Елизабет Адлър
Сега или никога (3)

Глава 3

Болницата представляваше масивна сграда, разположена недалеч от един натоварен булевард. Движението около нея не спираше. Утринният въздух трептеше от непрестанния вой на сирени, бръмченето на двигатели на спасителни автомобили и свистенето на хеликоптери, които кацаха и излитаха от покрива.

Хари зави към запазените места на паркинга. Остави задния прозорец малко отворен заради кучето, втурна се през вратите на спешното отделение и се сблъска с лекар в бяла престилка.

— Хей, хей, тази сутрин много бързате, детективе — отбеляза спокойно лекарят и намести очилата си с рогови рамки.

В движение, Хари хвърли извинителен поглед през рамо.

— Извинете, докторе. О, здравейте… това сте вие, доктор Блейк. Извинете ме, дяволски бързам.

Лекарят поклати глава с усмивка.

— Не съм ви виждал да не бързате — подвикна той. — Мога ли да помогна с нещо?

Хари махна отрицателно с ръка, завивайки край ъгъла.

— Не е по вашата част, докторе. Засега поне.

Лицето му се помрачи, когато се сети за заключението, което навяваха думите му. Доктор Блейк беше ръководител на патологията в болницата и медицински експерт на бостънското полицейско управление.

Сестрата на рецепцията също познаваше Хари.

— Първи етаж, травматология, последната стая вдясно — осведоми го тя, когато той се поспря пред нея. — Преляха и кръв. Тя е в кома и състоянието й е критично. И… не, не знам дали ще оживее.

Безрадостният поглед на Хари срещна нейния.

— Исусе! — прошепна той.

Сестрата бързо се прекръсти.

— Повярвайте ми, тя има нужда от Него.

Хари подмина тълпата, която чакаше асансьора, и се заизкачва по стълбите, като вземаше по две наведнъж. Поспря се на върха, пое дълбоко дъх и прокара пръсти през разрошената си коса. Затвори очи за миг, за да се успокои.

Миризмата на болничните коридори все още го притесняваше. Единственият път, когато му се наложи да влезе в болница, беше, когато на пет години трябваше да му вадят сливиците. Цяла седмица го бяха хранили със сладолед. Не си спомняше това да го е травмирало, но детският страх си оставаше.

Той мина през пожарния изход и вратата се затвори тихо след него.

Росети се беше подпрял на стената, със скръстени ръце и с един крак кръстосан, небрежно пред другия. Блестящата му черна коса беше пригладена, бялата му риза беше безупречна, а ръбът на панталоните му изглеждаше идеален. Той пилеше ноктите си и подсвиркваше през съвършените си зъби. Изглеждаше като Джон Траволта, готов за вечерно излизане, а не като дежурен детектив от отдел „Убийства“ в пет и двайсет и пет сутринта.

Въпреки обстоятелствата Хари се усмихна.

Карло Росети беше трийсет и две годишен — с остра брадичка, с тъмни очи — един сериозен почитател на дамите. Той вероятно идваше направо от срещата си с някоя жена, но изглеждаше така, сякаш излизаше от дома на грижовната си майка италианка — чист, добре нахранен и готов за действие.

— Тя няма да оживее — обяви кратко.

Хари го погледна стреснато.

— Откъде знаеш?

— Видях я. И преди съм виждал този поглед, сякаш не е от този свят. — Повдигна рамене. — Погледни сам.

Пред вратата стоеше униформен полицай. Той поздрави и се отдръпна, за да мине Хари.

Пред него се откри цялата сцена: сестрата, която се занимаваше с апаратурата; екраните, които просветваха в ъгъла, и младата жена, която лежеше неподвижно на тясното легло с тръбички в ръцете. Бинтованите й китки бяха поставени върху чаршафа, а младото й лице беше смъртнобледо под разрошената окълцана коса.

Сестрата се обърна към него.

— Тя е в шок. Може би ще успее да се оправи — промълви тихо.

Хари предпочиташе да вярва на нея, не на Росети.

— Има ли вероятност да се събуди и да успее да поговори с нас?

— Ако наистина се събуди, последното нещо, което ще иска да направи, е да говори с вас.

— Имаме нужда от нея. Тя е единствената ни надежда да хванем убиеца. Може би е видяла лицето му. Може дори да го познава.

Сестрата въздъхна. Беше чувала за обезобразяването на другите жертви.

— Този път не е отрязал зърната на гърдите й.

Хари се загледа в младата жена с тръбички по ръцете, с прерязани китки и обезкървено лице. Споменът щеше да остане у него завинаги. Или поне докато си свърши работата и хване убиеца.

Той се извърна и тръгна към вратата.

Росети беше приключил с пиленето на ноктите си и пиеше кафе от картонена чаша. В другата си ръка държеше още една чаша, която предложи на Хари.

— Е? Какво мислиш?

— Мисля, че трябва да започнем да се молим.

Те отпиха в мълчание.

— Какво стана с рибарите? — попита най-накрая Хари.

Росети повдигна рамене.

— В местната полиция взели показания и ги изпратили по факса на шефа. Казали, че не са забелязали нищо съществено, само чули как някаква кола потегля в мрака. После видели тялото… извинявай, жертвата. Ако са се появили само няколко минути по-рано, и са щели да го хванат на мястото. Но не е имала този късмет.

— Знаем ли името й?

— Работи се по това. У нея няма никакви документи, никакво портмоне или ключове. Нищо.

Хари кимна. В Бостън имаше хиляди млади жени, но двете други жертви бяха студентки, така че можеше да се предполага, че и тази е студентка. Така издирването щеше да се улесни. Очакваше, че ще узнаят самоличността й само след няколко часа.

Той изпразни чашата си и се огледа наоколо за кафе машина.

— Ще отида за още кафе. Ще се повъртя наоколо известно време, в случай че ние… че тя има късмет. Защо не провериш в полицейското? Кажи им къде съм, виж как вървят нещата със самоличността й и въобще виж какво става.

— Добре. — Росети се отдели от стената и се вгледа в Хари. — Не го приемай толкова лично, Хари. Ти си просто полицай, който си върши работата. — Тупна го приятелски по рамото и пое по дългия, антисептично миришещ коридор. — Никога не бих помислил, че си толкова чувствителен. Би трябвало да запазиш това за жените. Те обичат тези неща. Клинт Истууд и други от този род.

Хари се усмихна.

— Как ли би могъл да знаеш, Ромео?

— Искаш да кажеш Казанова… прекалено съм стар за Ромео.

Смехът му проехтя по коридорите, из които бродеше смъртта, докато той се отдалечаваше забързано.

Хари крачи по коридора почти час. После слезе в кафенето, изяде един сандвич с яйце и бекон и се върна обратно. Към обяд излезе навън и заведе Скуийз да му купи кучешка храна. После му даде малко вода и го върна в колата.

Кучето се намести отново на задната седалка с глава върху лапите, а бледосините му очи загледаха укорително Хари.

— Това е полицейският живот, Скуийз — подхвърли Хари и затвори вратата. — Когато дойде при мен, аз те предупредих, че ще бъде така.

Това бяха същите думи, които беше казал на жена си преди десет години, но те не спасиха брака му.

Униформеният полицай пред вратата беше сменен.

— Добър ден — поздрави той. — Служител Рафърти. Аз ще бъда дежурен до осем вечерта. А сега вътре при жертвата е доктор Уаксман.

Лекарят стоеше до леглото и разглеждаше записите на състоянието й. Стреснато погледна през рамо, когато Хари влезе.

— Как си, Хари?

Той се усмихна. Бяха стари познати, ветерани от цяло десетилетие, изпълнено с жертви.

— Горе-долу добре. Тя как е?

— Беше в съзнание за кратко, преди десетина минути. — Той въздъхна със съжаление. — Бих казал, че това е триумф на духа над материята. Стабилизирана е, поне засега. — Сви нервно рамене. — Всичко може да се случи.

Хари се вгледа в нея. Искаше му се тя отново да се върне в съзнание. Прокара пръсти през разрошената си коса.

— Ако отново се събуди, дали ще може да говори?

— Колкото ти знаеш, толкова и аз. Но не съм сигурен, че бих го препоръчал.

Очите им се срещнаха.

— Това може да бъде единствената ни възможност да го хванем — промълви тихо Хари. — Може да го познава. Ако проговори, може да спаси и други.

— Ще видим. — Доктор Уаксман върна записките на мястото им. — Трябва да се връщам долу в спешното отделение. Ще останеш ли тук?

Хари кимна.

— Ще се видим по-късно тогава. — Седна на стола до леглото. Загледа се в момичето, после отмести очи притеснено. Чувстваше се неудобно да я наблюдава как спи. Само че нейното не беше истински сън. Това можеше да се окаже бдение край смъртното й легло.

Той се загледа в тавана, после в обърканите върхове и спадове на екраните в ъгъла, които показваха състоянието й.

Беше добър полицай, имаше корава душа, но тази беззащитна млада жена го натъжаваше.

На вратата се почука и Росети подаде глава.

— Така си и мислех, че ще те открия тук. — Той измъкна сгънат лист хартия от джоба си.

— Името й е Самър Янг, двайсет и една годишна е и учи в Бостънския университет. Домашният й адрес е в Балтимор.

— Съквартирантките й разбрали, че я няма… притеснили се, когато открили колата й на паркинга на библиотеката. Вратите не били заключени. Ключовете били на таблото, а чантата с учебниците лежала на седалката. Обадили се в полицията.

Хари кимна. Всичко беше така, както го очакваше.

— Родителите идват насам — добави тихо Росети. — Ще бъдат тук след няколко часа.

Те се вгледаха мълчаливо един в друг. Заради самата нея се надяваха, че родителите й ще успеят да пристигнат по-скоро.

— Лачуел чака отвън — добави Росети. — За всеки случаи.

Хари се замисли. Лачуел беше експерт — художник. Можеше да изгради образ и по най-беглото описание. Понякога сякаш го създаваше от въздуха, улавяше го, изпилваше го и го преправяше.

По-тънки устни… не, устата му е малко обърната надолу, нещо такова; веждите са гъсти… не, не толкова гъсти… черни очи… е, може би не, черни, но все пак тъмни… и някак замъглени…

Лачуел беше помогнал да заловят много престъпници с умението си.

Росети погледна неловко към момичето.

— Мисля да се върна в управлението. Трябва да поговоря с онези рибари.

Хари кимна. Искаше родителите й да дойдат, да я прегърнат и да й кажат, че всичко ще бъде наред, че тя ще се оправи от всичко това. Но не му се вярваше.

След няколко минути тя отвори очи и го погледна. Той беше шокиран.

— Здравей — пророни тихо. — Аз съм детектив Хари Джордан. Била си наранена, но сега всичко е наред. Майка ти и татко ти идват насам. Ще се оправиш.

Устните й се напрегнаха, опитвайки се да произнесат някаква дума.

— Копеле — прошепна тя.

Той кимна.

— Кажи ми, Самър, познаваше ли го?

Тя се опита да поклати глава, но се сви от болката, която прониза цялото й тяло. Устните и произнесоха едно беззвучно не.

Хари се ненавиждаше, че я притиска, но трябваше да го направи.

— Видя ли го? Можеш ли да си спомниш?

Тя се намръщи на усилието.

— Меки — прошепна — … ръце.

Сестрата натисна звънеца, за да извика доктор Уаксман. Сложи пръст на пулса на момичето и се намръщи.

— Достатъчно.

Хари кимна. Знаеше, че не може да постигне нищо повече сега. Погледна Самър за последен път. Тя, изглежда, правеше усилие да проговори и той се наведе, за да улови прошепнатите думи.

— Очи… — изрече тя с глас като въздишка — тъмни… втренчени…

Той почака, но клепачите й се отпуснаха и тя отново притихна. Докато я наблюдаваше, една сълза се плъзна по бледото й лице.

— Смело момиче — прошепна той. — Браво, Самър. Всичко ще се оправи.

Когато излизаше, срещна доктор Уаксман.

— Достатъчно, детективе — смръщи се той. — Родителите пристигат с хеликоптер. Това е тяхна дъщеря, техен ред е.

Хари кимна.

— Обади ми се, ако нещо се случи. Ще бъда в полицейското управление.

Лачуел обсъждаше с Рафърти „Селтикс“ и „Никс“. Когато Хари се появи на вратата, той погледна напрегнато.

— Готова ли е за мен?

Хари повдигна рамене.

— Всичко, което имаме, са тъмни, втренчени очи.

— Е, все пак е начало.

— Може да не научим нищо повече. Благодаря, Лачуел. Съжалявам, че загубихме времето ти.

— Такава ми е работата.

Лачуел нарами чантата си и си тръгна.

Радиотелефонът на Хари иззвъня. Беше Росети. Новините бяха лоши. Рибарите не помогнали с нищо. Спомените им били объркани, били по-загрижени за момичето, отколкото да гледат мъжа.

Хари каза на дежурния полицай, че могат да го открият в управлението, и тръгна към колата си.

Скуийз го чу, че идва. Подаде носа си през прозореца и заскача по кожената седалка. Хари му сложи каишка и тръгнаха на дълга разходка.

Кучето душеше сградите и стълбовете, като лаеше възбудено, но този път Хари не го забелязваше. Две млади жени бяха мъртви. Още една беше в критично състояние, а той не беше по-близо до откриването на убиеца, отколкото преди една година.

Върна се при колата, остави Скуийз вкъщи, нахрани го и отново се запъти към управлението. Нощта щеше да бъде дълга.

Пет часа по-късно му се обадиха по телефона. Самър Янг беше починала, без да дойде в съзнание.