
— Ах ти, орльо, орльо, долна твар си ти!
След десет дни пристигна от Владикавказ пожарната команда с необходимите коли и принадлежности и сне отец Фьодор от скалата. Когато го сваляха, той пляскаше с ръце и пееше с неприятен глас:
Ще бъдеш на света цари-и-и-ца
и моя спъ-ъ-тница вовек!
И суровият Кавказ многократно повтори стиховете на М. Ю. Лермонтов и музиката на А. Рубинщайн.
— Не користи ради — каза отец Фьодор на пожарния командир, — а токмо…
Откараха хилещия се свещеник в психиатричната болница.