Елизабет Адлър
Сега или никога (31)

Глава 31

През тази нощ Мал не можа да заспи. Премести възглавницата, търсейки удобно положение, отметна одеялото, въртя се и се обръща, докато се уви като мумия в изпомачканите чаршафи. С въздишка се отви и стана от леглото.

Кръстоса ръце на гърдите си и отиде до прозореца. Небето беше ясно и обсипано със звезди. Нощта беше изпълнена с лекото розово сияние от светлините на Манхатън. Замисли се за детектив Хари. Вероятно работеше в полицейското управление, пиейки прекалено много кафе. Беше й казал, че винаги го прави, ако имат смъртен случай през смяната.

Ако имат смъртен случай през смяната. Думите сами се повториха в главата й и тя потръпна, защото отново се сети за майка си.

Спомни си как се беше почувствала в деня, когато получи писмото от университета, върху което беше отпечатано Вашингтонски държавен университет. То лежеше на сивата пластмасова маса с ръбести метални крака, които някак все успяваха да те ударят в пищялите, когато сядаш. Нямаше сила да го отвори, майка й пушеше и гледаше невиждащо пред себе си. Веждите й бяха смръщени, сякаш страдаше, но Малъри знаеше, че болката й идва от мрачните мисли в главата й.

— Това е писмото от университета, мамо.

Погледът на майка й се фокусира.

— О — промълви почти беззвучно.

— Страх ме е да го отворя, мамо — настоя Мери Малъри. — Защо не го направиш вместо мен?

Тя побутна плика с върха на пръстите си. Вътре бяха всичките й надежди. Въпросът беше на живот и смърт. Ако са я приели, щеше да живее… щеше да работи упорито и щеше да има бъдеше. Ако се беше провалила, щеше да работи в кафенето или в супермаркета, докато умре от монотонността и самотата. Дъхът й спря, когато майка й се пресегна и бавно взе плика.

Погледна го, прочете името и адреса и го въртя дълго с тънките си, нервни пръсти. Въздъхна, махна кичур от провисналата си сивкаворуса коса, отпи от студеното кафе и запали цигара от незагасена угарка.

Мери Малъри си мислеше, че ще умре от напрежение.

— Отвори го, мамо — подсети я тя, като едва позна собствения си глас, толкова беше прегракнала от вълнение.

Майка й мушна цигарата в ъгъла на устата си. Присви избелелите си сиви очи срещу дима и пъхна счупен нокът под печата. Мери Малъри стискаше здраво ръцете си, сложени върху масата. Почти не смееше да погледне майка си, която бавно разгъваше писмото.

Майка й прочете няколкото реда, сгъна отново писмото и го остави на масата. Очите й пак станаха безизразни.

— Мамо?

Мери Малъри се въздържаше, само гласът й трепереше леко.

Майка й дръпна от цигарата и размаха тънката си ръка, за да разсее дима.

— Мамо! — извика тя отчаяно. — Какво пише вътре?

Майка й поклати глава, внезапно извадена от унеса си.

— О… О, пише, че са ти дали стипендия… така ми се стори.

Мери Малъри пое дълбоко дъх, взе писмото, отвори го и го прочете. И изпищя. Скочи на крака, целуна писмото и отново изпищя, като подскачаше, полудяла от радост, докато раздрънканият фургон започна да се тресе.

— Приеха ме! — викаше тя. — Приеха ме!

Майка й се взираше през прозореца.

— Виж, Мери Малъри, вали отново — промърмори тя безизразно.

И тогава Мери Малъри направи нещо немислимо. Втурна се към майка си и я целуна по бузата. Майка й се дръпна и шокирана сложи ръка на лицето си.

— Сложи си дъждобрана, ако излизаш на дъжда — напомни й тя.

Но Мери Малъри въобще не се интересуваше от това. Нищо друго нямаше значение, освен това, че е приета. Нямаше да й се наложи да умре сама в Голдън.

Завършването на гимназията премина като в мъгла. Прочетоха името й, тя се изчерви и излезе на платформата, за да вземе дипломата си, но майка й не беше там, за да я види.

Тя не отиде на бала. Седмици наред другите момичета говореха за рокли и момчета. Какви ще бъдат корсажите им и с кого ще се целуват след това на алеята за срещи, близо до скалите, скрити от грамадни секвои и борове.

Мери Малъри не се мяркаше пред очите им. Искаше й се да махне ушите си, за да не й се налага да слуша безкрайното им бърборене, но то се промъкваше в тоалетните, където те непрекъснато оправяха косите си, на двора в междучасията, в закусвалнята, където обядваше, забила нос в учебника, сама, както винаги.

Само една учителка си направи труда да я поздрави за стипендията.

— Работиш упорито, Малъри Малоун — каза й тя одобрително. — С университетското образование може да си намериш прилична работа и да направиш нещо за себе си.

Тя не додаде, вместо да завършиш като безполезната си майка, но Мери Малъри знаеше, че си го мисли.

От дълго време работеше вечер, в събота и в неделя в кафене „Лидо“ — чистеше лук, миеше чинии и наливаше кафе, за да припечели нещо. Вече започваше да спестява за университета.

През лятото започна работа в магазини „Бартлет“, където подреждаше разни неща по рафтовете, разопаковаше и въобще правеше каквото друго се налагаше да се прави. Успя да си купи няколко пуловера и фланелки, чифт джинси, а също и евтин сак, в който да ги сложи. Мислеше си, че дългите летни дни няма да свършат никога, толкова беше нетърпелива да замине и да започне да живее, но се тревожеше да остави майка си сама.

Най-накрая сакът й беше пълен, автобусният билет беше купен, а адресът и телефонът на общежитието й бяха внимателно напечатани и залепени на вратата на стария хладилник. Не можеха да си позволят телефон, но тя каза на майка си да използва уличен телефон при спешен случай.

Мери Малъри беше измила и изчистила „Шевролета“, сега оставаше само да убеди майка си да го кара, за да си взема купоните и да си купува храна.

— Хайде, мамо — каза тя, взе ръката й и я повдигна от стола, където беше седнала да гледа телевизия. — Отиваме на разходка.

— Ти върви, Мери Малъри.

Майка й бутна ръката й, но Мери Малъри беше упорита. Прегърна майка си и я изведе от фургона сред маранята на късния следобед.

— Денят е чудесен, мамо. Мислех да отидем да ти купим цигари, а после да си изберем в супермаркета нещо хубаво за вечеря. Ще празнуваме.

Майка й се остави да я натикат на шофьорското място, после Мери Малъри пъхна ключовете на мястото им.

— Помниш ли как дойдохме тук, мамо? Шофира по целия път от Сиатъл. Сега трябва само да ни закараш до магазина и до бензиностанцията.

Майка й се наведе над кормилото. Сложи крак на газта и пое надолу по хълма. Когато влязоха заедно в магазина, след тях започнаха да се обръщат глави и Мери Малъри се изчерви, усетила погледите им. Знаеше, че са странна двойка: тя, с очилата си с дебели стъкла, с тънките си като клечки крака и старата си памучна рокля на цветя, и майка й, с буйната си къдрава коса, отсъстващ поглед и изпито лице, в риза, която някога е била бяла, и синя пола, която показваше прекалено голяма част от кльощавите й крака. Изглеждаха бедни, помисли си гневно Мери Малъри. Бяха бедни. Всъщност човек не можеше да обеднее много повече от тях двете. Колко по-надолу може да падне човек от това да няма нищо?

Но тя си напомни, че вече има нещо. Щеше да има университетско образование. Почувства същото въодушевление, както в деня, когато майка й реши да дойдат да живеят край морето. С университетското образование тя нямаше да бъде нищожество.

Те се разхождаха между рафтовете и тя показваше на майка си какво да купува и какво да прави с купоните. Майки й премина през всичко това, сякаш сънуваше. Мери Малъри само се молеше тя да успее да си спомни какво трябва да прави.

Когато се върнаха вкъщи, опекоха празничните пържоли, отвориха кутия боб за гарнитура и седнаха мълчаливо, една срещу друга, на масата. Майка й си играеше незаинтересовано с пържолата. Когато Мери Малъри я погледна, сърцето й се изпълни с отчаяние. Имаше нужда да сподели с майка си малкия си триумф, удоволствието и вълнението си, но не се получи. Дори празничната вечеря се провали.

Когато на другия ден сутринта Мери Малъри отиде да се сбогува с майка си, тя седеше на оранжевото пластмасово кресло и гледаше утринното предаване.

— Тръгвам, мамо — промълви тя с копнеж на тънката, жалка фигура, свита в креслото.

Майка й я погледна, после отново се върна към програмата. Тя повтори отново:

— Тръгвам за университета, мамо.

— Знам — отвърна майка й със същия тон, с който отговаряше на всички новини, добри или лоши. — Всичко хубаво, Мери Малъри.

И запали цигара от една угарка в пепелника. Мери Малъри докосна за миг косата на майка си. От нея се излъчваше нежност… толкова й се искаше да я прегърне, да я целуне, да усети, че майка й я обича.

— Довиждане, мамо.

Майка й стана и си наля още една чаша кафе.

— Довиждане — избъбри тя отнесено.

 

Районът на университета беше много по-обширен, отколкото Мери Малъри беше очаквала. Не беше разбрала също, че ще трябва да дели стаята в общежитието с друго момиче. Тя почука притеснено на вратата и изчака, докато някой извика:

— Влез.

Джуни Бенет се намръщи, когато вратата се отвори и Мери Малъри влезе вътре.

— О, Боже, какво се появи — промърмори тя под носа си. — Здрасти, аз съм Джуни Бенет — изрече по-високо — Леглото до прозореца е моето. Твоето е там. — Показа леглото до стената. — Който е дошъл пръв, той избира.

Тя изгледа съквартирантката си критично със зелените си очи.

— Аз съм Мери Малъри Малоун. — Подаде ръка с обнадеждена усмивка.

— Мери Малъри. — Джуни повдигна вежди. — А как ти казват?

— О… просто Мери. — Изненадана, тя промени името си.

— Излизам с приятелки. — Джуни взе пуловера и чантичката си. — Само си дръж твоите неща в твоята половина на стаята, ако обичаш.

Мери се загледа с копнеж след нея. Джуни Бенет беше точно такава, каквато й се искаше да бъде тя самата — висока, руса и хубава, с чип нос, червено червило, огромна самоувереност и гривна от истинско злато на почернялата през лятото китка. Имаше си дори умалително име — Джуни. Мери можеше да се хване на бас, че е била в агитката на момичетата, които са поддържали отбора на гимназията. Освен това беше облечена толкова хубаво — елегантната й червена пола и бялата блуза изглеждаха скъпи и съвсем нови.

Джуни определено беше недружелюбна. Имаше си своя компания и всичко правеха заедно. Не канеха Мери. Джуни се оплакваше на приятелите си, че трябва да дели стаята си с толкова скучно момиче, и я пренебрегваше непрекъснато.

Като погледнеше в огледалото, Мери разбираше защо. На възраст беше седемнайсетгодишна, но опитът й беше кръгла нула. Беше посредствена, свита, скована от несигурността си, освен това беше толкова бедна, че не можеше да си позволи дори чаша кафе. Затова просто завря нос в учебниците си и продължи да учи, без да пропусне лекция и без да я скъсат на нито един изпит. От университета й намериха работа в закусвалнята, а след няколко седмици тя си намери друга работа в близкото барче, където ходеше вечерна смяна.

Все някак успяваше да изкара самотните седмици. В началото се надяваше да се сприятели с някого, всеки път се усмихваше и поздравяваше колегите си. Но всички те бяха заети движеха се в групи, които не включваха нея. Имаше и други самотници като нея, но тя ги избягваше, защото това щеше да бъде поражение. Вместо това тя събра кураж, помисли за бъдещето, когато щеше да е завършила учението си, и се съсредоточи върху изпитите си.

Реши, че иска да стане журналистка. Да се пишат думи, беше толкова по-лесно, отколкото да се говорят, освен това, поради пустотата на детството си, тя изпитваше неизчерпаемото любопитство да разбере как живее другата половина на човечеството. А и журналистите не трябваше да отговарят на въпроси — те ги задаваха. Така можеше да запази мълчанието и тайните си.

Ходеше край университета като малък сив дух, съвсем сам. Говореше само ако я заговореха — в класа или в закусвалнята — и то никога за нещо лично.

Първата година в университета отмина бавно. В края й все още не се беше сприятелила с никого, но имаше отлични оценки и както ходеше на работа на две места, тя успяваше да свърже двата края — едва-едва. Върна се вкъщи, за да работи цяло лято в кафене „Лидо“, но сега, когато порасна, й предложиха да бъде сервитьорка.

Собственичката, Долорес Пауър — пълна, кръглолика жена с нетрепващ поглед, чийто съпруг беше президент на местната търговска камара, й каза, че е изненадана от професионализма й.

— Вечер работя в един бар до университета — поясни тя.

И това бяха единствените разменени помежду им реплики, с изключение на случаите, когато се даваха указания за работа или когато се раздаваха заплатите в събота вечер.

Мери не можеше да прецени дали майка й се радва да я види, но изглеждаше облекчена, че поне за малко не й се налага да ходи за купоните и да пазарува. Беше още по-слаба отпреди. Мери подозираше, че тя не се храни. Затова харчеше доста голяма част от заплатите си за добра храна, като се опитваше да я съблазни с печено пиле и ябълков пай в неделните вечери. Купуваше много пресни плодове и мляко. Но майка и само чоплеше храната, а очите й подсказваха, че я опитва само за да я успокои.

С облекчение се върна отново в университета и известно време нещата продължиха както преди. После внезапно всичко се обърка.

Тогава тя се върна вкъщи за Деня на благодарността и видя как майка си как скача в океана.

 

Мал отстъпи с въздишка от прозореца, през който се виждаше великолепната гледка от Манхатън. Не беше се замисляла съзнателно за майка си от години, не и откакто напусна Голдън. Не й правиха помен. В края на краищата никой не я беше познавал, докато беше жива, как тогава можеше да се очаква, че някой ще я почете в смъртта й?

За Мал също нямаше миг на раздяла — никакво сбогом, никакво опрощение. Нямаше дори своето време за тъга. Вместо това беше принудена да изхвърли майка си от мислите си така безвъзвратно, както и майка й се раздели с живота.

Трябваше да го направи, за да оцелее. Беше едва на осемнайсет, сам-сама на света, студентка и все още незабележима като жена. Нямаше пари, нямаше приятели, защото не беше научила изкуството да ги печели.

Пътят от нищожеството до жената, която беше сега, беше дълъг и труден… по-труден, отколкото някой можеше да си представи. И по тази причина Мал никога не си позволяваше да мисли за него. Освен тогава, когато се появяваха кошмарите.

В началото идваха често, промъкваха се неканени в съня й, като малки черни демони, пристъпващи на пръсти в подсъзнанието й. Постепенно тя ги остави зад себе си и сега те се появяваха много рядко.

Мал закрачи из тъмното си жилище, със скръстени ръце, замислена за Хари. Тази вечер не се страхуваше. Нямаше нужда да се втурва да светва лампите, за да държи спомените надалече. Знаеше, че за това трябва да благодари на Хари.

Тя излезе на терасата и се загледа към града, а хладният бриз галеше голите й крака и ръце и рошеше косата й.

Можеше да си представи майка си идеално, сякаш вчера я беше видяла за последен път: слаба, крехка, с изпито лице, дърпа от вечната цигара, косата й беше придобила неопределен цвят между сиво и пясъчнорусо. Спомни си писмото на масата в кухнята, в което пишеше, че се връща вкъщи за събота и неделя.

Спомни си безкрайното пътуване с три различни автобуса.

— Всичко е наред — казваше си тя, докато се друсаха в нощта. — Скоро ще си бъда у дома.

Но не намери нито дом, нито майка, нито утеха. Нямаше нищо, само собствената й решителност.

По-късно се върна към учението и към работата си в закусвалнята и бара. Тогава живееше в малка, гола стая в стара къща.

Успя някак да завърши учението си. После си намери работа като машинописка в местната радиостанция. С малко пари в джоба си тя отиде да се поиздокара и си купи няколко прилични дрехи за работа. После си намери нова работа в малка местна телевизия.

Официалната й длъжност беше репортерка, но всъщност вършеше всякаква работа. Печаташе писма, отговаряше на телефоните и носеше кафе и понички. Беше невзрачна, невзискателна, без егоистично чувство, защото все още не беше открила какво е това. Но някъде в нея се беше появила амбицията. Мечтаеше да бъде истинска телевизионна репортерка и да коментира местните събития.

И тогава наеха ново момиче, направо от университета. Беше елегантна, с разпиляна по раменете руса коса, червилото и очите му блестяха. Само след няколко седмици новото момиче беше пред камерата и се занимаваше с местните новини — верижна катастрофа в мъглата, банков обир или пък някой мост, отнесен от порой. Мери се чувстваше унизена, абсолютно нищожество. Беше работила упорито, беше се учила. Беше се надявала, че следващата репортерка ще бъде тя.

И тогава погледна в огледалото. Видя провисналата си коса и грозните си очила. Видя, че все още е невзрачна, притеснителна, зле облечена, със срамежлив, тих глас. Запита се унило защо ли някой би поискал да я погледне.

Сега, седнала на терасата на красивия си дом в Манхатън, Мал си припомни онзи миг, изпълнен с ужасната истина. Беше се изправила лице в лице с ужасната действителност, че тя е точно такава, каквато се вижда, и животът й ще продължи все така. Никой нямаше да размаха магическа пръчка и да го промени вместо нея. Съдбата й беше в собствените й ръце.

В нея се зароди гняв. Гняв към родителите й, които я бяха оставили без любов и самоличност; гняв към симпатичното, бляскаво момиче, което беше получило работата, за която мечтаеше тя; гняв към собствената й безпомощност. Беше застанала на кръстопът.

В този миг реши да промени живота си. Щеше да се измъкне от всичко това. Само с усилието на волята си щеше да успее. Сега или никога.

Изтегли малките си спестявания от банката и се погрижи за вида си. Подстрига косата си, боядиса я в по-златисторус цвят, купи си контактни лещи и няколко прости, непретенциозни дрехи в изчистени цветове. Попита гримьорката в телевизията каква козметика да използва и как точно да го прави. Започна да изучава техниките за интервюиране не само в местната телевизия, но и в по-големите телевизионни мрежи. Наблюдаваше с ястребов поглед Барбара Уолтърс и водещите на сутрешните предавания, докато изучи всяко изражение на лицата им, всяка извивка на гласовете им, всеки милиметър от уменията им.

Когато усети, че е готова, Мал помоли шефа си да й даде възможност да стане репортерка. Дори и сега пламна от възмущение, като си припомни пренебрежителния начин, по който я погледна той, подигравателната усмивка на лицето му и тона сигурно се шегуваш, когато й отказа. Тя веднага подаде молбата си за напускане. Още същата седмица напусна малкия град и го замени с по-голям.

С внимателно приготвено резюме и с новата си външност тя успя да си намери работа като асистент на продукция в друга телевизия. Заплащането беше по-добро и останалите се отнасяха с нея като с една от тях. Колегите й се усмихваха и се държаха дружелюбно и тя изненадана се наслаждаваше на това. В началото им се усмихваше несмело в отговор, като се страхуваше да не я отблъснат, ако се държи приятелски. Не можеше да се почувства съвсем сигурна в себе си. Но я приеха. Предположиха, че и тя е като тях. Излизаше с тях след работа да пийнат или да хапнат.

Тръгна на гимнастика, тренира упорито и влезе във форма. Дори започнала излиза с мъже, но нищо по-сериозно от вечеря, игра на билярд или кино. Винаги беше предпазлива, винаги се въздържаше. На шега я наричаха загадъчната жена, но за нейно учудване тя се радваше на живота.

Когато момичето, което четеше прогнозата за времето, си взе отпуска, тя зае мястото му временно. Вече знаеше точно какво да прави: как да изглежда, как да се усмихва и да се държи оживено. Сега и тя изглеждаше елегантна, с разпиляна руса коса, с блестящи сини очи и усмивка на съблазнителните си устни. Преливаше от новооткрито оживление и плам, учеше се как да бъде забавна.

После дойде обаждането от продуцента на новинарска телевизионна мрежа. Беше хванала окото му. Покани я на интервю в Ню Йорк.

Мал седеше на терасата и си припомняше колко беше напрегната и изнервена. Изхвърли промъкващата се стара несигурност и си каза, че сега е по-различна и в телевизионната мрежа имат нужда точно от нея. И тогава създаде Малъри Малоун.

Нагласи се в малък черен костюм на „Дона Каран“, който прилепваше по тялото й като ръкавица. Отиде при известен фризьор в скъп салон и подстрига косата си на вече толкова известната прическа с форма на хризантема, изсветли я така, че да изглежда естествено просветляла от слънцето. Отиде при много добър гримьор и той гримира лицето й. Когато погледна резултата в огледалото, едва успя да познае бляскавата млада жена, която я гледаше изненадано оттам.

Беше похарчила всичко, което имаше, до последния цент. Дано да си струва, надяваше се тя, когато тръгваше, за да й направят интервю и пробни снимки.

Таксито я остави пред студиото и тя се загледа във впечатляващата сграда, охранявания вход и хората, които влизаха и излизаха, забързани по някаква важна работа. Осъзна, че може да има всичко това, стига тя да притежава онова, което е необходимо. Вирна брадичка, високо и целеустремено, и мина през вратата. Сега или никога. Отново.

 

Тази новосъздадена Малъри се омъжи след няколко години за преуспяващ брокер от Уол стрийт.

Мат Клемънтс беше по-възрастен, хубав, посивял на слепоочията, идеалното обществено животно. Хареса го веднага, защото той имаше някак бащински вид и освен това беше постигнал всичко сам. Беше използвал разума на улицата и острата си финансова мисъл, за да се измъкне от бедното жилище в Бруклин до мястото, където беше днес. На върха на света, в един от най-великолепните небостъргачи в Манхатън, той имаше огромен апартамент, изпълнен е антики и стил.

— Парите могат да ти купят всичко в този град — каза й той, когато я покани на вечеря и тя тръгна из стаите, удивена от абсолютното, зашеметяващо великолепие, — включително и стил. Не забравяй, че в град като Ню Йорк стилът е твоята препоръка. Пари плюс стил дават класа, а това означава, че притежаваш всичко.

Те се разсмяха и тя се възхити от него заради искреността му… и му завидя, защото той не беше обременен от миналото си. Той не криеше, че е започнал от низините. Не се гордееше с това, но то си беше факт.

По това време тя беше говорителка в новините и под носа й се размахваше възможността да премине в някоя утринна програма в бъдеще. Чувстваше се разкъсана между кариерата си и опияняващото вълнение от присъствието му.

Той се грижеше за нея, обичаше я, караше я да се чувства красива и желана. За пръв път тя успя да свали защитата си пред мъж. Той разбираше амбицията й и я поздравяваше за това. Никога не й се налагаше да му обяснява.

Когато месец по-късно й предложи да се оженят, тя прие веднага. Каза си, че това е любов и наистина го обичаше по свой начин. Със сигурност беше привлечена физически от него. Но онова, което искаше истински, беше да е част от наситения му живот.

И точно това се оказа проблем. Той беше зает мъж, а тя беше заета жена. Нещо трябваше да се разруши и това се оказа бракът им.

— Откажи се заради мен, Мал — каза й той.

Седеше срещу нея на дивана, покрит със златист брокат. Бяха в по-малката от двете дневни в огромния апартамент. Той беше с тъмнозелен, копринен халат, а тя — с бял, хавлиен. Под тях бяха голи, тъкмо се бяха любили. Беше хубаво, приятно. Когато бяха двамата, всичко беше наред. Но той отсъстваше прекалено често, а тя се чувстваше нищожество без работата си.

— Ако го направя, ще ме намразиш само след два месеца — промълви тя тъжно.

— Можем да си купим къща в провинцията, да си имаме бебе.

Тя го погледна измъчено. Каза си, че не може да има бебе. Самата тя никога не е била дете. Страхуваше се, че няма да знае как да го обича… в края на краищата никога не беше виждала такова нещо.

— Не мисля, че мога да го направя — отсече тя мрачно.

— Предложението ми е все още валидно — приключи той, целуна я и отиде да се облича.

След половин час замина за Цюрих. Щеше да се върне след няколко седмици.

Няколко месеца по-късно тя осъзна, че нещата няма да се оправят. Тя имаше нужда от работата си, той живееше за своята работа. Тя не се възпротиви, когато той обвини известността й за раздялата им. В крайна сметка й беше предложил онова, което искаха повечето жени. Тя беше различна и толкова.

Мал отиде до парапета на терасата и се облегна, като се загледа в улиците на трудния, бляскав град, който я беше приел в сърцето си. Никога досега не беше се обръщала назад, към миналото си, докато Хари не я принуди да го направи.

Все още имаше неща, за които никога нямаше да успее да говори; тайни, които никога не би показала на дневна светлина. Но те идваха от друго време и място, а тя много отдавна си беше казала, че единственият начин да оцелее е да гледа напред.

Хари беше прав, разбира се. Беше поела пътя на страхливците, като отказваше да се бори със самотата си и с чувството за изоставеност, създадено след самоубийството на майка й. Очевидно се е страхувала.

— Благодаря ти, Хари — прошепна тя в нощта.

После влезе вътре, обади му се и остави същото съобщение на телефонния секретар.

Усмихна се, като си помисли как Хари ще открие краткото и съобщение, когато се върне от работа в ранните часове на деня. Светна лампите в гостната. Погледна леглото, в което беше спал Хари предната седмица. Леглото беше оправено и чаршафите бяха сменени, но възглавницата все още беше там — същата възглавница, на която беше лежала главата му. Тя легна на леглото и притисна възглавницата до гърдите си. Сви колене и затвори очи, замислена за Хари. Искаше й се да лежи отново в прегръдките му, да се люби с него. За щото, когато Хари Джордан се любеше с нея, тя се чувстваше обичана. А това беше нещо наистина различно.