Елизабет Адлър
Сега или никога (36)

Глава 36

Когато предаването приключи, атмосферата в студиото беше натежала от чувства. Всички се бяха просълзили, дори екипът, който беше гледал всичко и по-рано, на репетицията. Всички, освен Мал и семействата, които успяха да се въздържат, защото бяха решили да разкажат историите си и да се залови убиецът.

Мал беше сигурна, че никога няма да забрави стиснатите ръце на родителите на Самър Янг. Образът на преплетените им пръсти беше символ на смелост. Те сякаш се опитваха да се убедят, че все още са заедно, че все още може би имат възможност да продължат да живеят, въпреки че животът никога повече нямаше да е същият. Отчаяният поглед в очите им говореше за личната им болка, но решителността в гласовете им показваше непоколебимостта им да открият зловещия изнасилван и убиец, който наричаше себе си човек.

Мал се надяваше, че всички, които са гледали предаването тази вечер, няма да забравят това.

Все още нестабилна след емоционалното напрежение на предаването, тя пренебрегна собствената си умора и прекара известно време със семействата на жертвите. Отново ги поздрави за смелостта и решимостта им и им благодари за помощта.

— Но всъщност ние трябва да ти благодарим, Малъри — каза госпожа Уокър с усмивка, от която лицето й засия, и внезапно заприлича на дъщеря си. — Ако не беше ти, ние, родителите, сигурно никога нямаше да успеем да кажем какво мислим. Сега всички тези хора ще узнаят какво е, когато нещо подобно се случи с дъщеря ти. И може би това ще помогне, когато убиецът бъде заловен и изправен пред съда, жертвите да не бъдат изгубени сред съдебните битки. Те ще си останат истински хора, убити от някого заради собственото му ужасяващо удоволствие.

— Няма да бъдат забравени — обеща Мал мрачно. — Повярвайте ми, аз ще се погрижа за това.

Тя извика Хари. Той не говори с тях за убиеца, защото реши, че едва ли биха понесли нещо повече. Бяха благодарни, че най-после могат да кажат довиждане и да бъдат откарани до хотела им.

— Смятаме да направим нещо като клуб — сподели с Хари бащата на Самър Янг. — Нали разбирате, за хора, изгубили децата си по този начин. Можем да се срещаме, да си говорим. Нещо като групова терапия, предполагам.

Кафявите му очи гледаха мрачно, а под тях имаше сивкави сенки. Изглеждаше така, сякаш не е спал от седмици. Хари му пожела да успее, после каза лека нощ на всички.

Когато всички си отидоха, Мал се отпусна на твърдото диванче. Лампите бяха загасени и тя седеше в полумрак. Подпря глава на коленете си, защото внезапно й прилоша. Умората я обгърна като тежко одеяло, усещаше краката и ръцете си, сякаш бяха от олово. Не би могла да се изправи, дори и да се опитваше да го направи.

Хари седна до нея и сложи ръка върху меката й коса. Плъзна пръсти по врата й и започна леко да я масажира.

— Справи се, Мал — отрони той тихо. — Никои не би успял да го направи по-добре. Полицейският телефон ще се скъса да звъни. Прекрасна си.

Тя поклати глава уморено.

— Родителите бяха прекрасни, не аз. Можеш ли да повярваш Хари? Колко са силни, колко смелост имат. — Сълзите отново заплашваха да потекат и тя преглътна. — Заради тях се моля да успеете да го заловите.

— Ще успеем.

Тя се облегна на рамото му напълно изтощена. Беше изкарала деня на кофеин, кока-кола и сникърс — неща, които обикновено не ядеше — и сега си плащаше цената. Кръвната й захар се беше покачила и тя се люлееше между депресия и истерия.

— Не знам ти какво мислиш — продължи Хари, — но денят беше изтощителен, а ти не си яла. Запазил съм маса в едно малко ресторантче. Храната е хубава и никой няма да ни безпокои.

Тя се обърна и го погледна. В сивите му очи се четеше нещо, което не беше свикнала да вижда. В тях имаше нежност, съчувствие, загриженост. Но и нещо по-дълбоко.

— Какво ли щях да правя без теб? — промърмори тя.

Той взе ръката й, изправи я на крака, прегърна я и те напуснаха затъмненото помещение.

— Надявам се никога да не ми се наложи да отговарям на този въпрос.

Хари се беше обадил предварително на собственика на ресторанта, за да им запази най-закътаната маса и да го предупреди да не споменава предаването. Искането му беше уважено.

Помещението имаше нисък таван и беше подредено във френски провинциален стил. Масите бяха застлани с прости покривки, с цвят на стара теракота. В морскосини вазички бяха натопени бели маргаритки. На масата имаше панерче с пресен хляб, отвориха им бутилка бордо.

Собственикът, господин Мишел, взе бързо поръчката от Хари. Наля им вино и ги остави сами.

Мал си мислеше, че тук е толкова спокойно, толкова нормално и контрастът с преживяното преди това беше направо шокираш.

Беше късно и само още няколко клиенти се хранеха край тях. Малките лампи по масите образуваха езерца от светлина и те имаха чувството, че са съвсем сами. Мал отпи от виното и се усмихна на Хари.

— Виното е като кадифе — каза тя.

Той кимна.

— През някои години си е просто обикновен стар велур, но това е добро.

Тя усети, че напрежението започва да изчезва. Вече не чувстваше крайниците си като от олово, мускулите на врата й започнаха да се отпускат. Облегна се назад. Каза си, че всичко вече е приключило.

Мълчанието помежду им беше приятно, нямаха нужда да запълват празнини с думи. Просто отпиваха от виното си, разменяха по някоя забележка и се усмихваха един на друг.

Когато господин Мишел поднесе храната, Мал опита от всичко, яде малко, докато отпиваше от виното си, и постепенно се отпусна. По-късно Хари плати и я откара у дома.

Когато пристигнаха в жилището й, влязоха прегърнати. Мал се отпусна на леглото. Изтощението я завладяваше и тя едва успяваше да държи очите си отворени. Мал легна, а Хари събу черните й обувки, разкопча черната рокля. Повдигна Мал и измъкна роклята. После свали чорапогащите й.

Мал размърда с облекчение пръстите на босите си крака. Беше отпусната като кукла, докато Хари разкопчаваше сутиена й. После той я намести в леглото, сложи възглавница под уморената й глава и я зави с хладните памучни чаршафи.

Тя усещаше, че сънят я завладява, че потъва в него. Голямото легло сякаш я обгръщаше. После Хари легна до нея. Топлото му тяло беше като котва сред този объркан свят.

Тя не усети нищо повече до сутринта.

Събуди се от аромат на люляци и от слънчева светлина, проникваща през прозорците. Времето беше дъждовно и хладно от толкова отдавна, че това й се стори като добър знак.

Хари си пееше нещо в кухнята. Присъствието на мъж, на когото тя държеше, превръщаше самотното й жилище в дом.

Тя изчисти грима от лицето си, взе си душ набързо, среса косата си и облече дълъг, бял халат.

Хари беше в кухнята и я очакваше, скръстил ръце, подпрян на стената. Косата му все още беше мокра от душа. За първи път беше изрядно сресана. Носеше снощните елегантни ленени панталони и синята риза, но без вратовръзката.

Тя застана в коридора и двамата се вгледаха един в друг. Хари си помисли, че Мал изглежда чиста и с розови бузи като ученичка, а той й изглеждаше силен, красив и безстрашен като рицаря Смелото сърце.

— Благодаря ти за снощи — каза тя, необичайно срамежлива.

— За мен беше удоволствие, Малъри.

— Искам да кажа, благодаря ти за всичко. Вечерята беше чудесна. Благодаря ти, че ме доведе у дома и ме сложи да спя. И остана с мен.

— Не ти ли казах, че съм добре възпитано момче? Винаги изпращам жените, с които излизам, до дома им. — Той й се усмихна и тя се засмя в отговор.

— Надявам се, че не оставаш с всички тях — уточни тя, усетила внезапно ревност.

— Не с всички. Всъщност само с теб, Малоун. — Той разтвори ръце и тя се сви в прегръдките му. И въобще не й се искаше да помръдне.

— Телефонът се скъса да звъни — информира я.

Тя повдигна глава изненадано.

— Не съм го чула.

— Защото намалих звука. Сигурно имаш цяла дузина съобщения на секретаря, а е едва седем и трийсет.

— Ами ти?

— Обадих се да проверя. След предаването линиите са претоварени. Стотици хора смятат, че може да са го видели. Всяко обаждане, с изключение на откачените, ще бъде внимателно проверено. Всички те са записани на касета.

Тя, изглежда, се изненада и той добави:

— В пресата се вдигна голям шум… и това не е останало незабелязано от убиеца. Винаги има вероятност и той да се обади. Може да се наслаждава на славата си като медийна звезда, може да започне да се перчи. Всъщност той може да попадне направо в клопката, която ти така хитро постави, Мал. Ако го направи, можем да проследим обаждането за минути.

— И после ще го заловите.

— Ако късметът е с нас. Засега това е само вероятност, но е по-добро от нищо. — Той въздъхна и я пусна. Тя изрече примирено:

— Знам, полетът…

— Страхувам се, че е така. — Той облече елегантното си сако от предната вечер. — Чудя се какво ли са правели влюбените, преди да измислят самолетите.

— Стояли са си вкъщи и са се омъжвали за момчето от съседната къща. — Той я целуна.

— Само си помисли колко любовни истории са провалени. Точно сега страшно ми се иска да живеех в съседната къща.

— Но не живееш.

Той поклати глава.

— За съжаление е така. Обаче ще се върна веднага, щом мога. Все пак през цялата седмица ще бъда зает.

— Тогава аз ще дойда — реши тя бързо, неспособна да понесе мисълта, че няма да го види.

Той се поколеба.

— Може да нямам възможност да прекарам много време с теб.

Тя обви ръце около врата му… не й се искаше да го пуска.

— Не ме интересува. Просто ще бъда там и ще те чакам, когато успееш да дойдеш. Мога да се грижа за Скуийз, да го извеждам на разходка, да приготвям вечерята.

— Ами ако не мога да се прибера за вечеря?

— Тогава аз и Скуийз ще вечеряме заедно, а твоята вечеря ще бъде претоплена в микровълновата фурна, когато решиш, че домът ти е там, където е сърцето ти.

Той се разсмя.

— Решено.

Извади ключа от джоба си и й го подаде.

— Ами Скуийз?

— Не се тревожи. Той напада само непознати или хора, които не харесва.

Целуна я, преди да тръгне, и когато най-после отдръпна неохотно устни от нейните, за нея беше по-трудно откогато и да било да го пусне.

— Мм — промърмори тон, — люляк…

— Този път позна, детективе.

Той тръгна по коридора и вдигна ръка за сбогом.

— Обади ми се или остави съобщение с кой полет ще дойдеш. Ще намеря начин да те посрещна — обеща на раздяла.