Елизабет Адлър
Сега или никога (12)

Глава 12

Офисите на „Малмар продакшънс“ на „Медисън авеню“ кипяха от оживление в осем и трийсет сутринта на следващия понеделник, когато Мал влетя, облечена в черни къси панталони и бяла фланелка с надпис „Таксън“, а на главата й имаше черна шапка с козирка.

Бет Харди говореше по телефона. Тя завъртя стола, изгледа Мал от горе до долу и повдигна вежди.

— Какво е станало с теб? Изглеждаш блестящо!

Мал се разсмя.

— Хиляда и двеста калории на ден. Всяка сутрин в шест-седем километра ходене. Гимнастика на уредите в девет. Аеробика в единайсет. Малко упражнения за разтягане от йога до обяд — тя млъкна и се изпъчи — и ти ще изглеждаш така.

Бет въздъхна със съжаление. Тя беше дребна и закръглена, с дълга, тъмна коса и пищна гръд.

— Дори да гладувам и да тичам по двайсет километра, гърдите ми ще си останат все същите — изръмжа тя мрачно. — Да вървят по дяволите! Единственото, което искам, е да изглеждам добре с дрехи.

— Повечето жени искат да изглеждат добре без дрехи.

— Е, не и тази жена. Бих се примирила, ако изглеждах като някоя от кльощавите мадами от Вог.

Мал се разсмя.

— Ако се промениш, съпругът ти няма да е доволен.

Бет я погледна с изразителните си кафяви очи.

— Съпрузи. — Тя също се разсмя. — Предполагам, че човек си има това, което му е дал Бог, и просто трябва да го оползотвори най-добре.

— А и междувременно изглеждаш чудесно. Костюмът ти ми харесва.

Бет носеше бежово вталено сако и тясна пола, които подчертаваха формите й.

— „Калвин Клайн“. Разпродажбата в Блумингдейл миналата година. Имахме годишнина. Роб ме изведе… вечеря, шампанско и разни такива романтични неща.

Тя отново се разсмя и за Мал беше очевидно, че е много щастлива.

— Колко години станаха?

— Седем и все още продължаваме. Оженихме се направо след колежа. Предполагам, че ще се опитаме да бием рекорда.

— Късметлийка — каза искрено Мал.

— В девет ще има събиране на персонала — информира Бет. — Но първо ще си събера нещата и ще ти кажа последните новини от програмата във вторник. Ако имаш някакви забележки по нея, можем да ги обсъдим на събирането. Както знаеш, следващите шест седмици са запълнени. Можем да прегледаме нещата, а колегите, които се занимават с проучванията, ще ти кажат докъде са стигнали.

— Добре.

Мал пое към собствения си офис.

— А, между другото… обади се детектив Хари Джордан. Няколко пъти. Той като че ли не ми повярва, когато му казах, че си заминала. Предполагам, не смята, че имаш право на почивка. Казах му, че ще се върнеш днес. Освен това накарах да проучат живота му… Сведенията са в компютъра ти.

Мал се спря с ръка на бравата на вратата си.

— Каза ли какво иска?

— Да. Домашния ти телефон. — Бет я изгледа с любопитство. — Е? Ще ми кажеш ли какво стана на тази среща в Бостън?

Мал повдигна рамене и се извърна.

— Да вървим да гоним дивото. Това е. Детектив Джордан не е събрал достатъчно информация.

Бет кимна замислено.

— Тогава става дума за нещо лично? Само между теб и детектива, а?

Мал подаде глава иззад вратата.

— Разбира се, че не — отрече тя възмутено. — Нямам за какво да говоря с този мъж.

Офисът й беше обширен и светъл, с прозорци от пода до тавана, които и предлагаха гледка към непрестанното движение на „Медисън авеню“. По бюрото й от метал и палисандрово дърво нямаше нищо разхвърляно, въпреки че това щеше да се промени след започването на срещата в девет. Около овалната маса от палисандрово дърво в единия край на стаята бяха наредени вече столове, а на една метална поставка бяха сложени сок, кафе и нискокалорични бисквити.

Тя седна зад бюрото си, свали шапката и прокара пръсти през косата си, замислена за Хари Джордан. Беше се държала глупаво. Сигурно му се е сторило странно, че си тръгна така.

Наля си чаша сок.

Джордан просто я беше изненадал.

Персоналът започна да нахлува за събранието и тя реши да изхвърли от ума си Хари Джордан и цялата случка. В края на краищата никога повече нямаше да го види.

Денят й беше много напрегнат. На събранието прегледаха сценария за следващото предаване, уточниха последователността и направиха някои промени. Мал добави и едно връщане към предаването за милионера от миналата седмица, защото то имаше сензационен отзвук в пресата. Бяха направили нов филм за огромното му имение и прословутото стълбище, както и няколко снимки на старчето, скачащ гол от яхтата си сред синьото Средиземно море в компанията на три голи млади жени.

Мал се усмихна на коментара на Бет по снимките.

— Добре че има пари, защото с другите си атрибути не би стигнал доникъде.

След събранието Мал се преоблече в бледосив костюм с панталони за обяда с президента на телевизионната мрежа, където обсъдиха бъдещите й планове.

— Ако при теб върви добре, със сигурност ще е добре и за нас — каза й той, доволен от популярността й, особено след предаването от предната седмица.

Оттам тя отиде на друго събрание в студиото, което продължи повече време, отколкото очакваше. След него влезе в гимнастическата зала и поработи на уредите около час.

Когато се върна в офиса си, вече беше станало шест часът и нямаше никой друг, освен Бет.

Бет си сложи червилото и парфюма, оправи полата си и се усмихна на Мал.

— Как изглеждам?

— Страхотно. Всъщност наистина изглеждаш чудесно. Роб е късметлия.

— Казвам му го всяка сутрин, щом се събуди.

— А той казва ли ти го всяка вечер, преди да заспи?

— Заедно с някои други неща. — Тя намигна и се засмя. — Е, тръгвам си вече. Имаш ли нужда от нещо?

Мал поклати глава, загледана нанякъде с копнеж. Бет се поколеба.

— Какви са плановете ти?

— Току-що се връщам. Предполагам, че ще си легна рано, за да си наваксам съня.

Телефонът иззвъня и двете едновременно завъртяха глава. Мал го изгледа недоволно.

— Тръгвай — каза тя на Бет. — Нали вече излизаше?

— Никога не мога да устоя на звънящ телефон. Искам да кажа, че може да е нещо наистина важно, на живот и смърт. — Тя вдигна слушалката. — „Малмар продакшънс“.

— Здравейте, Бет — каза Хари Джордан.

Веждите й се повдигнаха чак до косата.

— Хари Джордан — прошепна тя на Мал.

Мал поклати глава.

— Не — прошепна тя в отговор.

— Отличен за постоянството, детективе — каза усмихнато Бет.

— Благодаря за оценката, но онова, което наистина искам, е да говоря с госпожа Малоун.

— Хм, ами, тя е… тя е заета… — Тя погледна към Мал, която кимаше окуражително — предполагам — добави, но в гласа й звучеше съмнение.

Мал чу смеха му, бумтящ по телефона.

— Радвам се, че се е върнала. Кажете й, че ми е липсвала.

— Каза, че си му липсвала — предаде Бет, като покри слушалката с ръка.

Мал завъртя очи и въздъхна тежко.

— Може да й кажете също, че съм долу във фоайето и непременно искам да я видя.

Мал отново поклати глава.

— Защо не? — прошепна Бет, но Мал се намръщи и прокара пръст през гърлото си.

— Съжалявам, детективе, но тя е прекалено изморена. За първи ден е на работа и… нали знаете.

— Ще почакам — заяви той твърдо, преди Бет да затвори.

Тя изгледа Мал изпитателно.

— Е, защо не? Искам да кажа, че човекът просто си върши работата. Какво ще ти стане, ако го оставиш да ти изложи случая си? А пък и гласът му е страхотен. Бих казала дори секси.

Мал се отпусна на стола си и вдигна крака на бюрото. После изгледа гневно Бет.

— Той е стар, грохнал и грозен. Освен това, ще закъснееш — изрече тя твърдо. — Тръгвай, не карай мъжа си да те чака.

Бет въздъхна. Смяташе, че за толкова известна телевизионна звезда, Мал изглежда ужасно самотна.

Тя се обърна, когато чу спирането на асансьора. От него излезе някакъв мъж и очите й се разшириха, когато го видя. Беше висок и слаб, с тъмна коса и набола брада. Облечен бе с черно кожено яке и протрити джинси, които изглеждаха така, сякаш е спал с тях. От него се излъчваше самоувереност. Определено беше много привлекателен.

— Детектив Джордан — досети се тя.

— Бет Харди. Радвам се да се запознаем. Най-после.

Той подаде ръка и те се здрависаха.

— Как влязохте тук?

Той й се усмихна и тя го погледна объркано.

— Щом си детектив, можеш да влезеш почти навсякъде, госпожо Харди.

— Изненадана съм, че не сте довели и кучето.

Гласът на Мал беше леден.

Хари я изгледа спокойно, отбелязвайки дългите й крака, почернели от слънцето на Аризона, шапката с козирка и маратонките. Изглеждаше доста добре неофициална и без грим.

— Скуийз не си пада много по летенето. А и Ню Йорк не е съвсем в негов стил.

— А какво ви кара да смятате, че Ню Йорк е във ваш стил, детективе?

Бет гледаше с интерес ту единия, ту другия.

— Тъкмо си тръгвах измърмори тя и взе чантата си. — Радвам се, че се запознахме, детективе.

Зад гърба му тя направи одобрителна физиономия и каза безмълвно, само с устни: „Страхотен е“.

Тя продължи да се смее, докато чакаше асансьора. Мал не покани Хари да седне и той се подпря лениво на стената, с ръце в джобовете, и се вгледа в нея.

— Малко прекалено настойчив сте за богаташ детектив — рече тя мразовито. — Би трябвало да знаете кога да приемете не за отговор. Особено от дама.

— Не се предавам лесно, госпожо Малоун — съгласи се той с усмивка в гласа. — Всъщност дойдох да ви поканя на вечеря. Лична покана. Няма нищо общо с работата ми.

Тя му хвърли недоверчив поглед.

— Сините ми очи са ви сломили, а?

— Именно… а и харесахте кучето ми.

Мал се разсмя.

— Искате да кажете, че ми предлагате още една вечеря „При Руби“?

Очите му се спряха върху нейните. Бяха дълбоки и хубаво оловносиви. Тя виждаше всяка тъмна точица в тях. Сведе поглед, за да се откъсне от привличането им.

— Знам един малък френски ресторант. Мисля, че той ще допадне на мадам. Бихте ли се присъединили към мен, моля?

Може би това моля я накара внезапно да каже да. Или красивите му сиви очи. А може би, защото се чувстваше самотна, а той я караше да се смее. Но постави едно условие:

— Никакви разговори за работа.

— Обещавам.

Той сложи ръка на сърцето си. Изглеждаше искрен и тя се съгласи през смях да се срещнат в осем и трийсет в бистро „Арлет“.