Елизабет Адлър
Сега или никога (41)

Глава 41

Мъжът беше в градината си и се занимаваше с розите си. Някои вече бяха започнали да цъфтят със стегнати, изящни цветове в яркочервено и пурпурно. Смяташе, че те са толкова съвършени, доколкото е възможно за рози — сдържани в своята красота, за разлика от натруфените, приличащи на зелки рози, или пък пълзящите рози, при които нямаше никакъв ред. Той огледа внимателно всяка свежа пъпка и се намръщи, когато видя купчинка ларви, изпиващи соковете на старателно отглежданите му растения.

Влезе в гаража, където държеше градинските си принадлежности, и бързо смени химикалите. После педантично започна да пръска всеки лист, всяко растение, всеки корен. Когато се убеди, че е унищожил всички животинки, той се върна в къщата, заключи вратите и изми ръцете си внимателно.

Погледна часовника си. Беше седем вечерта. Замисли се дали Мери Малъри Малоун се е прибрала вече вкъщи, и с усмивка си представи лицето й, когато открие краткото му съобщение за добре дошла. Намирането на адреса и телефона й беше доста добър ход. Всъщност остана удивен, че успя толкова лесно. Понякога сам себе си изненадваше.

Облече чиста риза и хубаво сако, среса се и се огледа в огледалото. Взе парцал от едно чекмедже и избърса черните си обувки марка „Гучи“. Доволен от безупречния си вид, той пое към бистрото, което предпочиташе в неделя вечер.

Беше тихо. Дадоха му любимата му маса до прозореца и той поръча обичайното печено пиле с пюре от картофи. Този път поиска половин бутилка вино, вместо чашата, която изпиваше обикновено. В края на краищата имаше много неща да празнува тази вечер, помисли си той, като разтвори вестника и видя снимката на Мери Малъри Малоун с детектив Хари Джордан в тяхното любовно гнезденце. Те не знаеха кой е той и никога нямаше да научат. Отново беше печелившата страна и този път смяташе да се наслаждава на това.

Щеше да си поиграе на нерви с госпожа Малоун, преди да й обяви война. Щеше да я поразтърси, както тази събота, например. Онези проклети фотографи бяха действали като аматьори. Да излетят оттам без фарове, като някои руски шпиони. Единственото, което трябваше да направят, беше да минат покрай него на дълги светлини. За известно време той нямаше да може да види каквото и да било, а те щяха да са изчезнали.

Той отпи от виното си с удоволствие. Тази вечер вкусът му беше особено добър. После отиде до телефона в преддверието на бистрото и набра номера й. Усмихна се, когато тя вдигна веднага слушалката. Можеше да разпознае страха в женския глас… в края на краищата толкова пъти го беше чувал.

Остави слушалката и се върна на масата си, поговори няколко минути със сервитьора, после бавно продължи с вечерята си. След това си поръча ябълков пай с ванилов сладолед и с наслада изяде всяка хапка. Накрая плати сметката и спокойно пое през града към жилището си в Кеймбридж.

Беше му много удобно да има два адреса. Често използваше това жилище, когато трябваше да става рано за работа. Освен това никога не се знаеше дали няма да му потрябва и по други причини.

 

Хари седеше в кабинета си и прослушваше отново и отново записа с последните думи на Сузи Уокър. И всеки път си задаваше въпроса защо тя казва: Какво правиш тук?

Отново пусна записа, като внимателно се вслушваше в обръщението. Ударението беше толкова слабо, почти неуловимо, а и гласът й беше толкова задавен, че не можеше да бъде сигурен. Може и да си въобразяваше, както бяха предположили отначало. Но Хари не беше сигурен. Имаше някаква вероятност Сузи да е познавала убиеца си.

Замисли се над думите на сестра й Тери — че приятелят й го е направил. Бяха разпитали младежа. Той почти приличаше на описанието — нисък, набит и тъмен. Но беше прекалено млад за посивели коси, а освен това имаше и непоклатимо алиби. Бил е дежурен в болницата и двама негови колеги можеха да свидетелстват къде е бил през цялата нощ. Така че лекарят стажант беше изцяло извън подозрение.

А и доказателствата бяха твърде много и не можеше да е само съвпадение — Хари беше сигурен, че е бил серийният убиец. Но ако Сузи е познавала убиеца, това значително стесняваше кръга — семейството й, приятелите, колегите. Можеше да бъде някой от бензиностанцията, където зареждаше обикновено, някой от кафенето, от закусвалнята, където се хранеше, от някой бар или пък магазин.

Въздъхна, когато се замисли колко работа ще иска това. После говори с Росети, обади се на шефа си вкъщи и получи разрешение да използва допълнителна помощ при проверката на всички приятели, познати или случайно срещнати хора в живота на Сузи Уокър.

Той отново погледна портрета по описание. Взе два листа хартия и закри горната и долната част от лицето, като остави само очите. Художникът беше свършил добра работа и беше уловил злобния втренчен поглед. Можеше да си представи ужаса на горките млади жени, които са се сблъсквали с него.

Погледна часовника си и се почуди дали не трябва да се обади отново на Мал, но часът беше единайсет и трийсет и тя вероятно вече спеше. Вместо това той отвори файла й на компютъра.

Препрочете резюмето с простичкото описание на раждане, дом, училище, месторабота. Наум запълваше празнините с трагичните събития, за които вече знаеше. После се вгледа объркано в екрана.

Мал му беше казала, че е завършила Вашингтонския държавен университет в Сиатъл и точно това се казваше в резюмето. Но датите не съвпадаха. Реши на следващия ден да провери в университета защо на Мал са й трябвали пет години, за да завърши, вместо изискваните четири. Замисли се къде ли може да се е изгубила през тази пропусната година.

 

Мал не спеше. Тя крачеше из стаята, опитвайки се да разбере какво става. Каза си, че това е глупаво. Някой очевидно си играеше с нея.

Но въпреки това не успяваше да заспи.

 

На следващата сутрин в Ню Йорк беше горещо и влажно. Мал се чувстваше прекалено уморена, за да тренира в залата, затова се облече и тръгна пеша за офиса. Докато чакаше нетърпеливо светофарът да светне зелено, тя потропваше от крак на крак и прокарваше ръка през косата си. Чувстваше се лепкава и вече съжаляваше, че е решила да върви пеша. Внезапно се почувства наблюдавана. Косата й настръхна. Тя се извърна гневно. Половин дузина хора с безучастен вид стояха зад нея. Очите им бяха приковани в светофара и чакаха той да светне зелено, като им се искаше колите да не пренебрегват светлината, за да могат да преминат на отсрещната страна.

Глупачка, сгълча се тя гневно. Това не беше фермата на Джордан, тя не беше сама и никой не я следеше. Въпреки това тя на няколко пъти погледна притеснено през рамо, докато вървеше забързано по „Медисън“. Почувства облекчение, когато най-после премина през вратата и се добра до безопасността на своя офис.

— Видя ли сутрешните вестници? — поздрави я Бет с усмивка. — Красивия детектив и Малъри Малоун са навсякъде. Фотографите са попаднали на златна мина. Добре че Красивия детектив се върна в Бостън, преди снимките да станат още по-откровени.

Мал дръпна вестника и се загледа в заглавието над снимката, на която бяха двамата, седнали край потока, докато ловяха риба. „Провинциалната идилия на Малъри Малоун и бостънския детектив — разбивач на сърца“. Тя го захвърли отвратена, като си представи как фотографите насочват обективите си. И крадат от личния им живот, от интимността им.

— Поне завършиха в затвора — тръсна тя гневно глава. — Но Хари остана с деветнайсет шева на главата си.

— Развалиха му красотата, а? — въздъхна Бет. И после се подсмихна. — Ами, нищо не може да я развали. Е, как вървят нещата помежду ви?

Тя въртеше на пръста си кичур тъмна коса и гледаше Мал в очакване. Мал се замисли.

— Боево, бих казала — реши тя. — И… ами приятно е.

— И е много секси — добави Бет.

Мал й хвърли стреснат поглед и Бет се разсмя.

— Личи ти, мила моя. Ти направо сияеш. И освен това изглеждаш изтощена.

— Изглеждам изтощена, защото снощи не съм спала — призна Мал.

После й разказа за бележката, която я поздравяваше с добре дошла.

— Сигурно е някой шегаджия — каза Бет спокойно.

— Имам предвид, че тези жълти вестници са по-добри и от нас в откриването на адреси и телефонни номера. Дори сега, когато говорим с теб, те вероятно ровят из миналото, за да спретнат някоя мръсотия.

Мал я изгледа, изпълнена с лоши предчувствия.

— Наистина ли мислиш, че ще се ровят из миналото?

— Твоето и на Хари Джордан — рече Бет твърдо.

— Предполагам, че си мислят да проследим двамата копои. И това, което се е случило, е само предупреждение.

Мал се надяваше Бет да греши. Отиде в кабинета си, затвори вратата и позвъни на Хари в управлението. Той, разбира се, не беше там, но тя остави съобщение да й се обади. После се опита да върне мислите си към работата и предаването, което правеха тази седмица.

 

Хари паркира джипа пред болницата, изтича по стълбите и влезе вътре.

Доктор Уаксман тъкмо излизаше. Той хвърли изненадан поглед на Хари и забави крачка.

— Какво ти се е случило, детективе? — приближи се той и огледа главата на Хари. — По някаква полицейска работа ли си тук, или имаш нужда от мен в спешното отделение?

— Не сега, докторе, благодаря. Имах само малък сблъсък с автомобил. Нямам счупени кости и мозъкът ми, изглежда, е цял.

— Не се тревожи за косата… скоро ще порасне — успокои го Уаксман с усмивка, като несъзнателно приглади собствените си гъсти кичури. — Между другото, видях снимката ти в сутрешните вестници.

— Не се и съмнявам — кимна Хари мрачно и Уаксман се засмя.

Хари погледна надолу към краката на Уаксман… той беше обут в черни мокасини на „Гучи“. По гърба му полазиха предупредителни тръпки.

— Хубави обувки, докторе — подхвърли небрежно.

— Скъпи, но удобни — съгласи се Уаксман. — Ако човек е на крак толкова часове на ден, колкото мен, той цени и най-дребното удобство.

— Докторе, точно теб идвам да видя — Хари сграбчи ръката му, преди той да си е тръгнал. — Става дума за Сузи Уокър. Искам да разбера с кого е работила. Кои са били колегите й, приятелите й. Всеки, който може да я е познавал.

Уаксман повдигна вежди.

— Нали не смяташ, че е един от нас! Тук, в болницата? — сепна се той.

— Нека кажем само, че търсим всеки, с когото би могла да се е срещала. Това е просто процедура, докторе, няма нужда от притеснение.

Погледът на Уаксман се помрачи, когато той се замисли смутено за това.

— За бога Хари, ще ни принудиш да поглеждаме със съмнение през рамо, ако заразпитваш всички наоколо.

— Точно затова питам първо теб. Тя е работила с теб. Познавал си я по-добре от останалите лекари.

— Е предполагам, че е така. Въпреки че доктор Андрюс също я познаваше… тя даваше часове и като акушерка. И Старевски, от неврохирургията. Всъщност, Хари почти всички я познаваха. Задаваш ми дяволски труден въпрос. Сигурен съм, че когото и да питаш тук, той ще има същия проблем. Болницата е малък свят, дори и голяма болница като тази.

Хари въздъхна. Знаеше, че Уаксман е прав.

— Е, ако се сетиш за някого по-специално, някои, за когото имаш някакво чувство…

Доктор Уаксман кимна.

— Ще го направя — смотолеви изведнъж забързано и отмина.

Тази сутрин сестрите на рецепцията не се шегуваха. Бяха потиснати, все още притиснати от ужаса на убийството на Сузи и разтревожени за безопасността си. Той им зададе същия въпрос, като на доктор Уаксман, и получи почти същия отговор.

— Надявам се, че онова, което се е случило с главата ви, няма нищо общо с този случай — попита дежурната сестра.

— Не, това е личен проблем — отвърна Хари.

С неудобство осъзнаваше, че частично обръснатата му глава е нашарена с шевове и той изглежда като същество от лабораторията на Франкенщайн.

— Ама че личен проблем — промърмори сестрата.

Росети се зададе по коридора.

— Понякога ми се струва, че живея тук — изръмжа той мрачно. — Но ти изглеждаш така, сякаш си точно за тук, Професоре.

Доктор Блейк зави забързано зад ъгъла.

— Добро утро, господа — подвикна бодро той и вдигна ръка за поздрав, като ги подмина.

После спря, обърна се, нагласи очилата си с рогови рамки и се загледа в Хари.

— Какво, по дяволите, е станало с вас, детективе?

— О, просто сблъсък с фотографи от жълтата преса. Може да прочетете всичко по въпроса в днешните вестници.

Блейк се приближи и огледа раната.

— Никога не чета жълтите вестници — каза той. — Не познавам хората, за които пишат в тях. Поне до днес не познавах. Зашиването съвсем не е лошо. Тук ли го направиха?

— Не, докторе, в друга болница.

— Дори аз не бих го направил по-добре. Все пак изглеждате така, сякаш една почивка би ви се отразила добре. Ако бях ваш лекар, при тази рана бих ви препоръчал да си починете няколко дни.

— Няма начин. Вързан съм в управлението, докато не решим случая със серийния убиец. Разходката на кучето е времето, през което ще бъда свободен следващите няколко седмици.

— Прекалено лошо — установи Блейк, усмихна се и отмина по пътя си.

— Професоре — намеси се Росети, — забеляза ли, че Блейк носи обувки на „Гучи“?

— Да. Също и Уаксман, а много вероятно и дузина други лекари. Предполагам, че можем да освободим от подозрение стажант-лекарите и онези, които не могат да си ги позволят.

— Освен ако не е някой, който се стреми към символите на социалния статус — разсъди Росети замислен. — Нали разбираш… например някой стажант-лекар, който иска „Ферари“, но ще се задоволи и със скъпи италиански обувки. Така и той се чувства от класа.

— Може и да си прав — призна Хари. — Междувременно провери всички лекари в тази болница. Искам да знам кои са, откъде идват, къде са работили по-рано, женени ли са и как живеят вкъщи.

 

Когато се върна в управлението, Хари откри съобщението на Мал за бележката за добре дошла. Той предположи, че са вестниците. Те бяха експерти в откриването на информация. Онзи, който се обаждаше и мълчеше по телефона, също можеше да е бил някой любопитен репортер. В това имаше смисъл.

Обади се в кабинета на Мал. Тя вдигна слушалката веднага и гласът й звучеше така, сякаш е чакала обаждането му.

— Здравей, Белязано лице — започна тя наперено, но той усети напрежението в гласа й.

— Винаги мога да кажа, че е станало при дуел.

— Като Еръл Флин?

Той въздъхна.

— Първо бях Белязано лице, сега Флин. Точно сега, когато липсва половината ми коса, по-скоро приличам на Брус Уилис.

— Това не е лошо — одобри тя.

— Скуийз едва успя да ме познае.

— Аз едва успях да те позная. Но това е, защото всеки път, когато се видим, ти изчезваш.

— Майка ми ме е предупредила, че работата ми е моето падение.

— Майка ти е била права. Освен това — добави тя с копнеж — мисля, че ми липсваш.

— Аз ти липсвам, Малоун? Липсва ти моето силно мъжко присъствие.

— Да.

Той я изчака да каже още нещо, но тя не добави нищо друго.

— Що се отнася до онази бележка — поде той, — сигурно са били репортери.

— След случилото се мислиш ли, че биха направили нещо такова?

Хари не беше убеден, но искаше да я успокои, да я разсее.

— Те знаят как се откриват нерегистрирани телефонни номера, адреси, къде да открият някаква мръсотия за хората…

Внезапно тя се реши. Така не можеше да продължава… трябваше да му разкаже.

— Хари — прекъсна го тя — трябва да те видя.

Той разбра, че не се шегува. Не я попита нищо, само каза:

— Добре. Ще дойда веднага щом мога.

— Моят рицар в бляскава броня — промълви тя нежно.

— Мисля, че ще се представя достойно за това звание. Ще бъда там около седем, става ли?

— Ще те чакам — приключи тя тихо.

 

Докато го чакаше, тя седна на терасата и се загледа към очертанията на Манхатън — мястото, което беше покорила като Малъри Малоун. Но миналото й като Мери Малъри все още не беше приключено. И точно затова беше убедена, че най-после трябва да каже истината на Хари.

Дойде точно навреме. Когато удари седем, нахлу в апартамента и в сърцето й. Останаха загледани един в друг.

Той погледна със съжаление старото си кожено яке и джинсите.

— Един рицар в леко повредена броня се явява на служба, мадам.

— О, Хари — отрони тя, без да отмества поглед от него. Обичаше го, когато беше такъв смешен, и й се искаше да се смее, но нещо беше заседнало в гърлото й. Той видя, че е изнервена, и я прегърна нежно.

— Какво има, Мал? Хайде, знаеш, че можеш да ми кажеш всичко.

Тя преглътна паниката и се стегна.

— Важно е, Хари. Виж, мисля, че вече знам кой е убиецът.

Хари си пое дълбоко дъх. Беше подозирал, че Мал знае повече, отколкото казва, но не и това. Забеляза паниката по лицето й и я притисна по-силно до себе си.

— Добре — прошепна едва чуто. — Просто си поеми дълбоко дъх, Малоун, и започни от началото.

— Не исках да ти казвам — започна тя. — Това е минало, не смятах, че е свързано с убийствата. И с нас. Обаче вече знам, че не е така. Чувствам го.

— Добре, Мал, слушам те.

Той седна до нея и хвана ръката й.