Елизабет Адлър
Сега или никога (14)

Глава 14

На следващата сутрин Мал беше в студиото в седем. Нямаше да записват преди девет, но тя винаги отиваше рано заедно с екипа от продукцията, за да бъде сигурна, че всичко е точно така, както го иска.

— Въпреки че сме повторили всичко сто пъти — оплака се Бет. — След три години, Мал, ми се струва, че наистина можеш да ни се довериш.

— Просто искам да съм сигурна, това е всичко — настоя Мал.

— Добре. Не ми пречи, щом искаш да ставаш рано. Какво ще кажеш за чаша кафе и поничка?

Мал изглеждаше скандализирана.

— Кофеин и захар? След миналата седмица съм така пречистена, че само като ги видя, и мога да падна в несвяст. — Тя погледна с копнеж чашата на Бет. — Е, може би само половин чашка.

Бет се усмихна широко.

— Без кофеин — добави Мал виновно.

— И само една хапка?

Бет размаха пухкавата поничка под носа й. Мал затвори очи, за да не вижда изкушението.

— Отмини ме, Сатана — изохка тя, като размаха ръце.

Прегледа сценария, докато пиеше кафето. После се огледа какво става в студиото. Всичко вървеше по разписание, затова тръгна да си сложи грима.

— Винаги го казваш, но знаеш, че с грим не изглеждаш чак толкова различна. Лицето ти става малко по-отчетливо изразено, заради камерите, това е.

— Чувствам се по-добре, като си помисля, че приличам на някого.

Мал се отпусна в един стол и се огледа в огледалото.

— На екрана те виждат другата жена, не истинската.

Хелън поклати глава неразбираща. Тя започна да нанася подхранващ крем, а след това овлажнител върху чистата кожа на Мал.

— Хелън?

Тя погледна въпросително Мал в огледалото.

— Смяташ ли, че прекалявам с контрола?

Хелън се засмя.

— Аз — не. Но познавам хора, които смятат.

— Вероятно е така — призна Мал неохотно. — Но това си е мое предаване. И ако аз не внимавам всичко да е идеално, то няма да бъде номер едно.

— Сигурно е така — съгласи се Хелън.

Гримът беше довършен в дружелюбно мълчание. Мал прочете отново сценария, докато Хелън сушеше косата й със сешоара. Но този път не можа да се съсредоточи.

За четвърти или за пети път тази сутрин се зачуди какво ли прави Хари Джордан. Представяше си го как кара велосипеда си, силните крака, които бе усетила толкова ясно предната вечер, въртят педалите, а голямото сребристосиво куче бяга до него. Или го виждаше в ресторантчето, „При Руби“, безразличен към дима и силния шум, да унищожава чиния с яйца и пържени картофи, без въобще да помисли за теглото си. Не че имаше за какво да се притеснява, помисли си тя, като си припомни как изглеждаше той в дрехите си.

Но Хари си беше взел почивен ден, за да бъде вчера с нея, значи сега вероятно беше на работа. Тя си го представи в дежурната стая, как се шегува с момчетата, облечен в старото си кожено яке, с леко разрошена коса.

Каза си рязко, че става смешна. Нямаше никаква представа за живота му. Всичко, което знаеше за него, бяха няколко факта за семейството му. Не познаваше истинския Хари Джордан. Не знаеше дали е обичал баща си, въпреки че той е провалил футболната му кариера. Не знаеше почти нищо за съпругата му, как са се срещнали, доколко той е държал на нея. Не знаеше много и за работата му, освен че я върши добре, че е посветил времето и способностите си на разкриването на убийства… като убийството на Самър Янг.

Мал обърна страницата и се опита да се концентрира. Не беше време да си мисли за Хари Джордан. Все пак трябваше да подготвя предаването си. А това беше най-важното.

 

В края на дългия ден тя отиде заедно с екипа си в един китайски ресторант близо до студиото. Там пи чай от жасмин и се смя много, докато обсъждаха предаването и се отпускаха след напрежението.

В девет часа се прибра вкъщи. Веднага щом отвори вратата, я обгърна ароматът на люляци.

Затвори очи, решена, че сънува. Когато ги отвори отново, видя голяма кристална ваза на поставката в преддверието, пълна с уханни бели люляци, дузина бледи рози и лилии. Пресегна се и ги докосна замаяна.

Визитната картичка лежеше на масата, но тя беше сигурна, че са от Хари Джордан. Зачуди се как ли беше разбрал за люляците. После си каза, че сигурно се е обадил на Бет и е попитал кои са любимите цветя на Мал. Имаше и едно малко пакетче.

Мал събу обувките си, отиде в дневната и се отпусна в голямото кресло. Разсмя се, когато прочете бележката му.

„Загадка се казваше в нея. Човек с объркващ или противоречив характер. Нещо озадачаващо, тайнствено. От гръцки ainigma, от ainissestland — говоря с гатанки (Речник)“.

— Много хитро, Хари — възкликна тя развеселена. Погледна пакетчето. Хартията беше с изрисувани червени Дядо Коледа и Весела Коледа със златисти букви и с червена панделка, сложена несръчно в средата. Сигурно това са били единствените опаковъчни материали, които е имал подръка. Тя я отвори нетърпеливо, както дете отваря коледен подарък.

Беше компактдиск. Загадъчни вариации от Едуард Едгар. Усмихната тя пусна диска.

Седна с кръстосани крака на пода, загледана в пламъците, а романтичната музика изпълваше стаята. Уханието на люляци се носеше из къщата. Дървата пропукваха успокояващо в камината. Заради Хари Джордан тази вечер тя се чувстваше някак по-малко самотна.

По-рано всичко беше различно. Някога тя беше Мери Малъри Малоун, незабележимото момиче от Голдън. Най-самотното момиче на света.

Мери Малъри не беше родена в Голдън. Двете с майка й бяха отишли там, когато тя беше на дванайсет, след като баща й ги напусна. Тя никога повече не го видя, но и до днес помнеше как изглежда: висок и жилав, с татуирана морска сирена на мускулестото рамо и дълбок белег на лявата буза. Той мърдаше мускулите на ръката си и гърдите на сирената сякаш се люлееха. После се разсмиваше гръмко и поглеждаше крадешком Мери Малъри и майка й, защото знаеше, че ги притеснява.

Той беше моряк. Работеше като огняр на търговски кораби, плаващи от Сиатъл към Азия, но виждаше обширния океан само когато излизаше да пуши на палубата, загледан към вълните с присвити, уморени кафяви очи. След това изчезваше бързо долу, за да спи или да хвърля въглища в огромните пещи.

Нещата се променяха, щом спираха в пристанище. Мери Малъри знаеше, защото го беше чувала през тънките стени, докато разказваше на майка й. По-точно, докато измъчваше майка й с подробни описания за своите подвизи.

Мери Малъри закриваше уши и се мушваше под завивките, за да не чува за жените, които той купувал в Макао, Тайпе и Хонолулу. Но майка й беше принудена да слуша, докато той й разказваше точно защо тя не може да се сравнява с неговите сексуални завоевания.

— Знаеш ли какво правят? — казваше той с прегракнал, злобен глас. — Стискат те с мускулите си. Да, с тези.

И той я нараняваше жестоко, а тя заглушаваше виковете си със завивките, за да не изплаши малката си дъщеря в съседната стая.

— Ти си безполезна — ръмжеше той, докато я блъскаше, обвинявайки я за собствената си неспособност. — Ти си едно нищо, чуваш ли? Нищо. Само една ненормална жена.

После следваше звукът на ударите му по меката й плът. Мери Малъри ги чуваше, заедно с виковете от болка на майка си, въпреки че затискаше ушите си с ръце.

— О, Боже, о, Боже, моля те, не му позволявай да я удря — молеше се тя, като скачаше в леглото си. — Не му позволявай да я бие. Спри го, спри го.

Понякога молитвите й биваха чути.

Леглото изскърцваше, докато баща й се изправяше на крака, после дрехите му прошумоляваха, металната катарама на колана му тракваше, пружините на леглото отново проскърцваха, когато той сядаше, за да обуе ботушите си.

Следваше дълга тишина. Тя знаеше, че той стои, загледан в майка й. Мери Малъри стискаше палци, кръстосваше ръце и крака и затваряше здраво очи.

— Не я удряй пак — молеше се тя. — Недей…

Понякога го правеше, понякога — не. По-късно се чуваха стъпките му по стълбите и входната врата се трясваше толкова силно, че едва не разклащаше малката къща до основи.

Мери Малъри замръзваше, наострила уши. Едва когато чуеше двигателя на колата, тя въздъхваше облекчено, сигурна, че няма да го видят повече тази нощ.

Тя гледаше втренчено стената, слушайки сподавените хлипания на майка си. Споделяше отчаянието й, но не знаеше какво да направи. Не можеше да отиде при нея. Не можеше да я прегърне и утеши. Нещата не ставаха така в тяхното семейство.

Никой не говореше за чувствата си и Мери Малъри беше стигнала до извода, че не се очаква човек да има чувства. Всъщност у тях никой не говореше, с изключение на случаите, в които се казваха неща като подай ми солта.

Майка й изглеждаше заключена в собственото си страдание. Носеше се из малката къща в избелял розов памучен халат, сякаш непрестанно сънуваше. Седеше часове наред над чаша кафе, загледана пред себе си, и пушеше цигара след цигара.

Мери Малъри я оставяше там сутрин, когато тръгваше на училище, и често я намираше пак там, когато се върнеше следобед. Отново до масата, с кафето и цигарата.

— Мамо, защо не отидем на кино? — предлагаше тя колебливо, когато баща й беше на дългите си плавания и нещата вървяха по-лесно. — Казват, че дават хубав филм в „Риалто“

Очите на майка й се спираха върху нея за секунда. Веждите и се повдигаха, сякаш се изненадваше, че я вижда там.

— Ти върви. В портмонето ми има пари.

И така, тя отиваше сама на кино. И потъваше сред великолепието на последния холивудски мюзикъл, сред музиката смеха и чудесните дрехи, докато започнеше да живее на екрана заедно с героите. Едва когато се появяваха надписите и лампите светваха, тя се връщаше към ужасната действителност, че всъщност е Мери Малъри Малоун.

Гледаше всичко, което даваха в „Риалто“, понякога по два или дори три пъти. Когато нямаше пари, а то беше почти винаги, тя се промъкваше през страничния вход. Изживяваше живота на героите и съхраняваше образите в главата си, за да мечтае за тях по-късно, в леглото си. До дванайсетата си година наистина вярваше, че животът е като във филмите. Просто нейният живот беше по-различен.

Имаше проблеми само с любовните истории. Не вярваше, че хората наистина се гледат така, че се прегръщат и целуват, че си казват обичам те. Знаеше, че нейните родители не я обичат, и се чудеше дали е така, защото е грозна. Тя приличаше на мишчица, слаба, с права светла коса, късогледи сини очи, скрити зад грозни пластмасови очила с дебели лещи. Не помнеше някой от двамата някога да я е прегърнал или целувал. Никога не й говореха мило, не я караха да се чувства по-специална.

Когато беше на единайсет, баща й не се върна след едно пътуване. Измина година и внезапно една сутрин Мери Малъри слезе долу в кухнята и откри майка си да седи и да пуши както обикновено. Но този път тя държеше писмо. Стискаше го близо до сините си очи и го четеше отново и отново, повдигнала вежди от изненада и объркване.

— Мери Малъри — поде тя с особен глас, — тук пише, че сме просрочили плащанията по ипотеката. Пише — тя посочи с треперещ пръст написаното, — че сме пренебрегнали предишните им писма и ако не освободим жилището до събота сутринта, ще дойдат да ни изхвърлят.

Тя вдигна очи и загледа удивено бледата си, очилата дъщеря, застанала до вратата. Сякаш внезапно беше видяла светлина в тунела, щастливия край, който все търсеше. Изведена от летаргията си, тя скочи на крака.

— Трябва да ми помогнеш. — Тя се огледа из малката кухня. — Трябва да съберем багажа. Кухненските съдове и дрехите. — Замисли се за миг. — Знаеш какво означава това, нали? — Обикновено безжизнените й очи бяха оживени от триумф. — Никога повече няма да видим баща ти.

Тъжно беше, че трябваше да отнемат дома им, за да се освободи майка й от тиранията на садистичния си съпруг, но Мери Малъри не мислеше тогава за това. Чувстваше единствено облекчение. А след това и тревога.

— Но от какво ще живеем, мамо? — попита тя уплашено.

— Ще си намеря работа — махна майка й безгрижно с ръка, докато отваряше едно чекмедже, от което извади поочукани кухненски прибори и ги нахвърля в някаква пластмасова торба. — Като продавачка в магазин или сервитьорка. Все нещо ще намеря.

На Мери Малъри не й се вярваше, но знаеше, че не могат да останат там, където са, затова взе един кашон и послушно го напълни с евтини съдове, като ги подреди старателно.

Спря и погледна несигурно майка си. Тя си тананикаше нещо беззвучно и Мери Малъри се сети, че никога преди не е виждала майка си възбудена за нещо. Искаше да зададе един-единствен въпрос.

— Мамо, къде ще отидем?

Майка й се спря замислено.

— Знаеш ли какво? Винаги съм искала да живея край океана.

Тя се разсмя. Необичаен звук, който раздвижи застоялия въздух в старата къща, подобно на свежия морски бриз, за който мечтаеше.

— Да, ето къде ще отидем — повтори тя въодушевено. — Край морето.

Това беше единственият път в живота й, когато Мери Малъри видя някакво подобие на симпатичното момиче, което майка й е била някога. Преди да се омъжи и преди дълбоката депресия да сложи отпечатък върху нея.

Въодушевлението на майка й зарази и Мери Малъри. Тя почти повярва, че щастието лежи пред тях, край морето там, където свършва дъгата. Разсмя се, докато хвърляше чинии и тигани в друг кашон.

— Ще отидем до океана! — извика тя радостно.

Затвори очи и си пое дълбоко дъх, сякаш вече усещаше соления въздух, а вятърът развяваше косите й, сякаш предвкусваше щастливия нов живот.

Няколко часа по-късно те бяха натрупали покъщнината в древния син „Шевролет“. Майка й седна зад кормилото и Мери Малъри и напомни, че трябва да заредят бензин, тъй като тръгваха на дълъг път.

На бензиностанцията майка й преброи парите много внимателно, намигна й и влезе в малкото магазинче, откъдето й купи кока-кола и сникърс.

— За обяд — обясни тя загадъчно, като запали цигара от нов пакет „Марлборо“, докато пътуваха.

— Ами училището? — попита тя, върната внезапно към мрачната действителност.

— Ще има ново училище — прекъсна я майка й, без дори да си направи труда да погледне старото.

— Не трябва ли да им се обадим?

— Ъъ — поклати глава майка й. — Няма нужда. Повярвай ми. Те дори няма да забележат, че те няма.

Мери Малъри се обърна по посока на грозната училищна сграда от червени тухли, в която ходеше от четири години. Там нямаше приятели, дори учителите я пренебрегваха.

Знаеше, че е различна от децата в училище. Беше виждала как техните родители идват на родителски срещи или на тържествата им. Те бяха обикновени, усмихнати хора, които разговаряха помежду си и се шегуваха с децата и учителите. Хора, които ходеха хванати под ръка, докато пресичаха училищния двор, наклонили глави един към друг, докато говореха. В дома на Мери Малъри никой никога не говореше.

Майка й и баща й никога не ходеха в училището, нито веднъж не бяха отишли през цялото време, откакто тя беше там. И учителите никога не я питаха за тях. Само се споглеждаха, когато виждаха, че Мери Малъри е сама на концерт или спортно състезание.

Другите деца не я пренебрегваха. Те просто никога не я забелязваха. Мери Малъри беше като завързака на котилото, оставена да живее или да умре, доколкото й стигнат силите.

Знаеше, че майка й е права. На никого нямаше да липсва. Надяваше се нещата да бъдат по-различни в новото й училище край морето.

Пътуваха сред красиви пейзажи и край Мери Малъри минаваха черно-бели крави, пилета, които кълвяха зърно по двора, а веднъж вижда куп малки розови прасенца, които припкаха на малките си копитца около огромната си, тромава майка.

Тя изяде своя сникърс на съвсем малки хапчици, за да удължи удоволствието, но докато стигнат крайбрежния път, вече падаше мрак и тя отново беше гладна.

— Гладна съм, мамо — промълви тя. — Къде ще вечеряме?

Майка й погледна часовника на таблото и възкликна изненадана:

— Мили Боже, дойде ли вече време за вечеря?

Тя завъртя рязко кормилото наляво и колата пресече магистралата точно пред един натоварен камион, после спря на посипан с чакъл паркинг.

Камионът, натоварен с прясно отсечени трупи, закова със свистене зад тях.

— Проклети шофьорки! — кресна шофьорът на камиона, като бършеше потта от челото си. — Ако не се научите да сигнализирате, госпожо, ще си намерите смъртта.

Мери Малъри прехапа устни притеснено, но майка й сякаш не чуваше.

— Извинете — подвикна Мери Малъри, но шофьорът поклати глава и ги изгледа злобно.

— Хайде — каза майка й, като излезе от колата и тръгна към ярко осветеното заведение. Мери Малъри забърза след нея.

— Мамо, не мислиш ли, че е по-добре да заключим колата?

— Да я заключим? Защо?

Тя погледна назад безпомощно. Мери Малъри взе ключовете, изтича обратно и заключи колата.

Заведението, където се спираха обикновено шофьорите на камиони, беше ярко осветено, задимено и претъпкано. Миришеше на пържено, сандвичи и кафе. Музиката гърмеше от грамофона в ъгъла и се конкурираше с шумните разговори, тропането и тракането, идващи от кухнята, където се приготвяше бърза закуска.

Без да обръща внимание на другите клиенти, майка й отиде в началото на опашката. Обърна се и погледна Мери Малъри, която се беше дръпнала притеснено настрани.

— Сандвич искаш ли? — извика тя.

Без да изчака за отговор, поръча два сандвича и две бири.

Взе подноса си и се отправи към една маса, близо до прозореца, без да обръща внимание на изпепеляващите коментари на ядосаните шофьори. Мери Малъри се помъкна след нея с наведена глава, като се надяваше, че никой няма да се нахвърли върху тях, задето изпревариха всички.

Тя седна срещу майка си и се зае със сандвича си. Не помнеше вече последния път, когато бяха правили това заедно, и духът й се повдигна. Започна да вярва, че наистина ги чака нов живот край морето. Майка й изглеждаше толкова различна — силна и целеустремена, сякаш отървавайки се от съпруга си, беше оставила зад себе си ужасното минало и онази друга тъжна и изплашена жена. Мери Малъри беше сигурна, че тя ще успее да си намери работа. Щяха да си имат нормален дом и приятели и щяха да бъдат щастливи.

Когато се върнаха в колата, тя заспа. Не се помръдна, докато майка й не я побутна.

— Събуди се, Мери Малъри — подръпна я тя. — Стигнахме до морето.

Намираха се на една висока скала. Зад тях имаше гора, а дърветата бяха толкова високи, че сякаш докосваха ясното нощно небе. Пред тях се простираше океанът — злокобно тъмен, с изключение на чистата сребърна пътека, хвърляна от пълната луна.

Мери Малъри свали стъклото на прозореца си и подаде глава навън. Вдиша студения, свеж въздух, изплези език, за да усети солта на вятъра.

Океанът се вълнуваше неуморно, като ръмжеше и стенеше, когато се блъскаше в скалите, подобно на гигантски праисторически звяр.

— Всичко както трябва ли е, мамо?

Майка й се прозина.

— Предполагам, че можем да преспим и тук — промърмори тя, отпусна се назад на седалката си и затвори очи.

Мери Малъри погледна през рамо. Задната седалка беше затрупана с кутии, найлонови чанти и нахвърлени дрехи на майка и. Нямаше къде да се опъне. Тя вдигна прозореца, отпусна се на седалката си и се въртя, докато се намести в някакво поносимо положение.

През тази нощ тя усещаше в съня си соления мирис на океана, а когато се събуди, слънцето беше поръсило тръпнещите води със златни петънца.

Майка й беше дълбоко заспала, с глава на рамото й.

Това беше най-голямата близост с майка й, която помнеше. Остана напълно неподвижна, защото се страхуваше да изгуби контакта. Наслаждаваше се на топлината на мекото лице на майка си, допряно до ръката й.

Пред нея морето промени цветовете си, когато небето се изпълни с облаци. Невинното синьо-зелено се превърна в тъмносиво. Две катерици изтичаха покрай колата, когато първите капки дъжд затрополиха по покрива. Дъждът се превърна в порой, а океанът започна да реве, да бушува и да се нахвърля върху скалата.

— О, Боже, вали — въздъхна майка й, като седна и разтърка очи. — По-добре да тръгваме, Мери Малъри.

Колата се затръска назад по хлъзгавия път през гората, който излизаше на магистралата. Чистачките мърдаха напред-назад безполезно, докато майка й караше „Шевролета“ на юг.

Когато след половин час спряха пред една бензиностанция, дъждът все още се лееше от небето. Те изпразниха две торби, сложиха ги на главите си, за да не се мокрят, и хукнаха към тоалетната, като се кискаха като глупави ученички. Измиха лицето и ръцете си, но нямаха четки за зъби, затова си взеха пакетче ментови дъвки и отново поеха по пътя си.

— По дяволите — промърмори майка й, когато излязоха на магистралата. — Смятах да налея бензин.

Мери Малъри провери индикатора — все още имаха половин резервоар. Загледа се през прозореца в пръските, които хвърляха покрай себе си камионите, натоварени с дървени трупи, полетели по магистралата, сякаш беше тяхна собственост.

— Мамо, гладна съм — каза тя след час, надвиквайки мушката, която гърмеше по радиото.

— Гладна си? Пак ли? — Майка й запали нова цигара и я изгледа невярващо. — В последно време май все си гладна. — Тя се засмя. — Сигурно е от морския въздух.

Мери Малъри, която през последния час не беше дишала нищо друго, освен цигарен дим, смяташе, че глътка чист морски въздух няма да й дойде зле. Свали прозореца си, но през него влезе само мразовитият вятър и поток вода.

— Затвори проклетия прозорец, Мери Малъри, ако не искаш да ме умориш — възкликна майка й и потрепери.

Мери Малъри затвори прозореца и се пресегна отзад за един пухкав син пуловер от мохер.

— Ето — подаде го тя на майка си.

Майка й сякаш не забеляза, но тя все пак го наметна около раменете й.

Продължиха все напред през поройния дъжд… часове наред, както й се стори. Внезапно двигателят започна да кашля и да прекъсва. Майка й се намръщи и настъпи по-здраво педала на газта. Мери Малъри я погледна уплашено.

Майка й отби голямата стара кола встрани от пътя. Двигателят се покашля за последен път и замря. Тя се протегна, за да облекчи болката в гърба си от дългото пътуване.

— Е, предполагам, че сме дотук — прозина се тя. — Бензинът свърши. Това е краят на пътя, Мери Малъри. Ето ни тук и тук ще останем.

Мери Малъри свали прозореца си. Надникна навън и прочете табелата, която беше точно пред тях. На нея пишеше: