Елизабет Адлър
Сега или никога (15)

Глава 15

Денят на Хари беше дълъг и тежък, а и все още не беше свършил. Имаше и още случаи, освен този на Самър Янг, както и едно посещение — до болницата — преди да се прибере вкъщи, да си налее бърбън, да вземе душ, да си пусне някаква музика и да си помисли за вероятната реакция на Малъри Малоун на неговата загадъчна бележка.

Той нарочно не написа името си върху бележката, но сега внезапно си спомни, че ще се получи много смешно, ако тя не се сети от кого са цветята. „Ами, каза си той с усмивка, разбира се, че ще се сети. Малъри е умна жена“. Канеше се да каже сладкишче, но се спря навреме. Госпожа Малоун не би приела да я определят като сладкишче.

Той вкара „Ягуара“ между червен „Форд“ и оловносиво „Волво“, като автоматично отбеляза номерата им. Това му беше изграден рефлекс от времената в патрулната кола, когато трябваше да си отваря очите непрекъснато за откраднати коли и избягали престъпници. Номерата се запаметиха в главата му, докато пресичаше паркинга към спешното отделение.

Преди няколко часа го бяха извикали на мястото на катастрофа, която на пръв поглед изглеждаше случайна, но ако се вгледа човек по-внимателно, приличаше на умишлено нападение. Само че жертвата нямала голямо желание да си отиде. Щом нямаше труп, полицай от отдел „Убийства“ нямаше работа тук, но Хари проверяваше за всеки случай дали положението не се е променило.

Чакалнята миришеше на дезинфектанти и кръв и както обикновено въздухът тежеше от напрежение. Болните чакаха реда си търпеливо. Бебетата плачеха, разстроени родители крачеха напред-назад, притихнали роднини стояха и чакаха новините — добри или лоши — за онези, които обичаха.

— Добър вечер, Сузи — поздрави той младата сестра на рецепцията. — Създават ли ти много работа тази вечер?

— Както винаги — отговори му Сузи Уокър с онази особена усмивка, която подсказваше, че не би имала нищо против ако той поиска телефонния й номер, но вече се бяха срещали в болницата поне дузина пъти, без той да го направи. — Предполагам, че идваш заради нападнатия пациент. Вече го преместиха в отделението… на третия етаж вляво. И между другото, детектив Росети те изпревари.

— Историята на моя живот — усмихна се Хари.

Той изкачваше стъпалата по две наведнъж само за да си докаже, че всъщност не е изморен. После зави по коридора, където Росети се разхождаше с чаша кафе в ръка.

— Как е той? — попита Хари, като се запъти към кафе машината.

Росети лапна последната хапка от сандвича си от ръжен хляб и риба тон.

— Доста добре — измърмори с пълна уста — за човек с два счупени крака и пукнат череп. Колата го метнала чак на покрива си. Здравата ударил главата си. Имал късмет, че не си счупил врата. Но ние нямаме късмет, защото той твърди, че не може да си спомни кой знае какво. Само цвета на пикапа. Бял.

Хари се върна с кафето в ръка.

— Е, тогава няма смисъл да висим тук.

— Гейлорд и Франц са дежурни сега. — Росети допи кафето си и въздъхна уморено. — И утре е ден, Професоре. Не знам ти, но аз съм като пребит. Ще си легна рано. — Той погледна несигурно часовника си. — Е, десет като че ли е малко прекалено рано.

— Само ако спиш сам, Росети. А ако трябва да ти вярвам, това никога не се случва.

Росети напълни отново чашата си и те тръгнаха по коридора, като отпиваха от кафето си.

Хари поде замислено:

— В последно време нямаме много късмет с колите. Черна камионетка или пикап, в случая със Самър Янг, бял пикап при тази катастрофа. Дали късметът е против нас? Или ние сме прекалено глупави, за да видим доказателствата, които са под носа ни?

— Какви доказателства? — изгледа го Росети мрачно. — Единственото, което знаем, е, че не го е направил икономът.

— О, имаме много доказателства, Шерлок. Експертизите показват, че влакната, открити в колата на Самър, са кашмир. Черен кашмир.

Росети подсвирна удивено.

— Изглежда, нашият човек има вкус към скъпите пуловери. Може би знае някакъв хитър начин да получи намаление. Или пък има пари. Накара ли момчетата да проверят магазините?

Хари кимна.

— Накарах ги да проверят производителите и вносителите. От лабораторията казаха, че влакното не е от по-евтиния кашмир. То е от добро качество, от корема на най-добрите кози, вероятно монголски. Производителят вероятно е от Европа, предполагат, че е в Шотландия. Това ще стесни търсенето ни до скъпите магазини и бутици.

— Нещо друго? — попита Росети.

— Космите, открити по дрехите й, са от бял мъж. И са били боядисани. Естественият им цвят е сив.

— Смяташ, че се е боядисвал, за да прикрие външността си? Или че просто се опитва да изглежда по-млад, отколкото е?

Хари повдигна рамене.

— Онова, което знам, е, че е по-възрастен, отколкото си мислехме.

Когато минаха покрай рецепцията, те махнаха на Сузи Уокър и й казаха лека нощ.

Росети я изгледа с възхищение. Тя беше млада и хубава, с буйна червена коса и големи зелени очи. От месеци се опитваше да си уреди среща с нея.

— Кога ще отстъпиш, Сузи, да излезеш с мен? — подхвърли той.

— Когато пораснеш, детектив Росети — отговори тя, без да повдигне очи от бележките, които четеше.

Хари се разсмя.

— Страшна техника, Росети. Всеки път проработва, а?

— Понякога губим, понякога печелим, Професоре Просто трябва да знаеш номера, това е всичко.

Те излязоха навън и се спряха на стълбите срещу паркинга, за да обсъдят напредъка на експертите.

— И още нещо — продължи Хари. — Открили са следи от азот в праха, взет от колата. Вероятно е някакъв тор от този, които се купува по цветарските магазини.

Росети погледна мрачно.

— Да не се наложи да проверяваме всеки градинар или любител в Бостън?

— Ами — засмя се Хари. — В Масачузетс. И все пак най-голяма е вероятността той да е най-обикновен семеен мъж, който се занимава по малко с градинарство през почивните дни.

— Искаш да кажеш, когато не се занимава с убиване.

Хари въздъхна.

— Точно така.

Мъжът в тъмносивото „Волво“ ги гледаше през бинокъла. Познаваше ги. Ако можеше да чете по устните им, щеше да разбере за какво си говорят. Толкова ясен беше образът. Все пак би се хванал на бас за стотачка, че говорят за него.

Това му доставяше удоволствие, както и мисълта, че нямат нищо срещу него. Дори не знаеха как изглежда, а и той не им беше оставил никакви следи. Освен това те все още се взираха в миналото, докато той вече гледаше в бъдещето.

Потупа камерата, която лежеше на седалката до него. Тя винаги беше с него, като стар приятел. Знаеше, че смяната на Сузи Уокър свършва след петнайсет минути, затова загледа нетърпеливо двамата детективи, които все още разговаряха на стълбите. Ако не си тръгнеха скоро, щяха да провалят възможността му да я снима.

Отдъхна си с облекчение, когато Хари Джордан тупна приятеля си по рамото и те се разделиха, като си пожелаха весело лека нощ.

Джордан вървеше през паркинга направо към него. Стъклата на „Волвото“ бяха потъмнени, но той не искаше да поема риска да бъде забелязан от детектива, които имаше много зорко око. Сви се на пода и се покри с едно одеяло. Лежеше притихнал, също като жертвите си. Дишаше тихо и спокойно. Не се страхуваше. Знаеше, че е по-хитър от полицаите, защото много пъти го беше доказвал. Полицаите дори не знаеха колко много пъти.

Чу стъпките на детектива, след това щракването на ключалката на „Ягуара“. Внезапно се чу бесен лай. По вратата на „Волвото“ задраска куче. Мъжът нервно притаи дъх.

— Скуийз, какво, по дяволите, ти става? — викна Хари гневно.

Грабна каишката на кучето и го дръпна, като прокара нервно ръка по боята на „Волвото“.

Скуийз се хвърли към „Волвото“, долепи носа си до леко отворения прозорец, като душеше и ръмжеше.

Хари се поколеба. Скуийз нямаше навик да се държи толкова агресивно. Той надникна през прозореца на „Волвото“, но стъклата бяха толкова потъмнели, че почти нищо не се виждаше. Забеляза, че колата е заключена. Видя, че лепенката за платен данък е подновена скоро. По колата нямаше драскотини или мръсотия. Изглеждаше съвсем нормално, добре поддържано превозно средство. Вероятно принадлежеше на семейство с няколко деца и още толкова внучета. Сигурно това беше причината. Прозорецът на задната седалка беше отворен, а там вероятно возеха кучетата. Скуийз беше усетил миризмата им и това не му е харесало.

— Откачен помияр. — Хари го дръпна назад. — Можеше да ми струваш едно боядисване на тази кола.

Кучето скочи неохотно на задната седалка на „Ягуара“, като продължаваше да ръмжи.

Чу се затваряне на вратата, палене на двигател и свистене на гуми.

Мъжът се разсмя гръмко, като си помисли за кучето на детектив Хари Джордан, което познаваше убиеца по миризмата. Беше доста по-умно от господаря си.

Вече почти беше време. Той се надигна, камерата беше готова. Щеше да направи звезда от госпожица Сузи Уокър.

В колата, на път за дома си, Хари се сети, че не е ял нищо, освен кифлата, която изяде при Руби в седем сутринта. Спря, взе си пица и отхапа от нея, докато караше колата. Кучето протягаше врат, умирайки от нетърпение да получи парченце.

— Не се надявай, приятел — разсмя се Хари. — Мога да се примиря с кокала върху старинния ми килим, но не съм съгласен да омажеш с пица колата.

Когато се прибра вкъщи, видя, че червената лампичка на телефонния секретар свети. Отвори кутия с храна за кучето отхапа от пицата и включи секретаря.

Чу се само слаба музика. Той наклони глава и се усмихна, когато разпозна Едгар. После се чу гласът й.

— Благодаря, Хари — каза тя тихо.

Той остана загледан в машината, очакваше още. Но това беше всичко. Върна касетата и отново я пусна. Тръсна глава и се разсмя. Малоун беше жена, която знаеше как да каже каквото трябва без много приказки. И в гласа й се усещаше някакъв трепет, когато изричаше Хари.

Все още усмихнат, той си наля, Джим Бийм, пусна няколко кубчета лед, взе кутията с пица и влезе в дневната.

Отпусна се в старото кожено кресло и пусна видеото. Лицето на Малъри Малоун се появи в стаята. Същата широка, слънчева усмивка, която беше отправена специално към него предната вечер, сега сияеше към милионите зрители. Очите й блестяха като сапфири, докато разказваше прочувствено за съпругата на английския милионер, затворена в лудницата. След това показа снимките на стария козел, който лудуваше гол с трите млади хубавици.

— Този мъж може и да е забравил — редеше тя с плътния си, топъл глас, — но дали ние трябва да забравим? Задайте си този въпрос, когато си легнете довечера и не можете да заспите, както ще направя и аз, докато мисля за нея. Запитайте се дали не трябва да има някаква справедливост за жени като нея. Запитайте се, защото това можехте да бъдете и вие.

Тя погледна за секунда в камерата, после сведе прелестните си мигли. Очите й бяха замъглени от сълзи. В този миг публиката беше нейна, съпричастна към съдбата на съпругата.

Хари си помисли, че тя или е голяма актриса, или е напълно искрена. После си спомни онзи кратък миг на вечерята, когато тя изглеждаше изгубена и объркана. Беше казала за себе си, че е най-безинтересната жена на света. В онзи миг той би се заклел, че тя е искрена. Малъри не беше просто загадка. Тя беше жена с тайни, които успяваше да скрие от него.

Той вдигна телефона и набра домашния й номер.

— Ало? — откликна тя със сънен глас. Той погледна виновно часовника. Беше единайсет и трийсет.

— Госпожа Малоун? — каза той.

Чу въздишката й.

— Наричай ме Малъри.

— Малъри — произнесе с удоволствие името й.

— Да, Хари?

— Не усетих, че е станало толкова късно. Съжалявам — изрече той с усмивка. Въобще не съжаляваше.

— Не е късно. Просто аз си легнах рано. — Тя се надигна и се облегна на възглавниците.

— Чух съобщението ти.

— Наистина ли?

Стори му се, че е развълнувана.

— Не беше много дълго.

— Смятах, че казва всичко необходимо.

Тя се усмихна. Въпреки всичко, той я караше да се чувства добре.

— Съвсем накратко.

— Да, наистина е моето съобщение.

Той усети усмивката в гласа й.

— Как се чувства една жена загадка?

— Ами, загадъчно, предполагам. — Тя се разсмя. — Цветята бяха красиви. Откъде знаеше, че люляците са любимите ми цветя?

— Не знаех, но се радвам, че е така. Просто смятах, че ти подхождат. Свежи и уханни, като пролет.

— Ставаш поетичен, детективе.

— Хари… не помниш ли? Не мислиш ли, че можеш да предизвикаш поезията у един мъж?

— Или музиката. Харесах Едгар.

— Безкрайно романтичен е.

— Подозирам, че и ти също, Хари Джордан.

Той се усмихна, като си я представи в леглото.

— Какво ще кажеш да ми дадеш възможност да ти покажа колко романтичен мога да бъда? Мога да се измъкна от работа утре вечер.

Тя се поколеба. Той почти чуваше мислите й.

— Ще ми бъде приятно, Хари. Но този път вечерята е от мен. В осем, у дома?

— Добре, в осем, Малъри — добави той. — Благодаря за поканата.

— Мисля, че ще те чакам с нетърпение — промълви тя предпазливо.

— Аз също.

— Е, тогава да си пожелаем лека нощ.

— И аз така мисля. В края на краищата, аз съм в Бостън, а ти си в Ню Йорк.

— Е, не можем да направим нищо по този въпрос, нали, детективе — приключи тя със смях. — До утре, Хари.

И затвори.

Хари все още се усмихваше, когато остави слушалката. Забрави, че би трябвало да се опитва да открие какво знае тя за мъжа от портрета, описан от рибарите. Чувстваше се като младеж, който извежда кралицата на бала.

Свирна на кучето, сложи му нашийника и тръгнаха на дълга разходка. Хари се замисли с какво ли е облечена Малъри Малоун в леглото.

Мал се отпусна на възглавниците, като си мислеше, че наистина не би трябвало да се поддава на чара на Хари Джордан. Той беше непозволено удоволствие за нея. Можеше да разруши внимателно изградения й живот. Но не успя да му устои. А и това нямаше да се повтори. Ще трябва да бъде нащрек и толкова.

Завъртя се по корем и зарови лице във възглавницата. Само след няколко минути вече беше заспала.