Елизабет Адлър
Сега или никога (35)

Глава 35

На следващата сутрин Мал се събуди преди Хари. Беше много рано, едва пет часът, и навън все още беше тъмно. Той лежеше по гръб — едната му ръка беше отметната, другата обгръщаше Мал. Под леката светлина, идваща от прозореца, тя проследи очертанията на слабото му, мускулесто тяло и на лицето му. Устата му беше леко отворена. Дишаше спокойно, а плътно затворените очи му придаваха момчешки вид.

Тя се притисна до него и прокара пръсти по гърдите и по стегнатия му корем. Той потрепна, но тя не отмести ръка. Тя го целуна леко, после все по-страстно, когато той обви ръце около нея.

След малко тя повдигна глава. Очите му все още бяха затворени. Тя се изплъзна от прегръдката му и го зацелува, все по-надолу. Пръстите му бяха преплетени в косата й.

— Чакай, Мал, чакай, моля те…

Той се отдръпна от нея, преди да е станало твърде късно, после се надигна и я притегли до себе си. Притисна лицето й между двете си ръце и я погледна в очите.

— Имам нужда да те любя — прошепна й.

Взе я в скута си и зацелува гърдите й, докато тя потръпна от удоволствие, после я стисна в прегръдките си, сякаш никога нямаше да я пусне, и я люби бавно и прекрасно.

След това тя усещаше как сърцето му тупти до нейното и потта изсъхва по разгорещените им тела. Още чувстваше миризмата му, вкуса му. Струваше й се, че телата им са се слели и сега се носят из сребристото пространство, отредено само за тях.

Хари плъзна ръка по гърба й, като се спираше на всяка издатина по гръбнака й, наслаждаваше се на финото й тяло, на апетитните й извивки, на сладкото й ухание.

— Кажи ми, Малоун, в Рая ли сме? — прошепна той и целуна ухото й.

Тя обви ръка около врата му. Искаше й се никога да не го пуска.

— Никога не съм била по-близо до него, детективе — промърмори щастливо.

Въздухът все още изглеждаше изпълнен с електрическо напрежение. Утринната светлина се процеждаше през бледите копринени завеси. Хари прошепна учудено:

— Светът да не се е превърнал в сребро, докато сме спали?

Тя отвори очи, огледа се и се усмихна.

— А аз си мислех, че само ти изглеждаш така — промърмори тя и отново сложи глава на рамото му. — Осъзнаваш ли, че сме спали заедно? — добави. — Както трябва. В истинско легло, а не върху възглавници на пода.

— Да, за леглото е така, но като че ли не спахме много. Той се обърна по гръб и тя се намести в прегръдката му.

Тя цялата беше коприна, кадифе и парфюм, истинска жена. Той погледна часовника си. Зелените цифри му подсказваха, че трябва да се размърда, ако иска да хване ранния полет. Погледна я.

— Знам, знам — въздъхна тя. — Трябва да тръгваш. — Претърколи се настрани и спусна дългите си крака от леглото. — Не съм забравила кифлите.

— Откъде знаеше, че ще остана?

— Наречи го интуиция.

Тя стана от леглото и протегна ръце над главата си с плавни, котешки движения, които отново събудиха желанието му.

Той я наблюдаваше как върви гола към гардероба, грациозна като танцьорка… Тя се обърна да го погледне и удари пръста на крака си в един стол. Стисна крака си, развика се и заподскача, а той се разсмя.

— Не знам ти как смяташ, Мал, но може би просто си предразположена към злополуки.

Той стана от леглото и отиде до нея, целуна я по главата, разроши косата й и продължи към банята. Тя го изгледа сърдито.

— Коравосърдечно копеле — кресна след него и се разсмя. Чу, че водата започна да тече от душа, облече чифт бели къси панталони и сива фланелка и отиде в кухнята.

Снощната вечеря беше все още на масата, с изключение на хляба, маслото и виното, които им даваха енергия през нощта.

Тя сложи кафето, наряза кифлите и мушна филийките да се пекат. Извади топено сирене и ягодов конфитюр и ги сложи на масичка, заедно с чашите на розови цветенца, нискомаслено мляко и захарницата с нерафинирана захар.

Ослуша се. Водата беше спряна. Прокара ръка през косата си и зачака усмихната. Той се появи на вратата напълно облечен.

Погледна първо нея, после изгорелите свещи и останките на масата и най-накрая препечените филийки, които го очакваха на масичката.

— Ти си жена, която може да прави чудеса — разсмя се той. — Отивам да си взема душ и, ето, закуската е поднесена.

— Не свиквай с това, детективе. Просто тази сутрин съм в настроение да се държа добре. — Тя му се усмихна. — Около нас винаги има много храна, но дали си забелязал, че никога не успяваме да я изядем?

— Забелязах. И сега умирам от глад.

— Има много студени макарони. И салата.

— Съжалявам, Мал. Вечерята беше чудесна. Най-хубавата, която си спомням от дълго време насам. Просто другите неща се оказаха по-важни.

— Не съм забравила — промълви тя тихо. Взе филийка и я намаза с топено сирене.

— Ягодов конфитюр?

Очите му се разшириха.

— Ягодов конфитюр?!

Тя го погледна притеснено.

— Защо не? Какво ядеш обикновено?

— Ами салам… или риба.

— В конфитюра няма мазнини — каза тя твърдо и му го подаде.

— Добре, госпожо Малоун.

Той отхапа и направи въодушевена физиономия. Тя се разсмя.

— Страхувам се, че трябва да се наям и да изчезна. — Той изгълта кафето си — черно, както го обичаше, и Мал не беше забравила.

Тя се облегна на стената със скръстени ръце.

— Ще имам нужда от всичко, което можеш да ми дадеш по случая — изрече тя, внезапно станала сериозна.

— Веднага щом се върна в Бостън — обеща той.

— Подробностите за всяко убийство, но не само това. Подробности и за самите жени. Кои и какви са били. И семействата им. Искам да се спра на тях, да накарам зрителите, които гледат телевизия след вечеря в хубавите си, уютни домове, със собствените си дъщери в безопасност при тях, да осъзнаят, че това можеше да бъде и тяхното дете. Че техният живот можеше да бъде рязко променен.

Тя се заразхожда, потънала в планове за предаването. Виждаше се, че е наистина заинтересувана и той й беше благодарен за това.

Хари изпи кафето и грабна якето си.

— Съжалявам, Мал, но трябва да тръгвам.

Мисълта й се върна отново към Хари и тя въздъхна:

— Добре…

— Не е добре, но трябва да го направя. — Той облече якето си, хвана я за ръка и нежно я придърпа до себе си. Докосна лицето й с усмивка. — Някой някога казвал ли ти е, че си възхитителна? — попита той.

Тя кимна.

— Някой току-що го направи.

— Дори и когато си лоша — добави той жилото през смях. После я целуна по устните и си тръгна.

Тя чу прещракването на пристигналия асансьор, видя как вратите се отвориха, после се затвориха и го отделиха от нея. Мал докосна устните си. Все още усещаше целувката му. Той щеше да се върне, беше сигурна в това.

 

За бостънския сериен убиец се говореше много. След четвъртото убийство националните медии отразиха широко случая. Видеозаписът на шефа на полицията и кмета беше по казан по всички телевизионни мрежи, заедно с погребението на сестра Сузи Уокър. Жълтата преса описа с подробности раните й и показа куп фалшиви снимки на местопрестъплението.

— След бостънския удушвач, който предизвика страх и смут сред жените в този град, сега за пръв път се случва нещо подобно. А в града има много учебни заведения. Процентът на младите жени сред населението е висок, а повечето от тях отново живеят в ужас — казваха в новините.

До вторник сутринта, когато трябваше да заснемат предаването, Мал имаше всичката необходима й информация. Отделът за разследвания работеше и след работно време, бостънската полиция й оказваше пълно съдействие, а кметът на града й се обади лично, за да й благодари.

— Не бързайте да ми благодарите, господине — отговори тя кратко. — Почакайте да видите предаването. И ако тогава решите да изразите благодарност, тя трябва да бъде към детектив Хари Джордан, защото, ако не беше неговата настойчивост, аз никога нямаше да се заема с този случай.

Тя се стараеше да не мисли за собствените си страхове и колебания, докато се подготвяше за записа. Беше взела решение и напълно се бе отдала на работата си.

Докато Хелън й слагаше грима преди предаването, тя седеше потънала в мислите си. После отново прегледа бележките си, докато издухваха косата й.

Когато излезе пред камерата, всичко беше готово. Забеляза Хари, но сега не мислеше за него. Цялата й енергия, цялата сила на личността й беше съсредоточена в онова, което щеше да каже на очакващите я американски семейства.

Тя зае мястото си на малкото твърдо диванче и сложи бележките си на ниската масичка пред него, точно до вазата със светлорозови рози. Тази вечер беше облечена в черно — нещо необичайно за нея. Черна рокля с дълъг ръкав и остро деколте, черни чорапогащи и черни обувки. Не носеше бижута, освен малките перлени обици. Изглеждаше като жена в траур.

— Готова ли си, Мал? — извика режисьорът.

Тя кимна и той даде знак да започнат снимките. Преди това бяха репетирали, но тогава тя не показваше чувствата си. Сега всичко кипеше в нея, прозираше в погледа й, звучеше в мекия и, плътен глас, усещаше се напрежението в тялото й.

— Тази вечер ще тъгувате с мен и с четири семейства, изгубили децата си. Знам, че и сред вас, които ни гледате сега, също има хора, преживели тази ужасна загуба. Разбирате какво означава това и как се чувства човек. Има и такива, които ни гледат, а младите им дъщери спят в безопасност в леглата си. Или пишат домашните си, а може би искат да стоят до късно и настояват да знаят защо пък трябва да си лягат. Вие, бащи, си спомнете, когато за пръв път хванахте в ръцете си мъничкото бебе, вашата дъщеричка. Как се чувствахте в този миг. Сигурна съм, че сте си обещали да я обичате, да й помагате. Да я защитавате. Както са направили бащите на Сузи Уокър, Самър Янг, Рейчъл Клайнфелд и Мери Джейн Латимър. Нека погледнем тези семейства. Да започнем със Сузи.

Показаха видеозапис от първия рожден ден на Сузи Уокър. Тригодишната й сестра Тери духва свещичката вместо нея. Малката Сузи я поглежда учудено, устните й затреперват и тя се разплаква. „Сигурно иска сама да духне свещичката си“, чува се гласът на госпожа Уокър.

Последваха снимки на Сузи като едва прохождащо дете, после в зоопарка, ръка за ръка с баща си. Сузи с паднали предни зъби. Сузи като наперено червенокосо девойче, хубава и самоуверена в синя рокля, стиснала ръката на партньора си на бала. Сузи заспала на дивана, а до нея разтворен учебник.

— Искам да благодаря на господин и госпожа Уокър за това, че така щедро споделиха с нас спомените за прелестната си дъщеря — включи се Мал меко. — А също и за това, че се съгласиха да ви покажем и следващите снимки.

Показаха къщата на Сузи отвън, оградена с жълта лента, показваща, че там е извършено престъпление; полицаите, които пазеха вратата и полицейската кола; носилката с тялото й, поставено в черна торба, избутвана забързано към линейката. И най-накрая погребението с разстроените родители, тъгуващите брат и сестра.

— Най-обикновено американско семейство. Съвсем нормално, също като вашето и не много по-различно, от което и да е семейство, в който и да е щат, в който и да е град. Но господин и госпожа Уокър вече нямат дъщеря. А вие, господин и госпожо Америка, имате. Те повече няма да видят как по-малката им дъщеря напредва като медицинска сестра… а тя е била добра сестра, посветена на професията си загрижена за пациентите. Те няма да видят как по-малката им дъщеря се омъжва, няма да видят децата й — техните внуци. Радостта е изчезнала от живота им и сега той е опустошен. А причината за това е този мъж. Дами и господа, родители вижте го добре.

Портретът по описание изпълни екрана и за няколко секунди се възцари тишина. После Мал каза:

— Този мъж… този убиец… е видян от трима очевидци. Описанията им съвпадат. Бял мъж, вероятно в началото на петдесетте, набит. Гъста къса, за която полицията вече знае, че е посивяла, но е боядисана в черно. И тъмни, втренчени очи. Кара тъмна кола, нещо като джип или пикап.

Гласът на Мал не трепваше, докато говореше за убиеца. Гледаше право в камерата, мислеше само за жертвите и мъжа, който трябва да бъде заловен.

— Аз ви питам. Семейство Уокър ви пита. Моля ви, ако смятате, че познавате този мъж, ако предполагате, че сте го виждали, свържете се с бостънската полиция на този специален номер. Обаждането ви ще бъде безплатно, линиите са отворени.

Камерата показа лицето й в едър план.

— А сега искам да ви представя Джема и Гарет Янг.

Камерата се премести и показа Джема и Гарет Янг, седнали до Мал. Бяха се хванали за ръце, пребледнели, посърнали. Мал им благодари, че са се съгласили да участват в предаването. Каза им, че разбира колко трудно им е било, и че се възхищава на смелостта им. А след това ги попита за дъщеря им.

В сянката, зад камерата, Хари се чудеше как ли е накарала родителите да се появят в предаването. Докато я наблюдаваше, той осъзна, че тя лично се е обърнала към тях, помолила е за помощта им, казала им е, че има желание да направи всичко възможно чрез предаването си да заловят мъжа, който е убил дъщеря им.

Той се възхити от умението й да ги преведе през спомените им.

— Беше ни единствено дете, родено в лятото на нашите дни — казаха те с усмивка. — Дете, което очаквахме да ни радва, когато навлезем в зимата на нашия живот.

Мал се пресегна и докосна хванатите им ръце. В очите й блестяха непроляти сълзи, когато им благодари.

После лицето на убиеца се появи на екрана, докато Мал разказваше с тих, развълнуван глас какво беше направил той със Самър Янг. И какви бяха последните думи на Самър към детектив Хари Джордан.

 

Мъжът седеше пред телевизора и пиеше водка, а очите му не се отместваха от Малъри Малоун. Той стисна здраво изящната кристална чаша, когато тя заразказва историята на Рейчъл Клайнфелд. В студиото разговаряха с близначката на Рейчъл.

И после отново показаха неговия портрет. И тя отново говори за него. И разказа на всички онова, което беше правил той.

После се появи Мери Джейн Латимър, най-сладката от всичките. Тя лудуваше сред спокойните води на някакъв плаж, после духна свещичките на рождения си ден. Родителите й не бяха успели да дойдат и да говорят за дъщеря си, но там бяха бабата и дядото — мили, спокойни хора, които говориха с достойнство какво богатство е била тя за тях, колко радост им е носила.

— Но пък човек винаги мисли така за своите деца, нали? — завърши бабата с копнеж.

— Не! — изкрещя мъжът внезапно. — Не, не мисли, дърта кучко! — И плисна водката към лицето й.

Но на екрана отново се беше появило лицето му и водката се стичаше по неговата коса и неговите очи. Той стисна чашата по-силно и дори не забеляза, когато тя изпука и се счупи.

Подробностите за убиеца бяха повторени отново заедно с телефонния номер на полицията. Мал каза:

— Моля ви, ако мислите, че познавате този мъж, ако имате каквато и да е информация, не се колебайте, звънете на този телефон. Или просто се обадете на местното ви полицейско управление и говорете с тях.

Тя благодари на семействата за съдействието им и каза, че онова, което ги е накарало да оставят настрана личната си мъка и да разкрият душата си пред цяла Америка, е било тяхното желание, необходимостта убиецът да бъде заловен, за да не може да убива отново.

— Когато дойде време — продължи Мал, — те искат дъщерите им да се помнят като живи хора, а не просто като жертви. Защото фактът, че са жертви, ги свързва с техния убиец. Той е направил от тях жертви. А всички те са били прекрасни млади жени в разцвета на живота си. И нека никой от нас не го забравя, когато дойде време този ужасен мъж да бъде осъден. Помнете, те не са жертви… те са нашите деца.

Мал отправи поглед към очите на зрителите си. Погледът й беше изпълнен с чувства, когато тя, дълбоко развълнувана, завърши тихо:

— Родители, пазете децата си. Млади жени, моля ви, пазете се, внимавайте. Няма да бъдете в безопасност, докато този мъж не попадне зад решетките.

После лицето й беше заменено със здраво стиснатите ръце на Джема и Гарет Янг. След това и те изчезнаха и се появиха надписите с участниците в предаването.

— Лъжлива кучка — изрева мъжът и скочи на крака. — Мръсно, лъжливо нищожество! Аз решавам кой ще живее и кой ще умре, не ти!

Той стоеше, разтреперан от ярост, а лицето му беше почервеняло. Краката му попаднаха върху счупените стъкла, когато той пристъпи напред. Погледна надолу и видя кръв по килима. Шокиран отстъпи назад. Вторачи се в кървящата си ръка, после в останките от чашата. Дори не беше осъзнал какво е направил. Запрепъва се назад с панически вик. По неговия килим имаше кръв, неговата кръв…

Хукна към кухнята, пусна водата и пъхна кървящата си ръка под студената вода. После я огледа разтреперан. Отиде до едно чекмедже, взе пинсети и извади малките парченца стъкло. След това отново огледа раната. Не беше дълбока, нямаше нужда от шевове. Уви малко бинт около нея: Не се тревожеше от инфекция. Знаеше, че водката ще подейства антисептично.

Той взе препарата за почистване на петна, коленичи на пода и започна да търка изцапаното. Но колкото повече търкаше, толкова по-лошо ставаше. Победен, той скочи на крака. Не можеше да го преживее, просто нямаше начин. Ако не успееше да почисти петното, щеше да смени целия килим. Изправи се, като се олюляваше леко, и погледна телевизионния екран. Бяха започнали новините и той отново видя собствените си очи. Отново говореха за него, за това, което беше направил. Отново.

Портретът по описание, разбира се, не приличаше никак на него, с изключение на някои подробности, височината и теглото.

Беше прав, като смяташе, че ще направи Сузи Уокър звезда. Беше дал на всички момичета техните петнайсет минути слава. Медиите ще изоставят всичко много скоро, ако никого не арестуват и убийствата престанат. Беше сигурен в това. Винаги постъпваха така.

Но Малъри Малоун беше друго нещо. Тя никога не изоставяше случай. Трябваше да се направи нещо с нея.

Изгаси телевизора, угаси осветлението и с тежка стъпка се качи на горния етаж. Трябваше да обмисли нещата. Имаше нужда от съвет.

Когато се изкачи на площадката, той извади ключа, който висеше на сребърната верижка под ризата му. После отключи вратата на онази особена стая и влезе вътре.