Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Остап Бендер (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Двенадцать стульев, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe (2009 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD (2010 г.)

Издание:

Иля Илф, Евгений Петров. Дванадесетте стола

Трето издание

Преводач: Д. Загоров

Редактор: Д. Станкова

Редактор на издателството: М. Драгостинова

Художник: Ж. Станкулов

Художествен редактор: П. Мутафчиев

Коректори: А. Панайотова, А. Славова

Дадена за набор: ноември 1980 г.

Подписана за печат: септември 1981 г.

Излязла от печат: януари 1983 г.

Издателство на Отечествения фронт

 

Государственное издательство художественной литературы

Москва, 1956

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от Konstantin Babalievski)
  3. — Корекция на маркери

Статия

По-долу е показана статията за Дванадесетте стола от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Дванадесетте стола
Двенадцать стульев
АвторИля Илф и Евгений Петров
Създаване
Първо издание1928 г.
Оригинален езикруски
Видроман
СледващаЗлатният телец“ (1931)

ПреводачДимитър Загоров
НачалоВ уездном городе N было так много парикмахерских заведений и бюро похоронных процессий, что, казалось, жители города рождаются лишь затем, чтобы побриться, остричься, освежить голову вежеталем и сразу же умереть.
КрайВеликолепное осеннее утро скатилось с мокрых крыш на улицы Москвы. Город двинулся в будничный свой поход.
Дванадесетте стола в Общомедия

„Дванадесетте стола“, издаван и като „12-те стола“ и „Дванайсетте стола“ (на руски: „Двенадцать стульев“), е роман на Иля Илф и Евгений Петров. Написан е през 1927 г. и е първата им съвместна творба. През 1928 г. е публикуван в сп. „Тридесет дни“ (№ 1–7); същата година излиза и като отделна книга. Сюжетът се основава на търсенето на диаманти, скрити в един от дванадесет стола, но историята, разказана в творбата, не се ограничава до приключенския жанр – според изследователите тя съдържа „глобален образ на епохата“.

Литературната общност от 20-те години посреща появата на романа доста сдържано. Подкрепят го писателят Юрий Олеша, политикът Николай Бухарин, критикът Анатолий Тарасенков и някои други. От 1949 г. до средата на 50-те години „Дванадесетте стола“ и следващият роман на съавторите – „Златният телец“ (1931), са забранени за публикуване след проектопостановление на Секретариата на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия на болшевиките – „За грубата политическа грешка на издателство „Съветски писател“ от 14 декември 1948 г.“, публикувало двата романа в тираж от 75 000 екземпляра.

Първото издание на български е през 1937 г. Творбата е филмирана многократно.

История на създаването

За създаването на романа разказват както самите съавтори, така и братът на Евгений Петров – Валентин Катаев. Според литературните критици Давид Фелдман и Михаил Одески на определен етап е станало трудно да се отдели легендата от реалните събития.[1]

Според мемоарите на Евгений Петров темата на творбата е предложена от Валентин Катаев, който през август 1927 г. заявява, че иска да стане „съветския Дюма-баща“ и, избирайки него и Илф за „литературни негри“, им препоръча да напишат приключенски роман за пари, скрити в столове, обещавайки впоследствие да мине с майсторската си ръка по черновата им. Илф и Петров възприемат сериозно идеята, решавайки (по предложение на Иля Илф) да пишат заедно. „Започнахме да импровизираме. Бързо се съгласихме, че сюжетът за стола не трябва да бъде основата на романа, а само причината, повод да се покаже живота“.[2]

Основната работа по романа е извършена през септември-декември 1927 г.[3] След като написват първата част за един месец, съавторите занасят ръкописа на Катаев. Той решава, че те не се нуждаят от наставничество, тъй като вижда почерк на напълно оформени писатели.[4] В същото време той – „Дюма-баща“, им поставя две условия: романът да бъде посветен на него като инициатор на проекта и след получаване на първия хонорар съавторите да му подарят златна табакера.[5][6] Според Фелдман и Одески в подобна интерпретация на събитията има пародийна препратка към „игра на литературен баща“.[7]

Персонажи

Главни герои
Второстепенни герои
  • Людоедката Елочка (за разговор ѝ стигат тридесет думи)
  • Никифор Ляпис-Трубецки (автор на Гаврилиадата)
  • Членове на клуб „Съюз на меча и ралото“: Виктор Михайлович Полесов (гениален шлосер-интелигент), Кислярски (артелчик на „Московские баранки“), Елена Станиславовна Боур (бивша красавица-прокурорша), Дядев (собственик на „Бързоопак“), Максим Петрович Чарушников (бивш председател на градския съвет, а сега по невероятен начин превърнал се в съветски работник)
  • Мадам Грицацуева (вдовица на инвалид от империалистическата война, съпруга на Остап Бендер)

Сюжет

През целия роман двойката Остап Бендер и Киса Воробянинов търси съкровищата на тъщата, мадам Петухова – диаманти, скрити в един от 12-те стола от изящна гарнитура на майстор Гамбс. Мадам Петухова ги е скрила, опасявайки се от обиск, но не искала да го каже на зет си – Иполит Матвеич, защото той бил пройдоха и вече е изхарчил зестрата на жена си. Едва когато идва смъртният ѝ час, тя му споделя тайната си, но това подслушва изповедникът Отец Фьодор. Иполит Матвеич се втурва да търси диамантите, но тъй като авантюристичните му наклонности са слабички (както и организационните), той се доверява на младеж, носещ моряшко шалче (но нямащ чорапи) и назоваващ се Остап Бендер. Всички се завъртат във водовъртежа на търсене, неудачи, опити и вълнуващи авантюри.

Издания на български език

Първото издание на романа в България е през 1937 г. През 1983 г. издателство на Отечествения фронт преиздава творбата.

Екранизации

  • Първият филм по мотиви от романа, произведен през 1933 г.: „Dwanaście krzeseł“ (полска версия) или „Dvanáct křesel“ (чешка версия).
  • В Германия през 1938 г. е излъчен филмът „Тринадесетте стола“. Сюжетът обаче се развива в Австрия, героите са с други имена.
  • Американската екранизация на Мел Брукс под името The Twelve Chairs излиза през 1970 г. – година по-рано от съветската екранизация.
  • През 1971 г. излиза филмът „12-те стола“, режисиран от Леонид Гайдай.
  • През 1976 г. излиза още една екранизация – „12-те стола“, сериен филм-мюзикъл на Марк Захаров. В главната роля е Андрей Миронов.
  • През 2004 г. се появява още един филм-музикална комедия: „Дванайсетте стола“ по музика на М. Дунаевски.
  • По данни от IMDb[8] по романа са направени още следните филми: 12 + 1 (1969)[9], Doce sillas, Las (1962)[10], Treze Cadeiras (1957)[11], Sju svarta be-hå (1954)[6], It's in the Bag! (1945)[12]

Бележки

  1. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. Москва, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 5.
  2. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 146–147.
  3. Яновская, Л. М. Почему вы пишете смешно? Об И. Ильфе и Е. Петрове, их жизни и их юморе. Москва, Наука, 1969. с. 32.
  4. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148.
  5. Петров, Е. П. Мой друг Ильф / Сост. и комм. А. И. Ильф. Моссква, Текст, 2001. ISBN 5-7516-0254-4. с. 148, 152.
  6. а б imdb.com
  7. Одесский. Ильф И. А., Петров Е. П. Двенадцать стульев. Первый полный вариант романа с комментариями М. Одесского и Д. Фельдмана / Предисл. и комм. Одесского М. П. и Фельдмана Д. М. М.: Вагриус, 1999. ISBN 5-7027-0652-8. Моссква, Вагриус, 1999. ISBN ISBN 5-7027-0652-8. с. 8.
  8. imdb.com
  9. imdb.com
  10. imdb.com
  11. imdb.com
  12. imdb.com

Външни препратки

Уикицитат
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Двенадцать стульев“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Първа част
Старгородският лъв

Глава I
Безенчук И „Нимфите“

В околийския град Н. имаше толкова много бръснарници и погребални бюра, че човек можеше да си помисли като че ли жителите на този град се раждаха само за да се обръснат, да се подстрижат, да се освежат с одеколон и да умрат. А в действителност в околийския град Н. хората се раждаха, бръснеха и умираха доста рядко. Животът в град Н. си течеше съвсем спокойно. Пролетните вечери бяха упоителни, калта, огряна от луната, блестеше като антрацит и всички младежи в града бяха до такава степен влюбени в секретарката на местния комитет на общинските служещи, че това й пречеше да събира членския внос.

Въпросите на любовта и смъртта не вълнуваха Иполит Матвеевич Воробянинов, макар поради естеството на своята служба той да се занимаваше с тези въпроси всеки ден от девет часа сутринта до пет часа следобед с половин час почивка за закуска.

Сутрин, след като изпиеше от студената чаша порцията си горещо мляко, поднесено му от Клавдия Ивановна, той излизаше от полумрачната къщичка на широката, заляна от дивната пролетна светлина улица Другаря Губернски. Тя бе една от най-приятните улици, каквито се срещат в околийските градове. От лявата страна зад вълнообразни зеленикави стъкла сребрееха ковчезите на погребалното бюро „Нимфа“. Отдясно зад малките, с олющена боя прозорци се изтягаха мрачно дъбовите, прашни и навяващи тъга ковчези на майстор Безенчук. По-нататък „Пиер и Константин, майстор бръснар“ обещаваше на клиентите си „грижа за ноктите“ и „ондулация в къщи“. Още по-нататък се помещаваше хотелът с бръснарницата, а зад него на просторно празно място матовожълто теленце нежно лижеше ръждясалата табелка, прикрепена към самотно стърчаща врата:

ПОГРЕБАЛНА КАНТОРА „МОЛИМ, ЗАПОВЯДАЙТЕ“

 

 

Макар в града да имаше много погребални бюра, клиентелата им бе слаба. „Молим, заповядайте“ фалира три години преди Иполит Матвеевич да се засели в град Н., а майстор Безенчук пиеше на провала и дори веднъж направи опит да заложи най-хубавия си ковчег, направен само за реклама.

Хората в град Н. умираха рядко и Иполит Матвеевич знаеше това по-добре от всеки друг, защото работеше в Отдела за гражданско състояние, където завеждаше службата за регистриране на смъртните случаи и браковете.

Масата, на която работеше Иполит Матвеевич, приличаше на стара надгробна плоча. Левият й ъгъл беше изгризан от плъхове. Хилавите и крака пращяха под тежестта на дебелите пожълтели папки, пълни с книжа, от които можеха да се вземат всички сведения за кореняците на град Н. и за родословните дървета, израснали върху неплодородната провинциална почва.

В петък, 15 април 1927 година, Иполит Матвеевич се събуди както винаги в седем и половина и веднага навря нос в старомодното пенсне със златна дъгичка. Очила не носеше. Веднъж, като реши, че не е хигиенично да се носи пенсне, Иполит Матвеевич отиде при оптика и си купи очила без рамки, с позлатени дръжки. Отначало очилата му харесаха, но жена му (това беше скоро преди смъртта й) намери, че с очила е същински Милюков и той ги даде на вратаря. Вратарят не беше късоглед, но навикна с очилата и ги носеше с удоволствие.

— Бонжур! — каза си напевно Иполит Матвеевич, като спускаше крака от леглото. „Бонжур“ показваше, че Иполит Матвеевич се е събудил в добро настроение. Ако при събуждане кажеше „гут морген“, това обикновено означаваше, че черният му дроб се обажда, че петдесет и две години не са шега работа и че времето е влажно.

Иполит Матвеевич пъхна мършавите си крака в купените преди войната готови панталони, завърза ги при глезените с ширитчета и потъна в късите меки ботуши с тесни квадратни бомбета: След пет минути той беше вече докаран с жълта като луната жилетка, изпъстрена със ситни сребърни звездички, и с преливащото в различни цветове ластикотиново сетренце. Иполит Матвеевич избърса от прошарените си коси останалите при миенето капчици, помръдна свирепо мустаци, нерешително опипа с ръка небръснатото си лице, прокара четката по ниско остриганите алуминиеви коси и усмихвайки се любезно, тръгна срещу влизащата в стаята тъща — Клавдия Ивановна.

— Еполе-ет — прогърмя тя, — нощес сънувах лош сън.

Думата „сън“ бе произнесена с френски акцент.

Иполит Матвеевич погледна тъща си От горе на долу. Той беше висок сто осемдесет и пет сантиметра и от такава височина му бе лесно и удобно да се отнася към нея с известно пренебрежение.

Клавдия Ивановна продължаваше:

— Сънувах покойната Мари с разпуснати коси и със златен колан.

От оръдейните звуци в гласа на Клавдия Ивановна трепереше чугунената топчеста лампа с различни прашни стъклени висулки и дрънкулки.

— Много съм разтревожена. Страхувам се дали няма да се случи нещо.

Последните думи бяха казани с такава сила, че карето коси на главата на Иполит Матвеевич се люшна на различни страни. Той се намръщи и каза на срички:

— Нищо няма да се случи, маман. За водата платихте ли?

Оказа се, че не е платено. Галошите също не бяха измити. Иполит Матвеевич не обичаше тъща си. Клавдия Ивановна беше глупава и нейната преклонна възраст не даваше надежда, че тя ще поумнее някога. Беше ужасна скъперница и само бедността на Иполит Матвеевич възпираше това силно чувство да стигне до крайност. Гласът й беше толкова мощен и плътен, че би му завидял дори Ричард Лъвското сърце, от чийто вик, както е известно, конете прикляквали. И освен това — което беше най-ужасното — Клавдия Ивановна много сънуваше. Сънуваше винаги. Присънваха й се момичета с колани, коне, обшити с жълт драгунски галун, вратари, свирещи на арфа, архангели, облечени с кожуси на пазачи, обикалящи нощем с дървени клепала в ръце, и шишове за плетене, които сами скачаха по стаята и издаваха неприятен звук. Лекомислена старица беше Клавдия Ивановна. На всичко отгоре под носа й бяха пораснали мустаци и всеки мустак приличаше на четка за бръснене.

Леко раздразнен, Иполит Матвеевич излезе от къщи.

До входа на своето мрачно заведение, опрян на рамката на вратата и скръстил ръце, стоеше майсторът на ковчези Безенчук. От системни крахове в търговските му начинания и от дълга употреба на отвътре загряващи напитки очите на майстора бяха станали светложълти и като на котарак и горяха с неугасим пламък.

— Чест и почитание на скъпия гост! — провикна се той бързо-бързо, като видя Иполит Матвеевич. — Добро утро!

Иполит Матвеевич вежливо повдигна омазнената си касторена шапка.

— Разрешете да узная как е със здравето тъщичката?

— Мр-мр-мр — отвърна неопределено Иполит Матвеевич, повдигна рамене и продължи по-нататък.

— Е, дай боже здравице — каза огорчен Безенчук, — само колко загуби понасяме, поразата да го порази!

И той пак скръсти ръце на гърдите си и се опря на вратата.

Пред вратата на погребалното бюро „Нимфа“ отново позадържаха Иполит Матвеевич.

Собствениците на „Нимфа“ бяха трима. Те се поклониха едновременно на Иполит Матвеевич и в хор се осведомиха за здравето на тъщата.

— Здрава е, здрава — отвърна Иполит Матвеевич, — нищо й няма! Нощес видяла златно момиче с разплетени коси. Такова видение имала насън.

Тримата „Нимфа“ се спогледаха и въздъхнаха дълбоко.

Всички тия разговори забавиха Иполит Матвеевич по пътя и той, противно на навика си, се яви на работа в момента, когато часовникът, окачен над лозунга

СВЪРШИ СИ РАБОТАТА

 

 

показваше девет и пет минути.

В учреждението бяха нарекли Иполит Матвеевич заради високия му ръст и особено заради мустаците Мачист, макар че истинският Мачист нямаше никакви мустаци.

Иполит Матвеевич извади от чекмеджето на масата синя плъстена възглавничка, постави я на стола, даде на мустаците си правилна посока (успоредно на ръбовете на масата) и седна на възглавничката, като малко стърчеше над тримата си колеги. Иполит Матвеевич не се страхуваше от хемороиди, беше го страх по-скоро да не протрие панталона си и затова ползуваше синьото вече.

Всички манипулации на съветския служещ се наблюдаваха плахо от двама млади хора — мъж и девойка. Мъжът с ватирано шаячно сако бе съвсем угнетен от служебната обстановка, от миризмата на виолетовото мастило, от часовника, който често и изтежко пъшкаше, и особено от строгия плакат

СВЪРШИ СИ РАБОТАТА И СИ ВЪРВИ

 

 

Макар мъжът с шаячното сако още да не бе пристъпил към целта на посещението си, вече му се искаше да се измъкне. Струваше му се, че работата, за която бе дошъл, е толкова незначителна, че просто е съвестно заради нея да се безпокои такъв виден гражданин с прошарени коси, какъвто бе Иполит Матвеевич. Иполит Матвеевич сам разбираше, че работата на посетителя е дребна, че може да почака и затова, като разтвори класьор №2 и направи гримаса, заби нос в книжата. Девойката, облечена с дълъг жакет, обшит с лъскав черен ширит, пошепна нещо на мъжа и пламнала от свян, запристъпва бавно към Иполит Матвеевич.

— Другарю — каза тя, — къде тук…

Мъжът с шаячното сако радостно въздъхна и неочаквано за самия себе си викна:

— Да се регистрира брак!

Иполит Матвеевич погледна внимателно преградката, зад която стоеше двойката.

— Раждане? Смърт?

— Да се регистрира брак — повтори мъжът с шаячното сако и смутено се огледа.

Девойката прихна. Всичко отиваше на добре. Иполит Матвеевич се залови за работа с ловкостта на фокусник. Записа със старчески почерк имената на новобрачните в дебелите книги, строго разпита свидетелите, които младоженката изтича да повика от двора, дълго и нежно дъха върху квадратните печати и като се понадигна, натисна ги върху измачканите паспорти. Когато получи от младоженците две рубли и издаде квитанция, Иполит Матвеевич каза усмихнат: „За извършване на тайнството“ и се изправи в целия си прекрасен ръст, изпъчил по стар навик гърди (на времето той носеше корсет). Широки жълти слънчеви лъчи лежаха на раменете му като еполети. Видът му бе малко смешен, но необикновено тържествен. Двойно вдлъбнатите стъкла на пенснето му излъчваха бяла прожекторна светлина. Младите стояха като телета.

— Млади хора — заяви важно Иполит Матвеевич, — позволете ми да ви поздравя, както се казваше преди, със законния брак. Много, много-ого ми е приятно да гледам такива млади хора като вас, които, хванати за ръце, вървят към постигане на вечните идеали. Много, мнно-ого ми е приятно!

След като произнесе тази тирада, Иполит Матвеевич стисна ръце на новобрачните, седна и твърде доволен от себе си, продължи четенето на книжата от класьор №2.

На съседната маса служещите се изкикотиха над мастилниците.

Работният ден потече спокойно. Никой не безпокоеше масата за регистриране на смъртни случаи и бракове. През прозореца се виждаше как гражданите, тръпнейки от пролетния хлад, се прибираха по домовете си. Точно на обяд в кооператива „Плуг и чук“ пропя петел. Никой не се учуди на това. После се чу металическо тракане и боботене на мотор. Откъм улица Другаря Губернски се зададоха гъсти кълба виолетов дим. Боботенето се засили. Скоро иззад пушека изплуваха очертанията на околийския изпълкомски автомобил „Гос. №1“ с миниатюрен радиатор и с обемиста каросерия. Като се блъскаше из калта, автомобилът пресече Старопанския площад и с клатушкане изчезна в отровния пушек. Служещите дълго още стояха на прозореца, коментираха произшествието и го свързваха с евентуално съкращаване на щата. След известно време по дървената настилка мина предпазливо майстор Безенчук. Той по цели дни се шляеше из града и разпитваше дали не е умрял някой.

Работният ден беше към своя край. Камбаните на съседната бледожълтеникава камбанария забиха с все сила. Стъклата трепереха. От камбанарията излетяха накацалите гарги, направиха митинг над площада и се пръснаха. Вечерното небе се бе изцъклило над опустелия площад.

Време бе Иполит Матвеевич да си върви. Всички, които трябваше да се родят през тоя ден, се родиха и бяха записани в дебелите книги. Всички желаещи да се венчаят, бяха венчани и също записани в дебелите книги. Нямаше само за истинско разорение на майсторите на ковчези нито един смъртен случай. Иполит Матвеевич прибра преписките, скри в чекмеджето плъстената възглавничка, разчеса с гребенче мустаците си и когато вече се канеше да си тръгва, мечтаейки за огнедишащата супа, вратата на канцеларията се отвори широко и на прага се появи майсторът на ковчези Безенчук.

— Чест и почитание на скъпия гост — усмихна се Иполит Матвеевич. — Какво има?

Макар некрасивата физиономия на майстора да сияеше в припадащия здрач, той не можа да каже нищо.

— Е? — запита Иполит Матвеевич по-строго.

— „Нимфа“, поразата да я порази, стока ли предлага тя? — смотолеви майсторът на ковчези. — Нима може да задоволи клиента? Ковчегът колко дървен материал само иска…

— Какво? — запита Иполит Матвеевич.

— „Нимфа“, казвам… Три семейства от една дребна търговийка само живеят. И материалът им не е вече същият, и изработката по-лоша, и боята слаба, поразата да я порази. А аз съм стара фирма. Основана в хиляда деветстотин и седма година. Моите ковчези са един път, изискана изработка, само за който разбира…

— Ти да не си нещо полудял, а? — кротко го запита Иполит Матвеевич и се отправи към изхода. — Ще се умопобъркаш между тия ковчези.

Безенчук вежливо дръпна вратата, даде път на Иполит Матвеевич, а сам се повлече след него, треперейки сякаш от нетърпение.

— Когато още съществуваше, „Молим, заповядайте“, е, тогава, вярно! Нито една фирма, дори в самия Твер, не можеше да конкурира техните подплати, поразата да я порази! А сега, направо ще кажа, по-добра от моята стока няма. И няма защо да търсите.

Иполит Матвеевич се обърна гневно, погледна за секунда Безенчук сърдит и закрачи малко по-бързо. Макар днес да нема̀ никакви неприятности в службата, той се почувствува зле.

Тримата собственици на „Нимфа“ стояха пред своето заведение в същите пози, в каквито ги бе оставил сутринта Иполит Матвеевич. Оттогава те сякаш не бяха си продумали нито дума, но очевидната промяна в лицата, тайнственото задоволство, подозрително блещукащо в техните очи, показваше, че знаят нещо важно.

Когато съгледа своите врагове в търговията, Безенчук махна отчаяно с ръка, спря се и зашепна в гърба на Воробянинов:

— Ще отстъпя на тридесет и две рублички.

Иполит Матвеевич се намръщи и ускори крачка.

— Може и на кредит — добави Безенчук.

Тримата собственици на „Нимфа“ обаче нищо не говореха. Те мълчаливо тръгнаха след Воробянинов, като непрекъснато сваляха шапки и вежливо се кланяха.

Разсърден най-сетне от глупавите досаждания на продавачите на ковчези, Иполит Матвеевич изтича по-бързо от обикновено до вкъщи, изстърга ядосано калта о стъпалото и измъчван от вълчи апетит, влезе в коридора. Срещу него от стаята излезе, пъхтящ от жегата, отец Фьодор, свещеникът от църквата „Фрол и Лавър“. Приповдигнал с дясната си ръка расото и без да обръща внимание на Иполит Матвеевич, отец Фьодор се понесе към изхода.

Иполит Матвеевич тутакси забеляза необичайната чистота, новия, дразнещ окото безпорядък при подреждането на малкото мебели и усети гъделичкане в носа, причинено от силния мирис на лекарства. В първата стая Иполит Матвеевич бе посрещнат от съседката, агрономшата Кузнецова. Тя зашепна и размаха ръце:

— По-зле е, току-що се изповяда. Не тропайте с ботушите.

— Не тропам — покорно отвърна Иполит Матвеевич. — Но какво се е случило?

Мадам Кузнецова присви устни и посочи с ръка към вратата на втората стая:

— Много силна сърдечна криза.

И повтаряйки явно чужди думи, харесали й със значителността си, добави:

— Не е изключена възможността от смъртен изход. Днес целия ден съм на крак. Идвам сутринта за мелничката за месо, гледам — вратата отворена, в кухнята няма никого, в тази стая също; е, мисля си, Клавдия Ивановна е отишла за брашно за козунаци. Тя се канеше да ходи. Брашното сега, нали знаете, ако не го купиш отрано…

Мадам Кузнецова дълго още щеше да разказва за брашното, за скъпотията и за това, как е намерила Клавдия Ивановна просната край кахлената печка почти полумъртва, но стонът, долетял от съседната стая, силно порази слуха на Иполит Матвеевич. Той бързо се прекръсти с отмаляла ръка и влезе в стаята на тъща си.