Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (11)

Глава X
Шлосерът, папагалът и гледачката

Жилищният дом №7 на малката Перелешинска уличка не беше от най-добрите здания на Старгород. Двата му етажа, построени в стила на Втората империя, бяха украсени с изпотрошени лъвски муцуни, които много приличаха на лицето на известния на времето си писател Арцибашев. Арцибашевски физиономии имаше точно осем, според броя на прозорците, които гледаха към уличката. Тия лъвски мутри се помещаваха в прозоречните корнизи.

Сградата имаше още две украшения, но вече от чисто търговски характер. От едната страна висеше небесносиня фирма:

 

 

На фирмата бе изобразен млад човек с вратовръзка и къси френски панталони. Той държеше в едната си извърната ръка вълшебния рог на изобилието; от него като лавина се сипеха златисти московски кравайчета, които при нужда минаваха и за одески гевреци. При това по лицето на младия човек играеше сладострастна усмивка. От другата страна кантората за опаковъчни материали „Бързоопак“ известяваше за себе си на уважаемите граждани клиенти с черната си фирма с кръгли златисти букви.

Въпреки чувствителната разлика във фирмите и големината на оборотния капитал тия две разнородни предприятия се занимаваха с едно и също дело: спекулираха с манифактурни стоки от всички видове — груби и фини вълнени платове, памучни, а ако им паднеше и коприна на хубави шарки и цветчета, то и с коприна.

Като се минеше през пътната врата, потънала в тунелен мрак и влага, и се завиеше надясно, в двора с циментен кладенец, можеха да се видят две врати без навес, които водеха направо върху острите камъни на двора. На дясната врата бе закована потъмняла медна табелка с името

 

 

А на лявата имаше бяла тенекийка

 

 

Но и това бе само привидно.

Вътре в модната и шапкарска работилница не се виждаха нито сламени щумпи, нито украшения, нито безглави манекени с офицерска стойка, нито дървени глави за изящни дамски шапки. Вместо целия този примамлив блясък в тристайното жилище живееше безупречно бял папагал с червени гащички. Бълхи изтезаваха папагала, но той не можеше никому да се оплаче, защото не говореше с човешки глас. По цели дни чоплеше слънчоглед и плюеше люспите върху килима през пръчките на кръглия си кафез. Трябваше му само хармоника и нови скърцащи галоши, за да заприлича на посръбнал занаятчия-частник. На прозорците се поклащаха тъмнокафяви завеси с пискюли. В жилището преобладаваха тъмнокафявите тонове. Над пианото бе окачена репродукция от картината на Бьоклин „Островът на мъртвите“ в рамка фантазе от тъмнозелен полиран дъб и със стъкло. Единият ъгъл на стъклото отдавна бе отчупен и откритата част на картината бе толкова оплюта от мухите, че съвсем се сливаше с рамката. Вече не можеше да се разбере какво става в тази част от острова на мъртвите.

На кревата в спалнята седеше домакинята и опряла лакти на осмоъгълна масичка, покрита с измърсена покривка а ла Ришельо, нареждаше карти. Пред нея седеше вдовицата Грицацуева с мъхнат шал на раменете.

— Трябва да ви предупредя, момиче, че за един сеанс не вземам по-малко от петдесет копейки — каза домакинята.

Вдовицата, която не знаеше прегради в стремежа да си намери нов мъж, се съгласи да плати определената такса.

— Само че, моля ви, и бъдещето… — жално помоли тя.

— Трябва да ви гледам на дама спатия.

Вдовицата възрази:

— Винаги съм била дама купа.

Домакинята се съгласи равнодушно и започна да нарежда картите. Само след няколко минути бе определена в общи черти съдбата на вдовицата. На пътя й се изпречваха големи и малки неприятности, а на сърцето й лежеше поп спатия, с когото дружеше дама каро.

Накрая гледаха на ръка. Линиите на ръката на вдовицата Грицацуева бяха чисти, силни и безупречни. Линията на живота отиваше толкова далече, че краят й се губеше в пулса, и ако линията казваше истината, вдовицата трябваше да доживее до Страшния съд. Линиите на ума и таланта даваха право да се надява човек, че вдовицата ще зареже търговията с бакалски стоки и ще подари на човечеството ненадминати шедьоври в която щете област на изкуството, науката и социологията. Венерините хълмове на вдовицата приличаха на манджурски възвишения и разкриваха чудни запаси от любов и нежност.

За да обясни всичко това на вдовицата, гледачката употребяваше думи и термини, възприети от графолозите, хиромантите и джамбазите.

— Благодаря ви, госпожо — каза вдовицата, — сега вече зная кой е попът спатия. И дамата каро ми е много добре позната. А попът предсказва ли сватба?

— Предсказва, предсказва, момиче.

Вдовицата си тръгна за в къщи окрилена. А гледачката хвърли картите в чекмеджето, прозина се, показвайки широко отворена уста на петдесетгодишна жена, и отиде в кухнята. Там се повъртя около яденето, което се топлеше на газена печка „Грец“, избърса ръцете си о престилката, грабна кофата с олющен тук-таме емайл и излезе на двора за вода.

Тя вървеше из двора, като шляпаше тежко с плоските си ходила. Полуотпуснатият й бюст подскачаше вяло под пребоядисаната блуза. На главата й растеше венче от сребреещи коси. Тя беше вече баба, беше възмръсна, гледаше всички подозрително и обичаше сладки неща. Ако Иполит Матвеевич можеше да я зърне отнякъде сега, в никакъв случай не би познал Елена Боур, някогашната си възлюбена, за която по онова време секретарят на съда бе казал в стихове, че тя „за целувки зовяща, цялата е като блян“. При кладенеца мадам Боур бе поздравена от съседа си Виктор Михайлович Полесов, шлосер-интелигент, който наливаше вода в бензинов бидон. Полесов имаше лице на оперен дявол, когото грижливо мажеха със сажди, преди да го пуснат на сцената.

След като си размениха поздрави, съседите заговориха за това, което занимаваше целия Старгород.

— До какво доживяхме — каза иронично Полесов, — целия град обиколих вчера и не можах да намеря флашки от три осми цола. Няма и няма! А трамвай се готвят да пускат.

Елена Станиславовна, която за флашките от три осми цола имаше същата представа, каквато има за селското стопанство студентка от хореографските курсове „Леонардо да Винчи“ и смяташе, че извара се добива от пирожки, все пак му посъчувствува:

— Та какви са днес магазините! Само опашки, а магазини няма. И имената на тия магазини са просто ужасни. Старгико!…

— Ех, знаете ли, Елена Станиславовна, това не е още нищо. Останали им са четири мотриси от „Общото електрическо дружество“. Тия, както и да е, ще се движат, макар каросериите им да са изпочупени!… Стъклата на прозорците не са с гумени рамки. Аз лично ги видях. Всичко ще дрънчи… Мрак! Но останалите мотриси — харковска изработка. Изцяло Госпромцветметал^[1]. И километър не могат измина. Видях ги…

Шлосерът млъкна раздразнен. Черното му лице лъщеше на слънцето. Бялото на очите му жълтееше. Сред занаятчиите-механици, с каквито изобилствуваше Старгород, Виктор Михайлович Полесов бе най-несръчният и най-често изпадаше в затруднение.

Причина за това бе извънредно избухливият му нрав. Той бе сприхав лентяй. Постоянно се пенеше. Невъзможно бе да го намери човек в собствената му работилница, която се помещаваше във вътрешния двор на сграда №7 на малката уличка Перелешинска. Загасналото ковашко огнище стърчеше сиротно посред зидания навес, по чиито ъгли бяха струпани продупчени вътрешни велосипедни гуми, прокъсани автомобилни гуми „Треуголник“, ръждясали катинари — такива едни огромни, че с тях можеха да се заключват цели градове, варели за гориво с надписи „Indian“ и „Wanderer“, детска количка на пружини, навеки заглъхнало малко динамо, прогнили щавени каиши, омаслени кълчища, изтъркани листове гласпапир, австрийски щик и множество изпочупени, изкривени и изпомачкани боклуци и вехтории. Клиентите не намираха Виктор Михайлович. Той все някъде се разпореждаше. Работата не го интересуваше. Той не можеше да гледа спокойно, когато в неговия или в чужд двор влизаше каруцар с натоварена кола. Полесов тутакси излизаше на двора и сложил ръце на гърба, презрително наблюдаваше действията на каруцаря. Накрая сърцето му не издържаше.

— Кой влиза така? — крещеше той ужасен. — Завивай обратно! Изплашеният каруцар завиваше.

— Къде завиваш, муцуна такава? — терзаеше се Виктор Михайлович, като се спускаше към коня. — Ако в миналото те бяха пердашили здравата, сега щеше да знаеш как да завиваш.

Покомандувал така около половин час, Полесов се наканваше вече да се прибира в работилницата, където го чакаше непоправената велосипедна помпа, но ненадейно спокойният живот на града обикновено отново се нарушаваше от някакво пререкание. Ту на улицата се закачваха с осите си каруци и Виктор Михайлович даваше указания как най-добре и най-бързо да се откачат, ту сменяха телеграфен стълб и Полесов проверяваше дали е отвесен със свой собствен, специално донесен от работилницата отвее; ту пък минаваше пожарната и Полесов, разтревожен от звуците на тръбата и изгарян от огъня на безпокойството, тичаше след пожарникарските коли.

От време на време обаче стихията на истинската работа грабваше Виктор Михайлович. Той се затваряше за няколко дни в работилницата и мълчаливо работеше. Децата си търчаха на воля из двора и викаха, колкото си искат, каруцарите описваха по двора всевъзможни криви, на улицата колите изобщо преставаха да се закачат с осите си и пожарните коли и катафалки самотно летяха към мястото на пожара — Виктор Михайлович работеше. Веднъж, след едно такова страстно увлечение в работата, той изкара на двора като овен за рогата мотоциклет, сглобен от части на автомобили, пожарогасители, велосипеди и пишещи машини. Моторът от една и половина конски сили беше вандереровски, колелата — давидсоновски, а другите по-важни части отдавна бяха загубили фирмите си. От седлото висеше завързан с канап картонен етикет „пробен“. Събра се тълпа. Без да удостои някого с поглед, Виктор Михайлович завъртя педала с ръка. Близо десет минути нямаше никаква искра. След това прозвуча металическо щракане, машината затрепери и се обви в калносив пушек. Виктор Михайлович се метна на седлото и мотоциклетът с главоломна скорост го отнесе през тунела на средата на улицата и тук, сякаш поразен от куршум, веднага спря. Виктор Михайлович вече се канеше да слезе и да прегледа своята загадъчна машина, но тя изведнъж даде заден ход и като понесе своя създател през същия тунел, спря там, откъдето тръгна — сред двора, изпъшка недоволно и експлодира. Виктор Михайлович оцеля по чудо и през следващия период на увлечение сглоби от парчетата на мотоциклета стационарен двигател, който много приличаше на истински, но не работеше.

Венец на академичната дейност на шлосера-интелигент бе епопеята с вратата на съседната сграда №5. Жилуправата на тази сграда сключи с Виктор Михайлович договор, по който Полесов се задължаваше да приведе в пълен ред желязната врата на сградата и да я боядисва с някаква икономична боя, по своя лична преценка. От друга страна, жилуправата се задължаваше да заплати на В. М. Полесов след приемането на работата от специална комисия двадесет и една рубла и седемдесет и пет копейки. Гербовите марки оставаха за сметка на изпълнителя на работата.

Виктор Михайлович отнесе вратата като Самсон. В работилницата той се зае с ентусиазъм за работа. Два дни отидоха за разглобяване на вратата на съставните й части. Чугунените спираловидни украшения лежаха в детската количка; железните прътове и розетките бяха сложени под тезгяха. Няколко дни още минаха за преглед на повредите. А след това в града се случи голяма неприятност: на улица Дровяная се пукна главната водопроводна тръба и Виктор Михайлович прекара остатъка от седмицата на мястото на аварията, като се усмихваше иронично, крещеше на работниците и току надзърташе в изкопа.

Когато организаторският жар на Виктор Михайлович се поуталожи, той отново пристъпи към вратата, но бе вече късно: децата си играеха с чугунените спираловидни украшения и розетките от вратата на сграда №5. Щом зърнаха разгневения шлосер, те уплашено захвърлиха играчките и офейкаха. Половината от спираловидните украшения липсваха и вече не можеха да се намерят. След всичко това Виктор Михайлович съвсем охладня към вратата.

А в жилищния дом №5, сякаш зинал без врата, ставаха ужасни събития. От таванските помещения крадяха мокрото бельо и една вечер дори задигнаха завиращия на двора самовар. Виктор Михайлович лично участвува в гонитбата на крадеца, но крадецът, макар да носеше в изопнатите си напред ръце врящия самовар, из чиято тенекиена тръба излизаше пламък, бягаше много бързо и току се обръщаше назад и псуваше тичащия най-напред Виктор Михайлович. Но най-много от всички пострада вратарят на сграда №5. Той загуби нощните си печалби: нямаше врата, която да отключва и закъснелите граждани нямаше защо да му дават бакшиш. Отначало вратарят идваше да пита дали вратата ще бъде скоро сглобена, после почна да моли в името на Христа и накрая взе да отправя неопределени закани. Жилуправата изпращаше на Виктор Михайлович писмени напомняния. Работата миришеше на съд. Положението ставаше все по-напрегнато и по-напрегнато.

Изправени край кладенеца, гледачката и шлосерът-ентусиаст продължаваха да разговарят.

— Щом липсват импрегнирани траверси — крещеше Виктор Михайлович по целия двор, — няма да бъде трамвай, а цяло мъчение!

— Кога най-сетне ще свърши всичко това! — каза Елена Станиславовна. — Живеем като диваци.

— Краят му се не вижда… Да! Знаете ли кого видях днес? Воробянинов.

Елена Станиславовна се облегна на кладенеца и изумена продължаваше да държи във въздуха пълната кофа.

— Отивам в Комуналното стопанство да продължа договора за работилницата. Вървя си по коридора. Изведнъж към мене се приближават двама. Гледам — нещо познато. Сякаш лицето на Воробянинов. И питат: „Можете ли да ни кажете какво учреждение е било по-рано тука в тази сграда?“ Казвам им, че преди тук бе девическа гимназия, а после жилотделът. „Защо?“ — питам. А те казаха: „Благодаря“ и отминаха. Тогава видях ясно, че беше самият Воробянинов, само че без мустаци. Откъде е попаднал тук? А оня другият с него, бе красавец-мъж. Явно бивш офицер. И тогава си помислих…

В този момент Виктор Михайлович забеляза нещо неприятно. Той прекъсна разговора, грабна своя бидон и бързо се скри зад сандъка за смет. В двора бавно влезе вратарят на жилищен дом №5, спря се до кладенеца и започна да оглежда постройките в двора. Като не забеляза никъде Виктор Михайлович, той се натъжи.

— Витка шлосера пак ли го няма? — запита той Елена Станиславовна.

— Ах, нищо не зная — рече гледачката, — нищо не зная.

И обхваната от необикновено вълнение, разплисквайки водата от кофата, тя бързо си тръгна към къщи.

Вратарят поглади с ръка циментния блок на кладенеца и се запъти към работилницата. Две крачки след табелката:

 

 

се мъдреше друга:

 

 

под която висеше тежък катинар. Вратарят ритна катинара и с ненавист изрече:

— Ах, ти, мърша такава!

Той постоя край работилницата още две-три минути, овладян от най-неприятни чувства, после отпра шумно табелката, отнесе я на средата на двора, при кладенеца, и като стъпи върху нея с двата си крака, започна да дига скандал.

— Крадци живеят тук във вашия дом №7! — виеше вратарят. — Мръсници всякакви! Усойница седмоглава! Средно образование имал!… Хич не искам да зная за неговото средно образование!… Мърша проклета!…

През това време седмоглавата усойница със средно образование седеше на бидона зад сандъка за смет и се терзаеше.

Прозорците се разтваряха с трясък и от тях надзъртаха веселите наематели. Откъм улицата бавно влизаха в двора любопитни. При тая аудитория вратарят още повече се разгорещи.

— Шлосер-механик! — подвикваше той. — Кучи аристократ!

Вратарят богато размесваше парламентарните изрази с нецензурни думи, на които отдаваше предпочитание. Нежното женско съсловие, гъсто накацало по прозорците, негодуваше особено много против вратаря, но не се махаше оттам.

— Мутрата му ще разбия! — беснееше вратарят. — Образован!

Когато скандалът бе на най-високата си точка, яви се милиционер и мълчаливо помъкна скандалджията към участъка. На милиционера помагаха юначагите от „Бързоопак“.

Вратарят покорно прегърна милиционера през шията и заплака.

Опасността мина.

Тогава иззад сандъка за смет изскочи измъчилият се Виктор Михайлович. Аудиторията загълча.

— Простак! — закрещя Виктор Михайлович след шествието. — Простак! Ще те науча аз тебе! Мерзавец!

Плачещият горчиво вратар не чу нищо. Носеха го на ръце към участъка. За веществено доказателство помъкнаха и табелката „Шлосерска работилница и поправка на примуси“.

Виктор Михайлович дълго още се емчи.

— Кучи синове — казваше той, като се обръщаше към насъбралите се, — какво ли си въобразяват! Простаци!

— Стига, Виктор Михайлович! — викна от прозореца Елена Станиславовна. — Елате при мене за минутка.

Тя поднесе на Виктор Михайлович купичка с компот и като сновеше из стаята, го заразпитва.

— Нали ви казвам, той е без мустаци, но е той — по навик крещеше Виктор Михайлович. — Разбира се, много добре го познавам! Воробянинов, цял-целеничък!

— По-тихо, господи!… Защо е дошъл, как мислите?

По черното лице на Виктор Михайлович се открои иронична усмивка.

— Ами вие как мислите?

Той се усмихна с още по-голяма ирония.

— Всеки случай не за да подписва договори с болшевиките.

— Мислите ли, че се излага на опасност?

Запасите от ирония, натрупани от Виктор Михайлович за десет години революция, бяха неизчерпаеми. По лицето му заиграха серии от усмивки с различна сила и недоверие.

— Кой в Съветска Русия не се излага на опасност, още повече човек в такова положение като Воробянинов? Мустаци, Елена Станиславовна, не се бръснат току-тъй!

— Изпратен е навярно от чужбина? — запита Елена Станиславовна, едва поемайки дъха си.

— Положително — отвърна гениалният шлосер.

— Но с каква цел е дошъл тук?

— Не ставайте дете.

— Все ми е едно. Трябва да го видя.

— Знаете ли какво рискувате?

— Ах, все ми е едно! След десет години раздяла не мога да не се видя с Иполит Матвеевич.

На нея наистина й се струваше, че съдбата ги раздели точно когато се обичаха взаимно.

— Моля ви, намерете го! Научете къде е! Вие ходите навсякъде! Няма да ви бъде трудно. Кажете му, че искам да го видя. Чувате ли?

Папагалът с червените гащички, който дремеше на пръчицата, се изплаши от шумния разговор, преобърна се с главата надолу и в тази поза замря.

— Елена Станиславовна — каза шлосерът-механик, като се понадигна и сложи ръка на сърцето си, — ще го намеря и ще се свържа с него.

— Искате ли още компот? — трогна се гледачката.

Виктор Михайлович изсърба компота, прочете язвителна лекция за неправилното устройство на папагалския кафез и се сбогува с Елена Станиславовна, като й препоръча да пази най-строга тайна.