Елизабет Адлър
Сега или никога (25)

Глава 25

Сузи тръгна към банята и по пътя изрита обувките си. Изми зъбите си, изплакна устата си и изми лицето си. Притисна студена кърпа към главата си. Това като че ли поуспокои болката и тя реши да си направи компрес с лед.

Върна се бавно в кухнята и отвори хладилника — беше стар модел — не правеше автоматично лед, а трябваше да се налее вода предварително. Паничката беше празна. Тя въздъхна. Сигурно беше забравила да я напълни предния път, когато е използвала леда.

После се сети за торбичката с един килограм замразен грах, която си беше купила преди няколко месеца, когато разтегна глезена си. Беше й свършил добра работа, защото можеше да заема най-различна форма. Ако го сложи в някоя калъфка на възглавницата, ще успее да го задържи върху главата си.

Тя понесе торбичката със замразен грах към спалнята. Хапчетата я замайваха още повече. Шефът й беше казал, че ще й се доспи от тях.

— Сигурно ще проспиш целия ден — беше й казал той.

Сузи се почувства облекчена, защото, ако успееше да заспи, нямаше да вижда проблясващите светлинки пред очите си, а и се надяваше зашеметяващата болка да отмине.

Но ако заспи, щеше да пропусне срещата със сестра си. Погледна часовника със съмнение. Беше много късно, но беше сигурна, че Тери все още е някъде навън с годеника си. Реши да се обади и остави съобщение на телефонния секретар.

Сузи пусна замразения грах и започна да разкопчава бялата си престилка.

Котката се втурна към нея. Скочи на леглото, втренчи се в Сузи и взе да размахва опашка.

— Какво има, Куентин? — попита тя изненадано. — Защо не се успокоиш?

Съблече престилката си и свали сутиена си, после се отпусна на леглото, като започна да върти леко врата си, опитвайки се да облекчи болката. Взе уморено телефона и набра номера на Тери, като зачака търпеливо да се включи секретарят.

Той излезе от гардероба. Гърбът й беше обърнат към него. Приближи се на пръсти.

— Здравей, Тери, аз съм — започна тя, когато машината се включи. — Не се чувствам особено добре… отново тази мигрена. В болницата ми дадоха някакви хапчета… приспивателни… така че май няма да успея за утре… Е, вече всъщност е днес.

Котката замръзна, като гледаше злобно през рамото й. Изви гръб и изсъска, а очите й блестяха като червени въглени от светлината на лампата.

— Куентин, какво ти става?

Сузи се обърна, за да види в какво се взира котката. Котките понякога подлудяват от нищо…

— О, Боже — възкликна тя задавено. — О, Боже, о, Боже — притисна до гърдите си телефонната слушалка. — Какво правиш тук? — продължи тя. — Какво…

Той блъсна телефона на пода и я сграбчи. С ужасен вик тя се измъкна от ръцете му. Щеше да избяга. Той се хвърли след нея, сграбчи крака й и тя се изтърси на земята.

Сузи изпищя. После отново и отново…

Той седеше на пода. Хвана гъстата й, къдрава червена коса и я задърпа, докато главата й се оказа между краката му. Тя лежеше безпомощно по гръб. Кръвта се беше отдръпнала от лицето й, очите й бяха потъмнели от ужас.

Той уви стегнато косата й около ръката си и тя простена от болка. Внезапно отново се разпищя… висок, пронизителен писък.

Той допря ножа до гърлото й.

— Само да изпищиш и ще те убия — изсъска приглушено.

Тя спря да пищи, като лежеше неподвижно. Той потръпна от облекчение. Отново контролираше нещата.

 

Съседът й Алек Клозовски се връщаше от работа. Тъкмо пъхаше ключа в ключалката, когато чу шум. Обърна се и се заслуша. Би се заклел, че това е писък… и че идва от съседната къща.

Изненадан, той видя, че колата на Сузи е в двора. Беше останал с впечатление, че тя трябва да бъде нощна смяна. В кухнята й светеше. Предположи, че се е върнала по-рано и че звукът е бил котешко мяукане. Наоколо имаше много бездомни котки и те често вдигаха шум през нощта. Сузи дори беше прибрала една от тях, но казваше, че продължавала да се държи като бездомна.

Той отключи вратата си и влезе. Смяната му беше много напрегната.

 

Сузи беше паднала върху торбата с грах и той смразяваше гръбнака й. Тя се помести леко. Мъжът притисна ножа до гърлото й и тя усети, че към гърдите й се спуска ручейче кръв.

Тя вдигна поглед към него, не можеше да продума от ужас. Беше луд, личеше си по погледа му. Знаеше, че трябва да направи нещо, но не смееше да изкрещи. Тялото й трепереше и тя осъзна, че е в шок. Започваше да губи съзнание… това беше последният й шанс. Тя плъзна дясната си ръка под тялото си, изви леко гръб и стисна торбата с грах.

Очите му бяха затворени. Той си мислеше за това, какво ще направи, наслаждавайки се както винаги на пълната си власт. Въпреки че нещата не се развиха точно според плана му, Сузи Уокър беше негова.

Сузи стисна замразения грах — единственото й оръжие. Ако успееше да го разсее поне за миг, можеше да изтича на улицата и да вика за помощ. Все някой щеше да дойде и да я спаси.

Сега или никога. Тя се повдигна и хвърли замразения грах в лицето му. Торбата се пръсна от удара и зърната затропаха по пода.

Той изрева и автоматично повдигна ръце към очите си. Тя скочи и грахът захрущя под краката й. Входната врата никога не й се беше струвала толкова далече…

Чу, че той извика. Оставаха й само още три крачки… О, Боже, не можеше да отключи вратата…

Той я сграбчи отзад и я дръпна. Очите на Сузи бяха потъмнели от ужас, когато погледна убиеца си в лицето.

— Недей — изплака тя, — моля те, недей…

Той вдигна ръка и рязко преряза гърлото й.

От нея се изтръгна задавен писък. Кръвта й избликна и той я отблъсна от себе си. Тя се запрепъва към спалнята, като все още издаваше този бълбукащ звук. Протегна се към вратата и се подпря на нея. Окървавените й ръце оставяха червена следа, докато тя се свличаше на колене. Той я наблюдава известно време, после се приближи и се надвеси над нея.

Сузи вече не можеше да повдигне глава. Беше коленичила на пода, вперила невиждащ поглед в обувките му. Давеше се в собствената си кръв. Никога повече нямаше да стане. Тя бавно падаше все по-надолу и по-надолу. Главата й се отпусна върху черните мокасини марка на „Гучи“.

Той я наблюдаваше безстрастно. Най-после беше престанала да вдига шум. Но беше видяла лицето му. Трябваше да се подсигури. Сграбчи я за косата, повдигна главата й и преряза сънната артерия. Просто за по-сигурно.

Пусна я на пода и се изправи, като дишаше тежко. Беше гола, като се изключат бикините, но той вече нямаше никакво сексуално влечение към нея. Това беше нещо различно, той не вършеше така нещата.

Огледа се и видя кръвта й по ризата си, по панталоните и по обувките. Целият беше омазан с кръвта й. Паниката го заля и той се разтрепери. Внезапно заприлича на човек в последен стадий на малария — потеше се и трепереше.

Вината беше изцяло нейна. Не биваше да се връща вкъщи неочаквано. По-късно всичко щеше да бъде толкова точно, толкова чисто и удовлетворяващо, само да беше се придържала към обичайната си програма. Беше планирал всичко.

Полудял от гняв, той падна на колене и замахна с ножа. Режеше отново и отново. По лицето му се стичаха сълзи.

— Курва — хлипаше той, — долна, мръсна кучка…

Всичко свърши след минута. Той се спря и се изправи. Отстъпи встрани от нея и се вгледа в стореното. После погледна окървавените си ръце. Все още носеше тънките гумени ръкавици. Все пак беше проявил разум. Отиде в банята и изми кръвта от ръкавиците. Подсуши ги, избърса кръвта й от дрехите си с влажна кърпа, изчисти ножа и го пусна в джоба си.

Угаси лампите в банята, угаси и в спалнята. Погледна за последен път Сузи, която лежеше на прага, после прекрачи тялото й и отиде в кухнята, където също угаси светлината. Внимателно огледа улицата през прозореца. Беше пуста. Замразеният грах хрущеше под краката му, докато отиваше към входната врата.

Затвори я тихо зад себе си и се огледа наляво и надясно, преди да прекоси забързано улицата към паркираните коли.

Алекс Клозовски тъкмо отваряше прозореца на спалнята си, когато го видя. Усмихна се. Значи затова Сузи си беше дошла по-рано, помисли си той, докато се наместваше, прозявайки се, в леглото. Чу бръмчене на кола, после тя премина покрай дома му. Но по това време той беше почти заспал.

 

— Тази вечер Скуийз ми липсваше — каза Мал, докато се наместваше на кожената седалка, а Хари шофираше по почти пустата „Чарлз стрийт“ обратно към „Риц“.

Той поклати глава невярващ.

— Малоун, ти едва го познаваш…

— И теб едва те познавам.

— Със сигурност ме познаваш по-добре отколкото аз теб.

Тя го погледна уморено.

— Няма да започваме отново, нали?

Той сви рамене.

— Защо не?

— Добре, обещавам през почивните дни да ти разкажа всичко за себе си. Не че е много приятно за слушане, но предполагам, че в планините няма какво друго да се прави.

— Там е подходящо място да пречистиш душата си.

Тя не отвърна и той добави:

— Ще ти разреша да заведеш Скуийз на една дълга разходка в замяна на твоето доверие.

— Благодаря.

— Пристигнахме, Пепеляшке.

Той спря пред хотела.

Тя беше настояла да се върне преди изгрев, защото не можела просто да влезе в хотела по време на закуската, облечена във вечерната си рокля и с този грим. Въпреки че всичко беше съвсем невинно.

Тя му се усмихна, после се наведе и го целуна по устните.

— До утре. Всъщност вече е днес.

— Седем часът — каза той. — Точно.

— Не си заслужава да си лягам да спя.

— Вероятно не сама… и то в „Риц“.

Тя се отдалечи усмихната с онези плавни движения, които щеше да отнесе в сънищата си.

 

Мъжът се стараеше да кара „Волвото“ бавно. Не можеше да си позволи да бъде спрян от полицията. Не и в това състояние.

Пътуването до дома му сякаш нямаше край. Той дори не чуваше класическата музика, на която обикновено се наслаждаваше, когато се връщаше след убийствата си, задоволен и щастлив. Никога по-рано не му се беше случвало нещо такова — да загуби контрол. Трябваше просто да се съсредоточи върху шофирането. Знаеше, че ако го спрат, е загубен.

Той въздъхна облекчено, когато най-после зави по собствената си улица и влезе в собствения си двор. Вратите на гаража се затвориха след него. Изгаси мотора и се подпря на кормилото. Целият трепереше.

Излезе от колата, отиде забързано към вратата и отключи с безчувствени ръце. Най-после влезе вътре. Облегна се за миг на стената. Въздухът не му стигаше, като на човек, получил сърдечен удар. После се запрепъва по стълбите към заключената стая.

Този специален ключ той носеше на дълга сребърна верига около врата си, пъхната в ризата му, където никой никога не можеше да го види. Когато се опита да го извади, пръстите му докоснаха топлата, лепкава кръв на Сузи. Той изстена и заудря трескаво с юмруци по вратата.

— Пусни ме вътре. Моля те, пусни ме…

И се разплака.

Съблече кървавата риза, после коленичи пред ключалката и с треперещи пръсти пъхна ключа. Най-накрая вратата се отвори. Той се изправи със стон, влезе в стаята и хлопна вратата след себе си.