Елизабет Адлър
Сега или никога (38)

Глава 38

Къщата на Мифи Джордан беше в старогръцки стил, построена от избледнели червени тухли, с бели колони, високи прозорци с черни капаци и красиви балкони от ковано желязо. Беше малко навътре от улицата, а пред нея имаше градинка, морава — гладка и зелена като маса за билярд, и ниска желязна ограда. Изглеждаше така, сякаш винаги е била на това място, част от американската история, както и от семейната история на рода Джордан.

Скуийз застана пред вратата, без да му се казва, и Мал предположи, че двамата с Хари идват често тук.

— Дом, далеч от дома, а, Скуийз? — каза тя и позвъни. Мифи отвори толкова бързо, сякаш чакаше зад вратата.

— Мила Малъри — отправи й Мифи сияйната си усмивка, — колко хубаво, че те виждам.

Целуна я сърдечно по двете бузи и й подаде кърпичка. Мифи беше облечена със синя копринена риза, плетена сиво-синя пола и ниски елегантни обувки. Мал се зарадва, че се е преоблякла, макар и да подозираше, че Мифи не е жена, за която тези неща имат значение.

Два еднакви бежови мопса с черни нослета дотичаха с ококорени от радост очи при вида на Скуийз. Те заподскачаха около него, но той седна на задните си крака с вид на краска особа на посещение и само от време на време благоволяваше да ги погледне.

— Виж ги само тези глупавички същества — възкликна Мифи раздразнено. — Човек би си помислил, че досега са се научили, че Скуийз не се занимава с миниатюрни кучета не ги забелязва дори. Но те пак се натискат, умиращи за внимание. — Тя се разсмя. — Понякога наистина ги разбирам как се чувстват.

Тя поведе Мал през елегантното преддверие, по витата стълба към моята малка всекидневна, както я наричаше.

— По-уютна е от голямата всекидневна долу — обясни, докато въвеждаше Мал в прекрасната стая на втория етаж с високите прозорци и изящните железни балкони, които Мал беше видяла отвън.

Стаята беше обзаведена в нюанси на любимото на Мифи жълто. Стените бяха в светложълто, с изящни бели корнизи, които приличаха на украса върху торта. Тъмнозлатисти завеси се спускаха до пода. Светлозеленият килим беше напръскан с миниатюрни цветчета. Диваните и креслата бяха тапицирани в тютюнево и зелено. Антиките бяха зашеметяващи, изключително скъпи и идеално поддържани. Изящната рамка на помътнялото старо огледало, което висеше над мраморната камина, беше резбована през седемнайсети век в Англия. По стените имаше все портрети на жени, датиращи отпреди сто години.

Мифи й махна с ръка да седне. Върху един поднос бяха подредени сребърен чайник, хубави порцеланови чаши на цветчета и различни сладкиши с плодове. Върху един плот от палисандрово дърво, резбован през осемнайсети век, чакаше втори поднос — с чаши и кристален съд за лед.

— Е, Малоун, чай или джин?

Мифи я погледна с очакване.

Мал избра чай с лимон. Скуийз седна до нея, а от двете му страни застана по един малък, душещ мопс.

— Като аптекарски шишета, нали? — каза Мифи и поклати развеселено глава.

Мал се загледа в портретите по стената. А Мифи се загледа с интерес в нея. Смяташе, че Мал е чудесна, а след като гледа предаването й, беше сигурна, че Джак Джордан е прав. Хари щеше да е луд, ако я остави да му се изплъзне. Мал беше вложила сърцето си в своята работа. Сигурно не й е било лесно да направи подобно предаване, да се рови в ужасните подробности на убийствата и в същото време да запази непокътнато достойнството на жертвите и на техните семейства. Но Хари беше я предупредил да не говори за това и тя щеше да се опита да не го направи.

— Това са все портрети на жени от семейство Пийскът — обясни тя на Мал. — Тази къща е на Пийскът, не на Джордан, като дома на Хари на площад „Луисбърг“. Моята прапрабаба всъщност е била родена в спалнята, която аз използвам сега. Все пак всички след нея са проявили добрия разум да намерят по-хигиенична обстановка, в която да раждат. Портретът на Тисо, вляво, е на прабаба Хана Летиша Пийскът, рисуван по време на медения й месец в Париж. Направили са голямо презокеанско пътешествие тя и прадядо ми Пийскът. Била е толкова хубава, не мислиш ли? Доживя до сто и две години. Гените на Пийскът си ги бива — добави тя одобрително. — А тази тук е баба ми Фелиша Алис Пийскът. Горката жена, потънала е с „Титаник“. Пътувала е сама, малко тайнствено. Никога не се говореше за това, но се носеше слух, че е избягала с приятел на семейството, който също бил на борда, също пътуващ тайнствено сам. Толкова романтично, не мислиш ли? А този портрет на Джон Уорд е на собствената ми скъпа майка. Видът й е царствен, но, разбира се, и много привлекателен, а не надут. Притежавала е огромно очарование. Казваха, че Мариета Пийскът е била най-очарователната жена, която човек би си пожелал да срещне. — Мифи въздъхна със съжаление. — Почина много млада, когато бях момиче. Произшествие при лов. Настоявала да язди на лов с фоксери. Просто не искала да признае, че не я бива в ездата. Баща ми казваше, че гордостта й била преди всичко. Но всички я обичахме тогава, а аз я обичам и сега.

Мифи си пое дъх, отпи от чая си и се усмихна на Мал. — Е, това е кратката история на Пийскът, поне за последните поколения. След тях идвам аз, разбира се.

Мал беше възхитена.

— Колко е прекрасно да знаеш всичко за семейството си. Аз никога не съм виждала родителите на моите родители даже не съм знаела дали ги има. Едва познавах баща си. А колкото до майка ми… и нейното семейство беше нещо загадъчно. Никога не ми говореше за тях. Страхувам се, че семейство Малоун няма такова наследство като Пийскът и Джордан — добави тя със съжаление.

— Сега наследството не означава много.

Мифи й предложи чинията с изящни плодови питки. Бяха толкова красиви, че изглеждаха като миниатюрни произведения на изкуството.

— Онова, което означава нещо, е това, което притежаваш. Предприемчивост, талант, упорство в работата и смелост.

Тя се поколеба… знаеше, че не бива, но просто не можеше да устои.

— Бях възхитена от онова, което направи в предаването си — поде тихо. — Хари ще ми се ядоса, че ти говоря за това. Не иска да те тревожа. Каза, че и така си преживяла достатъчно. Виждам, че е бил прав. — Тя се наведе и потупа ръката на Мал. — Но онова, което направи за горките семейства, беше наистина възхитително. Младите жени никога няма да се превърнат в потънали в забрава жертви. А когато го заловят, никой няма да позволи този садист да стане медийна звезда. Ще го заловят, мила ми Малъри. Благодарение на теб.

Мал отбеляза скромно:

— Аз само помагам да се стигне до края. Ще го заловят онези хора, които работят тихо и упорито, хората, за които ми е говорил Хари. Всички онези търпеливи полицаи, които ще проучат всеки градинар в Бостън, всеки любител дори, дали използват същия тор за рози. Експертите, които изследват и най-малкия детайл. И детективите, като Хари и Карло Росети, които не се замислят дори, отдавайки всяка минута от времето си, за да предотвратят следващото убийство. Те са хората, които вършат работата. Аз просто имах необходимото положение, за да представя всичко това на публиката.

Мифи я изгледа с възхищение, но не продължи разговора, защото вече беше казала достатъчно, а пък Хари не би искал тя да го прави.

— Още чай, мила? — попита. — Сега ми кажи какво сте запланували с Хари за почивните дни. Винаги можете да отскочите до фермата на Джордан. Там няма да има никой. О, забравих да спомена, че утре заминавам за Прага с приятелката ми Джулия Харъд. Само за няколко дни. Очаква ни един очарователен град или поне така ми казаха. — Тя се разсмя весело. — Нямам търпение да го видя. Отново ме обхвана нетърпението. Никога не мога да устоя. Но ако искате, идете във фермата, мила. Видях колко много ти хареса. И докато сте там, може да оплевите розите ми. Би ли ми обяснила тази тяхна способност да се появяват толкова бързо? — Тя си пое дъх. — Ако си приключила с чая си, ще те разведа наоколо. Ще ти разкажа още някои неща от историята на Пийскът. В края на краищата, щом ще… — Тя се спря точно навреме. — О, скъпа — додаде тя през смях. — Хари никога няма да ми прости, че се развързвам с приказките, както грубо би се изразил той.

Когато Мал си тръгна час по-късно, главата й гъмжеше от подвизите на Пийскът на бойното поле и на китоловните кораби, както и в казината на Монте Карло и парижките бърлоги, където една черна овца на семейството била прекарала няколко години, опитвайки се да стане художник.

— Без капчица талант — беше й казала Мифи, — но с огромен чар.

Бил се оженил за своя модел, момиче от Корсика, което според Мифи добавило така необходимия латински пламък в новоанглийската им кръв.

Мал все още се усмихваше, когато влезе в дома на Хари. Затвори вратата зад себе си, замислена колко приятни са тези стари къщи, пълни с история. Сякаш все още пазеха индивидуалността и щастието на хората, живели там през последните два века.

Тя нахрани Скуийз, прегледа компактдисковете на Хари и пусна добрия албум на Шаде, първия албум. Сложи подпалки в камината и драсна клечка кибрит. Когато те се разгоряха, тя нареди няколко цепеници. Огънят изпълни стаята със сияние.

Тогава телефонът иззвъня.

Тя вдигна слушалката и почти изпя името му.

— Здравей, Хари.

Усмихваше се и чакаше той да й отвърне, но отговор не идваше.

— Ало — изрече тя по-внимателно.

Отново никакъв отговор. Но беше сигурна, че има някой от другата страна.

По гърба й полазиха тръпки и тя затвори телефона. Погледна притеснена през рамо, внезапно осъзнала, че е сама. Скуийз стоеше на прага и я гледаше. Изглеждаше голям силен, приличаше на вълк. Подейства й толкова успокоително, че и се прииска да го прегърне. Вероятно беше просто грешка. Беше напрегната, нищо повече.

Но когато телефонът иззвъня отново след няколко минути, тя изрече с глух глас:

— Кой е?

— Аз съм, разбира се. Кого очакваш? — попита Хари.

— Ох, това си ти — въздъхна тя с облекчение. — Обажда ли се преди няколко минути?

— Не. Защо?

— Е, някой позвъни, но когато се обадих, нямаше никой. Искам да кажа… сигурна съм, че имаше някой, но не каза нищо. Това се случи и по-рано. Тази сутрин, у дома.

— Сигурно е някакво съвпадение — допусна той, но се намръщи. — Телефонът ми го няма в указателя.

— Моя също.

— Е, това е. Няма начин някой да открие моя телефон, нито пък твоя, да не говорим и двата. Сметни го за грешка, Мал.

— Добре — съгласи се тя несмело.

Той усети, че е притеснена, и добави бързо:

— Виж, на път съм към къщи. Ще бъда при теб след половин час. Не се тревожи за нищо, разбра ли?

— Добре.

В гласа й прозвуча облекчение.

Хари прекъсна разговора и каза на Росети:

— Като детектив би трябвало да знам това, но как един обикновен човек може да открие телефонен номер, които не е в указателя?

— Лесно — отвърна Росети между хапките поничка с желе. — Ще го вземе от приятел.

— Кой приятел ще вземе да раздава телефонния ти номер, като знае, че го няма в указателя?

Росети се беше подпрял на бюрото си. Безупречният му вид беше отишъл по дяволите. Беше небръснат, панталоните му бяха измачкани, ръкавите му бяха навити, а копринената му вратовръзка висеше развързана на врата му. Той погледна Хари несигурно.

— Професоре, ако искаш да откриеш някой номер, който не е в указателя, просто си показваш значката и толкова. Какво, по дяволите, ти става?

— Не става дума за мен, Росети. А за убиеца.

Росети се надигна рязко. Той беше чул разговора на Хари и сега нещата се вързаха.

— Той има телефона на Мал?

— Някой го има. Моя също. — Хари сви рамене. — Разбира се, може да е и съвпадение… два различни номера, два пъти мълчание… Но една и съща жена отговаря на тези номера, Росети, и това ме притеснява.

Разтревожен, той набра телефонната компания и ги попита при какви условия биха съобщили номер, който не е в указателя. Отговориха му, че само при спешен медицински случай, и то ако това е удостоверено от лекар. Но не бяха съобщавали нито неговия телефонен номер, нито телефонния номер на госпожа Малоун.

— Значи ти си прав, Росети — въздъхна Хари. — Може да са взети само от приятел.

— Като говорим за приятели, рожденият ден на Ванеса е след няколко седмици. Ще дойдете ли на празненството?

— В никакъв случай не бих го пропуснал. — Хари вече изскачаше навън.

— Бързаш, а? — извика Росети след него, но Хари само се разсмя.

Когато пристъпи собствения си праг след двайсет минути, той си помисли, че е сбъркал къщата. Беше свикнал да го посрещат тишината и празнотата на къща, която остава неизползвана през дълги периоди от време. Сега беше изпълнена с уханието на огън в камината и нещо готвено в кухнята и с любовна песен на Шаде. Почувства се като съпруг, който се завръща след дългия работен ден.

— Скъпа, прибрах се — извика той на шега.

Мал показа глава през вратата на кухнята.

— А, ето те, мили — отвърна тя.

Кучето стоеше до нея. Протегна се, първо опъна крака, после изтегна гърба си и накрая пристъпи бавно към Хари.

— Обичай мен, обичай кучето ми, нали така беше — каза Хари удивен. Тук си само от няколко часа, Скуийз вече се е променил.

— Не е истина. — Тя се скри в кухнята. — Той беше на дълга разходка, хапна добре и сега е мързелив, това е всичко. Не се тревожи, той все още те обича.

Тя стоеше до печката и бъркаше нещо в неръждаема тенджера. Той се приближи зад нея, прегърна я и целуна врата й.

— Ами ти?

— Аз още не съм била на дълга разходка, нито съм хапнала добре — отвърна му двусмислено.

Той погледна супата в тенджерата.

— Ммм, ти ли я направи?

— Ами. Един магьосник я направи. Заедно с цялата ти вечеря.

Той се разсмя и я завъртя към себе си.

— Защо не си яла? Вече минава девет.

— Без теб не бях гладна.

— Споменах ли, че се радвам да те видя? И че изглеждаш добре в джинси?

Тя се разсмя.

— Е, да, сега си подхождаме.

Той тръгна към банята и викна през рамо:

— Имам изненада за теб. Напомни ми да ти кажа по-късно.

След като се нахраниха, изведоха Скуийз на разходка. Докато слизаха по стълбите, Хари вдиша дълбоко свежия въздух.

— Започва да мирише на лято — каза той.

— А как точно мирише лятото?

— О, на листа, на зеленина… на влага.

— Току-що подрязана трева и прясно окосено сено? — напомни му тя.

Той се усмихна.

— Точно. О, почти забравих. Изненадата.

Тя забави крачка и го изгледа в очакване.

— Ще бъда свободен в събота и неделя. Росети ще поеме цялата работа, а аз си вземам почивка.

Лицето на Мал засия от онази усмивка, която стопляше сърцето му. Тя уточни:

— Искаш да кажеш, че съм с теб през цялото време и нямам избор?

Той я прегърна и продължиха напред по стръмните улици. Кучето тичаше пред тях, като правеше малки кръгчета.

— Смятах да отидем във фермата на Джордан и да прекараме два дни на тишина и спокойствие. Имаш нужда от това, Мал. Бог знае, че и аз също.

Върнаха се обратно до площад „Луисбърг“, обсъждайки как ще тръгнат рано, за да се възползват максимално от времето, което можеха да прекарат заедно. С ъгъла на окото си Хари забеляза металносиво „Волво“, спряно наблизо, но единствената му мисъл беше, че в Бостън сигурно има най-много коли „Волво“. После мисълта му се върна към Мал и към факта, че тази вечер тя щеше да спи в неговото легло.

— Също като трите мечки — каза тя с усмивка. — Ако включим и Скуийз.