Метаданни
Данни
- Серия
- Остап Бендер (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Двенадцать стульев, 1956 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Д. Загоров, 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe (2009 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD (2010 г.)
Издание:
Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола
Трето издание
Преводач: Д. Загоров
Редактор: Д. Станкова
Редактор на издателството: М. Драгостинова
Художник: Ж. Станкулов
Художествен редактор: П. Мутафчиев
Коректори: А. Панайотова, А. Славова
Дадена за набор: ноември 1980 г.
Подписана за печат: септември 1981 г.
Излязла от печат: януари 1983 г.
Издателство на Отечествения фронт
Государственное издательство художественной литературы
Москва, 1956
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
- — Корекция на маркери
Статия
По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
| Дванадесетте стола | |
| Двенадцать стульев | |
 | |
| Автор | Иля Илф и Евгений Петров |
|---|---|
| Създаване | |
| Първо издание | 1928 г. |
| Оригинален език | руски |
| Вид | роман |
| Следваща | „Златният телец“ (1931) |
| Преводач | Димитър Загоров |
| Начало | В уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть. |
| Край | Великолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход. |
| Дванадесетте стола в Общомедия | |
„Дванадесетте стола“, издаван и като „12-те стола“ и „Дванайсетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“), е роман на Иля Илф и Евгений Петров. Написан е през 1927 г. и е първата им съвместна творба. През 1928 г. е публикуван в сп. „Тридесет дни“ (№ 1–7); същата година излиза и като отделна книга. Сюжетът се основава на търсенето на диаманти, скрити в един от дванадесет стола, но историята, разказана в творбата, не се ограничава до приключенския жанр – според изследователите тя съдържа „глобален образ на епохата“.
Литературната общност от 20-те години посреща появата на романа доста сдържано. Подкрепят го писателят Юрий Олеша, политикът Николай Бухарин, критикът Анатолий Тарасенков и някои други. От 1949 г. до средата на 50-те години „Дванадесетте стола“ и следващият роман на съавторите – „Златният телец“ (1931), са забранени за публикуване след проектопостановление на Секретариата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – „За грубата политическа грешка на издателство „Съветски писател“ от 14 декември 1948 г.“, публикувало двата романа в тираж от 75 000 екземпляра.
Първото издание на български е през 1937 г. Творбата е филмирана многократно.
История на създаването
За създаването на романа разказват както самите съавтори, така и братът на Евгений Петров – Валентин Катаев. Според литературните критици Давид Фелдман и Михаил Одески на определен етап е станало трудно да се отдели легендата от реалните събития.[1]
Според мемоарите на Евгений Петров темата на творбата е предложена от Валентин Катаев, който през август 1927 г. заявява, че иска да стане „съветския Дюма-баща“ и, избирайки него и Илф за „литературни негри“, им препоръча да напишат приключенски роман за пари, скрити в столове, обещавайки впоследствие да мине с майсторската си ръка по черновата им. Илф и Петров възприемат сериозно идеята, решавайки (по предложение на Иля Илф) да пишат заедно. „Започнахме да импровизираме. Бързо се съгласихме, че сюжетът за стола не трябва да бъде основата на романа, а само причината, повод да се покаже живота“.[2]
Основната работа по романа е извършена през септември-декември 1927 г.[3] След като написват първата част за един месец, съавторите занасят ръкописа на Катаев. Той решава, че те не се нуждаят от наставничество, тъй като вижда почерк на напълно оформени писатели.[4] В същото време той – „Дюма-баща“, им поставя две условия: романът да бъде посветен на него като инициатор на проекта и след получаване на първия хонорар съавторите да му подарят златна табакера.[5][6] Според Фелдман и Одески в подобна интерпретация на събитията има пародийна препратка към „игра на литературен баща“.[7]
Персонажи
- Главни герои
- Остап Бендер – великият комбинатор;
- Иполит Воробянинов (Писе) – „предводител на дворянството“, „отец“ (баща) на руската демокрация;
- Отец Фьодор – свещеник, главният конкурент.
- Второстепенни герои
- Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
- Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
- Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
- Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)
Сюжет
През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.
Издания на български език
Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.
Екранизации
- Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
- В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
- Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
- През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
- През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
- През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванайсетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
- По данни от IMDb[8] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[9], Doce sillas, Las (1962)[10], Treze Cadeiras (1957)[11], Sju svarta be-hå (1954)[6], It's in the Bag! (1945)[12]
Бележки
- ↑ Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. Москва, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 5.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 146–147.
- ↑ Яновская, Л. М. Почему вы пишете смешно? Об И. Ильфе и Е. Петрове, их жизни и их юморе. Москва, Наука, 1969. с. 32.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148.
- ↑ Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148, 152.
- ↑ а б imdb.com
- ↑ Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. М.: Вагриус, 1999. ISBN 5-7027-0652-8. Моссква, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 8.
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
- ↑ imdb.com
Външни препратки
- „Дванайсетте стола“ на сайта
„Моята библиотека“
 
|
Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Двенадцать стульев“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.
ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни. |
Глава XXXVII
Зелени нос
Инженер Брунс седеше на каменната веранда в своята вила на Зелени нос под голяма палма, чиито колосани листа хвърляха остри и тесни сенки по бръснатия тил на инженера, по бялата му риза и тамбовския стол от гарнитурата на генералшата Попова, на който скучаеше инженерът, очаквайки обеда.
Брунс сви дебелите си сочни устни в тръбичка и с глас на разглезено дете викна:
— Му-у-усик!
Вилата мълчеше.
Тропическата флора се умилкваше около инженера. Кактусите протягаха към него ежовите си ръкавици. Драцените гърмяха с листата си. Бананите и саговите палми пропъждаха мухите от плешивото теме на инженера. Розите, които обвиваха верандата, се спущаха до сандалите му.
Но всичко бе напразно. Брунс искаше да яде. Той гледаше раздразнено към седефения залив, към далечния нос на Баку и напевно зовеше:
— Му-у-у-уеик! Му-у-у-усик!
Звукът бързо замираше във влажния субтропически въздух. Отговор нямаше. Брунс си представи голямата кафява гъска с цвърчаща мазна кожичка, не можа да се сдържи и закрещя:
— Мусик! Готов ли е гъсокът?!
— Андрей Михайлович! — изкряска женски глас от стаята. — Не ме притеснявай!
Инженерът, който бе свил вече по навик устните си в тръбичка, тутакси отвърна:
— Мусик! Ти не милееш за малкото си мъжле!
— Остави ме на мира, ненаситнико! — отговориха от стаята.
Но инженерът не се покори. Той вече се канеше да продължи настоятелния си зов към гъската, тъй безуспешно отправян в продължение на два часа, ала неочаквано лек шум го накара да се обърне.
От чернозелените бамбукови храсти излезе човек с изпокъсана синя рубашка, опасана с усукан шнур с големи пискюли, и с изтъркани райе-панталони. На добродушното лице на непознатия стърчеше чорлава брадичка. В ръцете си той държеше сако.
Човекът се приближи и запита с приятен глас:
— Къде мога да намеря инженер Брунс?
— Аз съм инженер Брунс — каза с неочакван бас заклинателят на гъската. — С какво мога да ви бъда полезен?
Човекът мълком падна на колене. Беше отец Фьодор.
— Вие сте си изгубили ума! — възкликна инженерът и скочи. — Станете, моля!
— Няма да стана — отец Фьодор отвърна, като въртеше глава подир инженера и го гледаше със светлите си очи.
— Станете!
— Няма да стана!
И предпазливо, за да не го боли, отец Фьодор заудря главата си в чакъла.
— Мусик! Ела тука! — закрещя изплашеният инженер. — Виж какво става тук. Станете, моля ви. Много ви моля!
На верандата изтича Мусик, която много бързо се ориентираше по интонациите в гласа на мъжа си.
Забелязал дамата, отец Фьодор, без да се изправя, пъргаво пропълзя на колене близо до нея, поклони й се ниско и занарежда:
— На вас, госпожо, на вас, гълъбице, на вас разчитам.
Тогава инженер Брунс се изчерви, хвана молителя под мишници и напъвайки се, го вдигна, за да го изправи, но отец Фьодор се изхитри и подгъна крака. Възмутеният Брунс повлече странния гост към ъгъла и насила, го тури в полукреслото (тамбсовско, но не от къщата на Воробянинов, а от гостната на генералша Попова).
— Не смея — замърмори отец Фьодор, като поставяше върху коленете си умирисалото се на газ сако на хлебаря, — не се осмелявам да седя в присъствието на високопоставени особи.
И отец Фьодор отново направи опит да падне на колене.
Инженерът с отчаян вик го задържа за раменете.
— Мусик — обърна се той към жена си, като дишаше тежко, — поговори с този гражданин. Тук има някакво недоразумение.
Мусик веднага взе делови тон.
— В моята къща — започна тя заплашително, — моля, да няма никаква падане на колене!
— Гълъбице! — трогна се отец Фьодор. — Попадийо!
— Не съм ви аз никаква попадия. Какво обичате?
Отчето заломоти нещо непонятно, но, види се, трогателно. Едва след дълги разпитвания можа да се разбере, че той моли като особена благосклонност да му бъде продадена гарнитурата от дванадесетте стола, на един от които седи в настоящия момент.
Инженерът пусна изумен раменете на отец Фьодор, който мигновено се тръшна на колене и запристъпва като костенурка след инженера.
— Защо — крещеше инженерът, като се пазеше от дългите ръце на отец Фьодор, — защо трябва да ви продам моите столове? Колкото и да се тръшкате на колене, нищо не мога да разбера!
— Ами че столовете са мои — проплака отец Фьодор.
— Тоест как тъй ваши? От къде на къде ваши? Вие да не сте полудели? Мусик, сега всичко ми е ясно! Той е ненормален, няма никакво съмнение!
— Мои са — раболепно повтаряше отец Фьодор.
— Според вас аз съм ги откраднал, а? — кипна инженерът. — Откраднал? Чуваш ли, Мусик! Това е някакъв шантаж!
— Но боже мой — шепнеше отец Фьодор.
— Ако съм ви ги откраднал, има съд, но не устройвайте в моя дом пандемониум! Чуваш ли, Мусик! Докъде стига нахалството. Не оставят човека да се нахрани дори както трябва!
Не, отец Фьодор не желае да иска „своите“ столове чрез съда. Съвсем не. Той знае, че инженер Брунс не ги е откраднал от него. О, не! Това и през ум дори не му е минавало. Но тия столове все пак до революцията са принадлежали нему и са безкрайно скъпи на жена му, която е на смъртно легло сега във Воронеж. Изпълнявайки нейната воля, а съвсем не поради собствена дързост, той си е позволил да научи местонахождението на столовете и да се яви пред гражданина Брунс. Отец Фьодор не иска подаяние. О, не! Той е достатъчно заможен (малка свещоливница в град Самара), за да подслади последните минути на жена си, като купи старите столове. Той няма да се скъпи и е готов да заплати за цялата гарнитура двадесет рубли.
— Какво? — викна инженерът и цял се изчерви. — Двадесет рубли ли? За прекрасната гостна гарнитура? Мусик! Ти чуваш ли? Той без съмнение е ненормален! Бога ми, той е ненормален.
— Не съм ненормален. А единственно выполняя волю пославшей мя жены…
— Ах, д-дявол — каза инженерът, — пак започна да пълзи! Мусик! Той пак пълзи!
— Определете тогава цена — стенеше отец Фьодор, като внимателно удряше главата си о стъблото на араукария.
— Не ми разваляйте дървото, чудако! Мусик, той не изглежда да е ненормален. Човекът просто се е разстроил, види се, от болестта на жена си. Да му продадем ли столовете, а, какво ще кажеш? Да се отървем, а? Иначе ще си разбие главата!
— Ами на какво ще седим? — запита Мусик.
— Други ще си купим.
— За двадесет рубли?
— За двадесет, да речем, аз няма да ги продам. Да речем, няма да ги продам и за двеста… Но за двеста и петдесет ще ги дам.
Отговорът беше страшният удар с глава в драцена.
— Е, Мусик, дотегна ми вече.
Инженерът се приближи решително до отец Фьодор и започна да му диктува следния ултиматум:
— Първо, отдалечете се от палмата на не по-малко от три крачки; второ, незабавно станете. Трето, мебелите ще продам за двеста и петдесет рубли, не по-малко.
— Не користи ради — проплака отец Фьодор, — а токмо во исполнении болящей жени.
— Е, мили, моята жена също е болна. Нали, Мусик, белите ти дробове не са в ред? Но аз не искам въз основа на това вие да… е… да ми продадете, да речем, вашето сако за трийсет копейки.
— Вземете го даром! — възкликна отец Фьодор.
Инженерът раздразнено махна с ръка и студено каза:
— Оставете вашите шеги. Няма да се впускам повече в каквито и да било разсъждения. Оценявам столовете на двеста и петдесет рубли и няма да отстъпя нито копейка.
— Петдесет — предложи отец Фьодор.
— Мусик! — каза инженерът. — Извикай Багратион. Нека изпрати гражданина!
— Не користи ради…
— Багратион!
Уплашен, отец Фьодор избяга, а инженерът влезе в трапезарията и седна пред печената гъска. Любимата птица упражни благотворно въздействие върху Брунс. Той започна да се успокоява.
Но в момента, когато инженерът, увил кокалчето с цигарена книжка, поднасяше гъшата кълка към розовата си уста, в прозореца се открои умоляващото лице на отец Фьодор.
— Не користи ради — каза мекия глас. — Петдесет и пет рубли.
Инженерът изръмжа, без да се озърне. Отец Фьодор изчезна.
През целия ден след това фигурата на отец Фьодор се мяркаше откъм всички страни на вилата. Ту източваше от сянката на криптомериите, ту се появяваше в мандариновата горичка, ту прелиташе през задния двор и треперейки, изчезваше към Ботаническата градина.
Целия ден инженерът зовеше Мусик, оплакваше се от ненормалния и от главоболие. В припадащия здрач от време на време се чуваше гласът на отец Фьодор.
— Сто тридесет и осем! — провикваше се той някъде откъм небето. А след минута гласът му идваше откъм вилата на Думбасов.
— Сто четиридесет и една — предлагаше отец Фьодор, — не користи ради, господин Брунс, а токмо…
Най-сетне инженерът не издържа, изправи се по средата на верандата и като се взираше в тъмнината, изкрещя натъртено:
— По дяволите! Двеста рубли! Само се пръждосвайте.
Обезпокоените бамбукови храсти зашумоляха, чу се тих стон и отдалечаващи се стъпки. След това всичко заглъхна.
В залива весело се боричкаха звездите. Светулки преследваха отец Фьодор, въртяха се около главата му и озаряваха лицето му със зеленикава болнична светлина.
— Едни шмекери са се навъдили напоследък… — промърмори инженерът, като влизаше в стаята.
През това време отец Фьодор летеше с последния автобус покрай морския бряг за Батум. Тук под него с шумоленето на прелиствана книга плискаха вълните, вятърът шибаше лицето му и в отговор на автомобилната сирена долиташе воят на чакалите.
Същата вечер отец Фьодор изпрати до жена си Катерина Александровна в град Н. следната телеграма:
Два дена поред той се въртя около вилата на Брунс, кланяше се отдалеч на Мусик и от време на време дори огласяше тропичните далнини с викове:
— Не користи ради, а токмо во изполнении воли пославшей мя съпруги!
На третия ден парите бяха получени е отчаяна телеграма:
Отец Фьодор преброи парите, усърдно се прекръсти, нае платформа и се отправи за Зелени нос.
Времето бе мрачно. Откъм турската граница вятърът гонеше облаци. Чорох тънеше в мъгла. Тънкият слой синьо небе намаляваше все повече и повече. Ураганът бе достигнал до шест бала. Къпането и излизането с лодки в открито море бе забранено. Над Батум се носеше гръм и трясък. Ураганът разтърсваше брега.
Когато стигнаха до вилата на инженер Брунс, отец Фьодор заповяда на коларя-аджарец, който имаше качулка на главата си, да почака и тръгна за столовете.
— Донесох парите — каза отец Фьодор, — да бяхте отстъпили още мъничко.
— Мусик — изпъшка инженерът, — не мога повече!
— Но, моля ви се, аз донесох парите — разбърза се отец Фьодор, — двеста рубли, както казахте.
— Мусик! Вземи парите! Дай му столовете. И нека всичко свърши по-скоро. Имам мигрена.
Целта на живота бе постигната. Свещоливницата в Самара бе вързана в кърпа. Брилянтите се сипеха в джобовете му като семки.
Дванадесетте стола един след друг бяха натоварени на платформата. Те много приличаха на Воробяниновите, с тази само разлика, че бяха тапицирани не с дамаска на цветчета, а с рипс, син с розови райенца.
Отец Фьодор изгаряше от нетърпение. Под дрехата си, в усукания шнур, беше затъкнал брадвичка. Той седна до каруцаря и по пътя за Батум току поглеждаше столовете. Здравите коне смъкнаха отец Фьодор и неговите съкровища долу, на шосето, минаха покрай ресторантчето „Финал“, дето по бамбуковите маси и в беседките лудуваше вятърът, покрай тунела, който поглъщаше последните цистерни на петролния влак, край фотографа. Лишен в тоя навъсен ден от обикновената си клиентела, покрай табелката „Батумска ботаническа градина“ и го повлякоха не много бързо над самия морски бряг. На ония места, където шосето докосваше крайбрежните скали, солен воден прах обгръщаше отец Фьодор. Отблъсквани от скалите, исполинските вълни се превръщаха в гейзери, издигаха се към небето и бавно се изсипваха.
Плисъкът и тътнежът на прибоя нажежаваха смутения дух на отец Фьодор. Борейки се с вятъра, конете бавно се приближаваха към Махинджаури. Додето стигаше погледът, свистяха и се издигаха до възбог мътните зелени води. Чак до Батум се влачеше бялата пяна от вълните, като долна фуста, подала се изпод роклята на неупретна жена.
— Стой! — викна изведнъж отец Фьодор на каруцаря. — Спри, мюсюлманино!
И той, целият разтреперан, препъвайки се, започна да разтоварва столовете на пустинния бряг. Равнодушният аджарец получи своите пет рубли, шибна конете с камшика и замина. А отец Фьодор, след като се увери, че наоколо няма никой, свлече столовете по стръмнината върху малкото, още сухо парче на плажа и измъкна брадвичката.
За момент той се поколеба — не знаеше от кой стол да започне. После се приближи като лунатик до третия стол и яростно удари с брадвичката по облегалото. Столът се преобърна, без да се повреди.
— Аха! — закани се отец Фьодор. — Ще ти дам да разбереш!
И той се нахвърли върху стола като върху жива твар. За миг столът бе накълцан като зелка. Отец Фьодор не чуваше ударите на брадвата в дървото, в рипса и в пружините. Всички останали звуци заглъхваха в мощния рев на урагана като удари в кече.
— Аха! Аха! Аха! — повтаряше отец Фьодор, като удряше с брадвичката където и както свари.
Един след друг столовете излизаха от строя. Яростта на отец Фьодор нарастваше. Засилваше се и ураганът. Някои вълни достигаха до самите крака на отчето.
От Батум до Синоп се носеше невъобразим рев. Морето беснееше и стоварваше яростта си върху всяко корабче. Параходът „Ленин“, който димеше с двата си комина и тежко се накланяше към кърмата, наближаваше Новоросийск. Ураганът вилнееше из Черно море и изхвърляше хилядотонни водни маси по бреговете на Трапезунд, Ялта, Одеса и Кюстенджа. Зад спокойствието на Босфора и Дарданелите ревеше Средиземно море. Отвъд Гибралтарския проток се удряше в европейските брегове Атлантическият океан. Разярената вода опасваше земното кълбо.
А на батумския бряг Отец Фьодор, облян в пот, разсичаше последния стол. Миг след това всичко бе свършено. Отчаяние обхвана отец Фьодор. Той хвърли обезумял поглед към струпаната от него планина от крачета, облегала и пружини и се отдръпна. Водата го грабна за краката. Той се юрна напред и целият измокрен, тръгна по шосето. Голяма вълна се разби точно на онова място, където преди малко стоеше отец Фьодор, и отдръпвайки се назад, завлече със себе си цялата похабена гарнитура на генералшата Попова. Но отец Фьодор не видя това. Той се тътреше по шосето прегърбен, с притиснат към гърдите мокър юмрук.
В Батум той влезе като слепец, който не вижда нищо около себе си. Положението му беше ужасно. На пет хиляди километра от къщи, с двадесет рубли в джоба бе наистина невъзможно да стигне до родния град.
Отец Фьодор мина през турския пазар, където с нежен шепот му предлагаха да купи пудра „Коти“, копринени чорапи и контрабанден сухумски тютюн, помъкна се към гарата и там се загуби сред тълпата носачи.