Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of the Waters, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

9.

Събуди се преди зазоряване. Съндайра спеше кротко до него, лицето й бе невинно като на бебе. Лолър се измъкна безшумно от каютата и се качи на палубата. Слънцето тъкмо изгряваше. Тази сутрин феерията над острова изглеждаше малко по-бледа и уморена и не тъй пищна и крещяща. Лолър все още усещаше притегателната сила на Лицето, като пощипване по краищата на съзнанието си, но това бе всичко.

По брега крачеха доскорошните им спътници.

Той ги загледа. Дори от такова разстояние не беше трудно да ги разпознае — високия Кинверсон и дребния Тарп, набития Делагард, кривокракия Фелк. Отец Куилан, който бе съвсем измършавял. Гаркид, който бе отишъл пръв. И трите жени, едрогърдестата Лиз, мускулестата Неяна и дребничката красива Пиля. Какво правеха там? Разхождаха се покрай морето? Не, съвсем определено вървяха към кораба. Всичките. Безгрижно, спокойно, те навлязоха в плитчините и се отправиха към „Кралицата на Хидрос“.

Лолър усети, че го завладява страх. Беше като процесия от мъртъвци, идещи към него.

Слезе и събуди Съндайра.

— Връщат се.

— Какво? Кой? Ох, Боже!

— Цялата група. Плуват към кораба.

Тя кимна, сякаш нямаше нищо особено в това бившите им другари да се завръщат от един невъобразим, обхващащ цялата планета ум, който бе покварил душите им. Надигна се от койката и излезе с него на палубата. Довчерашните им спътници вече бяха стигнали до кораба. Лолър се опря на перилата и им извика:

— Какво искате?

— Спусни въжената стълба — отвърна съществото, което приличаше на Кинверсон и говореше с неговия глас. — Ще се качим на борда.

— Божичко — въздъхна Лолър и погледна ужасено Съндайра.

— Направи го — каза тя.

— Но когато се покатерят…

— Какво значение? Щом Лицето е решило да ни удари с цялата си мощ, каква полза да му се съпротивляваме? Нека се качат на борда, след като настояват. Нямаме какво да губим, нали?

Лолър повдигна рамене и им хвърли стълбата. Кинверсон се покатери пръв, след него Делагард, Пиля и Тарп. После останалите. Всички бяха съвсем голи. Събраха се на малка смълчана група. Изглеждаха лишени от жизненост, приличаха на сомнамбули, на призраци. „Те са си призраци“, помисли Лолър.

— Е? — подкани ги той.

— Дойдохме да ви помогнем да вдигнете платната — каза Делагард.

Лолър го погледна смаяно.

— Да вдигнем платната? И накъде ще плаваме?

— Връщате се там, откъдето сте дошли. Не можете да останете тук, сигурно си давате сметка. Ще ви откараме до Грайвард и там ще помолите за помощ.

Говореше с равен и спокоен глас, очите му бяха ясни и чисти, без капчица маниакален блясък. Който или каквото да бе това същество, то имаше съвсем малко общо с онзи Нид Делагард, когото Лолър познаваше от години. Демоните в него си бяха дали почивка. Беше претърпял огромна промяна — нещо като изкупление дори. Плановете му бяха достигнали своя успешен край, душата му, изглежда, бе намерила покой. Същото можеше да се каже и за другите. Те се бяха предали на Лицето, бяха се отказали от самите себе си, постъпка, която Лолър не бе в състояние да разбере, но не можеше да отрече, и в края на краищата изглеждаха щастливи.

С глас, лек като въздуха, Куилан заговори:

— Последна възможност, преди да поемем на път. Искате ли да слезете на острова? Докторе? Съндайра?

— Знаеш, че не искаме — отвърна Лолър.

— Ваша воля. Но приберете ли се в Родното море, няма да е толкова лесно да промените решението си.

— Мисля, че ще го преживея.

— Съндайра? — попита Куилан.

— Аз също.

Свещеникът се усмихна тъжно.

— Е, изборът си е ваш. Ще ми се да можех да ви убедя колко много грешите. Знаете ли защо непрестанно бяхме подлагани на атаки, докато плавахме в морето? Защо дойдоха огнерозите, полипът, крилатите вещици и всички останали? Не защото тези същества са злобни. На Хидрос няма зли същества. Всъщност те се опитваха да излекуват света.

— Да излекуват света? — повтори Лолър.

— Да го почистят. Да го отърват от замърсителите. За тях — за всяко живо същество на Хидрос — хората, които живеят тук, са нашественици, пришълци отвън, защото не са част от хармонията на Лицето. Те гледат на нас като на вируси или бактерии, нахлули в един здрав организъм. Нападат ни, за да отърват организма от външни вредители.

— Все едно че чистим от пясък добре смазана машина — подхвърли Делагард.

Лолър се обърна. В него се надигна гняв и отвращение.

— Виж ги какви са страшни — прошепна му Съндайра. — Банда призраци. Не, по-лошо — зомбита. Добре, че имахме сила да се съпротивляваме.

— Мислиш ли? — попита Лолър.

Очите й се разшириха.

— Какво искаш да кажеш?

— Не съм сигурен. Но те изглеждат толкова… миролюбиви. Може да са се променили, да са част от този колективен разум, но поне са намерили покой.

— Покой ли ти е притрябвал? — Ноздрите й трепкаха гневно. — Върви тогава. Трябва само да преплуваш залива.

— Не. Не това.

— Сигурен ли си, Вал?

— Ела тук. Прегърни ме.

— Вал… Вал…

— Обичам те.

— И аз те обичам, Вал. — Прегърнаха се, без да обръщат внимание на втренчените в тях погледи. Съндайра му прошепна:

— Няма да ида при тях, ако и ти не го сториш.

— Не се тревожи, не мисля да го правя.

— Но ако ще вървим, нека е заедно.

— Какво?

— Да не мислиш, че съм съгласна да остана на кораба с екипаж от зомбита? Това е нашата сделка, Вал. Или не отиваме, или отиваме заедно.

— Няма да ходим никъде.

— Но ако отидем…

— Ще бъдем заедно — въздъхна той. — Само че няма да ходим.

 

Екипажът на „Кралицата на Хидрос“ се зае с подготовката за обратния път, сякаш на Лицето не се беше случило нищо. Кинверсон хвърляше мрежите си и рибата влизаше охотно в тях. Неяна, Пиля и Лиз сновяха напред-назад между кораба и острова, носеха делви с прясна вода, които пълнеха от близкия ручей. Оньос Фелк разглеждаше замислено морските си карти. Даг Тарп проверяваше радиостанцията. Делагард оглеждаше платната и такелажа, руля и корпуса и си отбелязваше належащите ремонтни дейности, които после извършваше заедно със Съндайра, Лолър и дори отец Куилан.

Почти не разговаряха. Всички изпълняваха задачите си като истински екипаж. Завърналите се се отнасяха благосклонно с двамата, отказали да слязат на брега; държаха се с тях като с трудни деца, които се нуждаят от дваж по-голямо внимание, но Лолър не усещаше помежду им да съществува истинска връзка.

От време на време Лолър спираше на палубата и се заглеждаше към Лицето над водата. Пъстроцветното представление не секваше нито за миг. Постоянната му налудничава енергичност го очароваше и същевременно го отблъскваше. Опита се да си представи какво ли щеше да е, ако беше слязъл на брега, сред този неуморен кипеж. Но си даваше сметка, че подобни мисли могат да са опасни. От време на време усещаше, че зовът на острова се подновява, понякога набираше значителна и неочаквана сила. В такива моменти изкушението бе почти неустоимо. Толкова лесно би било да напусне кораба с останалите, да заплува бързо през топлите гостоприемни води на залива и да излезе на чуждия бряг…

Но все още успяваше да устои. След като бе издържал толкова дълго, не смяташе да се предава точно сега. И така, подготовката продължаваше, а двамата със Съндайра се ограничаваха в пределите на палубата, докато останалите бяха свободни да ходят където им скимне. Странно време, макар и не неприятно. Животът сякаш бе застинал. По някакъв особен начин Лолър дори се чувстваше щастлив — беше оцелял, беше издържал на всички изпитания, беше се закалил в ковачницата на Хидрос и бе излязъл по-силен. Освен това бе обикнал Съндайра и усещаше, че тя също го обича. Каквото и да го очакваше в края на това ново пътуване, щеше да се справи по-добре с трудностите, както и с тревогите в душата си.

И ето, че настъпи време да отплават. Беше късен следобед. Делагард бе казал, че ще тръгнат на залез-слънце. Никой не се безпокоеше от мисълта, че ще напуснат пределите на Лицето по тъмно. Светлините на острова щяха да им помагат да се ориентират по-добре, а после щяха да се ръководят по звездите. Вече нямаше нищо, от което да се страхуват в морето. Безбрежните води сега бяха техен приятел. Всичко на Хидрос щеше да се отнася към тях дружелюбно.

Лолър осъзна, че е съвсем сам на палубата. Повечето или може би всички останали бяха слезли на брега — предполагаше, за да се сбогуват. Но къде бе Съндайра?

Повика я.

Никакъв отговор. За един кратък и безумен миг си помисли, че може би е тръгнала с тях. Но после я забеляза при мостика, говореше с Кинверсон.

Приближи се тихичко към тях.

И чу Кинверсон да й казва:

— Няма начин да разбереш какво е, докато сама не го изпиташ. Толкова е различно от обикновеното човешко съществуване, колкото е живият от мъртвеца.

— Аз си се чувствам достатъчно жива.

— Нищо не знаеш. Не можеш да си го представиш. Съндайра, ела с мен. Ще ти отнеме само миг. И после всичко ще се разтвори пред теб. Вече не съм същият, какъвто бях, нали?

— Ни най-малко.

— Но всъщност съм си аз. Само че освен това съм и много повече неща. Ела с мен.

— Моля те, Гейб.

— Ти искаш да идеш на острова. Зная, че го искаш. Стоиш тук само заради Лолър.

— Стоя заради мен самата — заяви Съндайра.

— Не е вярно. Зная го. Изпиташ съжаление към онзи нещастник. Не искаш да го оставиш сам.

— Не, Гейб.

— По-късно ще си ми благодарна.

— Не.

— Ела с мен.

— Гейб… моля те…

В гласа й внезапно се прокрадна неувереност, съмнение, което се стовари върху Лолър като ковашки чук. Той изтича при тях. Съндайра извика от изненада и се дръпна. Кинверсон остана на мястото си, гледаше Лолър спокойно.

Харпуните бяха подредени в раклата. Лолър сграбчи един и почти го завря в носа на Кинверсон.

— Остави я на мира!

Едрият мъж изглеждаше развеселен… или може би го разглеждаше надменно?

— Нищо няма да й сторя, докторе.

— Опитваш се да я съблазниш.

Кинверсон се разсмя.

— Май не е нужно голямо усилие за това, а?

Главата на Лолър забуча от гняв. Костваше му огромни усилия да не прободе Кинверсон в гърлото.

— Моля те, Вал — намеси се Съндайра. — Ние само разговаряхме.

— Чух за какво си говорите. Той се опитваше да те накара да слезеш на Лицето. Така ли е?

— Няма да отрека — подметна нехайно Кинверсон.

Лолър размаха харпуна. Даваше си сметка колко смешен е сигурно в очите на Кинверсон. Едрият мъж се издигаше над него като заплашителна и същевременно неуязвима планина.

Но Лолър не смяташе да се отказва толкова лесно.

— Не желая да разговаряш с нея, докато не вдигнем платна.

Кинверсон поклати глава и се ухили.

— Нищо лошо нямаше да й направя.

— Зная добре какво се опитваше да направиш. Няма да ти позволя.

— Не трябва ли тя да го реши, докторе?

Лолър погледна Съндайра.

— Всичко е наред, Вал — рече тихо тя. — Мога и сама да се грижа за себе си.

— Да. Да, разбира се.

— Докторе, дай ми това харпунче — каза Кинверсон. — Току-виж си се порязал.

— Стой настрана!

— Но то си е мое. Не ти е работа да го размахваш.

— Внимавай! — предупреди го Лолър. — Разкарай се! Слизай веднага от кораба! Връщай се на Лицето, Гейб. Нямаш работа тук. Този кораб е за хора.

— Вал! — подвикна му Съндайра.

Лолър стисна харпуна по-здраво и пристъпи към Кинверсон. Огромният рибар се извисяваше над него. Лолър си пое дъх.

— Хайде, Кинверсон! Връщай се на Лицето. Скачай в морето! Веднага!

— Докторе, докторе…

Лолър замахна първо нагоре, после към неприкрития корем. Ръката на Кинверсон обаче се стрелна с невъобразима скорост. Той улови харпуна, завъртя го и Лолър почувства остра болка в китката. Миг по-късно оръжието бе в ръката на Кинверсон.

Лолър се прикри машинално, очакваше всеки миг да бъде пронизан.

Кинверсон го гледаше спокойно, сякаш му вземаше мерките. „Хайде, свършвай — помисли Лолър. — Още сега. По-бързо“. Беше готов за това, което ще последва, кратката остра болка под ребрата.

Но не се случи нищо подобно. Кинверсон се наведе и сложи харпуна на мястото му в раклата.

— Не бива да ми пипаш нещата, докторе — каза спокойно. — А сега ме извини. Оставям те насаме с дамата.

Заобиколи Лолър и тръгна по палубата.

 

— Много глупаво ли изглеждах? — обърна се Лолър към Съндайра.

Тя се усмихна едва забележимо.

— Все виждаш в него заплаха, нали?

— Защото се опитваше да те убеди да идеш на острова. Това малка заплаха ли е?

— Щеше да е заплаха, ако ме беше вдигнал и отнесъл насила, Вал.

— Добре де. Добре.

— Но разбирам защо си притеснен. До такава степен, че да му посегнеш.

— Глупаво беше, признавам.

— Да де — засмя се тя. — Страшно глупаво.

Лолър не бе очаквал да се съгласи с него толкова бързо. Погледна я учудено и зърна в очите й нещо, което едновременно го изненада и смая.

В тях беше настъпила промяна. Между двамата имаше дистанция, от каквато доскоро нямаше и следа.

— Какво има, Съндайра? Какво се е случило?

— О, Вал… Вал.

— Кажи ми.

— Не е заради думите на Кинверсон. Не позволявам толкова лесно да ме убеждават за каквото и да било. Решението е само мое.

— Кое решение? За Бога, какви ги говориш?

— Лицето.

— Какво?

— Ела с мен, Вал.

Почувства се, все едно Кинверсон го е пронизал.

— Господи! — Той отстъпи две крачки назад. — Божичко, Съндайра. Какви ги приказваш?

— Че трябва да отидем.

Имаше чувството, че са го превърнали в камък.

— Не бива да му се съпротивляваме — продължи тя. — Трябва да му се предадем, както направиха останалите. Те разбраха всичко. Ние бяхме слепците.

— Съндайра?

— Разбрах всичко за миг, Вал, докато ти се опитваше да ме защитиш от Гейб. Колко е глупаво да държим на своите малки ограничени съзнания, да се вкопчваме в страховете си, да играем на дребно. И колко по-добре ще е, ако зарежем всичко това и се присъединим към тази величествена хармония. Ако идем при другите. При Хидрос.

— Не. Не!

— Това е едничката възможност да се освободим от всичко, което ни измъчва.

— Съндайра, не мога да повярвам, че го казваш.

— Но е така. Така е.

— Той те е хипнотизирал, нали? Омагьосал те е. То го е направило.

— Не — отвърна усмихнато тя и протегна ръце към него. — Ти веднъж ми каза, че никога не си чувствал Хидрос като роден дом, въпреки че си се родил тук. Спомняш ли си, Вал?

— Ами да…

— Нали? Каза ми, че за гмурците и месестата риба това е родината, но не и за теб. Спомняш си — виждам, че си спомняш. Е, добре. Ето ти възможност да намериш своя дом. Най-сетне. Да станеш частица от Хидрос. Земята я няма. Ние сме хидрани, а Хидрос принадлежи на Лицето. Твърде дълго се съпротивляваше, Вал. Аз също, но сега се предавам. Изведнъж видях всичко от друга гледна точка. Ще дойдеш ли с мен?

— Не! Съндайра, това е безумие! Още сега ще те сваля в трюма и ще те вържа, докато не дойдеш на себе си.

— Не ме докосвай — рече тихо тя. — Предупреждавам те, Вал, дори не се опитвай. — И погледна към раклата с харпуните.

— Добре. Чух те.

— Казах, че отивам, и ще го направя. Ти какво решаваш?

— Знаеш отговора.

— Нали ми обеща, че ако някой от нас реши, отиваме и двамата?

— Или че няма да идем въобще.

— Но аз искам да отида, Вал. Искам го!

Постепенно го завладя хладен гняв. Точно предателство не беше очаквал.

— Щом искаш, отивай — каза огорчено.

— Ще дойдеш ли с мен?

— Не. Не. Не. Не.

— Но ти обеща…

— Оттеглям си обещанието. Нито за миг не съм си помислял, че ще ида там. Ако наистина съм ти го обещавал, значи съм те лъгал. Никога няма да ида.

— Съжалявам, Вал.

— Аз също.

Искаше да я сграбчи, да я свали долу в каютата и да я задържи, докато корабът отплава. Но знаеше, че няма да го направи. Вече нищо не можеше да се направи. Нищичко.

— Отивай — въздъхна той. — Спри да говориш и го направи. Гади ми се от тези приказки.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита тя отново. — Ще видиш, че ще стане бързо.

— Никога.

— Добре тогава, Вал. — Тя се усмихна тъжно. — Обичам те, нали знаеш? Никога не го забравяй. Надявам се, че ти също ще продължиш да ме обичаш.

— Как бих могъл?

— Сбогом, Вал. Всъщност след малко ще се видим.

Тя се обърна, спусна се на палубата, отиде при десния борд, прехвърли перилата и се гмурна в очакващото я море. Заплува към брега с бързи енергични движения. Докато я гледаше, той си спомни един друг подобен момент — когато я бе видял да плува в Сорвейския залив. Обърна се, когато тя преполови разстоянието. Прибра се в каютата, затвори вратата и седна в койката, заобиколен от сгъстяващ се мрак. Подходящ момент да се надруса с розова тинктура, бренди или всичко, което би могло да притъпи болката. Но, разбира се, на кораба нямаше и капчица от тези неща. Не му оставаше друго, освен да седи тихо и да чака.

Изминаха часове, или може би години. След това отгоре долетя гласът на Делагард, който даваше разпореждания да се вдигне котвата.

 

Рядко бе виждал небето тъй чисто и Хидроския кръст тъй сияен, както тази нощ. Въздухът бе абсолютно неподвижен. Как можеше корабът да се движи в подобно абсолютно безветрие по море, равно като тепсия? Но като по вълшебна команда те се плъзгаха безшумно през мрака. Плаваха вече от часове. Яркото сияние на Лицето постепенно отслабна и накрая на хоризонта остана само бледа пурпурна светлина, а после и тя се скри и сега вече не се виждаше нищо. На сутринта щяха да са далеч в Пустото море.

Лолър се бе излегнал върху купчина въжета близо до носа.

Никога през целия си живот не бе изпитвал подобна самота.

Другите сновяха тихо по палубата, изпъваха платната, наместваха въжетата, занимаваха се с цялата сложна работа по управлението на кораба, която никога не бе разбирал. Нямаха нужда от него, нито той искаше да има нещо общо с тях. Те бяха машини, по-скоро части на една огромна машина. Тик. Так.

Съндайра дойде при него малко след като отплаваха.

— Всичко е наред — увери го тя. — Нищо не се е променило.

Той трепна и неволно се отдръпна, когато тя пристъпи към него. Не смееше да я погледне.

— Грешиш — рече й. — Всичко се промени. Сега ти си част от машината. И искаш аз също да стана такъв. Тя тиктака, а вие всички танцувате в ритъма й.

— Нищо подобно, Вал. Защото ти си машината. Ти тиктакаш. Ти танцуваш.

— Не разбирам.

— Разбира се, че не разбираш. Как би могъл? — Тя го докосна нежно и той се дръпна, сякаш притежаваше силата да го промени само с допир. Съндайра го погледна с нескрито съжаление. — Добре — въздъхна. — Както желаеш.

Това бе станало преди часове. Той не слезе в каюткомпанията, за да яде с останалите, но и не изпитваше никакъв глад. Какво пък, щом не му се ядеше, нямаше да сложи и залък в устата си. Мисълта да седи на една маса с тях му се струваше непоносима. Единственият непроменен човек на кораб със зомбита… единственият истински човек…

„Бях сам-самичък, сам-самичък,

сам сред море, море, море,

без свята душа да ми помогне,

когато душата ми ще мре!“

Думи. Откъслечни спомени. Забравена поема от един изгубен древен свят.

„Потъмня слънцето, звезди изгряха,

за един миг мракът ни покри.

С далечен шепот отвъд морето,

Призрачният кораб се скри“.

Вдигна поглед към хладното сияние на далечните звезди. Беше го завладяло неочаквано спокойствие. Остана изненадан от невероятното равновесие в душата си, сякаш се бе озовал в свят, където бурите не можеха да го застигнат. Не беше изпитвал подобен покой дори в дните, когато все още прибягваше до помощта на розовата тинктура.

Защо? Дали Лицето не бе му повлияло по някакъв начин от разстояние, както бе станало със Съндайра?

Съмняваше се. Със сигурност се намираше далеч извън неговия обхват. Тук нямаше никой, който да му въздейства — нищо освен черния купол на небосвода, едва вълнуващото се море и ясните студени светлини на звездите. Хидроският кръст все така се разполагаше в южното небе, като огромна двойна дъга от звезди — някой му беше казал, че са милиарди. Милиарди слънца! И десетки милиарди светове! Умът му се вцепени от тази мисъл. Безброй населени светове — градове, континенти, същества от хиляди и хиляди раси…

Докато ги разглеждаше втренчено, в главата му се оформи едно ново видение, което постепенно се разрастваше и набираше сила и накрая избута всичко останало от ума му. Той видя звездите като една грамадна мрежа, обща, необхватна метафизична конструкция, свързана в загадъчно галактическо единство, точно както всички отделни частици на този воден свят са обвързани в нещо голямо.

Силови линии трептяха в пространството, простираха се из небесната твърд като реки от кръв и свързваха всичко с всичко останало. Една безкрайна взаимовръзка, пулсираща между световете. Долавяше диханието на вселената, живо същество, изпълнено с неугасваща енергия.

Хидрос бе неразделна част от това небе, неразделна част от това огромно пламтящо всеобхватно същество.

Само той. Само той.

Това ли всъщност искаше? Самотата, плашещата независимост на духа?

Лицето му предлагаше безсмъртие — дори божествена сила — вътре в този гигантски единен организъм. А той бе предпочел да остане Валбен Лолър и никой друг освен Валбен Лолър. С гордо вдигната глава бе отказал това, което бе предложено на останалите членове на екипажа. Нека нещастният объркан Куилан се предаде на милостта на своя бог, когото е търсил през целия си живот, нека дребничкият Даг Тарп открие утехата на Лицето, нека загадъчният Гаркид, който винаги е търсил нещо повече в този живот, стане част от Лицето. Не и аз. Аз не съм като тях.

Спомни си за Кинверсон. Дори този грубоват, свикнал с житейските несгоди моряк бе избрал в края на краищата Лицето. Делагард. Съндайра.

„Какво пък, нека бъде така — рече си Лолър. — Аз съм такъв, какъвто съм. За добро или лошо“.

Изтегна се назад, загледан в звездите и в сиянието на Хидроския кръст. „Колко е мирно сега всичко — помисли си с въздишка. — Колко е тихо“.

„Аз се събудих — сега плаваме кротко

като с попътен ветрец.

Бе тиха нощ и все тъй пред мене

лежаха мъртвец до мъртвец“.

— Вал? Аз съм.

Той вдигна глава. Върху лицето му легна сянка. Съндайра се бе надвесила над него.

— Мога ли да поседя с теб?

— Ако желаеш.

Тя приседна до него.

— Не дойде в столовата. Трябва да хапнеш нещо.

— Не съм гладен. Но вие продължавате да се храните дори след промяната?

— Разбира се, че се храним. Промяната не е това, което си мислиш.

— Предполагам. Пък и откъде да зная?

— Откъде, разбира се. — Тя прокара пръсти по голата му ръка. Този път той не трепна. — Не е кой знае каква промяна, повярвай ми. Все още те обичам, Вал. Казах, че ще запазя чувствата си към теб, и го сторих.

Той кимна. Не знаеше какво да каже.

Дали и той още я обичаше? Възможно ли бе дори да си представи подобно нещо?

Прегърна я през раменете. Кожата й беше гладка, хладна, позната. Приятна. Тя се сгуши в него. Сякаш двамата бяха съвсем сами на този свят. Все още имаше чувството, че до него седи човек. Наведе се и я целуна в ямката на шията, а тя се засмя.

— Вал — рече. — О, Вал!

И това бе всичко — само името му. Какво си мислеше, какво бе оставила неизказано? Че би искала да отиде с нея при Лицето? Че се надява той да го направи? Да отиде още сега при Делагард и да поиска от него да обърнат кораба и да се върнат на острова, за да може и той да премине през метаморфозата?

„Дали трябваше да тръгна с нея?

Грешка ли беше, че отказах?“

За миг си представи, че е част от машината — част от Цялото, че крачи заедно с останалите.

Не. Не. Не. Не.

„Аз съм такъв, какъвто съм. Направих го, защото аз съм си аз“.

Изтегна се по гръб. Съндайра се притисна в него, после и двамата се загледаха към звездите. И тогава го споходи ново видение — за Земята, такава, каквато е била, преди да изчезне.

Припомни си всичките си романтични представи за тази блестяща синя планета, люлката на човечеството. Видя я такава, каквато искаше да бъде — мирен и хармоничен свят, гъмжащ от любящи човешки същества, рай, съвършено единение. Дали наистина е било така? „Вероятно не — помисли си. — Със сигурност не. Било е място като всяко друго, където доброто се смесва със злото, размива се и накрая губи“. Пък и този свят вече не съществуваше, бе станал жертва на собствената си трагична участ.

И ето ги тук. Изтегнати на палубата. Обгърнати от покой.

Вперил поглед в небето, Лолър се опита да си представи, че гледа точно към мястото, където е била Земята. Но знаеше, че за всички разпръснати из вселената нейни потомци няма никаква надежда да се завърнат някога в своя мъничък дом. Те бяха обречени да продължат да се скитат, да търсят нови светове за себе си в тази безбрежна вселена, към която бяха побягнали не по своя воля. Трябваше да се подложат на промяна.

Да се променят.

Надигна се рязко, като ударен от електрически ток. Изведнъж всичко в съзнанието му се проясни. Хората, които бе познавал и които водеха ежедневното си скучно съществуване, сякаш Земята никога не е съществувала, бяха, разбира се, прави, а той, мечтаещ безнадеждно за един изгубен свят, бе грешал. Земята никога нямаше да се върне. За хората на Хидрос щеше да има само Хидрос, сега и завинаги. Да се дърпаш настрана, отчаяно вкопчен в древната си земна идентичност, бе чиста глупост. На какъвто и свят да се озовеш, твоята задача е да се приобщиш колкото се може по-бързо към него. В противен случай винаги ще си пришълец, чужд и отчужден.

„Какъвто съм аз сега. По-самотен от всякога“.

Хидрос му бе предложил да го приеме в утробата си, но той бе отказал, беше се дръпнал изплашено и сега вече беше късно.

Затвори очи и пред мисления му взор отново изплува Земята — ярка и красива. Синя, едновременно близка и непозната, с огромни златистозелени континенти, озарени от светлината на Слънцето, което никога не бе виждал. И докато й се любуваше, моретата започнаха да кипят и да се изпаряват. Континентите бяха погълнати от пламъци. Златистозелената им повърхност изсъхна и почерня. Дълбоки назъбени пукнатини, по-черни от нощта, се плъзнаха по широката им повърхност.

А след пламъците — ледове и смърт. Мрак.

Дъжд от дребни мъртви предмети, който се носи из космоса. Монета, малка статуетка, парче от керамичен съд, карта, ръждясало оръжие, камъче от стена. Подмятащи се безпорядъчно из безветрената пустош на галактиката. Той ги проследи с поглед, докато не се изгубиха в далечината.

„Всичко приключи — рече си Лолър. — Миналото си е минало. Забрави го и започни нов живот“.

Изведнъж го споходи нова мисъл.

„Какво беше това? — попита той. — Какво казваш?“

„Да се предам. Да се присъединя към тях. Това ли трябва да направя?“ Разтрепери се. Тялото му плувна в пот. Той се надигна и погледна към морето, назад, към далечното Лице.

Струваше му се, че усеща силата му, която преодоляваше дори това огромно разстояние, проникваше в ума му, обгръщаше душата му с невидими пипала и го притегляше назад.

Помъчи се да й се съпротивлява. Трескаво, яростно се бореше с нея, разкъсваше нишките на силата, която се опитваше да го задържи в хватката си. Отначало дори успя да надделее, да се прочисти от нахлуващата в него енергия. Пред очите му изплува образът на Госпо Струвин, в онзи далечен миг от началото на пътуването, когато се бореше с полепналите по него жълтеникави нишки. Струвин — как рита, разтърсва крак, опитва се напразно да се отърве от лепливата настойчива мрежа, която бавно го обгръща. Същото беше и сега. Лолър знаеше, че и той като Струвин се бори за живота си и като него накрая ще изгуби.

„Махни се… от… мен…“

Призова сетните си сили за един последен тласък. Замахна и…

Никаква съпротива. Там вече нямаше нищо. Никаква мрежа, която да го задържи. Никаква мистериозна сила, която да го оплита в примката си. Лолър осъзна, че се е борил със сенки, със самия себе си и с никой друг.

„Значи искаш да го направиш? — запита се смирено. — Въпреки всичко си готов да отидеш там. Дори и ти? Това ли желаеш наистина? Какво всъщност искаш?“

Отново видя синята Земя, сияеща както преди малко, и сетне пак сцената с кипналите морета и обгорената земя, ледените планини, смъртта, мрака и хвърчащите из космоса дребни предмети.

И тогава дойде отговорът: „Не искам повече да съм сам. Господи, помогни ми, не искам да съм последният човек от Земята, когато Земята вече не съществува“.

Съндайра се размърда, опряла топлото си тяло в него.

— Вал, за какво си мислиш?

— Че те обичам — отвърна той.

— Наистина ли? Обичаш ме такава, каквато съм сега?

Той въздъхна, най-дълбоката въздишка в живота му, и пое с пълни гърди хидроския въздух.

— Да.

Там, където в мислите му досега беше Земята, имаше само безупречна сфера от блещукаща вода. Разпилените дребни предмети на мъртвия свят увиснаха за миг над повърхността на безбрежното море, после паднаха в него и се изгубиха без следа.

Заля го вълна огромно спокойствие. Нещо се скърши в него като ледена плоча в края на зимата. Строши се, разпиля се и отплава. Отплава.

 

Той се надигна и се обърна към нея, за да й каже какво се е случило. Но нямаше нужда. Тя се усмихваше. Вече знаеше. И той усети как корабът описва широк завой, обръща се, за да поеме през фосфоресциращото море назад, към Лицето над водата.

Край
Читателите на „Лицето над водата“ са прочели и: