Елизабет Адлър
Сега или никога (5)

Глава 5

В лимузината, на път за летище „Кенеди“, горе-долу по същото време, когато Хари и Росети пътуваха към рибарите, които бяха открили момичето, Малъри Малоун прегледа кратката информация във вестника за изнасилването и убийството на Самър Янг.

Тя прочете кореспонденцията отново, внимателно, като забеляза, че полицията свързва убийството със смъртта на другите две млади жени в Масачузетс през последните осемнайсет месеца.

Малъри откъсна статията, сгъна я и я прибра в зелената си кожена папка, която и без това беше претъпкана с бележки и визитки — имена, адреси, телефонни номера и друга важна информация, после я пъхна в пясъчножълтата си чанта.

Освен паспорта и билетите, пътеводителя и чековете й, в чантата бяха пъхнати и вестниците, които тя смяташе да чете по време на полета до Лондон. Плюс два чифта очила с тънки златни рамки, два чифта съвсем еднакви слънчеви очила няколко пакета книжни кърпички и претъпкана чантичка с мазила и гримове.

Вътре имаше и химикалка, две различни обици, няколко билета от предишното пътуване, монети и банкноти от най-различни валути. Върху всичко това беше сложен черен кашмирен пуловер, който имаше двойна задача — в случай че през деня или вечерта захладнее или пък за смяна.

Беше се научила от собствен опит, че трябва да бъде готова за всичко. Веднъж багажът й така и не се появи в Рим през трите дни на някакъв празник, а абсолютно всички магазини в града бяха затворени.

Мал се усмихна при мисълта за това, което казваха хората: „Жената може да се познае по съдържанието на чантата й“. Някой непознат вероятно щеше да си помисли, че пътуванията я изнервят, че е песимистка, която очаква да се случи най-лошото, че е немарлива и небрежна, с объркан личен живот. Жена, чиято кола е пълна с отпадъци от цяла седмица: чашки от кафе, хартиени опаковки и дрехи, предназначени за химическо чистене, ако въобще намери време да ги занесе там.

Всъщност истината беше съвсем различна.

Малъри беше трийсет и седем годишна, висока и слаба, с къса руса коса и прическа на водеща редакторка на предаване, безупречно облечена в семпъл, но скъп бежов костюм. Нямаше бримки по чорапогащите, които обгръщаха дългите й крака, пясъчножълтите й обувки бяха без петънце или драскотина. Гримът й беше съвсем лек, но много умело поставен — тъмнокафявото червило подчертаваше пълните й, меки устни, кафявият молив подчертаваше големите й, сапфиреносини очи, слабото ухание на парфюма й сякаш я обгръщаше.

Всички наричаха Мал Малоун телевизионния детектив. В предаването си, което се излъчваше в най-гледаните часове, тя проследяваше случаи на жестоки убийства, измами сред високопоставените, сексуални скандали във Вашингтон, търговия с наркотици в Маями.

Беше известна с това, че подхващаше отново забравени дела за жертви на убийство, след като гневът на обществото е отмрял, а средствата за масова информация са се прехвърлили на следващия сензационен случай. Тя изваждаше на бял свят всички подробности, след това съживяваше отново престъплението на телевизионния екран, събуждаше спомените на вероятните свидетели, които винаги можеха да си припомнят нещо жизненоважно.

Тя беше завладяла публиката. Беше сложила пръст върху пулса на нацията. Знаеше какво ги тревожи и им показваше защо.

Можеше да се спори дали Малъри Малоун е красавица. Понякога тя изглеждаше зашеметяващо, друг път беше съвсем обикновена. Зависеше от настроението й.

Когато се чувстваше добре, заета с някой случай, лицето й светеше, кожата й придобиваше златист отблясък, а в очите й лумваше загриженост. На шоутата за раздаване на телевизионни награди и официални вечери тя беше опустошителна в марковите вечерни рокли в любимите й приглушени цветове, а дълбоките деколтета подчертаваха красивите й рамене и гърди.

През други дни, вече не така чести, Мал Малоун, известната телевизионна личност, сякаш изчезваше сред обкръжението. Можеше да се появи на Пето авеню и никой да не я разпознае. Златистата коса беше опъната назад, безжизнена и без блясък. Скъпото сако изглеждаше, сякаш е взето от някоя разпродажба. А жизнеността, любопитството, интелигентността, които я бяха поставили на мястото й под прожекторите, бяха замъглени като телевизионен екран, който се свива до една светеща точка и след това угасва.

Никой, освен Мал, не можеше да разбере това явление, а тя предпочиташе да не обяснява. Беше жена, която пазеше тайните си, но онзи образ я преследваше.

Все пак през повечето дни Малъри Малоун беше на върха на света. Тази сутрин тя беше на път за Лондон, за да интервюира една съблазнителна млада американска актриса, която тъкмо се беше сгодила за мъж, четири пъти по-възрастен от нея — един милионер с не съвсем идеално минало, изгладнял за повече бъдеще, отколкото му беше останало.

Мал беше успяла да омае щастливата двойка да се появи в нейното предаване, защото знаеше, че актрисата изгаря от желание да се покаже пред публика. Беше поласкана, че ще я интервюират, въпреки че Мал я беше предупредила, че ще задава и някои неудобни въпроси от лично естество.

— О знам какво имаш предвид — беше извикала доволна младата актриса. — Като например дали се омъжвам за него заради милионите му? Е, аз мога да ти отговоря още сега, Мал. Искрено. Аз съм влюбена. Толкова е просто. А ако го познаваше, щеше да разбереш защо.

Всъщност Мал не се канеше да пита нещо толкова очевидно, а това, което се питаше целият останал свят: дали прелестната двайсет и три годишна жена и този неприятен мъж над осемдесет имат сексуален живот? Ако да, какво представлява? И ако той не беше милионер, дали тя въобще би си помислила за секс с него, да не говорим да изживее остатъка от дните му с него?

Мал смяташе да интервюира милионера отделно, докато я развежда из огромния си имот в провинцията и къщата като палат в Лондон. Щеше да го попита за частния му самолет, за апартаментите, запазени за него из всички луксозни хотели по света, за яхтата в Монте Карло и за швейцарското убежище, където той живееше през по-голямата част от годината.

Щеше да го разпитва за постиженията му и той щеше да й разкаже, защото беше един безмилостен стар мъж, който се интересуваше истински само от себе си и от никой друг. После тя щеше да го попита, много внимателно, за неговата първа съпруга. Момичето от бедното лондонско предградие, което работело до него през онези начални години, когато те държали кафене за работници в Ийст Енд, преди да създадат империята от ресторанти и хотели.

„Какво стана с онази млада жена?“ щеше да попита тя, въпреки че вече знаеше. След лъжите му и измислиците за прикритие, тя смяташе да го изправи пред фактите. Когато империята и богатството му се разраснали, той сметнал, че съпругата му не е подходяща за един крал в бизнеса. След като я изоставил след жестокия развод, тя затънала в мизерия. Щеше да го попита за нещастния случай в имението му, когато бившата му съпруга отишла да проси от бизнес монарха финансова помощ, няколко трохи от препълнената му паница. За същия този нещастен случай, който я оставил с мозъчно увреждане в една държавна болница повече от трийсет години. Сама, без нито един посетител, нито някакво удоволствие, което да облекчи страданието й.

„Що се отнася до този нещастен случай, щеше да каже Малъри Малоун с усмивка, изглежда, е имало двама свидетели при падането на съпругата ви по онези великолепни дъбови стълби. Как е станало така, че те не отишли да кажат какво са видели?“

Тя си представяше как щеше да се зачерви лицето му, докато арогантно й обяснява. Тя щеше да се усмихне и да каже: „Е, сега те са тук. Готови да разкажат как сте им платили добри пари да не казват, че са видели как вие сте я бутнали по стълбите. Сега вече са променили решението си.“

И тогава щеше да се види какво има да каже малката госпожица Сметкаджийка за това, колко мил е нейният милионер, помисли си Мал мрачно. Колко е енергичен, очарователен и щедър. И колко обичлив.

Всъщност те бяха точно един за друг. Той беше купил актрисата от пазара, за да подобри образа си пред обществото. А тя беше продала младостта си и несъмнената си хубост за временна слава и за властта, която получаваше като съпруга на богат мъж… а също и за милионите, които се надяваше да измъкне при един развод след някоя и друга година. Освен ако той не умреше — толкова удобно за нея — и не й оставеше всичко. Но Мал се съмняваше, че той би го направил.

Тя се загледа през прозореца на лимузината към натовареното движение около нея и се замисли за изнасилването и убийството на Самър Янг. Студентката беше на почти същата възраст като актрисата. И тя можеше да има целия си живот пред себе си. Но някакво копеле го беше прекъснал.

Името беше много мило — Самър Янг. Мал се зачуди каква ли е била, какви са били амбициите й, семейството и приятелите й. Може би е била самотница, посветена на учението си, решена да си пробие път в живота. Тя потрепери от ужаса на това, което се беше случило с момичето.

Мал вдигна слушалката и набра номера на кабинета си.

— Бет Харди слуша.

Помощничката й отговори още на първото иззвъняване.

— Бет аз съм. На път съм към летище „Кенеди“. Видя ли статията за изнасилването и убийството на студентката от Бостънския университет?

— Разбира се. Нали знаеш, че и аз съм учила там. Боже мой, Мал, в какво се превръща светът! Само да беше поискала да я придружат! Но аз го знам този паркинг… Само на пет минути е от библиотеката. Вероятно е решила, че не си струва, защото няма никаква опасност. Горкото дете.

— Полицията свързва случая с други два подобни през последните осемнайсет месеца. Виж някой да ми изрови фактите, ако обичаш, Бет. Да видим какво можем да открием.

— Това означава ли, че ще правим предаване по случая?

Мал се загледа мрачно пред себе си. Вече се виждаха очертанията на летището.

— Може би. Засега само мисля по това. Нека видим дали под повърхността има някаква история, която полицията крие. Сериен убиец на свобода? Или нещо такова. — Тя се намръщи, защото телефонът започна да пращи и пука. — Трябва да вървя, Бет. Ще ти се обадя от Лондон.

— Приятно пътуване — дочу се Бет. — Дано интервюто излезе добро.

След десет минути Малъри Малоун прекоси чакалнята и се качи на самолета.

След петнайсет минути беше във въздуха. Тя отказа шампанското и портокаловия сок, но прие чаша чай. Мъжът до нея, изглежда, гореше от желание да си поговорят, но тя не му обърна внимание.

Прогони Самър Янг от ума си, извади записките си и отново прегледа въпросите, които щеше да зададе на интервюто.

Преди да се усети, полетът вече беше свършил. Отиде в тоалетната и напудри хубавия си, но малко големичък нос, сложи тъмнокафявото червило на устните си и среса късата си руса коса. Заради останалите пътници, тя не сложи парфюм на китките си и между гърдите.

Вгледа се в образа си в огледалото, чувствайки движението на самолета под краката си. Ето я, малката, обикновена Мери Малъри Малоун, нищожество от малко градче в Орегон, сега лети по-бързо от звука, на път да се срещне с един от най-богатите злодеи на света. Усмихна се. Понякога сама не си вярваше.

Малко по-късно премина през паспортните служби и се качи в чакащия я „Ролс“, за да се отправи към Лондон и луксозния хотел „Лейнсбъроу“, където щяха да й дадат просторен апартамент със собствен иконом.

„О, Мери Малъри, каза си тя, доста дълъг път измина от автобусите и зеления ръждясал шевролет“.