Елизабет Адлър
Сега или никога (47)

Глава 47

Те се отдръпнаха рязко един от друг. Тя погледна Хари с разширени от страх очи. Нов звън разби тишината на парченца.

— Нали знаеш, Мал, сега или никога — каза Хари и се отдръпна от нея.

Тя се вгледа в звънящия телефон. Навлажни внезапно пресъхналите си устни и вдигна слушалката.

— Ало — прошепна.

— Е, Мери Малъри — започна мъжът. — Тази вечер направи много отговорно предаване.

Тя потръпна при звука на гласа му. Сякаш земетресение я разтърсваше до основи. Не можеше да диша, не можеше да говори, не искаше да слуша. Но трябваше да го задържи на линията.

— Мислех си — продължи той — не е ли вече време да се срещна с дъщеря си?

Мал ахна ужасено. Хари слушаше на другия телефон. Гласът звучеше приглушено, сякаш държеше нещо пред устата си.

— Сигурно е горе-долу на същата възраст, на която беше ти, когато те срещнах — редеше мъжът. — Не е ли много интересна тази мисъл?

Той продължи:

— Знаеш ли какво, Мери Малъри. Сега тъкмо тръгвам към нея. Но не се тревожи, няма да узнае кой съм. Прекалено умен съм за теб, Мери. За всички вас. Никога няма да ме заловите.

Той засичаше продължителността на обаждането си на красивия си часовник. Изключи секунди преди да го засекат. Беше свободен. Отново.

Идеята беше блестяща. С един куршум удряше два заека. Щеше да подпали жълтата преса като никога досега.

Линията заглъхна. Хари вече звънеше по мобилния си телефон в управлението, където засичаха обаждането.

— Беше прекалено бързо — измърмори той победен. — Знаем единствено, че обаждането идва от Бостън.

Тя се беше свила на дивана, с вид на жена, сблъскала се с парен чук. Той каза:

— Момичето е в опасност, Мал. Трябва да ни кажеш фамилното й име, за да я открием.

— Не искам тя да знае за него — проплака нещастно майката.

— Обещавам ти, че няма да узнае. Моля те, Мал. Преди да е станало твърде късно.

Тя му каза името и седна на дивана, свита на агонизираща топка, докато Хари се обаждаше на полицейското управление в Сиатъл. Всичко мина лесно. Семейството беше известно, добре познато в града с благотворителността си и хуманитарната си дейност. Имаха дъщеря и двама синове. Дъщерята в момента беше второкурсничка в Бостънския университет.

Хари погледна Мал.

— О, Боже — проплака тя. — О, Хари…

Но той вече говореше с шефа на полицията в Бостън.

— Облечи се — каза й той.

Тя се стегна, хукна към спалнята и грабна якето и чантата си. Той извика асансьора.

— Къде отиваме?

— В Бостън. Ако побързаме, ще успеем да хванем следващия самолет.

Една патрулна кола от полицейското управление на Ню Йорк ги чакаше отвън. Хари бутна Мал на задната седалка и седна до нея. С виещи сирени те профучаха по натоварените улици към „Ла Гуардия“.

Той се оказа прав. Успяха да хванат полета. През цялото пътуване до Бостън държа ръката й. Почти не си говореха и тя тъжно си помисли, че няма какво повече да се каже. Можеше само да се моли за момичето, което беше нейна дъщеря.

Росети ги чакаше на летището.

— Няма да повярваш, Професоре — започна направо той, — но хлапето не беше в общежитието. Трябвало да ходи на концерт с приятели, но се оплакало, че не се чувства добре. Отишли в тяхната клиника и те я пратили в болницата, защото предполагали бъбречна инфекция. Сложих униформени полицаи на пост пред стаята й и по коридора.

Те почти подтичваха към паркираната отвън полицейска кола.

— Не сме вдигали шум, както нареди, Професоре. Момичето не знае, че е набелязана от убиеца. Не знае нищо друго, освен че е болна.

Хари беше благодарен, че поне тя е в безопасност. После се сети разтревожен за отпечатъка от обувката на „Гучи“ върху челото на Сузи, а също, че няколко лекари в болницата носеха такива обувки.

Той се обърна към Мал:

— Ще те оставя вкъщи. Там ще бъдеш в безопасност, щом Скуийз ще се грижи за теб. Аз трябва да се върна в управлението.

Само след минути бяха в къщата на площад „Луисбърг“. Влязоха вътре и кучето дотича. Хари се огледа и провери прозорците и вратите. Погледите им се срещнаха, преди той да тръгне.

— Горе главата, Малоун — каза гой с усмивка. — Всичко ще бъде наред.

Още преди тя да му отговори, той беше изчезнал.

 

Като се върна в управлението, той прегледа отново списъка на мъжете лекари в Бостън и околността. От ФБР бяха проучили миналото и настоящето им. Знаеше се къде и кога са родени, знаеше подробности за образованието им, от началното училище до университета, за сватбите, ражданията и погребенията в живота им. Знаеше медицинската им квалификация, в кой град са живели преди Бостън. Знаеше домашните им адреси, в кои училища ходят децата им и кои са съпругите им.

В ума му се появи образът на Сузи Уокър. Чуваше я как повтаря отново и отново: Какво правиш тук?

Сузи беше работила често с доктор Уаксман. Той измъкна досието му и прочете отново историята на живота му.

Всичко беше съвсем просто. Аарон Уаксман беше на петдесет и шест години, женен за училищната си любов. Живееше в предградията и имаше три деца, едното, от които беше в медицинското училище. Идваше от работническо семейство в Чикаго, никога не беше имал проблеми с пациентите си и за него се говореше, че е добър лекар. Караше черен „Мерцедес“, а съпругата му имаше бял автомобил.

Хари се намръщи. В живота на Уаксман не можеше да се открие никаква пукнатина, която да подсказва особено поведение. Докторът почти нямаше свободно време — работеше много, беше зает в семейството си и дълбоко заинтересуван от живота в местната еврейска общност.

Разочарован, Хари провери другите лекари, за които Уаксман беше споменал, че са работили със Сузи. Проучи внимателно списъка. Всички бяха семейни, женени отдавна, с изключение на доктор Бил Блейк.

Отново прегледа досието на Блейк. Той беше четирийсет и осем годишен, относително млад, но беше работил на много места, като обикаляше страната от Сан Франциско до Лос Анджелис, Чикаго, Сейнт Луиз, Бостън. Препоръките му от медицинския университет бяха безупречни. От три години беше нает от общината като експерт. Що се отнася до личния му живот, той беше вдовец от седем години, живееше сам в жилището си в Кеймбридж и караше сиво „Волво“

Нещо щракна в главата на Хари. Спомни си „Волвото“ на болничния паркинг и как Скуийз се опитваше да влезе в него като лаеше буйно. Спомни си дори и номера. Дали принадлежеше на доктор Блейк? Но нямаше начин да е той… нали работеше с полицаите, всички го познаваха.

Хари се обърна притеснено към Росети:

— Какво знаеш за доктор Блейк?

— Бил Блейк? — Росети се изненада. — Не е лош, предполагам. Малко е странен, но това си е лично мое мнение. Всеки, който се издържа с подобна професия, би ми се сторил странен.

Хари си представи хладната, бяла зала за аутопсии, с усилен докрай климатик, а доктор Блейк тананика с изваден нож над тялото на Сузи Уокър.

Нещо не беше както трябва. Предчувстваше го.

Под действието на внезапен импулс той се обади в сиатълската болница, където Мал му беше казала, че е работил като стажант-лекар. Помоли да препроверят информацията за Уилям или Бил Блейк. След два часа му се обадиха. Доктор Уилям И. Блейк е бил там стажант-лекар преди много години.

— Уилям Итън Блейк — изрече Хари триумфиращо. — Това е нашият човек.

Доктор Блейк паркира металносивото си „Волво“ на обичайното му място. Влезе в болницата и се сблъска с униформен полицай.

— Извинете, господине — отстъпи униформеният полицай и Блейк задиша отново.

— Какво се е случило? — попита той и погледна гневно през рамо.

Полицаят знаеше, че доктор Блейк е медицински експерт. Бяха се срещали при няколко убийства и нямаше причина да се съмнява в него.

— Шефът е поставил постове, доктор Блейк, защото тук има млада пациентка, която трябва да бъде пазена.

— Студентка?

Блейк знаеше отговора и преди да го получи.

— Точно така, докторе.

— Предполагам, че детектив Джордан е дежурен — каза Блейк хладно. — Работили сме заедно доста време. Надявам се, че няма ново убийство.

— Надявам се да е така.

— Джордан не е тук, нали? — попита той съвсем спокоен.

— Не господине, а сега е в управлението. Но го очакваме.

— Чудя се дали госпожица Малоун е с него?

— Тя долетя преди два часа от Ню Йорк.

Той продължи възможно най-спокойно по коридора, после излезе през пожарния изходи и хукна към паркинга. Седна във „Волвото“ и се замисли какво да прави. Знаеше, че всичко е свършило и се чудеше колко време остава, докато го хванат. Не го интересуваше… интересуваше го само кучката, която го съсипа.