Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Двенадцать стульев, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола

Трето издание

Преводач: Д. Загоров

Редактор: Д. Станкова

Редактор на издателството: М. Драгостинова

Художник: Ж. Станкулов

Художествен редактор: П. Мутафчиев

Коректори: А. Панайотова, А. Славова

Дадена за набор: ноември 1980 г.

Подписана за печат: септември 1981 г.

Излязла от печат: януари 1983 г.

Издателство на Отечествения фронт

 

Государственное издательство художественной литературы

Москва, 1956

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
  3. — Корекция на маркери

Статия

По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дванадесетте стола
Двенадцать стульев
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1928 г.
Оригинален езикруски
Видроман
СледващаЗлатният телец“ (1931)

ПреводачДимитър Загоров
НачалоВ уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть.
КрайВеликолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход.
Дванадесетте стола в Общомедия

„Дванадесетте стола“, издаван и като „12-те стола“ и „Дванайсетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“), е роман на Иля Илф и Евгений Петров. Написан е през 1927 г. и е първата им съвместна творба. През 1928 г. е публикуван в сп. „Тридесет дни“ (№ 1–7); същата година излиза и като отделна книга. Сюжетът се основава на търсенето на диаманти, скрити в един от дванадесет стола, но историята, разказана в творбата, не се ограничава до приключенския жанр – според изследователите тя съдържа „глобален образ на епохата“.

Литературната общност от 20-те години посреща появата на романа доста сдържано. Подкрепят го писателят Юрий Олеша, политикът Николай Бухарин, критикът Анатолий Тарасенков и някои други. От 1949 г. до средата на 50-те години „Дванадесетте стола“ и следващият роман на съавторите – „Златният телец“ (1931), са забранени за публикуване след проектопостановление на Секретариата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – „За грубата политическа грешка на издателство „Съветски писател“ от 14 декември 1948 г.“, публикувало двата романа в тираж от 75 000 екземпляра.

Първото издание на български е през 1937 г. Творбата е филмирана многократно.

История на създаването

За създаването на романа разказват както самите съавтори, така и братът на Евгений Петров – Валентин Катаев. Според литературните критици Давид Фелдман и Михаил Одески на определен етап е станало трудно да се отдели легендата от реалните събития.[1]

Според мемоарите на Евгений Петров темата на творбата е предложена от Валентин Катаев, който през август 1927 г. заявява, че иска да стане „съветския Дюма-баща“ и, избирайки него и Илф за „литературни негри“, им препоръча да напишат приключенски роман за пари, скрити в столове, обещавайки впоследствие да мине с майсторската си ръка по черновата им. Илф и Петров възприемат сериозно идеята, решавайки (по предложение на Иля Илф) да пишат заедно. „Започнахме да импровизираме. Бързо се съгласихме, че сюжетът за стола не трябва да бъде основата на романа, а само причината, повод да се покаже живота“.[2]

Основната работа по романа е извършена през септември-декември 1927 г.[3] След като написват първата част за един месец, съавторите занасят ръкописа на Катаев. Той решава, че те не се нуждаят от наставничество, тъй като вижда почерк на напълно оформени писатели.[4] В същото време той – „Дюма-баща“, им поставя две условия: романът да бъде посветен на него като инициатор на проекта и след получаване на първия хонорар съавторите да му подарят златна табакера.[5][6] Според Фелдман и Одески в подобна интерпретация на събитията има пародийна препратка към „игра на литературен баща“.[7]

Персонажи

Главни герои
Второстепенни герои
  • Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
  • Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
  • Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
  • Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)

Сюжет

През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.

Издания на български език

Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.

Екранизации

  • Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
  • В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
  • Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
  • През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
  • През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
  • През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванайсетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
  • По данни от IMDb[8] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[9], Doce sillas, Las (1962)[10], Treze Cadeiras (1957)[11], Sju svarta be-hå (1954)[6], It's in the Bag! (1945)[12]

Бележки

  1. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. Москва, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 5.
  2. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 146–147.
  3. Яновская, Л. М. Почему вы пишете смешно? Об И. Ильфе и Е. Петрове, их жизни и их юморе. Москва, Наука, 1969. с. 32.
  4. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148.
  5. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148, 152.
  6. а б imdb.com
  7. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. М.: Вагриус, 1999. ISBN 5-7027-0652-8. Моссква, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 8.
  8. imdb.com
  9. imdb.com
  10. imdb.com
  11. imdb.com
  12. imdb.com

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Двенадцать стульев“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Трета част
Съкровището на мадам Петухова

Глава XXXI
Вълшебна нощ над Волга

Вляво от пътническия кей на Волжкото държавно речно плаване, под надписа: „Връзвай за халката, пази решетката, не докосвай стената“, стоеше великият комбинатор със своя приятел и най-близък помощник Писанчо Воробянинов.

Над пристанището плющяха знамена. Дим, къдрав като цветно зеле, излизаше от корабните комини. Товареха парахода „Антон Рубинщайн“, който бе хвърлил котва пред скеля №2. Носачите забиваха железните скоби в балите с памук, на кея бяха наредени в каре чугунени гърнета, валяха се пресносолени кожи, рула тел, сандъци със стъкла за прозорци, кълба канап за сноповръзвачки, воденични камъни, двуцветни коколесни селскостопански машини, дървени вили, обшити с платно кошнички с пресни череши и качета херинга.

Параход „Скрябин“ още го нямаше. Това много безпокоеше Иполит Матвеевич.

— Защо се тревожите? — запита Остап. — Представете си, че „Скрябин“ е тук. Добре, а как ще попаднете на него? Дори да имахме пари за билети, пак нищо не би излязло. Този параход не приема пътници.

Още във влака Остап бе успял да поговори със завеждащия хидравлическата преса, монтьора Мечников, и от него научи всичко.

Параход „Скрябин“, нает от Наркомфин[1] трябвало да направи рейс от Нижни до Царицин, като се спира на всяко пристанище и тегли тиража на премийния заем. За тази цел от Москва отпътувало цяло учреждение: тиражната комисия, администрацията, духов оркестър, кинооператор, кореспонденти от централните вестници и колективът на театър „Колумб“. По пътя театърът трябвало да играе пиеси, чрез които да се популяризира идеята за държавните заеми. До Сталинград театърът щял да бъде изцяло на издръжката на тиражната комисия, а след това възнамерявал на своя сметка и на свой риск да предприеме голямо гастролно турне из Кавказ и Крим с „Женитба“.

„Скрябин“ закъсняваше. Казаха, че ще пристигне едва привечер от лимана, където се правели последните приготовления. Затова целият апарат, пристигнал от Москва, в очакване на товаренето бе организирал бивак на кея.

Нежните създания с куфарчета и ръчен багаж седяха върху рулата тел, като пазеха своите ундервуди и с боязън поглеждаха пристанищните работници. Върху един воденичен камък се бе настанил гражданин с малка подстригана виолетова брадичка. На коленете му лежеше връзка емайлирани табелки. На най-горната от тях любопитният би могъл да прочете:

ОТДЕЛ „ВЗАИМНИ РАЗПЛАЩАНИЯ“

 

 

Едни върху други бяха струпани бюра и по-скромни маси. Край запечатаната огнеупорна каса се разхождаше часовой. Представителят на „Станок“, Персицки, наблюдаваше територията на панаира с цайсов бинокъл, който увеличаваше осем пъти.

Параходът „Скрябин“, завивайки срещу течението, се приближаваше. На борда си той носеше рекламни шперплатови табла с изрисувани пъстри гигантски облигации. Параходът зарева, подражавайки на мамонта, а може би и на друго животно, заменяло в предисторическите времена параходната сирена.

Финансово-театралният бивак се оживи. Откъм града тичаха тиражни служащи. В облак прах се носеше към парахода възделебеличкият Платон Плашчук. Галкин, Палкин, Малкин, Чалкин и Залкинд изтичаха от кръчмата „Сал“. Носачите вече се суетяха около огнеупорната каса. Инструкторът по акробатика Жоржета Тирасполских с гимнастическа стъпка изтича по параходната стълба. Симбиевич-Синдиевич, погълнат от грижи за постановъчната част, протягаше ръце ту към кремълските височини, ту към капитана, изправен на мостика. Кинооператорът понесе апарата си високо над главите на множеството и още по пътя настояваше да му освободят четириместна каюта, за да уреди в нея лабораторията си.

В общата залисия Иполит Матвеевич се промъкна до столовете и забравил се от радост, вече се канеше да повлече един от тях настрани.

— Оставете стола! — кресна му Бендер. — Вие какво, да не сте си загубили ума? Ще вземем един стол и ще се лишим от останалите завинаги. По-добре да помислите как да се качим на парахода.

По кея минаха музиканти, препасани с медни тръби. Те гледаха с отвращение саксофоните, флексотоните, бирените бутилки и стъклениците на Есмарх, с които бе въоръжено звуковото оформяване.

Тиражните сфери бяха докарани с фордовско фургонче. Това беше сложна конструкция, съставена от шест въртящи се цилиндъра, бляскащи от медта и стъклото. Монтирането им на долната палуба отне доста време.

Тропотът и караницата продължиха до късно вечерта.

В тиражната зала издигаха естрада, окачваха по стените плакати и лозунги, нареждаха дървени пейки за посетителите и свързваха тиражните сфери с електрически жици. На кърмата наместиха всички бюра, а от каютата на машинописките се чуваше тракането на пишещите машини, прекъсвано от смехове. Бледният мъж с виолетовата брадичка обикаляше по целия параход и окачваше на съответните врати емайлираните си табелки:

ОТДЕЛ „ВЗАИМНИ РАЗПЛАЩАНИЯ“ / ЛИЧЕН СЪСТАВ
ОБЩА КАНЦЕЛАРИЯ / МАШИННО ОТДЕЛЕНИЕ

 

 

 

Към големите табелки той прикрепваше по-малки:

НЕ ВЛИЗАЙ / НЕ ПРИЕМА / ВХОД ЗА ВЪНШНИ ЛИЦА ЗАБРАНЕН / ВСИЧКИ СПРАВКИ В РЕГИСТРАТУРАТА

 

 

Салонът първа класа бе обърнат в изложба на банкноти и бонове. Това обстоятелство предизвика взрив от негодувание у Галкин, Палкин, Малкин, Чалкин и Залкинд.

— А ние къде ще обядваме? — вълнуваха се те. — Ами ако завали?

— Ой — обърна се Ник. Сестрин към своя помощник, — не мога!… Как мислиш ти, Серьожа, дали няма да можем да минем без звуково оформяване, а?

— Какво говорите, Николай Константинович! Артистите са свикнали с ритъма.

Но ето че пак се вдигна врява. Петорката подуши, че авторът на спектакъла е отмъкнал и четирите стола в своята каюта.

— Така, така — казваше петорката с ирония, — ние ще репетираме седнали на леглата, а на четирите стола ще седи Николай Константинович с жена си Густа, която няма никакво отношение към нашия колектив! И ние може да искаме да пътуваме с жените си!

Великият комбинатор наблюдаваше с яд тиражния параход от брега.

Нов взрив от викове достигна до ушите на концесионерите.

— Защо не ми казахте по-рано?! — крещеше член от комисията.

— Откъде можех да зная, че ще се разболее!

— По дяволите! Тогава тичайте в Рабис и искайте екстрено да командироват художник.

— Къде ще вървя? Сега е шест часът. Рабис отдавна е затворен. А и параходът заминава след половин час.

— Тогава сам ще рисувате. Щом веднъж сте поели отговорността за украсата на парахода, носете и последиците от това и се оправяйте, както можете.

Остап вече тичаше по параходната стълба, като разблъскваше с лакти носачите, госпожиците и обикновените любопитни. При входа го спряха:

— Пропуск!

— Другарю! — ревна Бендер. — Вие! Вие! Дебеличкият! На когото е нужен художник!

След пет минути великият комбинатор седеше в бялата каюта на дебеличкия домакин на плаващия тираж и уговаряше условията за работа.

— Значи, другарю — говореше дебеланкото, — от вас ние ще искаме следното: направата на художествени плакати, надписи и завършването на таблото. Нашият художник го започна и се разболя. Оставихме го в тукашната болница. Е, разбира се, и общо ръководство на художествената част. Ще можете ли да се справите? Но предупреждавам ви — работата е доста.

— Да, ще мога да се справя. Случвало ми се е да върша такава работа.

— И ще можете ли да тръгнете веднага с нас?

— Малко трудничко ще е, но ще се постарая.

Голям и тежък товар се смъкна от плещите на домакина. Чувствувайки се лек като дете, дебеланкото гледаше новия художник с лъчезарен поглед.

— Вашите условия? — запита Остап дръзко. — Имайте предвид, че аз не съм погребална кантора.

— Условията са по сделката система. По разценките на Рабис.

Остап се понамръщи, което му струваше големи усилия.

— Освен това храната безплатно — бързо добави дебеланкото — и отделна каюта.

— Е, добре — каза Остап с въздишка, — съгласен съм. Но с мене е и едно момче, асистент.

— Виж, за момчето не зная. За него не е отпуснат кредит. За ваша сметка — може. Нека живее във вашата каюта.

— Хайде, нека да е, както вие казвате. Момчето ми е чевръсто, свикнало е със спартанска обстановка.

Остап получи пропуск за себе си и за чевръстото момче, пъхна ключа от каютата в джоба си и излезе на напечената палуба. Той изпитваше голямо задоволство при докосването на ключа. Това му се случваше за първи път през бурния му живот. Имаше ключ и квартира. Нямаше само пари. Но те бяха тук, съвсем близо, в столовете. Пъхнал ръце в джобовете си, великият комбинатор се разхождаше по борда и даже не поглеждаше към останалия на брега Воробянинов.

Отначало Иполит Матвеевич му правеше мълчаливо знаци, а след това дори се осмели да издава писъци. Но Бендер бе глух. Обърнат гърбом към председателя на концесията, той внимателно следеше процедурата на спускането на хидравлическата преса в трюма.

Правеха се последните приготовления за отплуване. Агафия Тихоновна, наричана още Мура, потропвайки с крачета, изтичваше от каютата си на кърмата, гледаше водата, високо споделяше възторга си с виртуоза на балалайка и с всичко това внасяше смущение в редиците на почтените дейци на тиражното предприятие.

Параходът изсвири за втори път. От страшните звуци облаците се раздвижиха. Слънцето стана червено и се скри зад хоризонта. В града запалиха лампите и фенерите. Откъм пазара в Почаевски овраг долетяха хриповете на грамофони, състезаващи се пред последните купувачи. Зашеметен и самотен, Иполит Матвеевич викаше нещо, но не го чуваха. Скърцането на макарата заглушаваше всички останали звукове.

Остап Бендер обичаше ефектите. Едва преди третото изсвирване, когато Иполит Матвеевич вече не се съмняваше, че е оставен на произвола на съдбата, Остап го забеляза:

— Какво се мъдрите такъв като млада булка? Мислех, че отдавна сте вече на парахода. Ей сега ще вдигнат мостчето! Тичайте по-скоро! Пуснете този гражданин! Ето пропуска.

Почти плачейки, Иполит Матвеевич изтича на парахода.

— Това ли е вашето момче? — запита подозрително домакинът.

— Момчето — отвърна Остап — нима не струва? Който каже, че е момиче, нека пръв хвърли камък върху мене!

Дебеланкото се отдалечи навъсен.

— Е, Писанчо — забеляза Остап, — от утре трябва да се заловим за работа. Надявам се, че ще можете да размивате бои. И после вижте какво: аз съм художник, свършил съм ВХУТЕМАС, а вие сте мой помощник. Ако мислите, че това не е така, по-скоро се връщайте обратно на брега.

Изпод кърмата изплува чернозелена пяна. Параходът потрепери, изпляскаха медните чинели, флейтите, корнетите, тромбоните, басовете започнаха чудноват марш и градът, обръщайки се и балансирайки, премина на левия бряг. Продължавайки да трепери, параходът тръгна по течението и бързо се устреми в тъмнината. Зад него се люлееха звезди, лампи и разноцветни пристанищни знаци. След минута параходът се отдалечи дотолкова, че градските светлини изглеждаха като неподвижно застинали искрици от ракети.

Все още се чуваше тракането на работещите „ундервуди“, а природата и Волга си искаха своето. Всички пътуващи на параход „Скрябин“ се разнежиха. Членовете на тиражната комисия лениво сърбаха чай. На първото заседание на профкомитета, което стана на носа, цареше сърдечност. Такова упоение лъхаше от топлата вечер, така нежно се плискаше водичката в борда, толкова бързо летяха отстрани на парахода тъмните очертания на бреговете, че председателят на профкомитета, човек напълно положителен, отвори уста да произнесе реч за условията на труда при необикновената обстановка, но неочаквано за всички, дори и за самия себе си, запя:

Параход по Волга плава,

Волга, майчица-река…

А останалите строги участници в заседанието избоботиха припева:

Люляк цъфти-и…

Резолюцията по доклада на председателя на профкомитета така си остана ненаписана. Чуха се звуци на пиано. Завеждащият музикалния съпровод Х. Иванов извличаше от инструмента най-лиричните ноти. Виртуозът на балалайка се мъкнеше след Мурочка и не намирайки собствени думи, за да изрази любовта си, мънкаше романса:

„Не си отивай! Твоите целувки са горещи, от страстните ти ласки не съм още уморен. В планинските клисури облаците още спят, като бисерна звезда не гасне небосклонът…“

Вчепкал се за парапета, Симбиевич-Синдиевич съзерцаваше небесната бездна. В сравнение с нея постановката на „Женитба“ му се струваше отвратителна свинщина. Той погледна с погнуса ръцете си, които вземаха дейно участие в постановъчната част на класическата комедия.

В момента на върховна нега разположилите се на кърмата Галкин, Палкин, Малкин, Чалкин и Залкинд удариха по своите аптекарски и бирени принадлежности. Те репетираха. Миражът в миг се разсея. Агафия Тихоновна се прозина и без да обръща внимание на въздишащия виртуоз, отиде да спи, В душите на профкомитетците отново зазвуча генералният договор и те се заеха с резолюцията. Симбиевич-Синдиевич след зрял размисъл стигна до извода, че оформяването на „Женитба“ не е чак толкова лошо. Сърдит глас зовеше в мрака Жоржета Тирасполских на съвещание при режисьора. В селата лаеха кучета. Лъхна прохлада.

В първокласната каюта, излегнат на кожения диван и загледан замечтано в спасителния пояс, покрит с грубо зелено платно, Остап разпитваше Иполит Матвеевич:

— Можете ли да рисувате? Много жалко. И аз за съжаление не мога.

Той помисли малко и продължи:

— А букви умеете ли да рисувате? Също не умеете? Много лошо! Та ние сме художници! Е, ден-два могат да ни търпят, но после ще ни изхвърлят. За тия два дни трябва да успеем да направим всичко, което ни е нужно. Положението малко се затегна. Научих, че столовете са в каютата на режисьора. Но и това в края на краищата не е страшно. Важното е, че сме на парахода. Докато не са ни изхвърлили, всички столове трябва да бъдат прегледани. Днес е вече късно. Режисьорът спи в каютата си.

Бележки

[1] Наркомфин — Народен комисариат на финансите. — Б.пр.