Елизабет Адлър
Сега или никога (26)

Глава 26

Хари реши, че животът е доста хубав. На следващата сутрин караше джипа си, Скуийз беше на задната седалка, а отпред, до него, седеше Малъри Малоун. Тя изглеждаше така, поне според него, сякаш точно тук й беше мястото.

Беше дълбоко заспала. От време на време я поглеждаше крадешком, като се любуваше на дългите й мигли. Липсваха му шеговитите изпитателни погледи, които му хвърляше, за да го държи в напрежение.

Скуийз беше подал глава от прозореца и душеше свежия мирис на гора, докато се изкачваха към върха на планината. Хари пое по един страничен път през горите, като се друсаше, минавайки през дупките. Минаха покрай малка странноприемница, разположена на брега на спокойно езеро, известно с улова на пъстърви, после влязоха в едно селце с червен обор, до който беше и смесеният магазин, където се продаваше всичко от мляко и хляб до чукове и гвоздеи, дори газ за лампите, плюс бензин от единствената помпа отпред. Няколко къщички бяха притиснати една до друга като крави на полето. Бяха боядисани в бяло с черни ивици, имаха просторни веранди. Няколко кучета мързелуваха край къщите, а едно от тях се затича след джипа, като лаеше не особено ентусиазирано към Скуийз, който беше сложил лапи на облегалката, нетърпелив да хукне навън.

— Къде сме? — попита Малъри, като се изправи и се огледа.

— Тук сме — обяви той, когато зави за последен път и сложи крак на спирачката.

— Единственият начин да се стигне дотук — додаде той небрежно, когато Мал ахна, без да помръдва от седалката си.

— Дяволски трудно е, ако се опиташ да се върнеш надолу по този склон.

— Сигурно ти е отнело много време да оттренираш това движение — изгледа го тя. — Помислих си, че е дошъл краят ми.

Той отвори вратата й с усмивка.

— Това е само начало, мадам.

Той се поклони и протегна ръка.

Тя изскочи, без да се възползва от нея.

— О! — възкликна и се усмихна. — О! — добави след това.

— Това като одобрение ли да го разбирам?

— О, абсолютно…

Вилата беше разположена на един стръмен склон. Четириъгълна, солидна, построена от кедър, с високи прозорци и наклонен покрив, пригоден да издържа натрупалия се върху него сняг. Имаше широка веранда около цялата сграда и комин, изработен от местна скала. На верандата растяха цветя в саксии, покрити с мъх. Високите двойни врати изглеждаха достатъчно здрави да задържат цяла армия нашественици.

Мал въздъхна завистливо.

— Още е какви имоти на семейство Джордан смяташ да ме изненадаш? Замък в Испания? Вила в Тоскана?

— Страхувам се, че това е всичко. Освен това, мисля, че трябва да си най-малко маркиз, за да ти се полага замък. А нас, от семейство Джордан, ни наричат просто господине.

— И детективе — напомни му тя.

— Нека поне сега да забравим за детектива.

Скуийз взе да вие и тя каза:

— О, горкичкият, забравихме го. — Хари отвори вратата на колата и кучето се разлудува около тях. — Явно, не съм единствената, на която това място се харесва — отбеляза тя.

Хари се разсмя, когато кучето хукна към гората.

— Мисля, че тук се чувства по-близо до вълците, неговите предшественици. Тук отново се превръща в диво животно.

Той взе чантите и ги понесе към къщата. Мал го последва с кошницата, която приготви готвачът в „Риц“. Хари отключи вратата и Мал пристъпи в поредното жилище, част от съвършената колекция на семейство Джордан.

Облицовката от кедър беше избледняла до един по-мек нюанс, дъските на пода се виждаха под шарени черги. По стените висяха килимчета, върху масивните масички стояха бронзови статуи на коне с ездачи. Върху рафта на камината беше поставен портретът „Ново английско семейство“ от Норман Рокуел. Самата камина беше от камък и беше достатъчно голяма да се опече вътре цял вол, ако на човек му се прииска да го направи. Огромните дивани бяха толкова меки, че можеше да потънеш в тях.

— О! — възкликна Мал отново. — О, Хари…

Той потърка наболата си брада и я изгледа развеселен.

— За репортерка си доста пестелива на думи.

— Смятам, че са достатъчни. Но ако искаш подробности… това е като в Рая. Хари, не разбираш ли, че една жена може да се омъжи за теб само заради имотите ти? На мен не ми се тръгва от всяко от местата, където си ме водил.

Тя се отпусна в ъгъла на диван с цвят на препечена филийка и му се усмихна.

— Ще го имам предвид, Малоун. Хайде, ще ти покажа и останалото.

Те отидоха до високите прозорци и Мал ахна от възторг. Склоновете на планината се спускаха стръмно надолу. Над короните на дърветата се виждаха планинските върхове и едно далечно езеро. Хари отвори стъклените врати и излязоха на верандата. Подпряха се на парапета и се отдадоха на тишината и красотата. Някъде високо пееше птичка, вятърът шумолеше в листата, а ниско долу притичваха дребни животинки. Дори слънчевата светлина сякаш беше осезаема, къпеше ги в топлина и добавяше златист отблясък на гледката.

— Думите ми се изчерпаха — отрони тя тихо.

— Всеки път, когато дойда тук, се питам какво правя по градските улици, защо трябва да гоня онези убийци — призна Хари — Лично виждам злото, което човек причинява на човека отблизо или пък по телевизията. А тук е всичко това… — Той махна с ръка към гледката. — Сякаш се обновявам, когато дойда…

— И се възроди душата ми — цитира тя и го погледна.

— Който и да е писал този псалм, казал го е много вярно. Въпреки че има хора, които съм водил тук, и те не биха се съгласили с това.

Тя знаеше кого има предвид той.

— Жена ти ли?

Той кимна.

— Джили мразеше това място. Веднъж дойде и й беше достатъчно. Каза, че точно от такива места се опитвала да избяга цял живот. — Той направи физиономия. — По онова време тя беше на двайсет и една.

— Мила, добре възпитана млада дебютантка, която си придружавал по разни празненства и която ти е разрешавала да си пъхнеш ръката под роклята й в колата.

— Наистина ли мислиш така?

Тя повдигна рамене.

— За кого иначе би се оженил?

Той се бе облегнал на парапета и се взираше в гледката, но Мал имаше чувството, че не я вижда.

— Джили беше на деветнайсет, когато я срещнах — поде той тихо. — Беше сервитьорка. Работеше в едно крайпътно заведение извън града. Казваше се „Братовчедите от провинцията“. Беше от един малък град в Алабама и говореше с онзи мек акцент, който размекваше костите ми само като я чуех да заговори. Имаше дълга, руса коса и очи с цвят на уиски. Когато минаваше през залата, всички мъже я гледаха. Беше дива и дръзка. Караше стар „Харли Дейвидсън“. Чакал съм я да свърши смяната й само за да я видя как отлита с мотора по магистралата, а русата й коса се вее след нея. Когато я поканих да излезем, тя ме отряза. „Върви си вкъщи при татко, синко, каза ми тя с надменна мъдрост на зряла жена, говореща на неук ученик. Дори и поршето не успя да я накара да излезе с мен. Тук идват момчета с ферарита. Е, кажи, защо си ми ти?“ ми каза тя. Месеци наред я гоних, но тя въобще не ми обръщаше внимание. Казваше, че не сме на една и съща вълна. Знаех, че взема наркотици. Дори знаех кой я снабдява. — Той погледна Мал. — Трябва да ме разбереш… Джили изглеждаше точно като модел за ролята на мис Здраве и Чистота. Висока, руса… типично американско момиче. Мразех наркотиците, мразех и онзи човек, мразех го още повече за това, че й ги дава. Един ден я поканих на завършването си в Харвард. Удивих се, когато прие.

„Какво се облича за тези засукани празненства?“ попита тя и аз за пръв път я видях притеснена.

„Каквото и да е, й отговорих. Само да е по-простичко“. Хари замълча, заслушан в спомена, и продължи:

— Появи се с комплект плетена блуза и жилетка, с перли и дълга до коляното плетена пола. Косата й беше прибрана назад с панделка. Смятах, че изглежда чудесно, като момиче от петдесетте, вместо с обичайните тесни черни кожени дрехи. Това тържество промени живота й. Тя седеше до майка ми и баща ми, държеше се като дама и казваше точно каквото трябва с бавния си, протяжен южняшки говор. На тържествената вечеря ме накара да й разкажа защо картината на легнала гола жена над бара се покрива с черно всеки път, когато „Харвард“ загуби от „Йейл“. Внезапно беше омаяна от традицията, която вървеше с учението и парите. „Това е то, Хари, каза ми тя по-късно, зарязвам сервитьорството, зарязвам наркотиците, зарязвам мотора. Ще стана дама“. И го направи. Без никакво усилие… подходяща прическа, подходящи дрехи, подходящи маниери. Тя беше самото очарование, когато се оженихме. А после аз отидох и измъкнах всичко това изпод краката й. „Омъжих се за адвокат, не за полицай“ бяха думите й, когато ме напусна. Бяхме женени от две години, но втората година беше доста самотна за нея. Тя вече си имаше някой, който я чакаше.

Хари отмести очи от гледката, но Мал беше сигурна, че той все още вижда миналото. Той повдигна рамене.

— И това беше всичко. Бях й предложил онова, което искаше, а после й го отнех. Тя обичаше празненствата, обедите, дрехите… Сега има всичко. В Грийнуич, Кънектикът. Има две деца и отделя голяма част от времето си за благотворителност.

Изразът в очите му й подсказваше, че е наранен. Тя промълви внимателно:

— Съжалявам, Хари…

— Недей. Вече го преживях. Дори й пожелавам всичко най-хубаво. Понякога си говорим. Тя е мила, посредствена жена. — Той се усмихна иронично. — Искаше адвокат, а аз исках мотоциклетистка с развяна от вятъра руса коса. Оттогава имам слабост към сервитьорките.

Той сложи ръка на раменете й и я притегли до себе си.

— Казах ти, че това е подходящо място да пречистиш душата си.

Не отмести ръката си, докато се изкачваха по широкото стълбище. Старите дървени стъпала проскърцваха шумно. Той отвори голямата врата горе и обяви:

— Цялата е твоя.

Тя огледа извития таван и големите прозорци, обърнати към същата величествена гледка. Просто дървено легло с пухени завивки, полиран под с нахвърляни множество стари копринени килимчета. Огромният гардероб сигурно беше правен на място, защото нямаше начин да бъде донесен дотук. Две удобни стари кресла, покрити с карирана червено-бяла вълнена тъкан, бяха сложени до каменната камина, а до прозореца стоеше избелял шезлонг, от който се виждаше забележителна гледка. Имаше розови лампиони, предназначени да излъчват топло сияние в студените зимни нощи, рафтовете бяха претъпкани с различни книги за страдащите от безсъние.

— Почти ми се иска да вали сняг — въздъхна доволно Мал.

— Можем да сложим пън в камината, да запалим лампите и…

— И?

Той повдигна вежди обнадеждено.

— И да похапнем — довърши тя твърдо. — Не знам ти, но аз умирам от глад.

Слязоха отново долу и отидоха в голямата кухня. Тя беше неочаквано старомодна, с плочки на мивката, обикновени дървени шкафчета и древна ресторантска печка, която заемаше половин стена. В ъгъла имаше каменна камина и до нея солидна дървена маса, която беше бърсана толкова години наред, че беше избеляла. Около нея бяха наредени дузина различни столове.

— Докато татко беше жив, вилата винаги беше пълна с хора — поде Хари. — При дядо беше същото. Беше претъпкано с лели, чичовци, братовчеди, баби, дядовци и приятели. И кучета, разбира се. На тази стара печка е приготвяна храна за много банкети. Когато бях малък, се криех под масата, докато те вечеряха, а аз би трябвало да съм в леглото. Те, разбира се, знаеха, че съм там, но ме оставяха да си мисля, че съм ги надхитрил. Виното се лееше, а с него и анекдотите, спомените, историите за рибата, която са уловили, или пък къде са карали ски, в зависимост от сезона. Най-много обичах миговете, когато през прозорците се виждаше как вали сняг, огънят бумтеше в камината, а из къщата се носеше уханието на вкусната яхния, която приготвяше майка ми, а също и на току-що изпечения хляб, който беше специалитет на татко. Той казваше, че така се отпускал. Докато месеше, налагаше тестото здравата с юмруци. Мама винаги казваше, че той сигурно си представя, че бие клиента си.

Мал завидя на усмивката, предизвикана от спомените, по лицето на Хари. Завиждаше му за тези спомени, защото тя имаше само празнота там, където трябваше да бъдат семейството, приятелите, топлотата и връзките с различни хора.

Хари потърка наболата си брада и се усмихна.

— Едно време са знаели как да се веселят. Тук са разрешавали много малко нововъведения за забавление. Никаква телевизия, никакво радио. Все пак на майка ми било разрешено да донесе стария си грамофон. Все още е там, на рафта в дневната, заедно с колекцията й от дългосвирещи плочи… включително и „Димът влиза в очите ти“. Освен това тук беше и старото пиано, на което всички се изреждахме, дори и аз, въпреки че никой не свиреше особено добре. Играехме разни игри или пък покер през онези следобеди, когато прекалено силно валеше сняг и не смеехме да излезем навън. След вечеря играехме на шаради. После някой подрънкваше нещо на пианото или мама пускаше плоча, докато пиеха последна чашка бренди преди лягане, а кучетата се изтягаха пред огъня. Все още ги виждам под светлината на лампата, точно такива, каквито бяха, въпреки че много от тях са вече призраци. Щастливи призраци, надявам се. Понякога, когато съм тук, си представям, че мога да ги почувствам около себе си. Приятно ми е, уютно, сякаш съм със стари приятели.

Мал го гледаше напрегнато, като дете, на което разказват приказка. Той повдигна рамене и завърши:

— Сега знаеш защо обичам това място. Пълно е със спомени. Спомени, които бих искал да предам на децата си.

Отиде до кошницата с храна и я отвори.

— Мислех, че умираш от глад.

Той отново беше в шеговито настроение, но Мал все още мислеше за картината на онзи непознат свят, който й бе описал. Изпитваше глад за онзи живот, не за храна.

Хари сложи в една метална паничка храна за Скуийз и кучето дотича изпод един шкаф, където душеше за всеки случай, ако има зайци.

Мал извади храната, докато Хари приготвяше чинии и прибори.

Той изгледа развеселен печеното пиле, пресните картофи в сос с копър и свеж аспарагус. Имаше опаковка френско сирене, пресен хляб и круши в червено вино.

— Очаквах нещо от типа на сандвичите на Матис — пошегува се той.

Мал изстена.

— Аз ти нося храна за боговете, а ти искаш сандвич.

— Само се шегувам. Всъщност тази храна иска хубаво червено вино.

Той тръгна за вино, но тя го спря.

— Водата е достатъчна. Имам нужда от трезва глава за разходката, на която ще ме водиш после.

— После? Аз сигурно ще имам нужда да си почина.

Тя се разсмя.

— Слушай, Хари Джордан, купила съм си специални дрехи за този случай и имам намерение да ги използвам.

Светлосините очи на кучето, изпълнени с копнеж, бяха приковани в храната. Хари му хвърли парче месо.

— Кучето трябва да събере сили за този маратон, на който ще го водим — поясни той.

Тя се усмихна. Дъвчеше доволно аспарагуса, отпивайки ледена планинска вода и поглъщаше гледката. „Щастието е като парите, помисли си тя. Когато го нямаш, не знаеш какво точно означава, а когато го имаш, дори не помисляш за него. То просто съществува“.

Те похапнаха, после Хари обяви с много официален глас:

— Добре, имаш пет минути да се преоблечеш, после тръгваме. Преди времето да се е развалило.

Тя видя безоблачното небе и изгледа Хари недоверчиво, после изтича по стълбите.

— Между другото — подвикна тя от горе, — ти къде ще спиш?

Хари й се усмихна широко.

— Мислех, че никога няма да попиташ. Ще ти покажа, когато се върнем. Не се тревожи. В къщата има достатъчно спални за теб, за Скуийз и за мен, плюс още няколко, ако някой намине. Не че има такава вероятност, Малоун.

— Малъри — поправи го тя през рамо, докато отиваше към прекрасната стая.

Можеше да си мисли, че е нейна, поне през тази единствена съвършена вечер.

Тя се преоблече в спортни къси панталони от здрав плат, които имаха повече от достатъчно джобове, бяло поло, дебели сиви чорапи и здрави ботуши с дебели подметки, които й отнеха часове, докато завърже връзките им. Сложи си червило и бейзболна шапка и затропа надолу по стълбите.

Той я наблюдаваше със скръстени ръце, до него беше застанал Скуийз. Хари беше облечен с торбести къси панталони, избеляла фланелка, очукани ботуши и шапка. По лицето му нямаше и следа от подигравателна усмивка, но Мал знаеше, че тя е там някъде.

— Имам чувството, че отново съм объркала нещо. От шивашка гледна точка — изрече тя неуверено.

— Да кажем, че облеклото ти е малко прекалено сериозно за случая.

В магазина я бяха уверили, че това е подходящото облекло. Тя се намръщи, изгледа го от горе до долу и каза подигравателно:

— Предполагам, че трябваше да избера нещо в розово, като теб.

— Ще поема удара като мъж, Малоун. Въпреки че, за твоя информация, точно този нюанс се нарича нантъкетско розово. На този остров всички носят този цвят… когато са на яхтите си, когато са в заведения…

— Когато ходят из планините?

— Може би съм единственият, който го използва за тази дейност. И сега, когато уточнихме този въпрос, предполагам, че можем да тръгваме?

Скуийз позна последните думи и се втурна към вратата с лудешки лай. Мал се спря, за да го погледа как скача весело наоколо и лае неудържимо, опиянен от свободата. С усмивка си помисли, че много добре разбира онова, което чувства той.