Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (12)

Глава XI
Азбучникът „Огледало на живота“

На другия ден съдружниците се убедиха, че е неудобно да останат повече в стаята на вратаря. Тихон непрестанно мърмореше; той съвсем се обърка, след като видя господаря си най-напред с черни мустаци, след това със зеленикави, а накрая и съвсем без мустаци. Нямаше на какво да спят. В стаята се носеше миризма на гниещ тор, идваща от новите валенки на Тихон. Старите бяха запокитени в ъгъла и също не озонираха въздуха.

— Считам вечерта на спомените за закрита — каза Остап, — трябва да отидем на хотел.

Иполит Матвеевич трепна.

— Не бива.

— Защо пък?

— Там ще трябва да се записвам.

— Паспортът ли не е в ред?

— Не, паспортът е в ред, но в града моето име е много добре познато. Ще почнат приказки.

Концесионерите замълчаха, потънали в размисъл.

— Ами харесва ли ви презимето Михелсон? — неочаквано запита незаменимият Остап.

— Кой Михелсон? Сенаторът?

— Не. Членът на Съюза на търговските служещи в Съветска Русия.

— Не ви разбирам.

— Това е поради липса на технически навици. Не се правете на божа кравичка.

Бендер измъкна от джоба на зеленото си сако профсъюзна книжка и я подаде на Иполит Матвеевич.

— Конрад Карлович Михелсон, четиридесет и осем годишен, безпартиен, ерген, член на Съюза от 1921 година, във висша степен нравствена личност, мой добър познат и, чини ми се, приятел на децата… Но вие може да не дружите с децата: милицията няма да иска това от вас.

Иполит Матвеевич поруменя.

— Но удобно ли е?

— В сравнение с нашата концесия това деяние, макар и предвидено от Наказателния кодекс, прилича на невинна детска игра на котка и мишка.

Все лак Воробянинов се запъна.

— Вие сте идеалист, Конрад Карлович. На вас ви върви, а я си представете, че изведнъж се наложеше да ставате, някакъв си Папа-Христозопуло или Зловунов.

Последва бързо съгласие и концесионерите, без да си вземат сбогом от Тихон, се измъкнаха на улицата.

Настаниха се в мебелираните стаи на „Сорбона“. Остап дигна на крак целия немногоброен щат на хотелската прислуга. Най-напред разгледа стаите по осем рубли, но остана недоволен от мебелировката. Наредбата на стаите от по пет рубли му хареса повече, но килимите бяха някак излинели и миришеше на лошо. В стаите от по три рубли всичко бе хубаво с изключение на картините.

— Не мога да живея в стая с пейзажи — каза Остап.

Наложи се да се настанят в стая за рубла и осемдесет копейки. Там нямаше пейзажи, нямаше килими, а мебелировката бе строго издържана: два кревата и нощна масичка.

— Стил „Каменен век“ — Забеляза одобрително Остап. — Ами предисторически животни не се ли въдят в дюшеците?

— Зависи от сезона — отвърна дяволитият прислужник. — Ако например е свикан някакъв губернски конгрес, разбира се, няма, защото идват много пътници и преди пристигането им се чисти основно. А в друго време наистина се случва да се намерят. Идват от стаите на съседния хотел „Ливадия“.

Същия ден концесионерите ходиха в Управлението на старгородското комунално стопанство, където получиха всички необходими сведения. Оказа се, че жилотделът бил разформирован през 1921 година и богатата му архива била слята с архивата на Старгородското комунално стопанство.

С работата се зае великият комбинатор. Привечер съдружниците вече знаеха домашния адрес на завеждащия архивата Вартоломей Коробейников, бивш чиновник в канцеларията на градоначалството, а сега канцеларски служещ.

Остап облече плетената си вълнена жилетка, изтупа сакото о гърба на кревата, поиска от Иполит Матвеевич рубла и двадесет копейки за представителни и тръгна да направи визита на архиваря. А Иполит Матвеевич остана в „Сорбона“ и обхванат от вълнение, се заразхожда в прохода между двата кревата. Тази вечер, зелена и студена, се решаваше съдбата на цялото предприятие. Ако успееха да вземат копия от ордерите, по които са били разпределени иззетите от Воробяниновия дом мебели, работата можеше да се смята за наполовина свършена. По-нататък предстояха, разбира се, невъобразими мъчнотии, но нишката щеше да бъде вече в ръцете им.

— Само ордерите да се вземат — прошепна Иполит Матвеевич, като се обръщаше в леглото, — само ордерите!…

Раздрънканите пружини на леглото го пощипваха като бълхи. Ала той не усещаше това. Все още смътно си представяше какво ще последва след получаването на ордерите, но бе сигурен, че тогава всичко ще тръгне като по масло: „А с масло — кой знае защо, му се въртеше в главата — кашата няма да се развали.“

А вече се забъркваше голяма каша. Овладян от розови мечти, Иполит Матвеевич се мяташе в кревата от една страна на друга. Пружините под него врещяха.

Остап трябваше да прекоси целия град. Коробейников живееше в Гусишче — покрайнина на Старгород.

Там живееха предимно железничари. Понякога над къщите, по насипа с бетонна тънкостенна ограда пъхтеше със заден ход локомотив. За секунда покривите на къщите се осветяваха от изригващия пламък на локомотивната пещ. От време на време профучаваха празни вагони, сегиз-тогиз избухваха сигнални снаряди. Наред с къщурките и временните бараки се точеха дълги тухлени корпуси на още неизсъхнали кооперативни жилища.

Остап подмина светещия остров — железничарския клуб, провери на листчето адреса и се спря пред къщичката на архиваря. Врътна звънеца с надпис:

 

 

След дълго разпитване „кого търсите“, „защо го търсите“ му отвориха и той се намери в тъмен, задръстен с шкафове коридор. В тъмнината някой дишаше в лицето на Остап, но нищо не казваше.

— Тук ли е гражданинът Коробейников? — запита Бендер.

Лъхтящият човек хвана Остап за ръка и го въведе в осветена с висяща газена лампа столова. Остап видя пред себе си дребно старче — чистофайник с необикновено гъвкав гръб. Нямаше съмнение, че този старец бе гражданинът Коробейников. Остап придърпа без покана един стол и седна.

Старчето гледаше нахалника спокойно и мълчеше. Остап пръв започна любезно разговора:

— Идвам при вас по работа. Вие сте на служба в архивата на Старгородското комунално стопанство, нали?

Гърбът на старчето се раздвижи и утвърдително се препъна.

— А преди сте служили в жилотдела?

— Служил съм навред — каза весело старчето.

— Дори в канцеларията на градоначалството?

При тия думи Остап грациозно се усмихна. Гърбът на стареца дълго се извива и най-сетне се спря в положение, което свидетелствуваше, че службата в градоначалството е отколешна работа и че просто е невъзможно човек да помни всичко.

— Но позволете ми все пак да попитам с какво мога да ви бъда полезен? — запита домакинът, като гледаше с интерес госта.

— Ще позволя — отвърна гостът. — Аз съм син на Воробянинов.

— На кого? На предводителя?

— Негов.

— Ами той жив ли е?

— Умря, гражданино Коробейников. Почина.

— Да — каза старецът без особена скръб, — печално събитие. Но той май нямаше деца?

— Нямаше — любезно потвърди Остап.

— Но как тогава…

— Така. Аз съм от морганатически брак.

— Да не сте синче на Елена Станиславовна?

— Да. Именно.

— А тя как е със здравето?

— Маман отдавна е в гроба.

— Тъй, тъй. Ах, колко печално!

И старецът дълго още гледа със сълзи на съчувствие Остап, макар че не кой знае кога, а днес бе видял Елена Станиславовна в месопродавницата.

— Всички там ще идем — каза той. — Но разрешете ми все пак да узная по каква работа, уважаеми, ето името ви не зная…

— Волдемар — бързо изрече Остап.

— Владимир Иполитович? Много добре. Тъй. Слушам ви, Владимир Иполитович.

Старчето приседна до масата, покрита с пъстра мушама, и погледна Остап право в очите.

Остап изрази с подбрани думи скръбта си по своите родители. Той много съжалява, че се е домъкнал тъй късно в къщата на дълбокоуважаемия архивар и му е причинил безпокойство с посещението си, но се надява, че дълбокоуважаемият архивар ще му прости, когато научи какво чувство го е довело тук.

— Бих искал — завърши с неизразима синовна обич Остап — да намеря нещичко от мебелите на татко, за да запазя спомен за него. Не знаете ли на кого са дадени мебелите от татковия дом?

— Сложна работа — отвърна старецът, след като помисли малко, — това е по силите само на състоятелен човек… А вие, извинете, с какво се занимавате?

— Свободна професия. Собствена кланица с хладилник на съдружнически начала в град Самара.

Старецът погледна недоверчиво зелените доспехи на младия Воробянинов, но нищо не възрази.

„Отракан младеж“ — помисли си той.

Остап, който в този момент бе завършил наблюденията си над Коробейников, реши, че „старецът е типичен негодник“.

— Та така, значи — рече Остап.

— Да, така — продължи архиварят, — мъчно, но може…

— Пари ще трябват, да? — притече се на помощ собственикът на кланицата с хладилник.

— Малка сумичка…

— Но на въпроса, както казва Мопасан. Сведенията ще бъдат заплатени.

— Е добре, дайте седемдесет рубли.

— Защо толкова много? Да не би овесът да е поскъпнал тая година?

Старецът ситно се затресе, огъвайки гръбнак.

— Обичате да се шегувате…

— Съгласен съм, дядка. Парите срещу ордерите. Кога да намина?

— Парите у вас ли са?

Остап с готовност се потупа по джоба.

— Тогава, ако желаете, още сега — каза тържествено Коробейников.

Той запали свещ и отведе Остап в съседната стая. Там освен кревата, на който явно спеше домакинът, имаше писмена маса, отрупана със счетоводни книги, и дълъг канцеларски шкаф с открити рафтове. По рафтовете бяха залепени печатни букви: А, Б, В и т.н. до ариергардната буква Я. На рафтовете лежаха пачки с ордери, превързани с нов канап.

— Охо! — рече възхитеният Остап. — Цялата архива в къщи!

— Цялата — скромно отвърна архиварят. — Аз, знаете ли, така, за всеки случай… На комуналното стопанство не е нужна, а на мене на стари години може да ми свърши работа… Живеем, знаете ли, като на вулкан… Всичко може да стане… Ще се втурнат тогава хората да си търсят мебелите, а къде са те? Къде са мебелите? Ето къде са! Тука са! В шкафа. А кой ти е съхранил, кой ги е запазил? Коробейников. И тогава господарите ще благодарят на стареца и ще му помогнат на стари години… А на мене не ми трябва много, по десетак на ордерче да дадат — и на това благодаря… Иначе нека се опитат, има да търсят тоя, дето духа! Без мене нищо няма да намерят!

Остап гледаше стареца с възторг.

— Чудесна канцелария — каза той, — пълна механизация. Вие сте истински герой на труда!

Поласканият архивар започна да обяснява на Остап в подробности любимата си работа. Той разтвори дебелите входящи и изходящи дневници.

— Всичко е тук — каза той, — целият Старгород! Всички мебели! На кого кога е взето, кому кога е дадено. А това е азбучникът — огледалото на живота! Коя мебел ви интересува? На търговеца от първа гилдия Ангелов? Мо-оля. Гледайте буква А. Буква А, Ак, Ам, Ан, Ангелов… Номер? Ето 82 742. Сега дайте входящия дневник. Страница 142. Къде е Ангелов? Ето го Ангелов. Взето от Ангелов на 18 декември 1918 година: роял „Бекер“ № 97 012, табуретка към него тапицирана, две бюра, четири гардероба (два от махагон), скрин един и така нататък… А на кого е дадено?… Да погледнем в изходящия дневник; същият номер 82 742… Дадено. Скринът — на градския военен комисар, трите гардероба — на детския интернат „Чучулига“… И още един гардероб — оставен на лично разпореждане на секретаря на Старпродкомгуб. А роялът къде е отишъл? Отишъл е роялът дом №2 на общественото подпомагане. И сегичка роялът си е там…

„Май не видях там такъв роял“ — помисли Остап, като си спомни свенливото личице на Алхен.

— Или например при началника на канцеларията на градската управа Мурин. На буква М, значи, трябва да се търси. Всичко е тук. Целият град. Тук има рояли, кушетки всякакви, стенни огледала, кресла, диванчета, табуретки, полилеи… Сервизи също има…

— Е-е-е — каза Остап, — на вас паметник неръкотворен трябва да ви издигнат. Но на въпроса. Например буква В.

— Има буква В — с радост се отзова Коробейников. — Момент. Вм, Вн, Ворицки, № 48 238 Воробянинов, Иполит Матвеевич, вашият татко, царство му небесно, човек с широка душа беше… Роял „Бекер“ № 54 809, китайски вази, маркирани — четири, от френския завод „Севр“, осем обюсоновски килима — различни размери, гоблен „Овчарка“, гоблен „Овчар“, два тюркменски килима, един персийски, препарирана мечка с блюдо, гарнитура за спалня — дванадесет парчета, гарнитура за столова — шестнадесет парчета, гарнитура за гостна — четиринадесет парчета, орехова, работа на майстор Гамбс…

— А на кого е раздадено? — изпълнен с нетърпение, запита Остап.

— Сега ще видим. Препарираната мечка с блюдото — във втори милиционерски участък. Гобленът „Овчар“ — във фонда за художествени ценности. Гобленът „Овчарка“ е даден на клуба на работниците от водния транспорт. Обюсоновските, тюркменските и персийските килими се намират в Народния комисариат на външната търговия. Спалната гарнитура — в Съюза на ловците, столовата — в Старгородската секция на главното управление на чайната промишленост. Гостната гарнитура, ореховата, е раздадена на части. Кръглата маса и един стол се намират в дом №2 на общественото подпомагане, диванът с извито облегало е даден на разпореждане на жилотдела (и досега стои във вестибюла, цялата тапицировка са омазнили, проклетниците) и още един стол — на другаря Грицацуев, като инвалид от империалистическата война, по негово заявление и резолюция на завеждащия жилотдела другаря Буркин. Десет стола са в Москва — в музея за мебелно изкуство, съгласно циркулярно писмо на Народния комисариат на просветата… Китайските вази, маркирани…

— Поздравявам ви — каза Остап, сияейки от радост, — това е конгениално! Няма да бъде зле да видим и ордерите.

— Ей сега, ей сега и до ордерите ще стигнем. На № 48 238, буква В.

Архиварят се приближи до шкафа и като се повдигна на пръсти, взе нужната пачка.

— Ето. Всички мебели на вашия татко са тук. Всичките ли ордери искате?

— Защо ми са всички… Тъй само… Спомени от детинството — гостната гарнитура… Спомням си, че си играех в гостната на персийския килим и гледах гоблена „Овчарка“… Хубави времена бяха, златно детинство!… Та ще се ограничим, дядка, с гостната гарнитура.

Архиварят започна нежно да оправя връзката зелени талони и затърси там нужните ордери. Извади пет парчета. Един ордер за десет стола, два по за един стол, един за кръглата маса и един за гоблена „Овчарка“.

— Моля вижте. Всичко е наред. Кое къде се намира — всичко е известно. На талоните са написани всички адреси и собственоръчният подпис на получателя. Така че в случай на нещо, никой не може да отрече. Искате ли гарнитурата на генералшата Попова? Много е хубава. Също работа на Гамбс.

Но движим изключително от любов към родителите, Остап грабна ордерите, напъха ги дълбоко в страничния джоб, а от гарнитурата на генералшата се отказа.

— Може ли да напишем разписчица? — осведоми се архиварят, като се извиваше изкусно.

— Може — каза любезно Остап, — пишете, борецо за идеята.

— Ек сега ще напиша.

— Нагласете я!

Влязоха в първата стая. С калиграфски почерк Коробейников написа разписката и я връчи усмихнат на госта. Главният концесионер прие хартийката необикновено учтиво с двата пръста на дясната си ръка и я тури в същия джоб, където вече лежаха скъпоценните ордери.

— Хайде, довиждане — каза той, присвил очи, — аз май доста ви обезпокоих. Не смея да ви обременявам повече с присъствието си. Дайте си ръката, началнико на канцелария.

Слисаният архивар вяло стисна подадената му ръка.

— Довиждане — повтори Остап.

Той тръгна към вратата.

Коробейников нищо не можа да разбере. Той дори погледна към масата дали гостът не е оставил парите там, но и на масата нямаше пари. Тогава архиварят запита много тихо:

— Ами парите?

— Какви пари? — каза Остап, като отваряше вратата. — Струва ми се, запитахте за някакви пари?

— Разбира се! За мебелите! За ордерите!

— Гълъбчето ми — пропя Остап, — бога ми, кълна се в честта на покойния ми баща. На драго сърце, но нямам, забравих да изтегля по текущата, си сметка.

Старецът затрепери и протегна хилавата си ръка с желание да задържи нощния посетител.

— Спокойно, глупако — каза Остап заплашително, — говорят ти на руски език — щом ти казват утре, значи, утре. Хайде, остани си със здраве! Вземете си бележка!…

Вратата се захлопна с трясък. Коробейников отново я отвори и изтича на улицата, но Остап вече го нямаше. Той вървеше бързо покрай моста. Минаващият през виадукта локомотив го освети и обгърна с пушек.

— Ледът се пука! — закрещя Остап към машиниста. — Ледът се пука, господа съдебни заседатели!

Машинистът не чу, махна с ръка, колелата на машината задърпаха по-силно стоманените лакти на лостовете и локомотивът отлетя.

Коробейников постоя минута-две на ледения вятър, след това се върна в своята къщурка, като ругаеше непристойно. Душата му се изпълни с горчилка. Застана сред стаята и в яростта си започна да рита масата. Пепелницата-галош с червен надпис „Треугольник“ подскачаше, а чашата се удари в шишето за вода.

Никога досега Вартоломей Коробейников не бе измамван така подло. Той можеше да мами, когото си иска, но сега него го изиграха с такава гениална простота, че той дълго още стоя и рита дебелите крачка на масата за хранене.

В Гусишче наричаха Коробейников Вартоломеич. До него отиваха само при крайна нужда. Вартоломеич вземаше в залог вещи и определяше безбожни лихви. С тази работа се занимаваше вече няколко години и нито веднъж не бе загазвал. А сега изгоря в най-доброто си търговско предприятия, от което очакваше големи печалби и осигурени старини.

— Да ме изиграят?! — викна той, спомняйки си за пропадналите ордери. — Сега вече зная — първом парите. И как можах да бъда толкова наивен? Със собствените си ръце дадох ореховата гарнитура?… А гобленът „Овчарка“ цена няма! Ръчна изработка!…

Нечия несигурна ръка отдавна въртеше звънеца с надпис „Моля завъртете“ и преди Вартоломеич да си спомни, че входната врата остана отворена, във вестибюла се чу тежък тропот и прозвуча глас на човек, объркал се в лабиринта от шкафове:

— Откъде може да се влезе тук?

Вартоломеич излезе във вестибюла, притегли към себе си нечие палто (на пипане — грубо) и въведе в столовата отец Фьодор.

— Великодушно извинете — рече отец Фьодор.

След десетина минути взаимни недомлъвки и хитрувалия се изясни, че гражданинът Коробейников наистина има някакви сведения за мебелите на Воробянинов и че отец Фьодор няма нищо против да заплати за тия сведения. Освен това за велико удоволствие на архиваря посетителят се оказа роден брат на бившия предводител на дворянството и силно желаеше да има спомен от него, като се сдобие с ореховата гарнитура. С тази гарнитура били свързани най-мили спомени от детството на брата на Воробянинов.

Вартоломеич поиска сто рубли. Посетителят оценяваше спомена за брата си значително по-ниско — тридесет рубли. Споразумяха се за петдесет.

— Бих помолил да дадете предварително парите — заяви архиварят, — това е мое правило.

— А имате ли нещо против, ако ви ги броя в златни десетрублевки? — разбърза се отец Фьодор, при което разкъса хастара на сакото си.

— По курса ще ги взема. По девет и половина. Днешният курс.

Востриков изтърси от фишека пет жълтици, прибави към тях две рубли и половина сребро и побутна цялата купчинка към архиваря. Вартоломеич преброи два пъти монетите, стисна ги в шепата си, помоли госта да почака една минутка и отиде за ордерите. В своята тайна канцелария Вартоломеич не размисля дълго, отвори азбучника — огледалото на живота, на буква П, бързо намери нужния номер и взе от рафта връзката ордери на генералшата Попова. След като развърза пакета, той извади един ордер, издаден на другаря Брунс, живеещ на улица Виноградна 34, за дванадесет орехови стола, изработка на Гамбс. Възхищавайки се на съобразителността си и на умението да се измъква от всякакво затруднение, архиварят се усмихна и отнесе ордера на клиента.

— Всички на едно място ли са? — възкликна отец Фьодор.

— На едно. Всички са там. Гарнитурата е забележителна. Езика си ще глътнете. Но какво да ви обяснявам! Вие я знаете!

Отец Фьодор дълго и възторжено разтърсва ръката на архиваря и като се блъсна безброй пъти о шкафовете във вестибюла, потъна в нощния мрак.

Вартоломеич дълго още се надсмива над изиграния клиент. Той нареди златните монети върху масата и дълго наблюдава в унес петте светли кръгчета.

„И какво толкоз са се разтичали за мебелите на Воробянинов? — помисли той. — Побъркали са се.“

Съблече се, помоли се разсеяно на бога, легна в тесничкото си непорочно креватче и се унесе в неспокоен сън.