Иля Илф, Евгений Петров
Дванадесетте стола (31)

Глава XXX
В театър „Колумб“

Иполит Матвеевич от ден на ден ставаше все по-голям подлизурко. Когато гледаше Остап, очите му добиваха раболепен жандармски оттенък.

В стаята на Иванопуло бе толкова горещо, че изсъхналите Воробянинови столове пукаха като дърва в камина. Великият комбинатор си почиваше, подложил под главата си синята жилетка.

Иполит Матвеевич гледаше през прозореца. Там, по кривите улички, край малките московски градинки, минаваше господарска карета. В черния й лак последователно се отразяваха кланящите се минувачи: кавалергардът с медна глава, градските дами и пухкавите бели облачета. Тракайки с подкови по паважа, конете понесоха каретата край Иполит Матвеевич. Той се извърна разочарован.

Каретата носеше герб МКХ^[1]; беше предназначена за превозване на смет и нейните дъсчени стени нищо не отразяваха.

На капрата седеше напет старец с разкошна побеляла брада. Ако Иполит Матвеевич знаеше, че коларят е не някой друг, а граф Алексей Буланов, известният хусар-отшелник, той сигурно би викнал старика, за да си поговорят за доброто старо време.

Граф Алексей Буланов бе много загрижен. Той шибаше конете и тъжно размишляваше за бюрократизма, разяждащ асенизационния подотдел, поради който вече половин година на графа не даваха полагащото му се според трудовия договор специално работно облекло.

— Чуйте — обади се изведнъж великият комбинатор, — как ви наричаха като дете?

— А защо ви е да знаете?

— Така! Не зная как да ви назовавам. Вече ми омръзнала ви наричам Воробянинов, а Иполит Матвеевич ми се вижда твърде противно. Та как ви наричаха? Ипа?

— Писанчо — отвърна Иполит Матвеевич с усмивка.

— Конгениално. Та ето що, Писанчо, вижте моля ви се, какво имам на гърба. Между плешките ме боли.

Остап смъкна през главата си ковбойката. Пред Писанчо Воробянинов се откри широк гръб на провинциален Антиной, очарователен гръб, но малко мръсничък.

— Охо — каза Иполит Матвеевич, — имате някаква червенина.

Между плешките на великия комбинатор лилавееха и преливаха в багрите на петролна дъга синини със странни очертания.

— Честна дума, цифрата осем! — възкликна Воробянинов. — За пръв път виждам такава синина.

— А друга цифра няма ли? — спокойно попита Остап.

— Като че ли буквата Р.

— Повече въпроси нямам. Всичко ми е ясно. Проклета перодръжка! Виждате ли, Писанчо, как страдам, на какви опасности се подлагам заради вашите столове. Тези аритметически знаци ми нанесе голямата самопадаща писалка с писец номер осемдесет и шест. И обърнете внимание, че проклетата писалка падна върху гърба ми в същата минута, когато пъхнах ръката си в разпрания редакторски стол. А вие нищо не можете да свършите както трябва. Кой оплеска работата със стола, а? За разпродажбата вече не говоря. Намерихте време за еротика! На вашата възраст това е просто вредно! Пазете си здравето!… Я вижте аз какво свърших! Мой актив е столът на вдовицата, двата стола на Шчукин. Столът от Изнуренков в края на краищата е също мой актив! В редакцията и при Ляпис аз ходих! И само един-единствен стол вие докарахте до победен край, и то с помощта на нашия свещен враг архиепископа.

Техническият директор крачеше безшумно с босите си крака из стаята и наставляваше послушния Писанчо.

Изчезналият в магазията на Октомврийската гара стол си оставаше, както и по-рано, тъмно петно върху бляскавия план на концесионните работи. Четирите стола в театър „Колумб“ бяха сигурна плячка. Но театърът заминаваше на турне по Волга с тиражния параход „Скрябин“ и днес представяше премиерата на „Женитба“ като последен спектакъл през сезона. Трябваше да се реши — дали да останат в Москва да търсят изчезналия в просторите на Каланчевския площад стол, или да тръгнат заедно с трупата на гастролно турне. Остап предпочиташе последното.

— А не може ли да се разделим? — запита Остап. — Аз ще тръгна с театъра, а вие останете и търсете стола на гарата.

Но Писанчо така изплашено замига с прошарените си ресници, че Остап не настоя повече.

— От два заека — каза той — винаги се избира по-тлъстият. Ще вървим заедно. Но разходите ще бъдат големи. Ще ни трябват пари. Останали са ми шестдесет рубли. Вие колко имате? Ах, аз пък забравих! На вашите години една пламенна любов струва скъпо! Постановявам: днес отиваме на премиерата на „Женитба“. Не забравяйте да облечете фрак. Ако столовете са още на мястото си и не са ги продали заради дълг към „Обществени осигуровки“, още утре заминаваме. Помнете, Воробянинов, настъпва последното действие на комедията „Съкровището на моята тъща“. Наближава финита ла комедия, Воробянинов! Не дишайте, стари ми приятелю! Равнение по рампата! О, младост! О, аромат на кулиси! Колко спомени! Колко интриги! Какъв талант показах аз на времето в ролята на Хамлет! С една дума, заседанието продължава!

За икономия тръгнаха за театъра пеша. Беше още съвсем светло, но уличните лампи вече пръскаха лимонена светлина. Пред очите на всички пролетта си отиваше. Прахът я гонеше от площадите, горещият вятър я изтикваше в малките улички. Там старите бабички приласкаваха красавицата и пиеха с нея чай в дворчетата край кръглите масички. Но животът на пролетта гаснеше — не я пускаха сред хората. А на нея толкова й се искаше да отиде при паметника на Пушкин, където вече се разхождаха млади хора с пъстри каскети, панталони кюнци, връзки „кучешка радост“ и обуща „джими“.

Момичета, наплескани с лилава пудра, сновяха между храма МСПО^[2] и кооперация „Комунар“ (между бившия „Филипов“ и бившия „Елисеев“). Те се караха високо. По този час минувачите забавяха крачка, но не само защото улица Тверска ставаше тясна. Московските коне не бяха по-добри от старгородските: те също така нарочно удряха копита по дървените павета. Колоездачите безшумно летяха от стадиона „Млади пионери“, от първото голямо междуградско състезание. Сладоледаджията тикаше своя зелен сандък, изпълнен с майски гръм, като плахо попоглеждаше милиционера: но милиционерът, зает със светофара, посредством който регулираше уличното движение, не бе опасен.

Двамата приятели вървяха сред цялата тая блъсканица. Съблазните изникваха на всяка крачка. Върху малки скари направо на улицата печаха карски и кавказки шишчета и филетчета. Горещият и лют дим се носеше към светлото небе. От пивниците, ресторантите и киното „Великият ням“ долиташе струнна музика. При трамвайната спирка се дереше високоговорител.

Трябваше да се бърза. Приятелите влязоха в шумното фоайе на театър „Колумб“.

Воробянинов се спусна към касата и прочете цените на местата.

— Все пак доста е скъпичко — каза той. — Шестнадесети ред — три рубли.

— Как не ги обичам тия еснафи, тия провинциални мухльовци! — забеляза Остап. — Къде се завирате? Не виждате ли, че това е каса?

— Ами къде? Нали без билети няма да ни пуснат!

— Писанчо, вие сте прост човек. Във всеки благоустроен театър има две гишета. Към гишето на касата се обръщат само влюбените и богатите наследници. Останалите граждани (те, както сам виждате, са преобладаващото мнозинство) се обръщат непосредствено към гишето на администратора.

И наистина пред гишето на касата стояха петима скромно облечени граждани. Възможно е да бяха богати наследници или влюбени; Затова пък при гишето на администратора цареше оживление. Там имаше пъстра опашка. Млади хора с модни сака и панталони, каквито провинциалистът може само да сънува, размахваха дръзко бележчици от познатите им режисьори, артисти, от редакции, от театралния костюмер, от районния началник на милицията и други лица, тясно свързани с театъра, като членове на съюза на теа- и кинокритиците, дружеството „Сълзите на бедните майки“, училищния съвет на „Ателието на цирковия експеримент“ и някакъв си „Фортинбрас при Умслопогас“. Около осем души стискаха бележки от Еспер Еклерович.

Остап се вряза в опашката, разблъска фортинбрасовците и като викаше: „Само за справка, не виждате ли, че не съм си събул дори галошите“, стигна до гишето и надзърна вътре.

Администраторът работеше като хамалин. Светла брилянтена пот оросяваше затлъстялото му лице. Телефонът го безпокоеше всяка минута и звънеше с упоритостта на трамвайна мотриса, провираща се през Смоленския пазар.

— По-бързо — викна той на Остап, — вашата бележка!

Две места — каза Остап тихо, — в партера.

— За кого?

— За мене!

— А кой сте вие, за да ви давам места?

— Все пак мисля, че ме знаете.

— Не мога да ви позная.

Но погледът на непознатия бе така чист, така светъл, че ръката на администратора сама определи за Остап две места на единадесетия ред.

— Всякакви се мъкнат — каза администраторът, като вдигаше рамене, — отде да ги знаеш кои са! Може би от Народния комисариат на просветата? Струва ми се, че съм го виждал там. Къде всъщност съм го виждал?

И като даваше машинално гратиси на щастливите теа- и кинокритици, умълчалият се Яков Менелаевич все още се мъчеше да си спомни къде е виждал тези чисти очи.

Когато бяха вече раздадени всички гратиси и във фоайето намалиха светлината, Яков Менелаевич си спомни: тия чисти очи, този уверен поглед той бе виждал в Таганския затвор през хиляда деветстотин двадесет и втора година, когато сам бе лежал там по една дребна работа.

От единадесетия ред, където седяха концесионерите, се чу смях. На Остап се хареса музикалното встъпление, изпълнено от оркестрантите на бутилки, на стъклениците на Есмарх, на саксофони и големи полкови барабани. Писна флейта и завесата, лъхайки хлад, се разтвори.

За учудване на Воробянинов, свикнал с класическата интерпретация на „Женитба“, Подкольосин липсваше на сцената. Като пошари с очи, Иполит Матвеевич видя висящи от тавана шперплатови правоъгълници, боядисани с основните багри на слънчевия спектър. Нямаше ги нито вратите, нито сините тюлени прозорци. Под разноцветните правоъгълници танцуваха дамички с големи шапки, изрязани от черен картон. Стенанията на бутилките призоваха на сцената Подкольосин, който, яхнал Степан, се вряза сред тълпата. Подкольосин бе облечен в мундир на камерхер. След като разгони дамичките с думи, каквито в пиесата няма, Той викна проглушително:

— Степа-ан!

И в същото време подскокна настрани и застина в неудобна поза. Стъклениците на Есмарх зазвънтяха.

— Степа-а-ан!! — повтори Подкольосин и пак подскочи.

Но тъй като Степан, облечен в кожа на пантера, беше също там и не се отзоваваше, Подкольосин запита трагично:

— Защо мълчиш като Обществото на народите?

— Изглежда, изплаших се от Чембърлейн — отвърна Степан, като почесваше кожата.

Чувствуваше се, че Степан ще измести Подкольосин и ще стане главното действуващо лице на осъвременената пиеса.

— А шивачът шие ли редингота?

Скок. Удар по стъклениците на Есмарх. Степан с усилие се изправи на ръце и в това положение отговори:

— Шие!

Оркестърът изсвири потпури от „Чио-чио-сан“. През цялото време Степан стоеше на ръце. Лицето му почервеня.

— Ами шивачът не пита ли защо му е на господаря такъв хубав плат? — запита Подкольосин.

Степан, който в това време вече се бе озовал сред оркестъра и прегръщаше диригента, отвърна:

— Не, не пита. Да не би да е депутат в английския парламент?

— А не пита ли шивачът дали господарят не иска да се жени?

— Шивачът пита, не иска ли, каза, господарят да си плаща алиментите.

След това светлината изгасна и публиката затропа с крака. Тя тропа дотогава, докато от сцената не се чу гласът на Подкольосин:

— Граждани! Не се вълнувайте! Светлината е изгасена нарочно, налага се от хода на действието. Това изисква и постановъчната част.

Публиката се покори. Лампите не бяха запалени до края на действието. Барабаните гърмяха сред пълния мрак. Премина с фенери Отред военни, облечени като хотелиерски портиери. После, види се, пристигна на камила Кочкарьов. Това можеше да се разбере от следния диалог:

— Уф, как ме изплаши! А на всичко отгоре и с камила дошъл!

— Ах, ти можа да видиш в тъмното?! А аз исках да ти поднеса сладка ка-мила^[3].

В антракта концесионерите прочетоха афиша:

□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■

ЖЕНИТБА

Текст — Н. В. Гогол

Стихове — М. Шершелафамов

Литмонтаж — И. Антиохийски

Музикален съпровод — Х. Иванов

Автор на спектакъла — Ник. Сестрин

Постановъчна част — Симбиевич-Синдиевич

Осветление — Платон Плашчук. Звуково оформяване — Галкин, Палкин, Малкин, Чалкин и Залкинд. Грим — работилницата на Крулт. Перуки — Фома Кочур. Мебели — работилницата на Фортинбрас при Умслопогас „Валтасар“. Инструктор по акробатика — Жоржета Тирасполских. Хидравлическа преса — под ръководството на монтьора Мечников.

Афишът е набран, вързан и отпечатан в училището на ФЗУ КРУЛТ

□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■□■

— Харесва ли ви? — плахо запита Иполит Матвеевич.

— А на вас?

— Много е интересно, само че Степан е никак странен.

— А на мен не ми хареса — отсече Остап, — особено това, че мебелите им са от някакви си работилници на Вогопас. Дали не са пригодили нашите столове?

Тези опасения се оказаха напразни. В началото на второто действие и четирите стола бяха изнесени на сцената от негри с цилиндри.

Сцената на сватосването предизвика най-голям интерес сред зрителите. В момента, когато по опънатата през целия салон жица започна да се спуска Агафия Тихоновна, страшният оркестър на Х. Иванов вдигна такъв шум, че само от него Агафия Тихоновна трябваше да падне сред публиката. Ала Агафия се държеше прекрасно на сцената. Тя бе облечена с трико телесен цвят и с мъжко бомбе на главата. Балансирайки с помощта на зелен чадър с надпис „Искам Подкольосин“, тя пристъпваше по жицата и всички отдолу виждаха мръсните й ходила. От жицата тя скочи направо върху стола. Същевременно всички негри, Подкольосин, Кочкарьов с балетни крачки и сватята, облечена като железопътен кондуктор, направиха обратно салто. След това всички почиваха пет минути, през които светлината отново бе изгасена.

Кандидатите за женитба бяха много смешни, особено Пържени яйца. Вместо него изнасяха голям тиган с пържени яйца. Морякът носеше мачта с корабно платно.

Напразно търговецът Стариков крещеше, че патентът и уравнителният данък го душат. Той не се хареса на Агафия Тихоновна. Тя се омъжи за Степан. И двамата се заеха да излапат пържените яйца, които им поднесе превърналият се в лакей Подкольосин. Кочкарьов и Фьокла изпяха куплети за Чембърлейн и за алиментите, които британският Министър взема от Германия. На стъклениците на Есмарх бе изсвирена заупокойна. И завесата, лъхайки прохлада, падна.

— Доволен съм от представлението — каза Остап, — столовете са непокътнати. Но ние няма защо да се бавим. Ако Агафия Тихоновна скача всеки ден на тях, те няма да преживеят дълго.

Група млади хора с модни сака, като се блъскаха и смееха, анализираха в тънкост постановъчната част и звуковото оформяване.

— Хайде, Писанчо, време е да нанкате — каза Остап. — Утре заран трябва да се редим за билети. В седем часа вечерта театърът заминава с ускорения влак за Нижни. Така че вие вземете два билета трета класа до Нижни, Курската линия. Не е толкова страшно — ще поседим. Една нощ само.

 

На другия ден целият колектив на театър „Колумб“ седеше в бюфета на Курската гара. Взел мерки постановъчната част да тръгне със същия влак, Симбиевич-Синдиевич закусваше на една масичка. След като потопи мустаците си в бирата, той заразпитва тревожно монтьора:

— Дали няма да счупят хидравлическата преса по пътя?

— Голяма беля е тая преса — отвърна Мечников, — работи пет минути, а трябва да я мъкнем цяло лято.

— А с „прожектора на времената“ от пиесата „Прашецът на идеологията“ по-леко ли ти беше?

— Разбира се, че по-леко. Прожекторът беше голям, но не така трошлив.

На съседната масичка седеше Агафия Тихоновна, младичка девойка с твърди и блестящи като кегли крака. Край нея се суетеше звуковото оформяване — Галкин, Палкин, Малкин, Чалкин и Залкинд.

— Вчера не пяхте в такт — оплакваше се Агафия Тихоновна, — ами че така аз мога да падна.

Звуковото оформяване зашумя:

— Какво да се прави! Две стъкленици се бяха счупили!

— Отде да се намери европейска стъкленица Есмарх? — крещеше Галкин.

— Я идете в Госмедторг. Не само стъкленица Есмарх, но и термометър не можете да купите! — подкрепи го Палкин.

— Вие и на термометри ли свирите? — ужаси се момичето.

— На термометри ние не свирим — обади се Залкинд, — но заради тия проклети стъкленици можеш направо да се разболееш тогава ще трябва да си мериш температурата.

Авторът на спектакъла и главният режисьор Ник. Сестрин се разхождаше с жена си по перона. Подкольосин и Кочкарьов бяха гаврътнали по три чаши и в надпревара ухажваха Жоржета Тирасполских.

Концесионерите, които бяха дошли два часа преди тръгването на влака, правеха вече пети кръг около градинката пред гарата.

На Иполит Матвеевич му се виеше свят. Гонитбата на столовете навлизаше в решителния стадий. Удължени сенки падаха върху напечения паваж. Прахът се лепеше по мокрите, потни лица. Пристигаха файтони. Миришеше на бензин. Таксита докарваха пътници. Към тях тичаха ермактимофеевичи, отнасяха куфарите и кръглите им металически плочки блестяха на слънцето. Музата на далечните пътувания хващаше хората за гушата.

— Хайде да вървим и ние — каза Остап.

Иполит Матвеевич покорно се съгласи. И в същия момент се намери лице срещу лице с майстора на ковчези Безенчук.

— Безенчук! — рече той крайно изненадан. — Какво правиш тук?

Безенчук сне шапка и замря от радост.

— Господин Воробянинов! — извика той. — Чест и почитание на скъпия гост!

— Е, как вървят работите?

— Зле — отвърна майсторът на ковчези.

— Защо така?

— Клиент търся, но той не идва.

— „Нимфа“ ли конкурира?

— Остави я! Че може ли тя да ме конкурира? Случаи няма. След вашата тъщичка само „Пиер и Константин“ изпъна краката.

— Какво говориш?! Наистина ли умря?

— Изпъна краката, Иполит Матвеевич. На поста си отиде. Бръснеше нашия аптекар Леополд и се гътна. Казват, разрив на вътрешността станал, а аз мисля, че покойникът се е надишал на лекарства от този аптекар и не е издържал.

— Ай-ай-ай — мотолевеше Иполит Матвеевич, — ай-ай-ай! Е, и ти го погреба, нали?

— Аз го погребах. Та кой друг? Че „Нимфа“, поразата да я порази, ресни слага ли?

— Победи, значи, а?

— Победих. Само че след това ме биха. За Малко да ми пръснат сърцето. Милицията ме спаси. Два дена лежах, със спирт се лекувах.

— Разтриваше ли се?

— На нас разтриването не ни помага.

— А какво те носи насам?

— Стока докарах.

— Каква стока?

— Моя стока. Кондукторът, мой познат, ми помогна да я прекарам безплатно в пощенския вагон. По приятелски.

Иполит Матвеевич едва сега забеляза, че малко встрани от Безенчук бяха наредени направо на земята ковчези. Едни с ресни, други — без. Иполит Матвеевич веднага позна един от тях. Това беше големият и прашен дъбов ковчег от витрината на Безенчук.

— Осем парчета — каза Безенчук самодоволно, — като излени. Един път ковчези.

— А кому е нужна твоята стока? Тука си имат майстори колкото щеш.

— Ами грибът?

— Какъв гриб?

— Епидемията. Прусис ми каза, че в Москва върлува гриб и просто нямало в какво да погребват хората. Всичкия материал отишъл. И ето аз реших да си оправя работите.

Остап, който изслуша целия този разговор с любопитство, се намеси:

— Слушай, байно, в Париж върлува грип.

— В Париж ли?

— Ами да. Тръгвай за Париж. Там пара ще натрупаш. Наистина, ще има малко затруднения с визата, но ти, байно, не скърби. Ако Бриан те обикне, ще заживееш добре: ще се наредиш като лейбмайстор на ковчези при Парижкия муниципалитет. А тук нашите майстори са бол-бол.

Безенчук уплашено се огледа. Действително по площада, въпреки уверенията на Прусис, не се търкаляха трупове, хората стъпваха бодро на краката си, някои от тях дори се смееха.

Влакът отдавна бе отнесъл и концесионерите, и театър „Колумб“, и другите пътници, а Безенчук все още стоеше замаян над своите ковчези. В припадащия здрач очите му горяха с жълт неугасим пламък.