Елизабет Адлър
Сега или никога (24)

Глава 24

Мал и Хари бяха в лимузината, на път за Бостън. Той държеше ръката й и пееше заедно със Сантана, като поклащаше рамене и бедра.

Мал го наблюдаваше с усмивка. Действително беше пълен с изненади.

— Това ли трябва да очаквам в „Салса Ани“?

— Ъъ. Това е нищо. Само почакай да те изведа на онзи дансинг, който, между другото, е голям, горе-долу, колкото масата, на която вечеряхме. Там се танцува бедро до бедро, Малоун. Ще ти хареса.

— Ще видим.

— По-приятно е от самотно легло в „Риц — Карлтън“.

— Откъде знаеш?

Той се замисли.

— Права си. Не знам. Никога не съм спал в „Риц“… сам или с някого.

— След като ми изясни този въпрос, дали можем да намалим малко това нещо?

Той й се усмихна.

— Искаш нещо по-спокойно, а?

Тя се разсмя. Беше толкова глупав, че направо й се искаше да го прегърне.

— Не съм сигурна, че си заслужаваше да си тръгнем от фермата на Джордан заради „Салса Ани“.

— Направо трябваше да те измъквам оттам. Хареса ти, нали?

— Празненството беше чудесно.

— Искаш ли да си определим среща за шейсет и шестия й рожден ден?

Тя се разсмя и той додаде:

— Между другото, майка наистина хареса подаръка ти. А освен това беше искрена и за останалото, което каза.

Мал подари на майка му тъмносин кожен албум. Мифи й благодари с целувка и каза:

— Скъпа, ще го запазя за снимките на моите внуци. Когато имам този късмет, разбира се.

И изгледа многозначително и двамата.

— Опитах се да отклоня мислите й — извини се Хари, — но тя е много упорита по този въпрос. Като всички майки.

— Не и като моята.

Той стисна ръката й, но този път не попита нищо. Нямаше намерение да разваля настроението й.

Вече шофираха през града. Когато наближиха улицата, където се намираше заведението, Хари каза на шофьора да ги остави на ъгъла.

— Никога няма да го преживея — обясни й той, когато тя го изгледа въпросително. — Неумолимият полицай от отдел „Убийства“ пристига в модно заведение с лимузина.

— Също като филмова звездичка — добави тя с презрителна усмивка и той се разсмя.

Очукана метална врата, боядисана в яркочервено, беше поставена направо в стената на стар склад. Навън пушеха няколко души. Някои от тях му махнаха дружелюбно, но имаше и такива, които се измъкнаха. Хари ги проследи с поглед, но тази вечер категорично не беше на работа. А и се чувстваше твърде добре, за да се тревожи за дребните търговци на наркотици. Щеше да ги остави на собствения им порок. Вълна от музика ги заля, когато отвориха вратата. Той пое дълбоко въздух и затвори очи.

— Страхотно, нали — извика в ухото на Мал.

Тя само го погледна удивено.

Групата музиканти беше поне от дузина човека с електрически китари, флейти, цигулки и пиано, което непрекъснато забързваше ритъма на латиноамериканската мелодия. Дългокрака кубинка с миниатюрна зелена поличка от сатен, която едва покриваше бедрата й, неспиращи дори за миг, и с още по-миниатюрно бюстие, пееше на испански и танцуваше буйно. Цялото място вибрираше от живот. Хари плъзна ръка около кръста й и поведе Мал към дансинга.

— Но аз не знам как се прави това — възпротиви се тя.

— Дръж се за мен, Малоун, и аз ще ти покажа — подвикна той и я притегли към себе си.

Росети ги наблюдаваше от балкона в далечния ъгъл.

— Само погледни, Ванеса — изуми се той. — Ами че това е Професора… и то с приятелка. За Бога — добави той зашеметен. — Професора е със смокинг. А тя изглежда като от реклама на „Армани“.

Те се надвесиха над парапета и се загледаха.

— Проклет да съм, ако приятелката не е госпожа Малоун — добави той с усмивка. — Професора наистина знае как да пази тайна. Хванахме на място нашия прекалено зает да ходи на срещи работохолик.

— Звучиш така, сякаш ти си Шерлок Холмс, а той е Мориарти — подметна Ванеса и се усмихна.

Росети я изгледа сърдито.

— Чувала ли си старата приказка за онзи, който е бил прекалено умен за собственото си добро?

Той я сграбчи за ръка и я повлече надолу по стълбите.

— Къде отиваме? — възкликна тя, като стискаше металния парапет и се опитваше да не изостава въпреки високите си токчета.

— Ще поздравим детектива и приятелката му.

Той я придърпа на дансинга, като се приближаваше към Хари.

Хари се усмихваше на Мал, като я държеше на ръка разстояние.

— Така ли? — каза тя.

Беше прехапала устни, докато се опитваше да го следва.

— Предполагам, че човек се нуждае от латинска кръв за това — промърмори тя, като отметна глава и се остави на музиката.

— Добре изглеждаш, Малоун — надвика музиката Хари. — Само че се очаква да го правиш в по-голяма близост до мен.

— Охо, и къде отива договорът ни?

Тя отново беше в прегръдките му. Усещаше силното му тяло, притиснато до нея.

— Така по-добре ли е? — осведоми се тя и се сгуши още по-близо.

— Става.

Беше му приятно да усеща тялото й до своето, движенията на бедрата и под тънкия плат. Всъщност харесваше я цялата…

— Какво става, Професоре? Добре ли прекарваш?

Хари изпъшка. Повдигна глава и погледна Мал.

— Детектив Росети — представи го той раздразнено.

— Смята се за Шерлок Холмс — добави Ванеса.

— Здравей, Ванеса — неохотно се обърна към нея Хари, без да отдръпва ръката си от кръста на Мал.

— Да не пречим на нещо? — погледна ги невинно Росети.

И двамата изглеждаха възбудени и щастливи, нейната коса беше разбъркана.

— Малъри Малоун, запознай се с детектив Карло Росети. А това е Ванеса, която ще навърши двайсет и една само след няколко седмици.

— И двамата сте поканени на празненството — кресна Ванеса. След това възкликна: — Ау, ти си онази Малъри Малоун! Хей, страхотна си…

Мал се усмихна.

— Благодаря. Приятно ми е да се запознаем.

— На мен също — стисна ръката й Росети. — Вие двамата да не сте забягнали от „Риц“? — попита, като оглеждаше елегантното им облекло.

Мал се разсмя.

— Оставихме лимузината на ъгъла. Не искахме да изглеждаме като филмови звездички.

— Няма шанс — изрече Росети галантно. — Ти си истинска звезда. Не мога, разбира се, да кажа същото за Професора.

— Защо те нарича Професора? — попита Мал.

— Заради завършеното в Харвард право — поясни Росети. — Разбираш ли?

Тя кимна и се засмя.

— Ако искаш да знаеш, Росети, тъкмо се връщаме от празненството за рождения ден на майка ми — каза Хари.

— Вече си я водил вкъщи, за да я запознаеш с майка си? Бързо действаш, Професоре.

Хари изохка. Той притисна Мал до себе си.

— Приятна вечер, детективе!

— Приятна вечер, Професоре! — Росети се разсмя и завъртя Ванеса.

— Ще се видим на моето празненство — извика Ванеса през рамо.

— Хайде — каза Хари на Мал и я поведе към вратата.

— Къде отиваме?

— Продължаваме към следващото заведение. Не си забравила програмата ни, нали?

Влязоха в лимузината и Хари даде адреса на шофьора.

— Друг клуб?

Мал извади кутийка от златистата си чантичка и напудри носа си.

— Почакай и ще видиш.

Той я наблюдаваше очарован, докато тя си слагаше червилото. Устните й изглеждаха червени и сочни. Сякаш му изпращаха съобщение: Целуни ме… Със съжаление той се задоволи само да държи ръката й, докато след десет минути спряха пред един клуб с по-дискретен вид.

— Можеш ли да играеш билярд? — попита Хари, докато отваряше.

— Малко.

Той се усмихна.

— Е, тази нощ е посветена на учение. Хайде, ще ти покажа.

Обзавеждането вътре беше като в английска библиотека. Имаше бар, маси за билярд, ниско, над които висяха лампи. Както и в „Салса Ани“, беше претъпкано.

Тук познаваха Хари. Той взе една маса, после намаза с тебешир щеката й.

— Добре, гледай сега — започна, като й показа как да държи щеката, как да я плъзга между пръстите си, как да се прицелва.

— Добре.

Той нагласи топките и й каза къде да застане.

— Хайде — подкани я и отстъпи, като я наблюдаваше.

Мал се наведе над масата и се прицели внимателно. Роклята подчертаваше тялото й при всяко движение. Хари със съжаление отмести очи от изкушението.

Отблъсната от бялата топка, червената се плъзна плавно в страничния джоб. Тя погледна към Хари и му намигна.

— Проста работа, Професоре.

Той въздъхна.

— По времето на майка ми жената би оставила мъжа да спечели, за да се почувства той добре, за да погъделичка мъжкото му самочувствие.

Тя се усмихна.

— Аз съм по-скоро от типа сол в раната. Подреди ги, Професоре.

Той я погледна подозрително.

— Защо имам чувството, че и преди си играла тази игра.

— Сигурно защото съм работила в подобно заведение. Едно време. Преди много години. Въпреки че не изглеждаше съвсем същото — добави тя.

Потръпна, като си припомни неуютната малка зала за билярд с флуоресцентни лампи и с мъжете с празен поглед, които кашляха цигарен дим в бирата си.

Тя повдигна вежди и го погледна предизвикателно.

— Залагам петдесетачка, че ще те бия.

— Готово. Но имам чувството, че ще съжалявам за това.

Оказа се, че е бил прав. Половин час по-късно той й подаде петдесет долара.

— Бих си ги пъхнала в деколтето на роклята, в истински баров стил — поясни тя, — но както може би си забелязал, деколтето е прекалено голямо, за да го направя.

— Наистина забелязах и бих добавил, че си заслужаваше петдесетачката, само за да гледам как се навеждаш над масата в тази рокля.

— Мръсник — изсъска тя и го хвана под ръка. — Какво следва, Професоре?

— Може би едно питие за лека нощ.

Лимузината ги остави на площад „Луисбърг“. Мал се загледа удивена във великолепната стара къща.

— Тук ли живееш?

— Само на първия етаж. Другите са дадени под наем.

Той отвори вратата и тя влезе в преддверието. Велосипедът беше подпрян на стената, каската беше сложена върху красива масичка от осемнайсети век. Долу имаше чифт ролери, а върху тъмнозеленото персийско килимче лежеше кокал играчка за кучето.

— Има вид на дом — кимна тя одобрително, когато той я заведе в дневната. — Съвсем сериозно, Хари, много е красиво. Дори и с този уред с тежестите, в стаята пак се усеща елегантността на отминалата ера.

— Благодаря, Малоун. Чувствай се като у дома си. Какво да ти предложа?

— Кафе, ако обичаш.

Тя погледна с любопитство в спалнята му. Беше в бронзови тонове, имаше твърдо на вид легло, две нощни масички, старо кресло, надъвкано килимче и почти нищо друго.

— Скуийз изяде килимчето, когато беше малък — извика Хари от кухнята. — След това боледува цяла седмица. И никога повече не сдъвка нещо, което не съм му дал специално за него.

Банята сякаш беше в някакво изкривяване на времето.

— Как се оправяш тук? — попита тя, като продължаваше да се оглежда за някакъв рафт.

— Много добре, благодаря.

Той включи кафе машината.

— Ммм. — Тя влезе в кухнята. — Само виж това. — Загледа се с възхищение в стоманата и гранита. — Никога не си ми казвал, че можеш да готвиш.

— Не мога. Само се преструвам. Все се каня да се науча. Някой ден ще отида в онова готварско училище в Таскъни, за да видя какво ще мога да направя като готвач.

— Нищо. Мога да се хвана на бас още сега.

Тя се подпря на стената, скръсти ръце и го погледна.

— Днес прекарах чудесно, Хари. Благодаря ти.

— Удоволствието беше мое, мадам. — Той се поклони леко.

— Мал — поправи го тя.

— И нито ден над трийсет и пет.

Тя се разсмя и го заудря по гърдите.

— О, Боже, ужасен си, Хари Джордан. Говорех сериозно.

— Знам.

Той я притисна до себе си и взе лицето й в ръце. Дълго се гледаха един друг изпитателно.

— Ами устната договорка? — прошепна тя.

— Това е допълнителна клауза — каза той.

И я целуна.

Целувката беше нежна, по младежки неуверена. Устните му бяха топли, нейните — меки. Тя забрави да диша, сякаш нямаше нужда. Искаше само устните му. Зарови пръсти в гъстата му, къдрава коса, усети пръстите му върху кожата си. Беше потънала в усещането, сякаш го изпиваше.

Той отдръпна устните си, тя си пое дъх.

— Наистина не го направих нарочно — изрече той несигурно, като все още не я пускаше.

— Аз също.

Помисли си, че ако сега я пусне, тя просто ще се свлече на пода.

— Кафе?

Тя кимна задъхано. Той й помогна да седне на един висок стол и наля кафе в две обикновени бели чаши.

— Какво ще кажеш за един сандвич?

Тя се разсмя безпомощно.

— О, детективе — изохка тя, — как позна, че точно това искам?

Той й се усмихна в отговор.

— Екстрасензорно усещане. — Взе две бурканчета от хладилника. — Майонеза или горчица върху пуйката?

— И двете — каза тя през смях.