Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of the Waters, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

6

Симптомите на абстиненция се появиха на по-следващия ден, малко след пладне — студена пот, треперене, гадене. Лолър бе готов за тях, или поне така смяташе. Но те скоро се влошиха, много повече, отколкото бе очаквал, и той започна да се съмнява дали ще преживее това изпитание. Пулсиращи болезнени вълни обливаха тялото му. Струваше му се, че мозъкът му се подува и нараства, опира в твърдата черепна кутия.

На няколко пъти посяга машинално към манерката, но тя бе празна. Не му оставаше друго освен да се въргаля на койката и да стене.

Съндайра дойде да го навести следобеда.

— Какво има? Заради случката от онзи ден ли е това?

— За Мартело? Не.

— Болен ли си?

Той показа празната манерка.

След миг тя разбра.

— Вал, мога ли да направя нещо за теб?

— Просто ме прегърни.

Тя обгърна главата му с ръце и я притисна към гърдите си. Лолър започна да се тресе. По някое време се успокои, но все още се чувстваше ужасно зле.

— Изглеждаш малко по-добре — каза тя.

— Съвсем малко. Не си тръгвай.

— Тук съм. Искаш ли вода?

— Да. Не. Само остани, моля те. — Той се сгуши в нея. Усещаше, че треската му се засилва, отпуска го и отново се връща с внезапна и опустошителна бързина. Невинната розова тинктура се бе оказала много по-силна, отколкото бе предполагал, също както и зависимостта му към нея. И все пак в края на краищата болката започна да отслабва и през следващите часове имаше моменти, в които се чувстваше почти здрав. Стори му се странно, но пък, от друга страна, това му вдъхваше надежда. Дори изпита гордост, че ще излезе победител.

— Знаеше ли, че ще е така? — попита тя.

— Да. Е, предполагах. Но не чак толкова зле.

— Как се чувстваш сега?

— Ту по-добре, ту по-зле.

Зад вратата се чуха гласове.

— Как е той? — попита Делагард.

— Безпокои се за теб — прошепна му Съндайра.

— Само защото съм му нужен.

— Казах му, че си болен.

— Без подробностите?

— Без подробностите.

 

През нощта обаче състоянието му се влоши и по някое време Лолър взе да си мисли, че ще полудее. Но после, след полунощ, отново настъпи един от онези светли периоди на бързо възстановяване, сякаш нещо се бе пресегнало отдалече към ума му и бе премахнало мъчителната зависимост към тинктурата. Призори апетитът му се върна и когато се изправи — за първи път, откакто треската го бе повалила в койката, — вече можеше да се задържи на крака.

— Изглеждаш съвсем добре — увери го Съндайра. — Как си?

— Горе-долу. Сигурно ще има още кризи. Това нещо няма да ме остави без борба.

Но следващата криза бе много по-слаба. Лолър не знаеше на какво се дължи промяната. Бе очаквал мъките му да продължат четири, дори пет дни, с постепенно, мъчително бавно отслабване, докато организмът му бавно надмогва абстиненцията. А сега бе едва вторият ден.

Отново го споходи усещането за чуждо вмешателство, за невидима сила, която го води, измъква го от тресавището.

По-късно треперенето и изпотяването се възобновиха. След тях пак чудодейното подобрение, което продължи почти половин ден. Той излезе на палубата, подиша свеж въздух и се разходи бавно. Дори сподели със Съндайра, че най-вероятно е на път съвсем да оздравее и че се е отървал лесно.

— Смятай, че си късметлия — отвърна тя.

Но през нощта болестта се върна. И така продължи — на периоди, но с все по-дълги светли моменти. Към края на седмицата изпитваше само леко неразположение. Когато поглеждаше към празната манерка, на лицето му трепкаше усмивка.

 

Духаше силен свеж вятър. „Кралицата на Хидрос“ поддържаше постоянна и доста висока скорост на югозапад.

С всеки ден, дори с всеки час фосфоресциращото сияние на морето нарастваше. Сега вече целият обкръжаващ ги свят блестеше ярко — небе и вода, денем и нощем. Кошмарни същества от най-различен вид изскачаха над водата, извисяваха се високо над нея и се гмурваха с приглушен плясък. Гигантски усти зееха в дълбините.

На борда на „Кралицата“ почти през цялото време цареше тишина. Хората отиваха на работа мълчаливо, погълнати от задълженията си. А имаше много да се върши, след като сега единадесет души трябваше да поемат задълженията на четиринадесетте от началото на пътуването. Веселият изпълнен с енергия Мартело бе допринасял за бодрото настроение на борда. Сега, след смъртта му, атмосферата неизбежно се промени.

Без никакво съмнение вече приближаваха Лицето. Навярно това също имаше нещо общо с мрачното настроение, или поне така смяташе Лолър. Все още не се виждаше на хоризонта, но всички знаеха, че е някъде там, не много далече. Усещаха го, невидимо, но осезаемо присъствие. Въздействието му бе неопределено, но безспорно. Това там, мислеше си Лолър, е нещо повече от обикновен остров. Нещо, което притежава съзнание и дори ги наблюдава. Очаква ги.

Разтърси глава, за да си проясни мислите. Глупави фантазии, трескави среднощни кошмари, с нищо непотвърдени опасения. Вероятно все още оказваше влияние доскорошната му привързаност към тръпнитревчето. Чувстваше се отпаднал, изморен, податлив на болести.

Лицето непрестанно изпълваше мислите му. Опитваше се да си припомни всичко, което му бе разказвал Джоли преди много години, ала спомените му бяха смътни. Диво, невероятно място, повтаряше Джоли. Обрасло с растения, каквито не се срещат никъде. Дървета и храсти. Странни цветове, ярки светлини, които блестят денем и нощем, причудливо царство на другия край на света, красиво и страшно. Дали бе споменал нещо и за животни, за обитатели на сушата? Не, не си спомняше. Никаква фауна, само гъсти джунгли.

Но като че ли имаше приказки за някакъв град…

Не върху Лицето. Близо до него.

Къде? В океана? Спомените му убягваха. Опита се да си представи как седят с Джоли на брега и мъжът с обгоряло от слънцето, покрито с бръчки лице се поклаща напред-назад, мята въдицата и говори, говори…

Град. Град в морето. Под морето.

Улови нишката на спомена, усети как му се изплъзва, опита се да я притегли…

Град под морето. Точно така. Врата в океана, зад която започва тунел, гравитационен кладенец, водещ надолу, към огромен подводен град, в който живеят хрилести, скритият мегаполис на Обитатели, които превъзхождат в развитието си всички местни жители — хрилести, които живеят като богове, никога не излизат на повърхността, скрити в херметически затворени помещения в дълбините, където се къпят в невероятен лукс…

Лолър се усмихна. Това беше. Приказка за деца, красива измислица. Най-хубавата, най-пищната от всички истории на Джоли. Спомни си как се бе опитвал да си представи този град, достигащ невъобразими висини, величествен, изпълнен с гордо крачещи хрилести. Спомените го накараха да се почувства отново малко момче, седнало в краката на стария моряк, напрягащо се да долови всяка думичка, произнесена с тих хриплив глас.

 

Отец Куилан също мислеше непрестанно за Лицето. Един ден каза:

— Имам нова теория за него.

Бе прекарал цялата сутрин в медитация, седнал на стойката на крана до Гаркид. Когато мина покрай тях, Лолър спря и ги огледа в почуда. И двамата изглеждаха като изпаднали в транс. Душите им спокойно можеха да са на съвсем различно място.

— Вече съм на друго мнение — рече Куилан. — Спомняш ли си какво ти казвах преди, че Лицето е Раят и самият Господ Бог се разхожда там — Създателят, първопричината, Този, към Когото се обръщаме в молитвите си. Е, вече не смятам така.

— Ами добре. — Лолър повдигна рамене с безразличие. — Значи Лицето не е Божият ваарг. Щом така казваш. Предполагам, че знаеш повече за тези неща от мен.

— Да, Лицето не е Неговият ваарг. Но със сигурност е вааргът на някой бог. Това е тъкмо обратното на първоначалните ми идеи за острова. И на всички мои представи за Божествената природа. Струва ми се, че съм на път да повярвам в една огромна ерес. На стари години ще стана политеист. Езичник! Изглежда ми абсурдно, но въпреки това го приемам с открито сърце.

— Не те разбирам. Един бог или друг — каква разлика? Щом можеш да повярваш в един, можеш да вярваш и в много, нали? Хитрината е да вярваш в многото, сякаш са един, но аз не мога да стигна чак толкова далеч.

Куилан го погледна с добронамерена усмивка.

— Ти наистина не разбираш, нали? Според класическата християнска традиция, която произхожда от юдейството и вероятно корените й се простират в древния Египет, съществува само един Господ Бог. Никога не съм подлагал тази теза на съмнение. Дори не ми е минавало през ума да го сторя. Ние, християните, говорим за Света Троица, но знаем, че тези трима са всъщност Един. Всичко това може да се стори малко объркващо на неверник като теб, но ние разбираме смисъла му. Няма спор по този въпрос — Бог е един и само един. Но през последните няколко дни, през последните часове… — Той млъкна. — Ще опитам с математическа аналогия. Чувал ли си за Теоремата на Гьодел?

— Не.

— Аз също, или поне не я познавам в подробности. Но ще се помъча да ти дам най-обща представа. Идеята е от двайсети век, ако не се лъжа. Та според Теоремата на Гьодел, която все още никой не е успял да отхвърли, съществуват формални ограничения за пределите на математичното познание. Можем да докажем всички математични и логически предположения до определена базисна точка, под която ще достигнем една непреодолима граница. В края на краищата ще разберем, че сме се спуснали отвъд процеса на математическо доказателство, до царството на недоказуемите аксиоми, неща, които трябва да се приемат на доверие, ако искаме да си изградим някаква представа за вселената. С други думи, ще стигнем границата на рационалното възприятие. Ако искаме да продължим; нататък — ако искаме въобще да продължим да мислим, — сме принудени да приемем тези аксиоми за верни, въпреки че не можем да ги докажем. Следиш ли мисълта ми?

— Струва ми се, че да.

— Хубаво. Това, което искам да кажа, е, че Теоремата на Гьодел прокарва границата, деляща боговете от простосмъртните.

— Разбирам.

— Да. — Куилан поклати замислено глава. — Тя поставя ограничения на човешкия разум. Боговете се намират от другата страна на тази граница. Тоест по дефиниция те са същества отвъд ограниченията, поставени от Гьодел. Ние, хората, обитаваме свят, в който реалността неизбежно се разпада до ирационални предположения, или поне такива, които не могат да бъдат доказани. В царството на боговете съществуват само абсолютни истини и реалността е не само строго детерминирана и познаваема до нивото на нашата аксиомна основа, но може да бъде променяна и преобразувана според желанията на божествата.

За първи път от началото на разговора Лолър почувства искрата на интереса.

— Галактиката гъмжи от същества, които нямат нищо общо с човека, но тяхната математика ще е на нашето ниво, така ли? Къде е мястото им в тази твоя представа?

— Нека дефинираме всички разумни същества, които са субект на ограниченията, наложени от Гьодел, като хора, независимо от действителната им расова принадлежност. И всяко създание, способно да функционира в свръхгьоделовото царство на логиката, като бог.

Лолър кимна.

— Продължавай.

— А сега ми позволи да те запозная с една идея, която ми хрумна тази сутрин, докато седях и си мислех за Лицето над водата. Това вече, признавам, си е черна ерес. Но и преди съм бил обявяван за еретик, а както виждаш, съм го преживял. Макар да не съм бил чак такъв еретик; — Куилан отново се засмя добродушно. — Да предположим, че в определен момент самите богове достигнат гьоделовите ограничения, тоест място, където техният разум и воля опрат в непреодолима бариера. Също като нас, но на качествено различно ниво, те стигат до точка, отвъд която не могат да продължат.

— Абсолютната граница на вселената — рече Лолър.

— Не. Само тяхната абсолютна граница. Боговете, за които говорим, също като нас простосмъртните, са затворени в по-голяма реалност, дефинирана от математически принципи, които са недостъпни за тях. Вдигнали глави, те виждат над тях ново измерение и други богове. И тези богове — тоест обитателите на по-голямата реалност — също са затворени в гьоделова стена, зад която има още по-големи богове. И така нататък и така нататък.

— До безкрайност? — попита замаяно Лолър.

— Да.

— Но нали ти сам определи бог като нещо безкрайно? Как може един безкраен субект да е по-малък от безкрайността?

— Една безкрайност може да се съдържа в друга. Всяка безкрайност може да съдържа безкраен брой безкрайности.

— Е, щом казваш — склони Лолър. — Но какво общо има всичко това с Лицето?

— Ако Лицето наистина е Раят, девствен и непокварен — царство на Светия Дух, — в такъв случай не е изключено да се обитава от същества с неограничени сили и чиста природа. В църквата ги наричаме ангели. Или богове, както биха ни поправили старите вярващи.

„Търпение — помисли си Лолър. — Този човек гледа на тези неща сериозно“.

— И всички тези върховни същества — заговори той, — ангели, богове, какъвто и термин да използваме — те са тукашните постгьоделни гении, така ли? Или богове за нас. Както и за хрилестите, тъй като те смятат Лицето за свещено място. Но не и за Самия Господ Бог, Всемогъщия, този, когото почита твоята църква, създателя на хрилестите и на всичко останало във вселената. Него няма да го откриеш там, или поне не често. Този бог е някъде по-нагоре в йерархията на света. Той не живее на някоя определена планета. Той обитава по-висше измерение, по-голяма вселена и ни наблюдава отгоре, за да провери как вървят нещата тук.

— Точно така.

— Ала дори той не е на самия връх?

— Няма връх — отвърна Куилан. — Има само простираща се до безкрайността божествена стълба, която започва в пределите на простосмъртието и достига невъобразими висоти. Не зная къде точно са разположени на тази стълба обитателите на Лицето, но е много възможно да са на по-високо ниво от нашето. И цялата тази стълба е Всемогъщият Бог. Защото Бог е безкраен, не може да има само едно божествено равнище, а само една вечно издигаща се верига, няма Най-висш, а само По-висш и По-висш, до безкрай. Лицето е едно от нивата на тази верига.

— Разбирам — промърмори неуверено Лолър.

— Когато човек разсъждава за тези неща, постепенно започва да възприема по-висшите безкрайности, въпреки че по дефиниция не би трябвало да можем, тъй като, за да го сторим, трябва да сме по-големи от безкрайността. — Куилан вдигна поглед към небето и разпери ръце, жест, в който имаше насмешка към самия него. Обърна се към Лолър и заговори с променен тон:

— Най-сетне, докторе, разбрах защо от мен не излезе добър свещеник. Навярно съм се досещал от самото начало, че Богът, когото съм търсел, Върховното същество, което ни гледа от небето, е напълно недостижимо. Доколкото това ни касае, Той може дори да не съществува. Защото ако Го има, Той се намира толкова далече от нас, че е безсмислено да дирим пътя към Него. И тогава си дадох сметка, че трябва да търся някой по-малък бог, който се намира по-близо до нашето ниво на възприятие. За първи път осъзнах, че бих могъл да намеря успокоение в този живот.

— Що за дивотии обсъждате вие двамата? — обади се Делагард, беше застанал зад тях.

— Теологични дивотии — отвърна Куилан.

— Аха. Някое прозрение.

— Седни — каза свещеникът. — Ще ти разкажа всичко.

 

Вдъхновен от логиката на новото си прозрение, отец Куилан обикаляше кораба и предлагаше да го сподели с всеки, който е готов да го изслуша. Но не намери много последователи.

Гаркид изглеждаше най-заинтригуван. Лолър открай време подозираше, че дребосъкът има наклонности към мистиката. Сега, загадъчен както винаги, той често присядаше край свещеника, втренчваше в него блеснал благоговеещ поглед и поглъщаше всяка негова дума. Почти не говореше, само понякога задаваше кратки въпроси.

Съндайра също прекара един час с Куилан, след което дойде при Лолър замислена и озадачена.

— Нещастният човечец — промърмори. — Раят. Свети духове, които се скитат между храстите и предлагат благословията си на поклонниците. Сигурно си е изгубил ума след толкова дни в морето.

— Ако въобще някога го е имал.

— Гори от нетърпение да се отдаде телом и духом на нещо по-силно и мъдро от него. През целия си живот е търсел бога. Но според мен просто търси обратния път към майчината утроба.

— Това звучи ужасно цинично.

— Така ли мислиш? — Съндайра положи главата му в скута си. — Хайде, кажи ми. Виждаш ли някакъв смисъл във всички тези математически дрънканици? Или в теологията? В рая? Остров на светите духове?

— Е, може да има нещичко — рече той. — Ако не друго, в чисто метафоричен план. Но това няма значение за теб, нали? Както и за мен. Възможно е да съществуват безкрайно много богове, обитаващи различни равнини, всеки с различен брой очи, и Куилан да притежава неоспоримо доказателство, че е така, но това не значи нищо за мен. Аз живея в този свят и само в него, а тук няма богове. Не ме е грижа какво се случва в по-висшите измерения, ако въобще ги има.

— Което не означава, че ги няма, нали?

— Да, не означава. Може и да си права, но как ще го разбереш? Старият моряк, който някога ни разказваше за Лицето, също дрънкаше за подводен град на никакви свръхмогъщи Обитатели. Готов съм да му повярвам, също както повярвах на щуротиите на Куилан. Но в действителност не вярвам на никого от двамата. Защото ако се замислиш, едното е точно такова безумие като другото.

Тя наклони глава и го погледна отгоре.

— Да предположим, просто заради спора, че недалече от Лицето наистина съществува подводен град, обитаван от специална порода хрилести. Ако е така, това би обяснило защо останалите хрилести гледат на Лицето като на свещено място и се боят да го доближават. Ами ако наистина там има богоподобни същества?

— Нека почакаме и скоро ще разберем, нали? Тогава ще мога да ти отговоря.

— Добре.

 

Малко след полунощ Лолър се събуди внезапно, достатъчно бодър, за да си даде сметка, че едва ли ще мигне до зори. Събуди се с чувството, че някой му е отворил черепа, докато е спял, и го е напълнил с милион тънки блещукащи жички, които сега се търкат една в друга при всяко вдишване.

Имаше някой в каютата. На бледата звездна светлина, която се процеждаше от люка, той забеляза едра фигура, облегната на стената. Кинверсон? Не, не чак толкова едър, а и защо Кинверсон ще се промъква нощем в каютата му? Но никой от останалите мъже на борда нямаше подобно телосложение.

— Кой си? — попита Лолър.

— Не ме ли позна, Валбен? — Дълбок звучен глас, невероятно спокоен и уверен.

— Кой си ти?!

— Погледни добре, момче. — Неканеният гост извърна лицето си към светлината. Лолър видя гъста къдрава брада, силен орлов нос. Ако се махнеше брадата, лицето щеше да е неговото. Не, очите бяха различни. В тях имаше властен блясък — те издаваха воля и същевременно бяха състрадателни. Той познаваше този поглед. Тръпки минаха по гърба му.

— Мислех, че съм се събудил — рече Лолър тихо. — Но се оказва, че сънувам. Здравей, татко. Радвам се да те видя. Доста време мина.

— Така ли? Не и за мен. — Високият мъж пристъпи към него. Носеше тъмно разръфано наметало, същото, което Лолър помнеше тъй добре. — Но сигурно е минало много време. Порасъл си, момче. Сега си по-възрастен от мен, нали?

— Горе-долу на същите години.

— И си лекар. Добър лекар, чувам.

— Не бих казал. Правя каквото ми е по силите. Но май не е достатъчно.

— Ще стигне, стига да го вършиш от все сърце, Валбен. И друг път съм ти го казвал, но ти не ми вярваше. Важното е наистина да те е грижа за болните, останалото ще дойде от само себе си. Докторът може да е абсолютен копелдак, когато не е на работа, стига да се грижи добре за пациентите си. И да разбере, че е поставен на това място, за да пази, лекува и обича. Струва ми се, че ти си го разбрал. — Приседна на края на койката. — Нямаш си семейство, нали?

— Не, татко.

— Жалко. Щеше да си добър баща.

— Мислиш ли?

— Да, защото щеше да се промениш. Да станеш още по-добър, предполагам. Съжаляваш ли?

— Не зная. Вероятно. Съжалявам за много неща. Съжалявам, че бракът ми не успя. Съжалявам, че така и не се ожених повторно. Съжалявам, че ти ме напусна толкова рано.

— Рано ли беше?

— За мен.

— Да. Предполагам, че е така.

— Обичах те.

— И аз те обичам, момчето ми. Много те обичам. И се гордея с теб.

— Говориш, сякаш си още жив. Но това е само сън — невъзможно е да казваш подобни неща, нали?

Фигурата се надигна и отстъпи в тъмнината. Сякаш се загръщаше в сенките.

— Не е сън, Валбен.

— Не е ли? Брей. Но ти си мъртъв, татко. Почина преди двайсет и пет години. Ако не е сън, какво е? Ако си призрак, защо чака толкова дълго, преди да ми се явиш?

— Защото никога не си бил толкова близо до Лицето.

— Какво общо има Лицето с теб и мен?

— Аз живея там.

Лолър неволно се разсмя.

— Хрилестите биха казали нещо подобно. Не и ти.

— Не само хрилестите живеят на Лицето, момчето ми.

Спокойното, невъзмутимо и същевременно ужасяващо изявление увисна във въздуха като тежка и неприятна миризма. Лолър се отдръпна. Сега вече започна да разбира. В него се надигна гняв.

Размаха раздразнено ръка към призрака.

— Махни се. Остави ме да поспя.

— Защо говориш така на баща си?

— Ти не си ми баща. Или си кошмарен сън, или лъжлива илюзия, пратена от някоя владееща телепатия мида или драконова риба. Баща ми никога не би казал такива неща. Дори и да ми се яви като призрак, което също не би направил. Не е в неговия стил да се натрапва. Махни се и ме остави на мира!

— Валбен, Валбен!

— Какво искаш от мен? Защо не ме оставиш?

— Валбен, момчето ми…

Лолър изведнъж осъзна, че вече не вижда високата фигура.

— Къде си?

— Навсякъде около теб и никъде.

Главата на Лолър пулсираше. Стомахът му се сви. Той затърси пипнешком в тъмнината манерката с розова тинктура. След малко си спомни, че е празна.

Какво си ти?

— Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, дори да умре, ще живее.

— Не!

— Бог да те пази, стари моряко! От врагове, от чума и мор…

— Това е безумие! Престани! Махни се! Вън! — Целият разтреперан, Лолър се надигна да вземе лампата. Светлината щеше да прогони това нещо. Но преди да я намери, изведнъж го споходи недвусмисленото усещане, че отново е сам, и той осъзна, че видението, или каквото и да беше това, го е напуснало по своя воля.

Кой знае защо, сега каютата му се струваше някак празна. Внезапното изчезване беше като шок, като болезнена ампутация. Лолър поседя известно време в тъмнината, плувнал в пот, трепереше неудържимо, както в най-тежките моменти от абстиненцията.

Стана. Нямаше смисъл да се опитва да заспи. Излезе на палубата. Две луни светеха в небето, едната пурпурна, другата зелена, а западният хоризонт бе озарен в сияние. Хидроският кръст висеше в далечния край на небосвода като захвърлено украшение с пулсиращи цветни светлинни — разперените му ръце премигваха в тюркоазно, кехлибарено, алено и морскосиньо.

Никой нямаше на вахта. Платната бяха разпънати и корабът се носеше, тласкан от постоянен лек ветрец, но палубата бе съвсем пуста. В душата на Лолър се надигна страх. Сега трябваше да е първа смяна: Пиля, Кинверсон, Гаркид, Фелк и Тарп. Къде бяха? Дори на щурвала нямаше жива душа. Нима корабът се управляваше сам?

Изглежда, бе така, но това означаваше, че може да са се отклонили от курса. Той си спомни, че предната нощ Хидроският кръст сияеше откъм левия борд. Сега се виждаше право отпред. Вече не плаваха на запад-югозапад, а бяха свърнали под прав ъгъл спрямо досегашния курс.

Обиколи палубата, озърташе се. Когато стигна задната мачта, се натъкна на Пиля, заспала върху купчина въжета; Тарп хъркаше до нея. Малко по-нататък седеше Кинверсон, опрял гръб на перилата. Очите му бяха отворени, но той също не беше буден.

— Гейб? — повика го тихо Лолър, коленичи и размаха пръсти пред лицето му. Никаква реакция. — Ей, Гейб, какво става? Изглеждаш като хипнотизиран.

— Той си почива — заговори неочаквано зад него Оньос Фелк. — Не го безпокой. Имахме тежка нощ.

Опъвахме платната няколко часа. Но погледни — земя, точно пред нас. Движим се право към нея.

Земя? Как можеше някой да говори за земя на Хидрос?

— Какви ги приказваш? — попита Лолър.

— Ето там. Виждаш ли?

Фелк сочеше с ръка към носа. Лолър погледна нататък, но не виждаше нищо освен безбрежно фосфоресциращо море и чист хоризонт, украсен само с няколко звезди и голям облак. Небето в тази посока бе озарено с призрачно червеникаво сияние, като вещаеща зли поличби зора. Всичко наоколо бе обагрено в цветове, странни цветове, истинско фантастично представление. Но никаква земя.

— Тази нощ — продължи Фелк — вятърът промени посоката и ни завъртя към нея. Каква невероятна гледка! Тези величествени долини! Би ли могъл да си представиш, докторе? Лицето над водата! — Фелк внезапно избухна в сълзи. — През целия си живот съм се взирал в това тъмно петно на морската карта, питал съм се какво може да се крие там, а ето, че сега го виждам право пред мен — Лицето, докторе, самото Лице!

Лолър скръсти ръце. В тропическата нощ внезапно му стана студено.

Все още не виждаше нищо освен безкрайни морски вълни.

— Слушай, Оньос, знаеш ли какво ще стане, ако Делагард се качи на палубата и открие, че цялата смяна спи? Събуди ги веднага, за Бога!

— Остави ги да спят. Утре ще стигнем Лицето.

— Какво Лице? Къде?

— Ето там бе, човече! Точно там!

Лолър все още не различаваше нищо. Приближи се към носа. Едва не се спъна в Гаркид, последния член на смяната, който седеше, подпрян на предната мачта, вдигнал глава към небето и с изцъклени очи — приличаха на стъклени топчета. Подобно на Кинверсон, и той бе в някакво странно състояние.

Лолър се наведе към перилата и се взря в тъмнината. Изумителен лабиринт от цветове танцуваше пред него, но той все още виждаше само вода и небе. После нещо се промени. Сякаш погледът му досега бе замъглен и бавно се проясняваше. Стори му се, че част от небето се отдели от останалото и се спусна към морската повърхност, започна да се движи по сложен курс, да се навива и развива, докато не заприлича на топка смачкана хартия, сетне на наръч от пръчки, на кълбо ядосани змии и накрая на бутала, задвижвани от невидима машина. Сложна плетеница, изградена от някаква странна материя, бавно забулваше хоризонта. Лолър се взираше толкова силно, че очите го заболяха.

Фелк застана до него.

— Е, виждаш ли го вече?

Лолър осъзна, че е задържал дъх. Изпусна го бавно.

Нещо като лек бриз, но всъщност съвсем различно, полъхваше в лицето му. Знаеше, че не може да е бриз, защото усещаше вятъра откъм кърмата и когато вдигна глава към платната, видя, че са издути към него. Значи не беше бриз. Изпарения. Сила. Радиация. Прицелена в него. Докосваше леко бузите му, като вял полъх насред сурова зимна буря. Той стоеше неподвижно, скован от страх и ужас.

— Виждаш ли? — повтори Фелк.

— Да. Да, сега вече виждам. — Обърна се към картографа. Лицето на Фелк, озарено от многоцветните сияния, бе като на призрак. — Но все пак по-добре събуди смяната. Ще сляза долу да повикам Делагард. За добро или лошо, той ни забърка в това. Не заслужава да пропусне момента на пристигането ни.