Елизабет Адлър
Сега или никога (42)

Глава 42

Мери Малъри беше на осемнайсет, когато го срещна. Никога по-рано не беше си имала приятел, никога не беше ходила на срещи, не беше флиртувала, не бяха я целували или галили. Беше девствена.

Заведението, в което работеше шест вечери седмично, беше съвсем обикновено. Посещаваше се от чиновници и от персонала на близката болница, които искаха евтина храна. Той беше един от постоянните клиенти. Винаги сядаше на една от нейните маси, ако успееше. След няколко негови посещения започнаха да се усмихват един на друг и да си казват как си днес и разни такива неща. Тя го харесваше, защото той поне гледаше право в нея, а не през нея и се отнасяше с нея като с човек, а не като с грозновата, преуморена сервитьорка.

Отначало си беше помислила, че е военен, толкова късо беше подстригана косата му. Но после реши, че не е, защото имаше и малка брадичка. Освен това беше и късоглед, също като нея, и винаги носеше очила с тежки черни рамки, за да чете книгата или списанието, които носеше със себе си.

Пиле с картофено пюре, горчица и сладки бяха любимото му ядене и той винаги изяждаше всичко докрай. Тя се усмихна. Беше сигурна, че когато е бил дете, майка му е казвала, че няма да получи сладолед, преди да си изяде зелето. Това я караше да изпитва някаква нежност към него.

Една вечер, няколко седмици след първото му посещение, тя отиде да вземе поръчката му, както обикновено. Той отбеляза в книгата докъде е стигнал, после се усмихна и я попита за името. Имаше хубави, бели зъби и дружелюбно изражение, но тя беше толкова изненадана, че изтърси Мери Малъри Малоун, без да се замисли После добави притеснено: „Но сега всички ме наричат Мери“.

— Мери Малъри ми харесва — кимна той. — Различно е.

Попита я дали работи на пълно работно време в заведението.

— А, не. Всъщност съм студентка — отвърна тя със срамежлива усмивка.

— Работиш толкова много — каза той изненадано. — Кога намираш време за учене?

— Най-вече през нощта — призна тя. — И така ми харесва. Тогава е тихо и никой не ме притеснява.

И тя се изчерви. Никой никога не я притесняваше, но ето я тук, стои и разговаря като всички останали.

— Приятно ми е — каза той сериозно. — Докато бях студент по медицина, ми беше доста трудно. Сега съм стажант-лекар в болницата и да ти кажа, работата съвсем не е станала по-малко. — Показа й учебника по медицина, който носеше със себе си. — Не мога да си позволя да изостана — обясни. — Просто трябва да уча непрекъснато, докато стигна там, където искам.

Тя се позачуди къде ли е това, но беше твърде срамежлива, за да попита, така че взе поръчката му, а той се върна към учебника си.

Когато си тръгваше, й махна за довиждане и тя откри, че й е оставил хубав бакшиш. Мери се усмихна, докато почистваше масата. С изненада осъзна, че всъщност е провела разговор. С мъж.

На следващата вечер изми дългата си безжизнена коса и я прибра с панделка. Облече нова синя фланелка и многоцветна индианска пола, купена от оказион за няколко долара. Всеки път, когато звънчето над вратата иззвъняваше, тя поглеждаше е очакване, но тази вечер той не се появи. Нито на следващата. Когато измина цяла седмица и той не дойде, тя се примири с факта, че вероятно е намерил друго заведение, където храната и сервитьорките му допадат повече.

Но неочаквано през една много натоварена съботна вечер той се появи отново. Заведението беше претъпкано, но тя му обеща да получи, веднага щом се освободи, малката маса в ъгъла, която той предпочиташе. Докато чакаше, той изпи чаша червено вино.

— Е, как си, Мери Малъри? — попита, когато най-после успя да го настани.

Тя стоеше и чакаше с приготвен бележник за поръчки.

— Добре, благодаря — смотолеви тихо и му се усмихна.

— Отдавна не си идвал.

— Семейни проблеми — сви рамене той. — Трябваше да си отида вкъщи за няколко дни.

Той не й каза къде е това вкъщи, а и тя не попита. Поръча пилето си и додаде:

— Не мога да понасям храната в болничния стол. Липсва ми готвенето на майка ми. Пилето и сладките са нещо като носталгично пътуване.

— Тогава сигурно е било приятно да се върнеш вкъщи — забеляза тя, но той я изгледа объркано. — Заради готвенето на майка ти — обясни му.

Той кимна.

— О, разбира се! Предполагам, вече знаеш какво ще си поръчам.

Тя написа пиле и сладки върху бележник за поръчки и му го показа. Той се засмя.

— Точно.

Като се нахрани, я попита какво учи.

— Медийни връзки и журналистика — му отвърна. — За да задавам аз въпросите, вместо да ми се налага да отговарям.

— Добър отговор, Мери Малъри — кимна одобрително.

Тя осъзна, че започва да очаква идването му. Когато той се появи отново, усмивката й беше готова за него и тя побърза да вземе поръчката му. Оказа се, че не е толкова трудно да си побъбри човек, да проведе истински разговор, откри тя доволна.

Една вечер той закъсня и остана последният клиент в заведението. Докато плащаше сметката си, й каза:

— Тази вечер не бързам. Ще те закарам до вас, ако искаш.

Тя хукна към тоалетната, за да се огледа. Среса се, оправи полата си и си сложи червило. Прииска й се да има някакъв парфюм. Надяваше се, че миризмите от задимената малка кухня не се носят от дрехите й. Пое си дълбоко дъх и излезе на улицата, където той я очакваше.

Колата му беше чисто ново открито „БМВ“. Той й отвори вратата и тя влезе, чувствайки се като принцеса. Той пусна радиото. Беше малко хладно, но с наслада усещаше как вятърът развя косата й, докато се носеха към малката къща, която делеше с няколко други студенти. Нежната музика по радиото създаваше един малък свят, обгръщайки само тях двамата. Тя се отпусна сънливо на меката кожена облегалка. Искаше й се пътуването да не свършва.

— Сигурно е тук — каза той, поглеждайки към съборетината, която тя наричаше дом.

Една улична лампа хвърляше недружелюбна жълта светлина върху преливащите кофи за боклук и върху по-ръждясали велосипеди. Едно куче спря до тях, подуши колата и вдигна крак върху гумата.

— По дяволите — изкрещя той буйно. — Махай се оттук? — Погледна я ядосано. — Би трябвало да убиват животни като тези. Само разпространяват болести.

Тя остана изненадана от гнева му, още повече че познаваше кучето. То принадлежеше на един съсед. Беше дружелюбно създание, което понякога идваше и сядаше на тяхната веранда. За съжаление, то избра да вдигне крак точно върху тази нова, лъскава кола.

— Съжалявам — смотолеви тя. — Тук, в нашия квартал, е така…

Той сви рамене.

— Ще мина покрай автомивката по обратния път. — После плъзна ръка върху раменете й.

Мери Малъри го изгледа удивено. Дъхът й беше пресекнал от изненада, когато той я притегли към себе си и я целуна по устата.

Това беше първата й целувка и тя потръпна от неочакваното изживяване. Чувствата й бяха заключвани в нея години наред, така че беше като вулкан, готов да изригне.

Той я пусна, наведе се и отвори вратата и.

— До следващата седмица — изрече тихо.

Тя се измъкна от колата и каза набързо лека нощ. Застана на тротоара пред къщата и му махна за сбогом. После сложи длан върху устните си. Все още усещаше целувката му, полуразочарована и полуоблекчена, че не е продължила по-дълго.

Най-после я беше целунал мъж, бяха я избрали. Вече беше като всички останали момичета, знаеше какво означава това. Едва по-късно, докато лежеше будна и анализираше всяка мила секунда от случилото се, осъзна, че той не я е поканил на среща. Сигурно това е било просто приятелска целувка, а не нещо по-сериозно.

Когато той дойде в заведението след няколко дни, тя го погледна с надежда през дебелите стъкла на очилата си и засия, щом той й се усмихна и й каза: „Здравей“ и „Как си, Мери Малъри!“

Това Мери Малъри в края придаваше специално звучене на поздрава. Потръпваща от вълнение, тя отиде да вземе обичайната му поръчка. Той пи бавно чаша вино, докато стана доста късно и дойде време тя да си тръгва. Тогава вдигна поглед и каза:

— Искаш ли да те закарам до вас?

Тя кимна сияеща и се втурна да си сложи червило и да се среше. Този път валеше, така че не можеха да спуснат гюрука. Той усили радиото и някаква симфонична музика ехтеше в ушите й, докато се носеха плавно през влажната нощ. Тя се замисли доволно, че сигурно това е чувството да си богат. И щастлив.

Когато отново я целуна за лека нощ, устните му бяха настойчиви, но не направи нищо с езика си, както беше чувала от момичетата, че правят другите момчета. Тя се притисна до него. Никой по-рано не беше я прегръщал, дори майка й и баща й. Беше зажадняла за внимание, за одобрение, за признание, а този мъж внезапно й даваше всичко това. Като я прегръщаше и целуваше, той й казваше ти си нещо, Мери Малъри, ти си хубаво момиче, ти си мила и интелигентна и аз наистина те харесвам. В нейните мисли прегръдката му означаваше, че е обичана.

Тя отново му махна за довиждане, когато той си тръгна, но той не й махна в отговор. Предположи, че не я е видял сред мрака и дъжда.

На следващата вечер той отново дойде в заведението. И отново изчака, за да я закара вкъщи.

Нощта беше студена и мъглива. Мери Малъри потръпна в индианската си пола, докато бързаше към паркинга през улицата, където я очакваше. Но в колата беше топло и радиото свиреше.

— Влизай — подкани я той малко нетърпеливо.

— Извинявай.

Тя седна бързо на седалката до него.

Той огледа паркинга. Имаше още три-четири коли, но хора не се виждаха наоколо. Излезе от паркинга и пое прекалено бързо надолу по улицата.

Изминаха около петнайсет минути, преди Мери Малъри да разбере, че не са на пътя към дома й. Беше й толкова приятно да седи до него, в топлата кола, с музиката, която се носеше край тях. Беше затворила очи и си представяше, че е негова съпруга и се връщат заедно от някакво празненство.

Усмихна му се.

— Къде отиваме?

Той сви рамене.

— Мислех да отидем на някое тихо местенце, където можем да поговорим. Където няма да ни се наложи да гледаме кофи за боклук и да миришем кучешка пикня.

Тя изрече засрамено:

— Знам, че не е много красиво.

Той отново повдигна рамене, съсредоточен в шофирането.

Пътуваха по един тих път, който минаваше през гора. Мъглата приличаше на сивкав дим, проникващ между клоните без листа. Тя потръпна, като си помисли, че мястото сякаш е населено от вещици.

Той спря колата. Дръпна ръчната спирачка и се облегна с втренчен пред себе си поглед. Пред тях нямаше нищо друго, освен един безлюден път — никакви къщи, светлини или други коли.

Обърна се и я погледна. Мери Малъри се усмихна. Той се наведе, махна очилата й и я прегърна. Тя въздъхна и се притисна до него, като повдигна лице в очакване на целувката му.

Очите й бяха затворени и тя усещаше дланите му върху дългата си коса. Той я дръпна силно. Главата й се люшна назад, а всеки косъм изпрати болезнена тръпка до черепа й. Помисли, че вратът й сигурно е счупен. Вторачи се в него ужасено. В лявата му ръка просветваше нож.

— Не викай — процеди той студено и притисна ножа до гърлото й.

Мери Малъри усети как паниката я сграбчва. Беше вцепенена и разтреперана.

— Недей — шепнеше тя. — Недей…

Той остави ножа върху таблото и тя си отдъхна. Главата й се отметна назад, когато той я зашлеви през лицето веднъж, после още веднъж.

— Не! — изпищя тя.

Той се втренчи в очите й, разширени от ужас. Тя изохка от болка. Той я заудря с юмруци, отново и отново, докато тя потъна в море от болка.

Осъзна, че ще умре. Затова я беше довел тук. Ръцете му бяха под полата й. Зарита бясно и той отново я сграбчи за косата. Тя изпищя.

Пак взе ножа и го опря в гърлото й.

— Млъквай — изрече той със странен, безизразен глас, студен като лед.

Тя потъваше в някаква черна дупка, от която нямаше измъкване. Очите и мозъкът й се замъгляваха… Трябваше да се стегне, да се бори. Тя вдигна крак и го насочи към слабините му, но той беше прекалено бърз за нея. Погледна я злобно, удари я рязко във врата и тя рухна в черната бездънна яма.

Той все още беше върху нея, когато тя се свести. Между краката й имаше нещо лепкаво и тя си помисли, че я е порязал с ножа. После го погледна, видя, че е полугол и осъзна какво е направил.

„Край, помисли си тя. Сега ще ме убие“. Видя го как отново взема ножа, навежда се над нея и я гледа напрегнато, сякаш да запомни лицето й. На слабата светлина, идваща от таблото, очите му изглеждаха тъмни и зловещи, пронизващи. Имаше чувството, че той прониква в душата й, както бе направил това и с тялото й. Прокара леко ножа по гърлото й, сякаш да провери дали е достатъчно остър.

Тя не успяваше да извика, викът сякаш беше заключен в нея, заседнал в гърлото й. Стори й се, че някъде далече чува сирена, но беше сигурна, че дори и да са полицаи, ще дойдат прекалено късно.

— Копеле — изръмжа той и се отдръпна от нея.

В далечината се виждаха сините светлини. Той бързо запали колата и се понесе по пътя, изоставяйки светлините далече зад себе си.

Мери Малъри осъзна, че отново е сам-сама… с един луд. Тя се намести на седалката, оправи полата си и притисна блузата до гърдите си, без да смее да го погледне. Гледаше през прозореца, като се канеше да скочи, но скоростта им беше твърде голяма. Ръката й беше на дръжката на вратата. Знаеше, че ще се самоубие, ако го направи, но това вече не я интересуваше.

Внезапно се оказаха на позната територия. Когато завиха по нейната улица, в натежалото й като олово сърце проблесна надежда.

Той спря колата на ъгъла. Пресегна се, сграбчи отново косата й и се вторачи в очите й.

— Само да отрониш и думичка за това, ще те убия — изсъска той с глас, леден като замръзнало желязо. Пусна я, отвори вратата й и я избута навън.

— Запомни, ще те убия — предупреди я отново, преди да тресне вратата.

Направи обратен завой и се понесе надалече в нощта.

Тя се загледа замаяно след него. Краката й трепереха, по бедрата й се стичаше кръв. Стиснала здраво блузата си тя се запрепъва по тротоара, като се молеше да не среща никого. Имаше късмет — беше петък вечер и къщата беше тъмна. Всички бяха отишли да се веселят.

Мушна се в къщата като пребито куче, което търси дупка, за да се скрие. Погледна се в огледалото. Окото й посиняваше, по лицето й имаше червени следи. Съблече ризата си и се загледа ужасена в гърдите си, които вече посиняваха от ударите, по тях имаше и следи от ухапано. Свали накъсаната си пола и разкъсаните бикини и видя кръвта, която беше изтекла от нея, и лепкавото нещо, което беше неговата сперма. Повдигна глава и зави от болка и срам, заляна от силните чувства. Искаше й се да беше я убил.

Часовете минаваха, а тя лежеше на пода и плачеше. Краката й не искаха да помръднат, беше парализирана от шока и болката. Когато най-после успя да се повдигне, вече беше настъпило утро. Отиде в банята, пусна крановете и изчака ваната да се напълни почти догоре. Взе бръснача и влезе вътре, като примижа, когато горещата вода ощипа раните й. Потопи се постепенно, докато само главата й остана отвън.

Ще бъде лесно, мислеше си тя безстрастно. Той почти го направи. Още няколко минути и тя и без това щеше да бъде мъртва. Казваха, че не боляло. Не че болката вече имаше някакво значение, но мисълта да потъне бавно в забвение я привличаше, както пламъкът привлича пеперудата.

Някаква кола спря отвън и тя скочи. Дали все пак не беше се върнал, за да я убие? После чу смях и гласове и разбра, че другите студенти се връщат. Дръпна запушалката, излезе от ваната, облече стария си хавлиен халат и се плъзна като сянка надолу по коридора към стаичката си.

 

Два дни не се показа навън. Най-накрая, отслабнала от шока и от глад, тя облече пуловер с дълъг ръкав и джинси. Нахлупи ниско над очите си шапка с козирка и въпреки че валеше, си сложи слънчеви очила. Подкара велосипеда си към уличния телефон и се обади в заведението, за да им каже, че много съжалява, но е получила лоши новини от къщи и заминава. После отиде до хранителния магазин, купи мляко, овесени ядки и сникърс и отново се оттегли в стаята си.

Докато ядеше ядките, размишляваше какво да прави. Нямаше приятелка, на която да се довери, а не можеше да сподели със съветниците в университета. Те сигурно щяха да си помислят, че грешката е нейна. Може даже да извикат полиция. А тя не можеше да говори за това, не можеше да каже какво й стори той… Като си спомни ножа и заплахата му, усети как я залива вълна от ужас. Ръцете й трепереха толкова силно, че трябваше да остави лъжицата — ядките я задавяха. Реши да опита да не обръща внимание на случилото се, да го заключи в ума си, заедно с другите ужаси на живота й, изпълнен със самота. Това беше всичко, което можеше да направи.

Няколко седмици по-късно, когато синините избледняха достатъчно и тя отново имаше сили да се изправи срещу живота, Мери Малъри се върна на училище. Скоро след това се сблъска на улицата с една сервитьорка от заведението.

— Хей, Мери — подвикна тя весело. — Надявам се, че всичко вкъщи се е оправило.

Мери кимна и каза „Да, така е“ и „Благодаря“.

— Между другото — продължи сервитьорката, — младежът, с когото си бъбрехте понякога, също замина. Каза, че го прехвърляли в някаква болница в друг щат.

В сърцето на Мери Малъри трепна надежда.

— Лошо — каза тя.

Но онова, което искаше да каже, беше: „Благодаря ти, Господи“.