Елизабет Адлър
Сега или никога (49)

Глава 49

Мал седеше на канапето от жълт брокат в хубавата малка гостна на Мифи. Семейните портрети я наблюдаваха, а два мопса с черни нослета бяха притиснати до нея като възглавници. Мифи седеше срещу нея. Беше облечена в златист сатенен халат с облаци по него. Наливаше чай.

— Краставица върху белите, пушена сьомга върху кафявите — обясни Мифи, като й подаде чиния с миниатюрни сандвичи.

Мал си взе един с краставица и се усмихна благодарно.

— Сигурна ли си, че не можеш да си полегнеш? — попита Мифи разтревожено. — След всичко, което си преживяла…

Тя не довърши изречението си, защото се страхуваше да изрече какво точно е преживяла Мал. Беше прекалено страховито, ужасяващо. Утехата не можеше да дойде толкова скоро.

— Чакам Хари — обясни Мал. — Трябва да му кажа за кучето.

Мифи я разбра.

— Е, поне знаем, че са открили онзи ужасен мъж. Блейк — изрече тя. — Вече не може да нарани никого.

Хари се беше обадил и беше казал, че Блейк се е самоубил.

Мал отхапа от сандвича с краставица. Имаше свеж вкус, прост и приятен. Отхапа отново, огладняла внезапно. После се усмихна.

— Мога да изям всичко в чинията.

Когато Хари дойде, тя беше изяла половината сандвичи. Той влезе, после спря и се вгледа в нея. Очите му излъчваха всичките му чувства към нея. Загриженост, страх, облекчение. Любов.

Беше облякла една от белите памучни нощници на майка му, а над нея беше наметнала жълт халат за баня. Марля покриваше раната й, която минаваше от лявото й око до челюстта.

Той се приближи и я прегърна.

— Добре ли си? — попита тихо.

Тя вдигна поглед към него. Косата му беше разбъркана, сякаш беше прокарал пръстите си през нея поне милион пъти. Мал хареса онова, което прочете в очите му.

— Сега вече да — кимна тя.

— Всичко свърши, Мал. Мъртъв е. Самоубил се е по същия начин, по който е убивал другите. Това е най-доброто, което е можел да направи.

Мал въздъхна.

— Копеле — прошепна тя.

— Знаем как е намерил телефонните номера — продължи Хари. — Идвал в управлението, за да носи някакъв рапорт. Росети каза, че го оставил сам в кабинета за около пет минути и когато се върнал, Блейк ровел в компютъра. Измислил някакво извинение, че бил очарован — Росети веднага забравил случая.

Тя кимна. Бил е умен. Толкова умен, че едва не се изплъзна. Поколеба се, но трябваше да го попита.

— Ами моята… момичето?

— Тя е добре. Не знае нищо. Дори не предполага, че е била замесена. — Беше сигурен за какво си мисли. — Тя никога няма да узнае за него, Мал. Никой не знае.

Мал осъзнаваше, че момичето вече не е нейна дъщеря. Тя принадлежеше към семейството, което я беше приело в живота и сърцата си, беше я приютило, възпитавало и обичало. Момичето никога нямаше да научи за връзката си с доктор Уилям Блейк и никога нямаше да носи ужасяващото бреме на плещите си. Тя беше жена, млада и прекрасна. Беше щастлива и нещата щяха да си останат така.

— Тя е свободна. Най-после — изрече Мал с въздишка.

Хари взе ръката й и я целуна.

— Ти също — каза той и тя му се усмихна. — Едва не обърках нещата — добави. — Смятах, че ще бъдеш в безопасност у дома. Не мислех, че Блейк знае къде живея. Трябваше да се сетя, когато видях „Волвото“. Виждал съм го паркирано на площада.

— Скуийз направи своя номер… измъкна се от спалнята ти точно навреме. Блейк го намушка. Ножът едва не улучи сърцето му. Загуби доста кръв, но го оперираха и ще се оправи.

Хари седна на канапето до нея. Взе ръката й в своята.

— Исусе — въздъхна той, давайки си сметка, че тази нощ едва не бе загубил всичко.

Тя взе ръката му и те се вгледаха един в друг. Не им се вярваше, че всичко е приключило.

Мифи си мислеше каква красива двойка ще бъдат. Надяваше се Хари да не остави Мал да му се изплъзне между пръстите.

— Още един сандвич? — предложи тя усмихнато.