Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (18)

Глава XVII
Граждани, уважавайте матраците!

— Лиза, хайде да вървим да обядваме!

— Не ми се яде. Вчера нали обядвах.

— Не мога да те разбера!

— Няма да дойда да ти ям фалшивия заек.

— Глупаво постъпваш.

— Не мога да се храня с вегетариански кренвирши.

— Днес ще ядеш пудинг с ябълки.

— Нещо не ми се ще.

— Говори по-тихо. Всичко се чува.

И младите съпрузи преминаха към драматичен шепот.

След две минути Коля разбра, за пръв път през тримесечния си съпружески живот, че любимата му жена обича много по-малко от него кренвирши от моркови, картофи и грах.

— Искаш да кажеш, че предпочиташ кучешко месо пред диетичната храна? — изкрещя Коля, забравил в избухливостта си за подслушващите съседи.

— Но говори по-тихо! — изкрещя високо и Лиза. — А се държиш и лошо с мене. Да! Аз обичам месо! Понякога. Какво лошо има в това?

Слисан, Коля млъкна. Тоя обрат бе неочакван за него. Месото би объркало много, непоправимо, неговия бюджет. Крачейки нагоре-надолу покрай матрака, на който се бе свила на топка пламналата Лиза, младият съпруг правеше отчаяни изчисления.

Дори в най-добрите месеци копирането в чертожното бюро „Техносила“ донасяше на Коля Калачов не повече от четиридесет рубли. Наем той не плащаше. Запустялото общежитие нямаше домоуправител и там наемът бе абстрактно понятие. Десет рубли отиваха за курса на Лиза по кроене и шев, с права на строителен техникум. Обедът на двамата (едно първо — манастирски борш, и едно второ — фалшив заек или чисто и просто юфка), изяждан честно по половина във вегетарианската гостилница „Не кради“, изтръгваше от бюджета на съпрузите тринадесет рубли месечно. Останалите пари кой знае къде отиваха. Това най-много смущаваше Коля. „Къде отиват парите?“ — замисляше се той, докато чертаеше с райсфедера дълга и тънка линия по небесносинята копирна хартия. При тия условия да се премине към месна храна, означаваше пълен провал. Ето защо Коля пламенно заговори:

— Помисли си само, да ядеш труповете на убити животни! Людоедство под маската на култура! Всички болести идват от месото.

— Разбира се — каза с лека насмешка Лиза, — например ангината.

— Да, да, и ангината! А ти какво мислиш? Организмът, отслабнал от вечната употреба на месо, няма сили да се съпротивлява на инфекцията.

— Колко е глупаво всичко това!

— Не това е глупаво. Глупав е оня, който се стреми да натъпче стомаха си, без да се грижи за количеството на витамините…

Коля изведнъж млъкна. Пред вътрешния му поглед израстваше обемиста свинска пържола, която все повече и повече засенчваше фона от неапетитни и блудкави тестени ястия, каши, картофени безвкусици. Изглежда, че тя току-що бе изскочила от тигана. Още цвърчеше, бълболеше и издаваше пикантна миризма. Кокалът стърчеше от пържолата като пистолет за дуел.

— Но ти разбери най-сетне — закрещя Коля, — някаква си свинска пържола отнема на човека. Цяла седмица живот!

— Нека отнема! — каза Лиза. — Фалшивият заек отнема половин година. Вчера, когато изядохме пържените моркови, почувствувах, че умирам. Само че не исках да ти кажа.

— Защо пък не си искала да ми кажеш?

— Нямах сили. Страхувах се да не заплача.

— А сега не се ли страхуваш?

— Сега вече ми е все едно.

Лиза изхълца.

— И Лев Толстой не е ял месо — каза Коля с треперещ глас.

— Да-а — отвърна Лиза, хълцайки през сълзи, — графът е ял аспержи.

— Аспержите не са месо.

— А когато е писал „Война и мир“, той е ял месо! Ял е, ял, ял! И „Ана Каренина“ когато е писал, е лапал, лапал, лапал!

— Млъкни най-сетне!

— Лапал е, лапал, лапал!

— А когато е писал „Крайцерова соната“, също ли е лапал? — язвително запита Коля.

— „Крайцерова соната“ е малка. Да бе опитал да напише „Война и мир“, като се храни с вегетариански кренвирши!

— Какво току ми навираш тоя твой Толстой?

— Аз да ти навирам Толстой?! Аз? Аз да ви навирам Толстой?! Коля също премина на „ви“. В останалите кутийки не криеха ликуването си. Лиза бързо наместваше синята си плетена шапчица от тила към челото.

— Къде отиваш?

— Остави ме на мира. Имам си работа.

И Лиза избяга.

„Къде може да отиде?“ — помисли си Коля. Той се ослуша.

— Много свобода се даде на жената при съветската власт — каза някой в крайната кутийка отляво.

— Отиде да се дави! — решиха в третата кутийка.

Петата кутийка запали примуса и се зае с обичайните си целувки. Лиза тичаше развълнувана по улиците.

Беше часът от неделния ден, когато щастливците си превозват по Арбатска улица матраци от пазара.

Главни купувачи на пружинени матраци са младоженците и съветските граждани от средна ръка. Те ги превозват изправени и ги прегръщат с две ръце. И как няма да прегръщаш тая синя, с лъскави цветчета основа на своето щастие!

Граждани! Уважавайте пружинения матрак със сини цветчета! Та това е семейното огнище, алфата и омегата на мебелировката, общото и цялостното на домашния уют, любовната база, бащата на примуса! Как сладко се спи под демократичния звън на неговите пружини! Какви чудни сънища вижда човек, заспиващ върху неговата синя груба тъкан! На какво уважение се радва всеки собственик на матрак!

Човек, лишен от матрак, е за окайване. Той не съществува. Не плаща данъци, няма жена, познатите не му дават пари назаем „до първи“, шофьорите на таксита му подхвърлят оскърбления, момичетата му се подиграват: те не обичат идеалистите.

Човек, лишен от матрак, обикновено пише стихове:

Часовникът „Буре“ отмерва равен звън,

а ти седиш в шезлонга тъй приятно!

Снежинките се вият като нежен сън,

като мечти прелитат врани — ято.

Твори той, изправен край високата маса на телеграфната станция, и задържа деловите собственици на матраци, дошли да изпращат телеграми.

Матракът пречупва човешкия живот. В тапицировката и пружините му се крие някаква сила, притегателна и все още неизследвана. Хора и вещи се стичат на призивния звън на неговите пружини. Идва финансовият агент, дохождат и момичета. Те искат да се сприятелят с притежателите на матраци. Финансовият агент върши това с фискална цел, в полза на държавата, а момичетата — безкористно, подчинявайки се на законите на природата.

Разцъфва младостта. Събрал данъците, както пчелата събира пролетен прашец, финансовият агент с радостно жужене отлита за своя участъков кошер. А отдръпналите се момичета биват заменени от съпруга и примус „Ювел №1“.

Матракът е ненаситен. Той иска жертвоприношения. Нощем издава шум на падаща топка. Нужна му е етажерка. Нужна му е маса с модерни крака. Пружините му дрънчат — той иска завеси, пердета и кухненски съдове. Той тласка човека и му казва:

— Тръгвай! Купи корито и дъска за гладене!

— Срамувам се заради тебе, човече. Ти все още нямаш килим!

— Работи! Скоро ще ти донеса деца! Трябват ти пари за пелени и детска количка.

Матракът всичко помни и всичко върши посвоему.

Дори поетът не може да избегне общата участ. Ето той си носи от пазара матрак, като с ужас се притиска до мекия му търбух.

— Ще сломя упорството ти, поете! — казва матракът. — Сега вече няма да тичаш до телеграфа, за да пишеш стихове. И изобщо струва ли си да се пишат стихове? Постъпи на служба? И салдото винаги ще бъде в твоя полза. Помисли за жената и децата.

— Аз нямам жена! — крещи поетът и се отдръпва от пружинения учител.

— Ще имаш. Но не се обзалагам, че тя ще бъде най-красивото момиче на земята. Не зная дори дали ще бъде добра. Бъди готов за всичко. Ще ти се родят деца.

— Не обичам децата!

— Ще ги обикнеш!

— Вие ме плашите, гражданино матрак!

— Мълчи, глупако! Ти не знаеш още всичко! Ще вземеш и мебели на кредит от Мосдрев^[1].

Ще те убия, матрако!

— Паленце! Ако дръзнеш да сториш това, съседите ще съобщят в домоуправлението.

Така всеки неделен ден из улиците на Москва кръстосват щастливци под радостния звън на матраците.

Но не само с това, разбира се, е забележителен московският неделен ден. Неделята е ден на музеите.

В Москва има особена категория хора. Те нищо не разбират от живопис, не се интересуват от архитектура и не обичат античните паметници. Тая категория хора посещават музеите само защото те се намират в прекрасни сгради. Тия хора сноват из залените с ослепителна светлина зали, разглеждат със завист фреските по таваните, пипат с ръце това, което е забранено да се пипа, и току мърморят:

— Ех! Живеели са хората!

За тях няма значение, че стенописът е работа на французина Пюви дьо Шаван. За тях е важно да научат колко е струвало това на бившия собственик на сградата. Те се изкачват по стълбището с мраморни статуи по площадките и си представят колко лакеи са стояли тук, каква заплата и колко бакшиш е получавал всеки лакей. Върху камината има порцеланови украшения, но те не им обръщат внимание и решават, че камината е скъпа работа: твърде много дърва гълта. В трапезарията с дъбова облицовка те не забелязват изключително изкусната резба. Мъчи ги една мисъл: какво е ял тук бившият стопанин-търговец и колко би струвало това при сегашната скъпотия?

Във всеки музей могат да се намерят такива хора. Докато гражданите при груповите посещения бодро преминават от един шедьовър към друг, такъв човек стои сред залата и без да гледа нищо, мучи жално:

— Ех! Живеели са хората!

Лиза тичаше по улицата, преглъщайки сълзите си. Мислите я гонеха. Тя мислеше за своя беден, но щастлив живот.

„Ако имаше още маса и два стола, щеше да е съвсем хубаво. И примус в края на краищата трябва да си набави човек. Трябва по някакъв начин да се нареди.“

Тя тръгна по-бавно, тъй като внезапно си спомни за караницата с Коля. Пък и бе много гладна. Злобата към мъжа и се разпали в нея мигновено.

— Просто безобразие! — каза тя гласно. Още повече й се прияде.

— Добре де, добре! Сама знам какво трябва да правя.

И цяла пламнала, Лиза си купи от една продавачка сандвич с варен салам. Колкото и да бе гладна, видя й се неудобно да яде на улицата. Така или иначе, но тя все пак бе собственичка на матрак и умело се справяше с живота. Огледа се и влезе във входа на една двуетажна къща. И там с голямо наслаждение се зае със сандвича. Саламът беше великолепен. Група граждани влязоха във входа. Минавайки покрай изправената до стената Лиза, те я поглеждаха.

„Нека гледат!“ — реши озлобената Лиза.