Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Двенадцать стульев, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 49 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола

Трето издание

Преводач: Д. Загоров

Редактор: Д. Станкова

Редактор на издателството: М. Драгостинова

Художник: Ж. Станкулов

Художествен редактор: П. Мутафчиев

Коректори: А. Панайотова, А. Славова

Дадена за набор: ноември 1980 г.

Подписана за печат: септември 1981 г.

Излязла от печат: януари 1983 г.

Издателство на Отечествения фронт

 

Государственное издательство художественной литературы

Москва, 1956

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
  3. — Корекция на маркери

Статия

По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дванадесетте стола
Двенадцать стульев
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1928 г.
Оригинален езикруски
Видроман
СледващаЗлатният телец“ (1931)

ПреводачДимитър Загоров
НачалоВ уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть.
КрайВеликолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход.
Дванадесетте стола в Общомедия

„Дванадесетте стола“, издаван и като „12-те стола“ и „Дванайсетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“), е роман на Иля Илф и Евгений Петров. Написан е през 1927 г. и е първата им съвместна творба. През 1928 г. е публикуван в сп. „Тридесет дни“ (№ 1–7); същата година излиза и като отделна книга. Сюжетът се основава на търсенето на диаманти, скрити в един от дванадесет стола, но историята, разказана в творбата, не се ограничава до приключенския жанр – според изследователите тя съдържа „глобален образ на епохата“.

Литературната общност от 20-те години посреща появата на романа доста сдържано. Подкрепят го писателят Юрий Олеша, политикът Николай Бухарин, критикът Анатолий Тарасенков и някои други. От 1949 г. до средата на 50-те години „Дванадесетте стола“ и следващият роман на съавторите – „Златният телец“ (1931), са забранени за публикуване след проектопостановление на Секретариата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – „За грубата политическа грешка на издателство „Съветски писател“ от 14 декември 1948 г.“, публикувало двата романа в тираж от 75 000 екземпляра.

Първото издание на български е през 1937 г. Творбата е филмирана многократно.

История на създаването

За създаването на романа разказват както самите съавтори, така и братът на Евгений Петров – Валентин Катаев. Според литературните критици Давид Фелдман и Михаил Одески на определен етап е станало трудно да се отдели легендата от реалните събития.[1]

Според мемоарите на Евгений Петров темата на творбата е предложена от Валентин Катаев, който през август 1927 г. заявява, че иска да стане „съветския Дюма-баща“ и, избирайки него и Илф за „литературни негри“, им препоръча да напишат приключенски роман за пари, скрити в столове, обещавайки впоследствие да мине с майсторската си ръка по черновата им. Илф и Петров възприемат сериозно идеята, решавайки (по предложение на Иля Илф) да пишат заедно. „Започнахме да импровизираме. Бързо се съгласихме, че сюжетът за стола не трябва да бъде основата на романа, а само причината, повод да се покаже живота“.[2]

Основната работа по романа е извършена през септември-декември 1927 г.[3] След като написват първата част за един месец, съавторите занасят ръкописа на Катаев. Той решава, че те не се нуждаят от наставничество, тъй като вижда почерк на напълно оформени писатели.[4] В същото време той – „Дюма-баща“, им поставя две условия: романът да бъде посветен на него като инициатор на проекта и след получаване на първия хонорар съавторите да му подарят златна табакера.[5][6] Според Фелдман и Одески в подобна интерпретация на събитията има пародийна препратка към „игра на литературен баща“.[7]

Персонажи

Главни герои
Второстепенни герои
  • Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
  • Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
  • Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
  • Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)

Сюжет

През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.

Издания на български език

Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.

Екранизации

  • Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
  • В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
  • Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
  • През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
  • През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
  • През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванайсетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
  • По данни от IMDb[8] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[9], Doce sillas, Las (1962)[10], Treze Cadeiras (1957)[11], Sju svarta be-hå (1954)[6], It's in the Bag! (1945)[12]

Бележки

  1. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. Москва, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 5.
  2. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 146–147.
  3. Яновская, Л. М. Почему вы пишете смешно? Об И. Ильфе и Е. Петрове, их жизни и их юморе. Москва, Наука, 1969. с. 32.
  4. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148.
  5. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148, 152.
  6. а б imdb.com
  7. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. М.: Вагриус, 1999. ISBN 5-7027-0652-8. Моссква, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 8.
  8. imdb.com
  9. imdb.com
  10. imdb.com
  11. imdb.com
  12. imdb.com

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Двенадцать стульев“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Глава XXIX
Авторът на „Гаврилиадата“

Когато мадам Грицацуева напускаше негостоприемния лагер от канцеларии, към Дома на народите вече се стичаха служителите от най-скромни чинове: разсилни, деловодителки на изходящи и входящи дневници, телефонистки, млади помощник-счетоводители и здрави хлапета.

Между тях беше и Никифор Ляпис, твърде млад човек с прическа на овен и дързък поглед.

Невежите, твърдоглавците и новаците влизаха в Дома на народите през главния вход. Никифор Ляпис се смъкна в сградата през амбулаторията. В Дома на народите той бе вътрешен и знаеше най-късите пътища към оазисите, където под широколистната сянка на ведомствените списания бликат бистрите извори на хонорара.

Най-напред Никифор Ляпис отиде в бюфета. Никелираната каса запя и изхвърли три бележки. Никифор изяде чаша квасено във фурна мляко и баничка с крем, която приличаше на цветна лехичка. Всичко това той поля с чай. След това Ляпис започна бавно да обхожда владенията си.

Първото си посещение той направи в редакцията на месечното ловно списание „Герасим и Муму“. Другарят Наперников още не бе дошъл и Никифор Ляпис се запъти към „Хигроскопичен бюлетин“, седмичния рупор, посредством който фармацевтите общуваха с външния свят.

— Добро утро — каза Никифор. — Написах забележителни стихове.

— За какво? — запита завеждащият литературната страничка. — На каква тема? Нали знаете, Трубецкой, че нашето списание…

За по-точно определяне същността на „Хигроскопичен бюлетин“ завеждащият пошава с пръсти.

Трубецкой-Ляпис погледна белите си груби панталони, изпъна тялото си назад и каза напевно:

— „Балада за гангрената“.

— Това е интересно — забеляза хигроскопичната личност. — Отдавна е време да се популяризират идеите на профилактиката в достъпна форма.

Ляпис тутакси започна да декламира:

Гаврила беше болен от гангрена,

Гаврила от гангрена легна болен…

По-нататък със същия героичен четиристъпен ямб се разказваше за Гаврила, който поради невежеството си не отишъл навреме в аптеката и загинал, понеже не намазал раничката си с йод.

— Напредвате, Трубецкой — одобри редакторът, — но би било желателно още повече… Разбирате, нали?

Той размърда пръсти, но взе страшната балада, като обеща хонорара за вторник.

В списанието „Делниците на телеграфиста“ посрещнаха Ляпис гостоприемно.

— Добре че дойдохте, Трубецкой. Тъкмо ни трябват стихове. Само че — бит, бит, бит ни трябва. Никаква лирика. Чувате ли, Трубецкой? Нещо из живота на телеграфопощенци и същевременно… разбирате, нали?…

— Тъкмо вчера се бях замислил върху бита на телеграфопощенци. И цяла поема излезе. Озаглавих я „Последното писмо“. Ето…

Гаврила носеше писма.

Гаврила стана раздавач

Историята на Гаврила бе събрана в седемдесет и два реда. В края на поемата раздавачът Гаврила, макар и сразен от куршума на фашист, доставя писмото на адреса.

— Къде става това? — запитаха Ляпис.

Въпросът бе на място. В СССР няма фашисти, в чужбина няма Гавриловци, членове на Съюза на телеграфопощенци.

— Че защо? — каза Ляпис. — Действието става, разбира се, у нас, а фашистът е преоблечен.

— Знаете ли какво, Трубецкой, напишете ни по-добре за радиостанцията.

— А защо не искате раздавача?

— Нека поотлежи. Приемаме го условно.

Понатъжен, Никифор Ляпис-Трубецкой се върна отново в „Герасим и Муму“. Наперников вече седеше на своята писалищна маса. На Стената бе окачен увеличен портрет на Тургенев с пенсне, с високи ботуши и двуцевка през рамо. До Наперников стоеше конкурентът на Ляпис — стихоплетецът от предградието.

Започна старата песен за Гаврила, но вече с ловджийска насока. Творбата бе озаглавена „Молитвата на бракониера“.

Гаврила дебнеше в гората заек,

Гаврила заека с куршум удари.

— Чудесно! — каза добродушният Наперников. — Вие, Трубецкой, сте надминали в това стихотворение самия Ентих. Само че трябва да поправите тук-таме нещичко. Първо — изхвърлете напълно думата „молитва“.

— И заека — каза конкурентът.

— Защо пък заека? — учуди се Наперников.

— Защото сега не е сезон за лов на зайци.

— Чуйте, Трубецкой, променете и заека.

В преобразения вид поемата носеше заглавие „Урок за бракониера“, а зайците бяха заменени с бекаси. После се оказа, че през лятото бекаси също не се бият. В окончателна форма стиховете звучаха:

Гаврила дебнеше в гората птица,

Гаврила птицата с куршум удари…

След като закуси в стола, Ляпис отново се зае за работа. Белите му панталони се мяркаха в мрака на коридорите. Той влизаше от редакция в редакция и продаваше многоликия Гаврила.

В „Кооперативна флейта“ Гаврила беше даден под название „Еолова флейта“.

Гаврила стана продавач,

продаваше Гаврила флейти…

Наивниците от дебелото списание „Гората, каквато е в действителност“ купиха от Ляпис малката поема „На края на гората“. Тя започваше така:

Гаврила бродеше в гора дълбока,

Гаврила пръчка от бамбук отсече.

Последното занятие на Гаврила през тоя ден бе печенето на хляб. Намери му се място в редакцията на „Кифладжия“. Поемата носеше дългото и тъжно название: „За хляба, за качеството на продукцията и за любимата“ и се посвещаваше на тайнствената Хина Члек. Началото бе както преди епично:

Гаврила стана фурнаджия,

Гаврила кифлички опече.

След деликатна борба изхвърлиха посвещението.

Най-печалното бе, че никъде не дадоха пари на Ляпис. Едни обещаваха да му дадат във вторник, други — в четвъртък или петък — след две седмици. Трябваше да търси заем от лагера на враговете — там, където никога не печатаха негови произведения.

От петия етаж Ляпис се спусна на втория и влезе в секретариата на „Станок“. За негово нещастие той веднага се сблъска с усърдния Персицки.

— А! — възкликна Персицки. — Ляпсус!

— Слушайте — каза Никифор Ляпис, като снишаваше гласа си, — дайте три рубли. „Герасим и Муму“ ми дължат сума пари.

— Половин рубла ще ви дам. Почакайте. Ей сегичка ще дойда. И Персицки се върна, като доведе десетина сътрудници на „Станок“.

Завърза се разговор.

— Е, как върви търговията? — попита го Персицки.

— Написал съм забележителни стихове!

— За Гаврила ли? Нещо селско? „В зори Гаврила наш ореше, Гаврила плуга си ценеше“, а?

— Какъв ти Гаврила! То е несериозно нещо! — защищаваше се Ляпис. — Написал съм нещо за Кавказ.

— А били ли сте в Кавказ?

— Заминавам след две седмици.

— Ами не се ли страхувате, Ляпсус? Там има чакали!

— Това много ме плаши! Но в Кавказ те не са отровни!

След този отговор всички наостриха уши.

— Я кажете, Ляпсус — запита Персицки, — какви са според вас чакалите?

— Знам аз, оставете ме на мира!

— Кажете, кажете, щом знаете!

— Е, такива едни… като змии.

— Да, да, вие сте прав както винаги. Според вас седлото[1] на дивата коза се поднася за ядене заедно със стремената.

— Никога не съм казвал такова нещо! — закрещя Трубецкой.

— Вие не сте казвали, а сте писали. Наперников ми каза, че сте се опитали да му пробутате такива стихчета в „Герасим и Муму“, уж из живота на ловците. Кажете искрено, Ляпсус, защо пишете за неща, които не сте виждали в живота и за които нямате никаква представа? Защо във вашето стихотворение „Кантон“ пеньоарът е бална рокля? Защо?

— Вие сте еснаф — отговори Ляпис високомерно.

— Защо в стихотворението „Надбягвания за наградата на Будьони“ вашият жокей затяга ремъка на конския хамут и след това сяда на капрата? Вие виждали ли сте някога ремък на хамут!

— Виждал съм.

— Кажете тогава какво представлява!

— Оставете ме на мира! Вие сте психопат.

— А капра виждали ли сте? На конни надбягвания ходили ли сте?

— Не е нужно да бъде човек навсякъде! — крещеше Ляпис. — Пушкин е писал турски стихове, а никога не е ходил в Турция.

— О, да, нали Ерзерум се намира в Тулска губерния.

Ляпис не разбра сарказъма. Той продължаваше разпалено:

— Пушкин е писал по материали. Той е прочел историята на Пугачовския бунт, а след това я написал. А на мене за конните надбягвания ми разказа Ентих.

След тая виртуозна защита Персицки повлече упорствуващия Ляпис в съседната стая. Зрителите ги последваха. Там на стената бе окачена голяма изрезка от вестник, оградена с траурна лента.

— Вие ли писахте този очерк в „Капитански мостик“?

— Аз.

— Това е май първият ви опит в прозата, нади? Поздравявам ви! „Вълните се прехвърляха през вълнолома и падаха надолу като стремителен крик…“ Няма що, направили сте приятелска услуга на „Капитански мостик“! „Мостик“ сега дълго няма да ви забрави, Ляпис!

— Но какво има?

— Това, че… Знаете ли вие що е крик?

— Разбира се, зная, оставете ме на мира…

— Как си представлявате вие крика? Опишете ни го със свои думи.

— Такъв… Пада, с една дума.

— Крикът пада. Забележете всички! Крикът стремително пада! Почакайте, Ляпсус, ей сега ще ви донеса половин рубла. Не го пускайте!

Но и този път половината рубла не бе дадена. Персицки домъкна от справочното бюро двадесет и първия том на Брокхаус — от Домиций до Евреинов. Между Домиций, крепост във великото херцогство Макленбург-Шверинск и Домел, река в Белгия и Холандия, бе намерена търсената дума.

— Слушайте! „Кран (нем. «Daumkraft») — една от машините за повдигане на големи тежести. Обикновеният прост кран, употребяван за повдигане на коли и тям подобни, се състои от подвижна зъбчата ос, която захваща зъбчатото колело, въртящо се с помощта на ръчка…“ И така нататък. И по-нататък: „Джон Диксън поставил през 1879 година на място обелиска, известен под названието «Иглата на Клеопатра», с помощта на четирима работници, действуващи с четири хидравлически К.“ И този уред според вас притежава способността да пада стремително? Следователно Брокхаус и Ефрон са мамили човечеството в продължение на петдесет години? Защо дращите, вместо да седнете да се учите? Отговорете!

— Трябват ми пари.

— Но вие никога нямате пари. Вечно обикаляте за половин рубла.

— Купих си мебели и си обърках бюджета.

— Много ли мебели купихте? За вашите драсканици ви плащат толкова, колкото струват — грошове!

— Хубави грошове! Знаете ли какъв стол си купих от една разпродажба…

— Във формата на змия?

— Не. Дворцов. Но ме сполетя нещастие. Снощи се връщам късно в къщи…

— От Хина Члек? — викнаха присъствуващите в един глас.

— Каква ти Хина!… От колко време аз вече не живея с Хина. Връщах се от диспута на Маяковски. Приближавам — прозорецът отворен. Веднага почувствувах, че нещо се е случило.

— Ай-ай-ай! — каза Персицки, като закриваше с ръце лицето си. — Предугаждам, другари, че на Ляпсус са му откраднали най-добрия шедьовър: „Гаврила служба си намери, Гаврила стана портиер.“

— Оставете ме да се доизкажа. Поразително хулиганство. В стаята ми се вмъкнали някакви негодници и разпрали целия стол. Ще може ли някой да ми заеме пет рубли за поправка?

— За поправката съчинете нов Гаврила. Аз дори мога да ви подскажа началото. Чакайте, чакайте… Ей сега… Ето: „Гаврила стол си купи от пазара, лош стол набави си Гаврила.“ По-бързо записвайте. Може да се продаде с печалба в редакцията на „Гласът на шкафа“… Ех вие, Трубецкой, Трубецкой!… Впрочем, Ляпсус, вие защо сте Трубецкой? Защо не си изберете по-хубав псевдоним? Например Долгорукий! Никифор Долгорукий! Или Никифор Валоа! Или още по-добре: гражданинът Никифор Сумароков Елстон? Ако ви се падне удобен случай да пробутате наведнъж три стихотворенийца в „Гермуму“, изходът от положението ви ще бъде блестящ. Едната безсмислица ще подпишете със Сумароков, другата макулатура — с Елстон, а третата — с Юсупов… Ех вие, драскач такъв!…

Бележки

[1] Седло — част от гърба на животно. Б.пр.