Елизабет Адлър
Сега или никога (21)

Глава 21

Горе-долу по същото време, когато гостите на Мифи Джордан сядаха на масата, мъжът паркира металносивото „Волво“ на неугледната малка уличка, където Сузи Уокър живееше в старата къща, превърнала се като много други в жилище, давано под наем.

Горният етаж на къщата беше свободен от няколко месеца и това доста облекчаваше Сузи, защото, когато работеше нощем, тя се нуждаеше от съня след това, а предишният наемател беше студент, който имаше навика да пуска „Винаги ще те обичам“ на Уитни Хюстън с пълна сила, по всяко време на деня и нощта.

Сузи обичаше тишината и спокойствието. Освен това тя можеше да си покани гости, като си пусне музика по свой избор и я усили колкото й се иска, без да й се налага да се съобразява с наемателя на горния етаж или нещо по-лошо, да е принудена да кани и него.

Тази седмица беше нощна смяна. Следобедът прекара приятно — ходи на фризьор, купи си някои неща на доста добра цена и една страхотна къса копринена рокля, която би се заклела, че е на „Ан Клайн II“.

През следващата седмица у сестра й щеше да има празненство и роклята беше съвсем подходяща.

Тя закачи прилежно покупките си в гардероба и изхвърли опаковките. Предпочиташе да живее сама в по-евтин район, отколкото да бъде с няколко съквартиранти в разположено близо до болницата претъпкано жилище, където щяха да ползват една и съща баня и да си късат взаимно нервите.

Вечерта беше топла и тя отвори всички прозорци, за да се пораздвижи въздухът. Направи си чаша билков чай и взе две хапчета за главоболие, което я мъчеше цял ден, после стопли полуготовото пиле с макарони, което взе от супермаркета. Изяде го права, докато препрочиташе писмото от сестра си, в което се казваше, че тя смята да се сгоди с младежа, с когото излизаха още докато бяха гимназисти. Сватбата щеше да бъде през юли и тя питаше Сузи дали има нещо против да й бъде шаферка.

Сузи се зачуди дали шаферките могат да носят черно. Него поне можеше да носи и след това.

По-късно се обади на майка си, както правеше всеки петък по това време, освен ако работата й не попречеше. Винаги успяваха да си поприказват добре, а този път щяха да поговорят за сватбата на Тери.

— Ще успееш ли да дойдеш на празненството следващата седмица, Сузи? — попита майка й с надежда.

— Не бих го пропуснала. Дори си купих нова рокля — обеща Сузи. — Всъщност утре ще се видя с Тери, но сега ще й се обадя, за да й кажа.

Тери не си беше вкъщи и тя остави съобщение, че ще й се обади по-късно. После забърза към банята, за да си вземе душ. Не беше забелязала как лети времето, и сега трябваше да бърза, за да не закъснее.

Банята беше точно от тази страна, където той можеше да вижда. Веднага щом лампата светна, той нагласи бинокъла. Стъклото беше затъмнено, но заради топлото време днес, тя го беше отворила леко, създавайки му неочаквано удобство.

Поток от обиди се посипа от устата му, когато я мярна за миг как се съблича, защото тя се изправи, само по сутиена и бикини, погледна към прозореца със съмнение, после се приближи и го затвори здраво.

— Мръсница — мърмореше той, — кучка, курва, мръсница… Думите се сипеха една през друга, изпълнени с яростна омраза.

Сузи облече бързо бялата си униформа, взе чантата си и провери за ключовете, благодарна, че са й ги върнали.

Главоболието все още я измъчваше и тя си помисли колко е хубаво, че в събота и неделя ще почива. През последните няколко дни в болницата беше лудница и тя дълги часове трябваше да работи. Почивката щеше да й дойде добре. Смяташе голяма част от нея да прекара в леглото, за да навакса съня си, а също и да поучи, защото много скоро имаше изпити. Щеше да се срещне с Тери по-късно и щяха да си говорят за сватби и рокли. А в неделя имаше среща с един млад стажант-лекар, но той вероятно щеше да бъде изтощен — стажант-лекарите винаги бяха изтощени — така че сигурно отново щеше да си легне рано.

Тя се огледа, преди да тръгне, изпъна полата си, оправи яката си и прибра назад косата си. Като забеляза сенките под очите си, се замисли с копнеж за съня на следващия ден. Усмихна се на отражението си в огледалото и си каза окуражително:

— Утре по това време ще бъдеш съвсем променена, Сузи Уокър.

Тъкмо излизаше през вратата, когато се сети, че не е затворила прозорците, и се втурна забързана да ги затвори. Докато беше при задната врата, тя я провери дали е добре заключена. После излезе и заключи входната врата, след това я натисна, за да бъде сигурна.

В същото време тръгваше на работа и съседът й Алек Клозовски, който работеше в един бар на „Нюбъри стрийт“.

— Човек никога не може да е сигурен — каза той, като заключи здраво вратата си. — Прекалено много откачени има наоколо, за да бъдеш небрежен към ключалките.

Сузи го огледа неуверено.

— Онзи ден загубих ключовете си. Изтървах ги на паркинга. Някой ги намерил и ги предал в болницата, но се чудя у кого ли са били през нощта.

Той я погледна сериозно.

— Трябва да смениш ключалките, Сузи. Човек никога не знае.

— Сигурно.

Махнаха си за довиждане и тя влезе в малката си кола, като остави чантата на седалката до себе си. Докато изкарваше колата навън, си мислеше притеснено за думите на Алек. Но си каза, че който и да е намерил ключовете, не е знаел на кого принадлежат, освен това беше толкова скъпо да се сменят ключалки. Заплатата на медицинска сестра й стигаше точно, за да се оправи през месеца… никога не оставаха пари за нещо по-специално.

Както и да е, това беше последният й проблем. Тя разтърка уморено очите си, докато караше надолу по улицата. Главоболието все още я мъчеше, през следващия месец имаше изпити, а и трябваше да измисли нещо за шаферска рокля.

Той я наблюдаваше как заминава — лицето и огненочервената й коса прелетяха пред погледа му. Караше прекалено бързо, закъсняваща както обикновено. Поклати глава — презираше мудността й. Той никога и за никъде не закъсняваше. Дневната му програма беше разчетена толкова точно, сякаш беше засичал с метроном всяко мигване. Можеше да каже къде ще бъде по всяко време на деня и нощта. С изключение на нощи като тази, разбира се. Това бяха неговите специални нощи.

Погледна скъпия си часовник от злато и стомана. Върху циферблата имаше малки флагчета от червен и син емайл вместо цифри. Беше от онзи тип, който би се харесал на някой богат любител на яхти. Въпреки че не умееше да управлява яхта, обичаше да създава впечатление, че е човек спортен тип. Всеки път, когато го питаха какво ще прави в почивните дни, той отвръщаше: „О, предполагам, че ще поплавам към Кейп Код, ако вятърът е подходящ. Или пък ще греба, ще видим“.

Всичко това беше лъжа, разбира се. Ходеше към Кейп Код единствено когато беше на лов, за да избере бъдещите звезди. Смяташе, че те трябва да му благодарят за мига слава, който им даваше в техния иначе скучен живот.

Все още беше прекалено рано за действие — съседните къщи светеха, по улиците се появяваха забързани хора. Скрит под потъмнените стъкла, той извади от джоба си малка сребърна бутилка с хубаво бренди и си наля в капачката. Отпусна се на седалката, като отпиваше замислено, в очакване на предстоящото удоволствие.