Робърт Силвърбърг
Лицето над водата (7)

6

Същата вечер в общината се състоя среща за обсъждане на положението. Въздухът в тясното помещение бе спарен и тежък, миришеше на пот. Всички бяха възбудени. Лолър седеше в дъното, срещу вратата, на обичайното си място. Оттук можеше да наблюдава всички. Делагард не беше дошъл. Прати съобщение, че имал неотложна работа, свързана с корабите в морето.

— Това е клопка — говореше Хендърс. — На хрилестите им е писнало от нас, но не им се занимава да ни изтрепят. Затова ще ни принудят да излезем в морето, където вместо тях ще ни довършат морските леопарди и огнерозите.

— Откъде знаеш? — попита Нико Талхейм.

— Не знам. Само предполагам. Опитвам се да си обясня как един банален инцидент като смъртта на трима гмурци може да е причина, за да ни гонят от острова.

— Смъртта на трима гмурци не е банален инцидент! — провикна се Съндайра. — Става дума за разумни същества!

— Разумни? — попита подигравателно Даг Тарп.

— Именно разумни. Ако бях хрилест и узнаех, че проклетите човеци са убили гмурци, щях веднага да се отърва от тях.

— Добре де, както и да е — рече успокояващо Хендърс. — Казвам само, че щом тръгнем оттук, целият проклет океан ще се надигне срещу нас. И в това няма нищо случайно. Хрилестите контролират всички морски животни. Това и децата го знаят. Ще ги използват, за да ни видят сметката.

— А защо да позволяваме на хрилестите да ни гонят? — попита Дамис Соултел. — Защо да не се борим с тях?

— Да се борим? — възкликна Бамбър Кадрел. — С какво да се борим? Дамис, да не си се побъркал?

И двамата бяха капитани на търговски кораби, солидни прагматични мъже, приятели от детинство. Сега обаче се измерваха с погледи, като че бяха доживотни врагове.

— Ще организираме съпротива — заяви Соултел. — Партизанска война.

— Да се промъкнем до другия край на острова — предложи Нимбър Танаминд — и да откраднем нещо от светилището им. А после ще откажем да им го върнем, докато не се съгласят да ни оставят тук.

— Това е тъпо — заяви Кадрел.

— И аз така мисля — присъедини се Нико Талхейм. — С крадене на джунджурии няма да стигнем доникъде. Решението е във въоръжената съпротива, точно както предлага Дамис. Партизанска война, съвсем правилно. Да залеем улиците с кръвта на хрилестите, докато не отменят решението си да ни гонят. Те дори не знаят какво е това война — да им стъпим на шиите, и толкоз.

— Шаликомо — обади се някой отзад. — Спомнете си какво се е случило там.

— Шаликомо, да — провикна се друг. — Ще ни избият, както са направили там. И никой няма да може да ги спре.

— Точно така — каза Маря Хейн. — Ние сме тези, които не знаем какво е война — не те. Могат да убиват — стига да се наложи. А и с какво ще ги нападнем — с ножове за чистене на риба? С чукове и длета? Ние не сме войници. Нашите предци са били, може би, но ние сме пълни невежи по този въпрос.

— Ще трябва да се научим — заяви Талхейм. — Не бива да им позволяваме да ни прогонят от родните ни домове.

— Имаме ли друг избор? — попита Маря Хейн. — Тук сме само по тяхна милост. Която сега ни отнемат. Това е техен остров. Ако се опитаме да се съпротивляваме, ще ни изхвърлят в морето, както са направили на Шаликомо.

— Ще умрем, но ще вземем много от тях с нас — заяви Дамис Соултел разгорещено.

Дан Хендърс избухна в смях.

— В морето? Точно така. Ще им държим главите под водата, докато не се удавят.

— Знаеш какво искам да кажа — изръмжа Соултел. — Те убиват един от нас, ние — един от тях. Започнат ли да измират, бързо ще си променят решението.

— Ще ни убиват по-бързо, отколкото ние тях — рече Лейнила, жената на Пойлин Стайвол. Стайвол беше вторият най-уважаван капитан на Делагард след Госпо Струвин. В момента плаваше към Кентръп. Лейнила, дребна и упорита женица, бе яростен противник на всичко, предложено от Дамис Соултел. Двамата се мразеха от деца. — Дори и да е един за един, какво ще спечелим ние?

Дана Соултел кимна, изправи се и отиде до Маря и Лейнила. Сега жените бяха в единия край на помещението, а мъжете, които настояваха за война, в другия.

— Лейнила е права. Опитаме ли да се бием, ще ни изтребят. Какъв смисъл от това? Какво ще спечелим, ако загинем — пък дори като герои? Не е ли по-просто да се качим на корабите и да идем някъде другаде?

— Млъквай, Дана — скастри я мъжът й.

— Няма да мълча, Дамис! Няма да ме накараш да млъкна! Да не мислиш, че ще седя тук покорно, докато вие обсъждате как да нападнете същества, които ви превъзхождат както по численост, така и по физическа сила? Не можем да се бием с тях.

— Налага се.

— Не. Не!

— Това е глупаво, тези приказки за борба — обади се Лиз Никлаус. — Те няма да ни накарат да си тръгнем.

— О, ще ни накарат, и още как…

— Не и ако Нид се намеси!

— Тъкмо твоят безценен Нид ни забърка в тази каша! — кресна Маря Хейн.

— И пак той ще ни измъкне. Вярно, хрилестите са ни ядосани, но когато се успокоят…

— Докторе, ти какво смяташ? — провикна се някой.

Лолър бе запазил мълчание по време на разгорещения спор, чакаше страстите да се уталожат. Нищо не се решава на разпалена глава.

Изправи се. Изведнъж в стаята се възцари тишина. Всички погледи бяха вперени в него. Очакваха да чуят Отговора. Някакво чудо, надежда за отмяна на присъдата. Почти бяха уверени, че ще им я поднесе. Стълбът на обществото, наследникът на прочутия Първоосновател, многоуважаваният доктор, познаващ всички по-добре от тях самите, мъдър и хладен ум, човек, на чийто съвет винаги можеш да разчиташ.

Лолър ги огледа бавно, преди да заговори.

— Съжалявам, Дамис. Нико. Нимбър. Мисля, че всички тези приказки за съпротива няма да ни доведат доникъде. Трябва да признаем, че не ни остава никакъв избор. — Откъм военната фракция долетя недоволно сумтене. Лолър ги накара да замлъкнат със смразяващ поглед. — Да се бием с хрилестите ще е като да се опитаме да изпием морето. Нямаме оръжия. Разполагаме с четирийсетина здрави мъже срещу стотици от тяхна страна. Дори не си заслужава да го обсъждаме. — Настъпи мъртвешка тишина. Но той виждаше, че спокойните отмерени думи стигат до целта — присъстващите се споглеждаха и кимаха. Обърна се към Лиз Никлаус: — Лиз, хрилестите не блъфират и Нид не може да направи нищо, за да ги принуди да се откажат от решението. Той вече говори с тях, аз също. Вие го знаете. Нереално е да вярвате, че нещо може да се промени.

Колко тъжни станаха изведнъж лицата им! Суейнърови, Даг Тарп, Талхеймови, Соултелови. Сидеро Вокин и жена му Елка, Дан Хендърс, Мартин Янез. Младият Джоск Янез. Лиз. Лео Мартело. Пиля Браун. Лейнила Стайвол. Съндайра Тейн. Познаваше ги толкова добре. Те бяха неговото семейство, както го бе заявил и на Делагард нощес. Да. Да. Така беше. Всички до един на този остров.

— Приятели — поде той, — най-добре да погледнем истината в очите. Може да не ни харесва, но нямаме друг избор. Казаха ли хрилестите, че ще трябва да си вървим? Казаха. Добре, това е техният остров. Те са повече, по-силни са. Не ни остава друго, освен наистина да си тръгнем веднага щом можем. Ще ми се да можех да ви кажа нещо по-радостно, но няма какво. Никой не може. Никой.

Млъкна. Очакваше да чуе възгласи на несъгласие, дори упреци от Талхейм, Танаминд или Дамис Соултел. Но те нямаше какво повече да кажат. Никой не можеше да добави нищо. Всичките приказки за въоръжена съпротива бяха като шепот на вятъра. Събранието беше приключило. Нямаха друг избор, освен да се примирят.

 

Лолър стоеше при вълнолома, между корабостроителницата на Делагард и електростанцията на хрилестите, загледан в менящите се цветове на залива. Беше късен следобед, втората седмица след ултиматума на хрилестите. Съндайра Тейн бе излязла да поплува в лагуната, гребеше с равни движения. Забеляза го и му помаха. Лолър кимна и също й помаха. Дългите й стройни крака се раздвижиха в чевръста ножица, тласнаха я напред, гърдите й се показаха над водата и тя се гмурна надолу.

За един кратък миг бледото й стегнато дупе блесна между вълните, след това тя заплува под повърхността, отдалечаваше се от брега с енергични силни загребвания. Лолър я проследи, докато не се изгуби от погледа. „Плува като хрилест“, помисли си. Не се беше показала да си поеме въздух три, дори четири минути. Как издържаше, без да диша?

Мирейл също бе добра плувкиня, припомни си.

Намръщи се. Изненада се, че отдавна забравената бивша съпруга бе изникнала неочаквано в мислите му. Не си бе спомнял за нея от години. После се сети, че предната вечер пак бе изплувала в съзнанието му в пиянски унес. Мирейл, да. Стара история.

Сякаш стоеше пред него. Изведнъж той отново бе на двайсет и три, млад лекар, а тя бе русокоса стройна девойка с бледа кожа, широки рамене и добре оформени бедра — енергична, закръглена и същевременно с добре развита мускулатура. Само лицето й не се виждаше. Кой знае защо, не можеше да си го припомни.

Мирейл беше отличен плувец. Гмуркаше се във водата като копие. Никога не се изморяваше и можеше да остане под повърхността страшно дълго. Лолър трябваше да полага огромни усилия, за да е наравно с нея. Накрая, вместо да се предаде, я догонваше и притискаше към себе си, а тя се смееше.

И сега плуваха. Той я доближи, а тя разтвори обятия. Около тях във водата се носеха малки блещукащи същества, приятелски настроени.

— Трябва да се оженим — каза той.

— Трябва ли?

— Да, трябва.

— Жената на доктора. Не си бях помисляла, че ще стана жената на доктора. — Тя се разсмя. — Но все някоя трябва да стане, нали?

— Не някоя. Искам да си ти.

Тя се измъкна от обятията му и заплува.

— Улови ме и ще се омъжа за теб!

— Не е честно. Имаш преднина.

— Няма нищо честно на този свят — отвърна тя.

Той се засмя и я последва, полагаше максимални усилия и този път я настигна, някъде към средата на залива. Не знаеше дали е защото бе плувал на предела на възможностите си, или просто тя го бе оставила да я хване. Вероятно и двете, реши накрая.

Което я направи жената на доктора.

— Щастлива ли си? — попита той.

— О, да — да!

— И аз.

Стабилен брак. Така поне предполагаше, поне в началото. Но в нея имаше някакво безпокойство. Беше дошла на Сорве от друг остров и скоро след това поиска отново да пътува, да види свят. Но той бе обвързан със Сорве заради професията си, имаше милион невидими неща, които го приковаваха тук. Не разбираше тази жажда да се скита, смяташе, че мечтите й за други острови са само временно увлечение, етап от живота, който ще надмогне и ще привикне с брачния живот с него на Сорве.

Друга сцена. Долу при залива, единайсет месеца след сватбата. Мирейл се качва на борда на един от корабите на Делагард, който ще потегли за Морвендир, спира да погледне през рамо, помахва му и той й отвръща смутено. След това тя се обръща и изчезва.

Така и не получи вест от нея. Оттогава бяха минали двайсет години. Надяваше се, че е щастлива — където и да е.

Зърна в далечината ято хвъркоперки: изстрелваха се от водата и описваха кратки стремителни кръгове. Люспите им блестяха в златисто и червено, като скъпоценните камъни в книжките от неговото детство. Никога не бе виждал истински скъпоценни камъни — на Хидрос не съществуваха подобни неща, — но беше трудно да си представи, че ще са по-красиви от хвъркоперките при залез-слънце. Не би могъл да си представи и нещо по-хубаво от Сорвейския залив, обагрен във вечерни цветове. Каква невероятна лятна вечер! Имаше други периоди от годината, когато въздухът не бе тъй топъл и мек — особено в полярните райони, когато островът се люшкаше от черни бури, а отгоре се стелеше плътна завеса от суграшица. Периоди, през които условията бяха толкова сурови, че никой не смееше да слиза до брега за риболов или да събира растения, и се хранеха със сушена месеста риба, стрити на прах водорасли и изсъхнали морски треви, сгушени във вааргите си, в очакване да се върне топлото време. Но лятото! Ах, лятото, когато островът се носеше из тропическите води! Нямаше нищо по-хубаво. Да си прокуден от острова точно през лятото бе дваж по-тежко наказание — бяха им отнели най-хубавия сезон от годината.

Всъщност не беше ли такава историята на човечеството от самото начало? Прокудени от Рая, за да се скитат вечно. Изгнание след изгнание.

Вперил унесен поглед в залива, Лолър почувства новата болка от загубата. С всеки миг се отдалечаваше все повече от досегашния си живот на Сорве. Странната възбуда, която бе изпитал онази първа нощ, при мисълта, че ще пътува надалеч, все още тлееше в него. Но не и сега.

Изведнъж се сети за Съндайра. Как ли щеше да е, ако спи с нея. Нямаше смисъл да отрича, тя го привличаше. Дългите й стройни крака, атлетичното й гъвкаво тяло. Енергията й, увереното й поведение. Представи си как пръстите му се плъзгат по бедрата й, по гладката хладна кожа. Как опира брадичка в ямката между шията и рамото й. Ръцете му притискат леко малките й твърди гърди, зърната й набъбват. Ако Съндайра се любеше с половината от енергията, която влагаше в плуването, преживяването щеше да е незабравимо.

Стори му се странно, че в него отново се пробужда желанието за жена. Беше свикнал със самотата и въздържанието и се боеше да напуска уютното убежище на спокойствието. Но предстоящото отпътуване от острова бе пробудило много заспали в душата му чувства.

 

По някое време осъзна, че са изминали поне десетина минути, а Съндайра все още не се е показвала, за да си поеме въздух. Дори най-силният плувец не би издържал толкова дълго, не и ако е човек. Внезапно разтревожен, Лолър зашари с поглед из лагуната.

И тогава я видя — крачеше по крайбрежната към него. Беше пристегнала назад черната си мокра коса и се бе загърнала с наметало от синя трева, разтворено отпред. Навярно бе заобиколила от южната страна на залива и бе излязла на брега при рампата на корабостроителницата.

— Нещо против да ти правя компания? — попита тя.

— В никакъв случай.

Тя се приближи и подпря лакти на перилата, загледа се в морето.

— Преди малко, докато плувах, ми се стори толкова сериозен… — заговори след кратка пауза. — Потънал в мисли.

— Така ли?

— Имаше ли нещо подобно?

— Всъщност да.

— Какви велики идеи те бяха споходили, докторе?

— Никакви. Просто си мислех. — Нямаше никакво намерение да й разказва какво му е било в главата преди малко. — Опитвам се да свикна с идеята, че ще напусна този остров — поде той, импровизираше в движение. — И че отново ще съм изгнаник.

— Отново? — повтори тя. — Не разбирам. Какво искаш да кажеш с това „отново“? Напускал ли си и някой друг остров, преди този? Мислех, че цял живот си бил на Сорве.

— Така е. Но това е второ изгнание за нас всички, нали? Искам да кажа, първо предците ни са били прокудени от Земята, а сега ние — от този остров.

Тя го погледна учудено.

— Ние не сме изгнаници от Земята. Никой, който се е родил на Земята, не се е заселвал на Хидрос. Земята е била разрушена стотици години преди първите хора да се появят тук.

— Това няма значение. Всички ние произхождаме от Земята, това е нашата начална точка. И сме я изгубили. Тоест сме нещо като изгнаници. Говоря за всички разпилени из космоса хора. — Изведнъж думите сами бликнаха от устата му. — Разбираш ли, някога сме имали роден свят, една-единствена, прародителска планета, но сега я няма, унищожена е, изчезнала. Край. Нищо освен мъгляви спомени и шепа дреболии като тези, които видя в моя ваарг. Баща ми казваше, че Земята е била прекрасно място на чудеса, най-красивата планета, съществувала някога. Свят-градина, така казваше. Рай. Може да е било и така. Според други тя е била олицетворение на кошмарите и хората са я напуснали, защото не са издържали повече там. И в двата случая става въпрос за нашия дом и след като сме си тръгнали от него, вратата сее хлопнала зад нас завинаги.

— Знаеш ли, аз никога не мисля за Земята — призна Съндайра.

— Аз пък мисля. Всички останали галактически раси си имат роден свят, само ние не. Налага се да живеем разхвърляни сред стотици светове, петстотин тук, хиляда там, все на чужди и непознати места. Търпят ни, повече или по-малко, всички тези чуждоземци, с които сме принудени да делим територия. Но това си остава точно каквото ти казвах — изгнание.

— Дори Земята да съществуваше, няма начин да се върнем на нея. Не и от Хидрос. Сега Хидрос е нашият дом, не Земята. И никой не ни гони оттук.

— Е, гонят ни — от Сорве. На това няма как да възразиш.

Лицето й, допреди малко напрегнато и възбудено, се успокои.

— Струва ти се, че е изгнание, просто защото не си живял никъде другаде. За мен един остров не е нищо повече от остров. И това важи за всички. Живея на него известно време, после си тръгвам и отивам на друг. — Положи леко ръка върху неговата. — Зная, че при теб е различно. Съжалявам.

Лолър осъзна, че отчаяно иска да смени темата. Посоката не му харесваше — беше пробудил у нея съжаление, дори желание да го покровителства. Вместо да й развива тези теории за изгнание и за нещастните потомци на изчезналата Земя, трябваше да й каже колко е красива, докато плува, и да я покани на вечеря с чашка бренди във ваарга си. Но вече беше късно. Или не беше?

— Как е кашлицата? — попита след кратко мълчание.

— Всичко е наред. Но не бих имала нищо против да вземам още известно време от твоето лекарство. Поне още няколко дни.

— Ела във ваарга ми, когато свърши, и ще ти дам.

— Ще дойда — обеща тя. — Ще ми се пак да разгледам твоята колекция от Земята.

— Разбира се, стига да искаш. Ако тези неща те интересуват, ще ти разкажа всичко, което знам за тях. Знаеш ли, повечето хора бързо се отегчават.

— Не знаех, че си толкова запленен от Земята. Не познавам друг, който да се занимава с тази тема. За повечето от нас тя е само една планета, обитавана много отдавна от нашите предци. Нещо недостижимо, неразбираемо. Дори не се замисляме как са живели нашите прапрапрапрародители на нея.

— Не и аз — възрази Лолър. — Но не зная защо. Мисля за всякакви неща, колкото и да са недостижими. Като например какво е да живееш на суша. Да вървиш по земя, почва, от която растат растения, някои от тях двайсет пъти по-високи от човек.

— За дърветата ли говориш?

— Да, за дърветата.

— Чувала съм за тях. Невероятни неща. Стеблата им са толкова дебели, че едва ги обхващаш с ръце. И имат твърда кора. Наистина невероятно.

— Говориш така, сякаш си ги виждала.

— Аз ли? Не. Как бих могла? Родена съм на Хидрос, също като теб. Но познавам хора, които са живели на светове със суша. Когато бях на Симбалимак, прекарах известно време с един мъж, който дойде от Слънчев изгрев, и той ми разказваше за горите, птиците, планините и всички други неща там. За дървета. Насекоми. Пустини. Невероятно.

— Мога да си представя — отвърна Лолър. Още един разговор, който не му помагаше. Не искаше да слуша за дървета, птици и планини, нито за някакъв мъж от Слънчев изгрев, с когото тя е прекарала известно време на Симбалимак.

Съндайра го гледаше някак странно. Настъпи продължителна и неловка пауза, в която бе скрит някакъв подтекст, само дето той не го долавяше.

И тогава тя заговори, с променен тон:

— Никога не си бил женен, нали, докторе?

Въпросът го завари неподготвен.

— Бях, веднъж. Но не за дълго. Беше доста отдавна и се оказа грешка. А ти?

— Никога. Не виждам смисъл в това. Да се обвържеш с друг човек… за мен е неразбираемо.

— Казват, че е възможно — рече Лолър. — Виждал съм при други да се получава. Но разбира се, аз лично нямам голям опит в тази насока.

Тя кимна замислено. Изглежда, се бореше с някаква мисъл. Също и той, но знаеше какво е — неохотата да прекрачи бариерата, с която бе градил самотното си съществуване, след като Мирейл го напусна, нежеланието да се изложи на риска от нови страдания. Беше свикнал със своя монашески, подложен на строга дисциплина живот. И не само това, смяташе, че този живот съответства на най-дълбоките му желания. Никакви рискове и никакви загуби. Дали тя очакваше да направи първата стъпка? Така изглеждаше. Но щеше ли да я направи? Можеше ли да я направи? Как да се измъкне от апатичното си, лишено от вълнения съществуване?

От юг полъхна ветрец, обгърна го с аромата на влажните й коси и разтвори леко наметалото, — отдолу тя беше съвсем гола. Оранжевата светлина на залязващото слънце озаряваше мургавата й кожа, превръщаше тънкия мъх по нея в златист прашец, гърдите й се подаваха леко през разтвореното деколте. Тялото й бе все още мокро от плуването. Малките й зърна се бяха втвърдили от повея. Изглеждаше толкова гъвкава, стегната, съблазнителна.

Искаше я, в това нямаше и капчица съмнение. „Чудесно. Продължавай тогава. Вече не си на петнадесет. Сега трябва да й кажеш: «Защо да чакаме да стане утре? Ела във ваарга ми и ще ти дам лекарство. А след това ще вечеряме и ще пийнем по нещо. Ще ми се да се опознаем по-добре».“ И да поеме нещата в свои ръце. Лолър почти чуваше думите да отекват във въздуха, сякаш вече ги беше произнесъл.

Но точно в този момент на пътеката откъм морето се появи Гейб Кинверсон. Мъкнеше тежките рибарски такъми и беше навлякъл дебели непромокаеми дрехи, предназначени да го пазят от ударите на острите пипала. Под едната си мишница държеше сгънато платно. Спря, постоя неподвижно няколко секунди на десетина метра от тях, надвиснал като щръкнал от морето риф, който излъчва усещането за заплаха, за скрита опасност, за потенциално нещастие.

— Тук си била значи — каза на Съндайра. — Търсих те. Добра вечер, докторе. — Гласът му бе спокоен, безизразен, загадъчен. Гейб повика Съндайра с жест и тя тръгна към него, без колебание.

— Беше ми приятно да си побъбрим, докторе — подметна през рамо.

— И на мен — отвърна той.

Кинверсон сигурно я викаше да му помогне с кърпенето на платното.

Ами да. Сигурно.

 

Тази нощ го споходи единият от двата съня за Земята. Имаше един мъчителен и втори — не чак толкова неприятен. Явяваха му се веднъж месечно, понякога и по-често.

Това беше по-лекият сън, онзи, при който той крачеше по земната повърхност, върху твърда и неподатлива суша. Беше бос и малко преди това бе валяло и почвата бе мека и топла, а когато зарови пръсти в нея, видя как се разтваря между тях, също както се разтваряше пясъкът на крайбрежната ивица. Но почвата на Земята бе тъмна на цвят и доста по-тежка. Освен това потъваше леко под стъпалата му по начин, който му се стори странен.

Вървеше през гора. От всички страни се извисяваха дървета, растения, наподобяващи стеблата на дървесните водорасли, и клоните им бяха сплетени толкова високо, че не можеше да ги различи. Птички чуруликаха в короните им: причудливи мелодични звуци, музика, която не бе чувал никога и все не можеше да си припомни след събуждане. Всякакви странни същества бродеха из тази гора, едни крачеха на два крака като хората, други пълзяха по корем, а трети вървяха изправени върху шест и повече тънички краченца. Той им кимаше, а те приемаха с достойнство поздрава му — тези създания от Земята.

Ето че стигна до мястото, където гората се разтваряше, и видя отпред да се издига планина. Приличаше на тъмно стъкло, обсипано с милиони неравни точки, и на златистата слънчева светлина те блещукаха в пленително великолепие. Планината изпълваше половината небе. Беше обрасла с дървета, които изглеждаха толкова малки, че сякаш би могъл да ги откъсне. Но Лолър знаеше, че това е само илюзия, защото планината е далече и че в действителност тези дървета са също толкова големи, колкото дърветата в гората, от която бе излязъл, може би дори по-големи.

По някакъв начин заобиколи подножието на планината. От другата й страна склонът бе по-полегат и завършваше с долина, а отвъд нея се мержелееше разноцветно петно, което, както вече знаеше, беше град, пълен с хора, повече, отколкото би могъл да си представи. Отправи се нататък с намерение да се смеси с хората от Земята и да ми каже кой е и откъде е дошъл, да ги разпита за техния живот и дали познават неговия прапрапрадядо Хари Лолър, или може би неговия баща, или дядо му. Но макар да вървеше и вървеше, градът все не се приближаваше. Крачеше часове, вървеше дни, седмици. А градът бе все там, сякаш непрестанно се отдалечаваше, и когато най-сетне се събуди, бе целият потен и схванат, и се чувстваше, сякаш въобще не е мигнал.

 

На сутринта Джоск Янез, неговият млад чирак и бъдещ заместник, дойде за поредния урок. Островът имаше строга система за предаване на знания — нито една професия не биваше да отмре. За първи път от заселването му новият лекар нямаше да е от фамилията Лолър. Нечие друго семейство щеше да поеме бремето на тази отговорност, когато доктор Лолър си отидеше.

— Когато тръгнем — поде с въпрос Джоск, — нали ще вземем всички лекарства?

— Толкова, за колкото има място на корабите — отвърна Лолър. — Инструментите, лекарства и рецептурната книга.

— А картоните на пациентите?

— Ако има място. Не зная.

Джоск беше на седемнайсет, висок и усмихнат, сладко момче, което лесно печелеше доверието на хората. Изглежда, имаше наклонност към лекарската професия. За разлика от немирния на неговата възраст Лолър, можеше да прекара дълги часове в старателно изучаване на някое заболяване или лекарство. Това беше втората година от обучението му и Лолър предполагаше, че вече е изучил и запомнил половината от фундаменталните принципи — за останалите неща и най-вече уменията се изискваше повече време. Джоск произхождаше от семейство на моряци, по-големият му брат, Мартин, бе един от капитаните на Делагард. Съвсем в негов стил бе да се безпокои за картоните на болните. Лолър обаче се съмняваше, че ще могат да ги вземат — корабите на Делагард не разполагаха с толкова много място в трюмовете, а имаше много по-важни неща от някакви медицински картони. Двамата с Джоск трябваше да ги наизустят за периода на преместването и после да ги напишат по памет. Но това едва ли щеше да е голям проблем, Лолър и без това помнеше почти половината от съдържанието им. И Джоск също, както предполагаше.

— Дано да съм на един кораб с теб — рече момчето. След Мартин за него Лолър бе другият велик герой в живота му.

— Няма — отвърна Лолър. — Ще сме на различни кораби. Ако моят се изгуби в морето, ще имат поне теб за заместник.

Джоск го погледна стреснато. Да се изгуби в морето? Неговият герой? Това очевидно му се струваше недопустимо. Или пък мисълта, че съвсем скоро може той да бъде обявен за официалния лекар на колонията?

Трябваше да е второто. Лолър си припомни времето, когато за първи път осъзна, че цялото това досадно учене и старателно трупане на знания е със съвсем конкретната и ужасно сериозна причина, че един ден ще трябва да заеме мястото на баща си и да се справя също толкова добре. Бе едва на четиринайсет. А на двайсет баща му вече не беше между живите и той бе островният доктор.

— Виж, не се тревожи за това. Нищо няма да ми се случи. Но винаги трябва да очакваме най-лошото, Джоск. В главите ни ще се съдържа цялата медицинска информация за хората от нашата колония. Трябва да я опазим.

— Да. Разбира се.

— Добре. Та както казах, ще пътуваме на различни кораби. Нали разбираш защо?

— Да. Бих предпочел да съм с теб, но разбирам. — Момчето се усмихна. — А днес ще си говорим за възпаленията на плеврата, нали?

— Възпаление на плеврата, да — каза Лолър и разгърна една захабена и избеляла анатомична схема. Момчето веднага придоби вдъхновен вид. Припомняше на Лолър нещо, което бе започнал да забравя — че неговата професия е повече от работа, че е призвание. — Възпаление на плевралните тъкани. Симптоматика, причини, терапевтични мерки. — Сякаш чуваше гласа на баща си, отмерен, неумолим, отекващ в главата му като огромен гонг. — Заболяването започва с остра болка в гърдите…

 

— Боя се, че новините не са добри — каза Делагард.

— Така ли?

Бяха в канцеларията на Делагард в корабостроителницата. Беше по пладне, когато Лолър обикновено излизаше в кратка почивка. На масата от водораслови стебла имаше отворена бутилка бренди, но Лолър бе отказал да пие. Не и по време на работа, оправда се той. Винаги се бе старал да запазва ума си ясен, докато преглежда пациентите, освен в случаите, в които приемаше от тинктурата — но той смяташе, че тя не може да му навреди по никакъв начин. Напротив, дори помагаше умът му да работи на по-високи обороти.

— Имам някои резултати. Не са добри. Велмис отказва да ни приеме, докторе.

Беше като удар в корема.

— Те ли ти казаха?

Делагард побутна един пергаментов лист през масата.

— Даг Тарп ми го донесе преди половин час. От сина ми Кенди, на Велмис. Снощи са имали съвет на общината и са гласували срещу нас. Имиграционната им квота за една година е шест човека, готови са да я разширят до десет, но не повече.

— Не и седемдесет и осем.

— В никакъв случай. Всичко е заради онази история с Шаликомо. Хората от островите се боят, че пренаселването може да подразни хрилестите. Разбира се, може да се каже, че десет души са по-добре от нито един. Ако пратим десет на Велмис, десет на Салимил и още десет на Грайвард…

— Не — спря го Лолър. — Искам всички да останем заедно.

— Знаех си. Както и да е.

— Щом няма да ходим на Велмис, коя е следващата възможност?

— Даг разговаря в момента със Салимил. Както се досещаш, там живее друг от синовете ми. Дано е малко по-настоятелен от Кенди. И дано хората от Салимил не са така негостоприемни. Божичко, все едно че поискахме от онези от Велмис да опразнят тъпото си градче за нас. Можеха спокойно да ни настанят. Щяха да се посместят малко, но какво толкова? Шаликомо не може да се случи втори път. — Потупа пергаментовите листове пред себе си и ги побутна към Лолър. — Майната му на Велмис. Ще измислим нещо друго. От теб искам да погледнеш това.

Лолър се наведе над листовете. Всеки лист беше списък, изписан с разкривения, но четлив почерк на Делагард.

— Какво е това?

— Преди две седмици ти казах — имам шест кораба, което означава, че ще трябва да разпределим по тринайсет души на кораб. В действителност, като гледам как се развиват събитията, ще имаме един кораб с единайсет, два с по четиринайсет, останалите с по тринадесет души. След минутка ще ти обясня защо. — Делагард посочи с пръст горната страница. — Тук. Това е, което трябва да те заинтересува най-много.

Лолър плъзна поглед по имената.

Аз и Лиз

Госпо Струвин

Доктор Лолър

Куилан

Кинверсон

Съндайра Тейн

Даг Тарп

Оньос Фелк

Дан Хендърс

Натим Гаркид

Пиля Браун

Лео Мартело

Неяна Голджоз

— Харесва ли ти? — попита Делагард.

— Какво е това?

— Казах ти. Списък на пътниците. Това е нашият кораб: „Кралицата на Хидрос“. Мисля, че групата е добре подбрана.

Лолър го погледна втрещено.

— Ах, ти, копелдак такъв. Наистина знаеш как да си подреждаш живота.

— За какво говориш?

— За това как си се погрижил за всички удобства, докато плаваш из моретата. И дори не те е срам да ми го покажеш, нали? Бас държа, че се гордееш с него. Взел си единствения лекар в колонията на борда, заедно с най-опитния радист, инженера и картографа. Госпо Струвин е най-добрият ти капитан. Доста сериозен състав за плаване един Господ знае докъде. Плюс харпуниста Кинверсон, който е нечовешки силен и знае да се оправя в открито море като никой друг. Страхотен екипаж, няма две мнения. Никакви досадни деца или старци, никой, който да ни създава проблеми с разклатеното си здраве. Не е лошо.

Очите на Делагард блеснаха за миг.

— Виж, докторе, това е флагманът на флотата. Пътуването може да се окаже доста трудно, ако се наложи да плаваме чак до Грайвард. Трябва на всяка цена да оцелеем.

— Повече от останалите?

— Ти си единственият лекар. Можеш ли да си едновременно на всички кораби? Няма начин, нали? Реших, че след като така и така ще си на някой от корабите, няма никакво значение дали ще си на моя.

— Естествено. — Лолър поклати глава и прокара пръст по списъка. — Мога да си обясня някои от кандидатурите, но не и други. За какво ти е например Гаркид? Той е истинска карикатура на човешко същество.

— Гаркид разбира от морски растения. Ако не друго, това го знае на пръсти. Ще ни помага да си намираме храна.

— Звучи разумно. — Лолър погледна шкембето на Делагард. — Не искаме да гладуваме, нали? — Отново прегледа списъка. — Ами Браун? Голджоз?

— Работници. Ще си гледат тяхната работа.

— Мартело? Един поет?

— Той не е само поет. Оправя се добре на кораба. Пък и защо да си нямаме поет? Това е истинска одисея. Премества се цял един остров. Все някой трябва да напише нашата история.

— Много мило. Водиш си собствен Омир, за да могат потомците да узнаят за великото ни пътешествие. Това ми харесва. Но гледам, че имаме само четири жени срещу десет мъже.

Делагард се засмя.

— Съотношението мъже — жени е извън моя контрол. Имаме трийсет и шест жени на острова и четирийсет и двама мъже. Но не забравяй, че единайсет от жените принадлежат към шибаното Сестринство. Пращам ги всичките на един от корабите. Нека сами се оправят с платната, доколкото могат. Така че ни остават двайсет и пет жени и момичета и пет кораба, като майките трябва да са при децата си и така нататък. Изчислих, че имаме място за по четири на всеки кораб.

— Като започна с Лиз, предполагам. Но как избра останалите три?

— Браун и Голджоз вече са работили в мои екипажи, на плавания до Велмис и Салимил. Щом ще държа жени на борда, най-добре да са опитни моряци.

— А Съндайра? Всъщност бива я да поправя снаряжението. В това има логика.

— Именно — съгласи се Делагард. — Освен това се е залюбила с Кинверсон, нали? Щом ще ни е от полза, защо да ги разделяме?

— Не ми е известно да са двойка.

— Така ли? На мен ми изглеждат точно такива. Твърде често ги виждам заедно. Както и да е, това ще е екипажът ни, докторе. Ако корабите се изгубят в морето, разполагаме със сигурни хора, на които да разчитаме. И така, на кораб номер две, „Богинята на Сорве“, ще се качат Брондо Катцин и жена му, всички Талхеймови и Танаминдови…

— Почакай секунда — спря го Лолър. — Не сме приключили с първия кораб. Пропуснахме да обсъдим отец Куилан. Сигурно си го избрал, за да ни осигурява своевременно Божията милост?

Делагард насмалко да се разсмее, но се сдържа.

— Кучият му син! Как не се бях сетил за това? Чудесна причина да вземем отчето с нас. Ако някой има връзки горе в небесата, със сигурност е той. Но причината да го избера е, че харесвам компанията му. Той е ужасно интересен човек.

Разбира се, помисли си Лолър. Не биваше да се очаква от Делагард да е последователен в каквото и да било.

Същата нощ го споходи другият сън за Земята, онзи, който го измъчваше и от който все се опитваше да избяга. От доста време не се бе случвало сънищата да го навестяват в две последователни нощи и това го завари неподготвен, защото се бе надявал да разполага с известно време за почивка. Но не. Нямаше спасение. Земята продължаваше да го преследва.

Ето я… В небето над Сорве се издигаше сияещо синьо-зелено кълбо, въртеше се бавно, сякаш за да демонстрира блестящите си морета и насечените си кафеникави континенти. Красота, надхвърляща всякакви представи, огромна перла, проблясваща на небосвода. Той виждаше планините, проточили снага по протежение на континентите като нащърбени сивкави зъби. Бели снежни шапки покриваха върховете им. Изправен на най-високия хълм на своя остров от сплетени морски растения, Лолър разпери ръце, отдели се плавно от Хидрос и литна в пространството, зарея се над синьо-зелената сфера на Земята, загледан в нея с безмерна възхита, сякаш виждаше божество. Там долу имаше градове — селища, гъсто застроени с високи сгради, които нямаха нищо общо с жалките ваарги, а между тях се виеха широки пътища. И по тези пътища се движеха хора, едни крачеха забързано, други пътуваха в причудливи превозни средства, като лодки или кораби, но с различна форма. В небето летяха крилати същества, наричани птици: приличаха на хвъркоперките на Хидрос, но той знаеше, че за разлика от тях, птиците могат да се задържат продължително време във въздуха, да се реят с красиво разперените си криле и да кръжат и кръжат над планетата в неуморни кръгове. Сред тези птици имаше и машини, които също можеха да летят. Те бяха направени от метал, с елегантна източена форма и сияещи тела и с малки лъскави криле отстрани. Пред смаяния поглед на Лолър те се отделяха от повърхността, издигаха се нагоре и летяха на огромни разстояния, отнасяха хората от един остров на друг, от един град в друг, от един континент на друг — транспортна система с такива невероятни възможности, че му се завиваше свят, докато се опитваше да я осмисли.

Продължи да се носи високо в мрака над блестящия синьо-зелен свят, да наблюдава и да чака това, което ще последва, като същевременно се питаше дали този път няма да се случи.

Но то, разбира се, се случи. Същото както преди, онова, което бе преживявал толкова много пъти, което бе карало потта да блика от порите му и мускулите му да се свиват в мъчителни конвулсии. И винаги ставаше без предупреждение. Просто започваше изведнъж: горещото жълто слънце внезапно се разшири, стана по-ярко и постепенно изгуби форма — източени огнени езици се протегнаха през небето…

Пламъци лумнаха от хълмовете и долините, от горите, от сградите. Моретата закипяха. Растенията в равнините се овъглиха. Облаци черна пепел закриха небето. Почернялата земя се напука. Голи обезлесени планини се издигаха над опустошените равнини. Смърт, смърт навсякъде, само смърт.

Толкова му се искаше да се пробуди преди този момент. Но никога не се получаваше, неизменно трябваше да изгледа всичко, да види как кипят моретата и как зелените гори се превръщат в пепел.

 

На следващата сутрин първият пациент беше Сидеро Волкин, работник на Делагард, убоден в прасеца от огнен червей, докато бе стоял във водата, за да чисти корпуса на един от корабите. Около една трета от работата на Лолър се състоеше в обработване на рани, които хората получаваха в плитчините около острова. В тези на пръв поглед спокойни води твърде често идваха същества, които жилеха, хапеха, порязваха, пробождаха, проникваха през кожата или създаваха неприятности по безброй подобни начини.

— Кучият му син доплува до мен покрай кораба, спря и ме погледна право в очите — обясняваше Волкин. — Замахнах към главата му с брадвичката, а той ме прободе с опашката от другата страна. Мръсна гадинка. Съсякох го през средата, но каква полза от това?

Раната бе тясна, но дълбока и вече инфектирана. Огнените червеи бяха нещо като куха гъвкава тръба с гадна малка уста в единия край и страховито жило на другия. Нямаше никакво значение с кой от двата края те докопват — вътрешностите им гъмжаха от микроорганизми, съществуващи в симбиоза с червеите и враждебни към човека, защото веднага след проникване в тъканите предизвикваха сериозни усложнения. Кракът на Волкин беше отекъл и възпалението вече се разпространяваше.

— Сега ще те заболи — каза Лолър, докато потапяше бамбуковата игла в купата със силен анестетик.

— Мислиш, че не знам ли, докторе?

Лолър внимателно забоде иглата и вкара толкова анестетик, колкото Волкин можеше да понесе. Волкин се стараеше да не мърда, само от време на време пъшкаше и ругаеше, макар че болката навярно бе почти нетърпима.

— Ето ти още обезболяващо — каза Лолър и му подаде пакетче бял прах. — Няколко дни ще ти се вие свят и ще се чувстваш отпаднал. След това възпалението ще започне да отминава. Вземи си почивка.

— Не мога. Делагард няма да ме пусне. Трябва да приключим с подготовката на корабите. Имаме страшно много работа.

— Все пак трябва да почиваш — настоя Лолър. — Ако Делагард ти се развика, кажи му да разговаря с мен. След около час ще си толкова замаян, че няма да можеш да свършиш нищо. Хайде, тръгвай.

Волкин стана. При вратата на ваарга спря и каза:

— Много ти благодаря, докторе.

— Хайде, върви. И гледай да легнеш, преди да са ти се подкосили краката.

Отвън вече чакаше друг пациент — Неяна Голджоз, пак от хората на Делагард. Неяна беше спокойна и ведра, с набито мускулесто тяло, четирийсетинагодишна. Обикновено боядисваше косата си в оранжево, а лицето й бе изпъстрено с червеникави лунички. Беше родом от остров Кагерам и бе дошла на Сорве преди пет-шест години. Занимаваше се с поддръжка на корабите на Делагард и непрестанно плаваше между островите. Преди месец и половина Лолър бе открил кожен рак между лопатките й и го бе отстранил по химичен път: инжектира в основата му разтворител и смъртоносното образувание се отдели само. Процесът не беше никак забавен и за двамата. Лолър й бе наредил да се явява ежемесечно за контролен преглед.

Неяна съблече работната си риза и се обърна с гръб към него, а Лолър опипа внимателно зарасналата рана. Сигурно още я болеше, но тя дори не трепна. Като повечето островитяни издържаше на болка и беше търпелива. Животът на Хидрос бе прост, понякога суров и труден и рядко забавен. Нямаше кой знае какъв избор по отношение на това с какво ще се занимаваш, за кого ще се ожениш и къде ще живееш. Освен ако не си опиташ късмета на някой друг остров, животът ти бе предначертан още от детството. Но дори да заминеш някъде другаде, пак ще откриеш, че изборът ти е ограничен от същите фактори. Това неминуемо създаваше у хората известен стоицизъм.

— Изглежда чудесно — обяви Лолър. — Нали се пазиш от слънцето?

— Нали така ми каза, докторе.

— Мажеш ли се с мехлема?

— Разбира се.

— Мисля, че няма да имаш повече проблеми с това.

— Страшно те бива, докторе — каза Неяна. — Познавах един — от друг остров. Имаше същия рак и се тътна. Но ти се грижиш за нас, жалиш ни.

— Правя каквото ми е по силите. — Лолър винаги се притесняваше, когато пациентите му благодаряха. В повечето случаи се чувстваше като касапин, подхождащ към проблемите им с примитивни, дори праисторически методи, докато на другите планети — доколкото бе чувал от хората, които пристигаха на Хидрос — лекарите разполагаха с всякакви чудодейни средства за лечение. Използваха звукови вълни и електричество, радиация и разни други методи, надхвърлящи предела на неговите познания, и имаха лекарства, които можеха да излекуват за пет минути. А той трябваше да се справя с приготвени в домашни условия мехлеми и отвари от разни морски растения, импровизирани инструменти от дърво с оскъдна добавка на желязо или никел. Но поне й бе казал истината — че прави, каквото е по силите му.

— Докторе, ако има нещо, с което да ти помогна, само ми кажи.

— Много мило от твоя страна — отвърна Лолър.

Неяна излезе и на нейно място се появи Нико Талхейм. Талхейм, също като Лолър, бе роден на Сорве, беше от Основателите, пето поколение местен жител, с корени в предколониалните дни — един от водачите на острова, безцеремонен червендалест тип с къс дебел врат и яки плещи. С Лолър бяха приятели от деца и все още поддържаха добри отношения. Седем от жителите на острова бяха от техния род, почти една десета от цялата островна популация — бащата на Нико, жена му, сестра му и трите му деца. Рядко се случваше в семейство да се родят три деца. Преди няколко месеца сестрата на Нико се бе присъединила към монахините и сега се наричаше сестра Бода. Талхеймови не бяха никак доволни от постъпката й.

— Абсцесът продължава ли да тече? — попита Лолър.

Талхейм имаше възпаление под лявата мишница. Лолър смяташе, че го е ужилило нещо от залива, но Талхейм отричаше. Абсцесът не спираше да расте и да изпуска гнойна секреция. Лолър го бе отварял вече три пъти, за да го почисти, но всеки път той се инфектираше отново. След последния неуспешен опит Лолър накара плетача Хари Травиш да изработи малка тръбичка от морска пластмаса и я постави в раната от последното отваряне, за да я дренира.

Сега повдигна превръзката и огледа възпалението. Кожата около тръбичката бе зачервена, топла при допир.

— Скъсва ме от болка — оплака се Талхейм.

— Не виждам подобрение. Вземаш ли лекарството?

— Разбира се.

Но гласът му не звучеше убедително.

— Нико, твоя работа е дали ще го правиш — каза с лек укор Лолър. — Но ако инфекцията се разпространи, може да се наложи да ти отрежа ръката. Мислиш ли, че ще се справиш само с дясната?

— Че то лявата за нищо не я бива, Вал.

— Щом казваш.

— Ох! — изпъшка Талхейм, когато Лолър отново докосна раната. — Може да съм пропуснал ден-два. Съжалявам, Вал.

— Ако продължаваш в същия дух, скоро ще съжаляваш много повече.

Започна да почиства отвора на дренажа с бавни движения, сякаш резбоваше дърво. Талхейм стискаше зъби.

След като Лолър свърши, Талхейм неочаквано се оживи и попита:

— Вал, познаваме се от доста време, нали?

— От близо четирийсет години.

— И на никой от двама ни не му е хрумвала идеята да замине за друг остров.

— Поне не на мен — отвърна Лолър. — А и нали съм доктор тук.

— Да. На мен също ми харесваше на Сорве.

— Да де — рече Лолър. Накъде ли биеше приятелят му?

— Знаеш ли, Вал — продължи Талхейм. — Мислех си за това преместване. Хич не ми се нрави. Направо се поболявам.

— На мен също не ми харесва, Нико.

— Тъй де. Но ми изглеждаш примирен.

— Какъв друг избор имам?

— Може да има един, Вал.

Лолър го погледна, очакваше продължението.

Талхейм заговори:

— Чух какво каза на събранието. Когато разправяше, че да се бием с хрилестите е изгубена кауза. Тогава не бях съгласен с теб, но като премислих, разбрах, че си прав. И въпреки това продължавах да се питам няма ли някакъв друг начин поне някои от нас да останем тук.

— Какво?

— Говоря за десетина-дванайсет души, които да се скрият в далечния край, където живеят Сестрите. Ти, аз, моето семейство, Катцинови, Хейнови — ще сме достатъчно. Все свестни хора, никакви търкания, стари приятели. Ще се притаим, няма да се показваме пред хрилестите, ще ловим риба зад носа и ще се опитваме да живеем както преди.

Идеята беше толкова безумна, че в първия миг завари Лолър неподготвен. Всъщност за момент дори бе изкушен. Да останат да живеят тук? Където бяха израсли и всичко им бе познато? Хрилестите никога не ходеха до далечния край на острова. Можеше въобще да не ги забележат…

Не.

Безумието на плана се стовари върху него със силата на Вълната. Не беше нужно хрилестите да ходят до онази част на острова, за да знаят какво се случва там. По някакъв необясним начин те бяха в течение на всичко, което ставаше на острова. Щяха да ги открият за пет минути и да ги изхвърлят в морето. Пък и дори да не го направеха, как щяха да живеят останалите тук — без връзка с останалите острови? Не. Невъзможно, абсурдно.

— Как мислиш? — попита Талхейм.

Лолър наистина помисли, преди да отговори.

— Прощавай, Нико. Но мисля, че е също толкова тъпо, колкото предложението на Нимбър да откраднем някой от техните идоли и да го използваме като разменна монета в преговорите.

— Така ли мислиш?

— Да.

Талхейм бе вперил поглед в подутината под мишницата си, докато Лолър я превързваше.

След това заговори отново:

— Винаги си гледал прагматично на нещата. Може би си прекалено хладнокръвен, но умееш да извличаш полезното. Само дето не обичаш да поемаш рискове, нали така.

— Не и когато шансовете са един на милион срещу нас.

— Толкова ли е тежко положението?

— Няма да се получи, Нико. По никакъв начин. Признай си — никой досега не е успявал да надхитри хрилестите. Тази идея е обречена. Това ще е истинско самоубийство.

— Може би.

— Няма „може би“.

— В първия момент идеята ми се стори доста добра.

— Нямаме никакъв шанс, повярвай.

— Знам де. Прав си. — Талхейм поклати глава. — Ужасно ми се иска да си остана тук, Вал. Не искам да се махам. Бих дал всичко, за да остана.

— Аз също — рече Лолър. — Но ще трябва да заминем.

 

Съндайра Тейн го навести, когато запасът й от тинктурата от тръпнитревче се изчерпа напълно. Живото й енергично присъствие изпълваше приемната на ваарга като фанфарен салют.

Само дето пак кашляше. Лолър знаеше причината и тя не беше в някакви чуждоземни гъби, заселили се в дробовете й. Изглеждаше изморена и напрегната. Пламъчетата в очите й говореха за тревога, която не й даваше покой.

Лолър напълни кратунката, която й бе дал, с розовата течност, достатъчно, за да й стигне до деня на заминаването. След това, ако кашлицата продължаваше, щеше да дели с нея запасите си на кораба.

— Знаеш ли, днес дойде една от онези безумки от Сестринството. Разправяше наляво и надясно, че ни направила хороскоп, според който никой нямало да оцелее при плаването до новия остров. Нито една душа. Едни щели да се издавят в морето, други — да плават до самия ръб на океана и оттам да се преселят на небето.

— Трябва да е сестра Текла. Тя се смята за ясновидка.

— И така ли е?

— Веднъж ми прави хороскоп, тогава Сестринството още не съществуваше и тя разговаряше с мъже. Каза, че ще доживея до дълбока старост и ще имам щастлив и пълноценен живот. А сега твърди, че ще умра в морето. Единият от тези два хороскопа трябва да е погрешен, не смяташ ли? Я зяпни, ако обичаш. Искам да ти прегледам гърлото.

— Може би сестра Текла смята, че ти ще си с онези, които ще идат направо на небето?

— Сестра Текла не е надежден източник на информация — заяви спокойно Лолър. — В интерес на истината, тя е жена със сериозно душевно разстройство. Отваряй устата!

Надникна в гърлото й. Тъканите бяха леко зачервени, нищо особено, съвсем нормална реакция при нервна кашлица.

— Ако Делагард знаеше как се плава до небесата, досега да го е направил — продължи Лолър. — И да е прокарал търговска линия дотам. Бас държа, че първо щеше да откара сестрите. Що се отнася до гърлото ти, положението е същото. Напрежение, нервна кашлица, раздразване. Опитай се да се отпуснеш. Не се занимавай със сестрите и не им позволявай да ти предсказват бъдещето.

Съндайра се засмя.

— Нещастни глупави женици. Мъчно ми е за тях. — Въпреки че прегледът бе приключил, тя, изглежда, не бързаше да си върви. Спря при лавицата с неговата колекция от земни предмети и ги загледа. — Обеща да ми разкажеш какви са тези неща.

Той застана до нея.

— Металната статуетка е най-стара от всички. Това е богиня, почитана в една страна на име Египет преди хиляди години. Египет се простирал край голяма река, много древно място на Земята, там се е зародила човешката цивилизация. Мисля, че е богът на слънцето или на смъртта. Или и на двете. Не съм сигурен.

— И на двете? Как е възможно богът на слънцето да е бог и на смъртта? Слънцето е източник на живота, то дава топлина и светлина. А смъртта я свързвам с мрака… Това е — Тя се сепна. — Всъщност нали земното слънце е причинило смъртта на хората? Искаш да кажеш, че са го знаели в това място, Египет, хиляди години, преди да се е случило?

— Съмнявам се да е станало точно така. Но слънцето умира всяка нощ. И се ражда на следващата сутрин. Може би това е връзката. — Или не. Отново само предполагаше. Знаеше толкова малко…

Тя взе бронзовата фигурка и я задържа в шепа, сякаш я мереше на тегло.

— Четири хиляди години. Направо не ми го побира умът!

Лолър се усмихна.

— Понякога и аз я държа като теб и се опитвам, с нейна помощ, да се върна във времената, когато е била създадена. Сухи пясъци, горещо слънце и синя река, дървета покрай бреговете. Градове с многохилядно население. Огромни храмове и дворци. Но е толкова трудно да се запази ясно това видение. Пред очите ми са само безкрайният океан и този малък остров.

Тя върна статуетката на мястото й и посочи глинения съд.

— А това изделие от непознат твърд материал е от Гърция, така ли?

— От Гърция, да. Това е керамика. Изработено е от глина. Ето, тук има картинка, фигура на воин, а това в ръката му трябва да е копие.

— Какъв красив силует! Трябва да е било невероятно произведение на изкуството. Но никога няма да узнаем, нали? Кога е съществувала Гърция? Преди Египет?

— Много по-късно. Но въпреки това е древна страна. Имали са поети, философи и велики художници и скулптори. Омир е бил грък.

— Омир?

— Написал е „Одисеята“. И „Илиадата“.

— Съжалявам. Не съм чувала…

— Прочути поеми, много дълги. Едната е за война, другата за опасно морско пътешествие. Баща ми обичаше да ми преразказва истории от тях, отделни случки, които си спомняше и които бе научил от своя баща. Който пък ги знаел от своя дядо Хари, чийто дядо бил роден на Земята. Само преди седем поколения Земята все още е съществувала. Понякога го забравяме — забравяме, че Земята я е имало. Ето този кръгъл медальон. Това е карта на Земята. С континентите и моретата.

От всички свои съкровища Лолър ценеше медальона най-много. Не беше нито древен, нито красив, но върху него бе изрисуван портретът на Земята. Нямаше никаква представа кой го е направил, нито къде и защо. Представляваше плосък твърд диск, по-голям от монетата от Съединените американски щати, но въпреки това достатъчно малък, за да се побира в шепа. По края му бяха изписани букви, които никой не беше в състояние да разчете, а в средата, върху два застъпващи се кръга, бе гравирана картата на Земята, два континента в едната полусфера и още два в другата, с пети континент в долната част на света и в двата кръга и няколко големи острова, разхвърляни из океана. Може би някои от тях също бяха континенти — Лолър не разбираше добре къде минава границата между голям остров и континент.

Той посочи левия от двата кръга и каза:

— Вероятно Египет се е намирал тук — в средата на това място. А Гърция трябва да е някъде тук. А това трябва да са Съединените американски щати, тук, от другата страна. Малкият метален кръг е монета, която са използвали в Съединените щати.

— За какво?

— Като пари. Монетите са били пари.

— А ръждясалото нещо?

— Оръжие. Нарича се пистолет. Изстрелва малки стрели, които се казват куршуми.

Тя потрепери едва забележимо.

— Имаш само тези шест предмета от Земята и един от тях е оръжие! Но те са били такива, нали? Воювали са непрестанно помежду си. Избивали са се, причинявали са си страдания.

— Някои от тях да, особено в древни времена. По-късно нещата, предполагам, са се променили. — Лолър посочи грубия каменен къс, последната си ценност. — Този камък е от някаква стена, вдигната между две страни, заради война. Нещо като стената, която имаме на нашия остров. Но след време настъпил мир, стената била съборена и всички празнували, а такива късчета като това тук били запазени, за да напомнят на идните поколения. — Лолър сви рамене. — И те са били хора като нас. Едни добри, други лоши.

— Само че светът им е бил различен.

— Ами да. Странно и красиво място.

— Когато говориш за Земята, изражението ти се променя. Погледът ти става друг, видях го още онази вечер край залива, когато разговаряхме за това дали сме изгнаници. Има някакъв блясък в очите, и тъга също. Ти каза, че според някои хора Земята била райско кътче, а други я смятали за кошмарен свят, от който всички искали да избягат. Сигурно си от първите.

— Не — възрази Лолър. — Обясних ти: не зная какво е представлявала Земята. Вероятно към края си е била доста населена, мръсна и шумна, а може би хората са започнали да емигрират на други светове. Не зная със сигурност. Предполагам, че никога няма да научим истината. — Млъкна и я погледна внимателно. — Единственото, което знам, е, че някога е била наш дом. Никога не бива да го забравяме. Нашият истински дом. Колкото и да се опитваме да си внушим, че Хидрос е родният ни свят, тук ние сме само гости и нищо повече.

— Гости? — повтори Съндайра.

Стоеше съвсем близо до него. Сивите й очи блестяха, устните й бяха влажни. На Лолър му се стори, че гърдите й се повдигат и спускат по-учестено от обикновено под тънката блуза. Дали не си въобразяваше? Или тя искаше да се притисне към него?

— Чувстваш ли се у дома на Хидрос? — попита той. — Като в истински дом?

— Разбира се. А ти?

— Ще ми се да можех.

— Но ти си се родил тук!

— Е, и?

— Не те разбирам…

— Приличам ли ти на хрилест? На гмурец или месеста риба? Те се чувстват у дома тук. Това е тяхната родна планета.

— И твоята също.

— Все още не разбираш.

— Но се опитвам. Бих искала.

Сега беше моментът да я прегърне. Да я притисне, да я погали, да я докосне тук-там, да я целуне, да накара нещата между тях да започнат. „Тя иска да те разбере — рече си той. — Дай й възможност“.

Но тогава в главата му отекна гласът на Делагард: „Освен това се е залюбила с Кинверсон, нали? Щом ще ни е от полза, защо да ги разделяме?“

— Да — промълви той с внезапно охладнял глас. — Много въпроси, но малко отговори. Не е ли така винаги? — Изведнъж му се прииска да остане сам. Чукна с пръст по кратунката с тинктура. — Това ще ти стигне за две седмици, до времето, когато потеглим. Ако кашлицата се появи отново, намини да те видя.

Тя го погледна леко учудена и объркана. Но след това се усмихна, благодари му и си тръгна.

„По дяволите — изруга Лолър наум. — По дяволите! По дяволите! По дяволите!“

 

— Корабите са почти готови, а разполагаме с още цяла седмица — каза Делагард. — Хората ми си скъсаха задниците от работа, за да ги подготвят.

Лолър стоеше насред корабостроителницата и гледаше водата, където се поклащаше целият флот на Делагард, с изключение на кораба, вдигнат на сух док, за да му почистят корпуса.

— Говориш в преносен смисъл, надявам се? — подметна Лолър.

— Какво? О, да. Много смешно, докторе. Слушай, при мен всички се трудят здравата, дори жените. Може да се изказвам малко вулгарно, но такава е истината. Искаш ли да видиш какво сме направили?

— Знаеш ли, че никога не съм се качвал на кораб? Само на малки рибарски лодки, коракли, салове.

— Винаги има първи път. Хайде. Ще ти покажа флагмана.

Когато се качи на кораба, Лолър установи, че е по-малък, отколкото изглеждаше откъм брега. И въпреки това беше достатъчно просторен. Приличаше на миниатюрен остров. Лолър усещаше, че се поклаща лекичко под краката му. Килът бе изработен от същата яка водораслова дървесина, от която и самият остров: продълговати невероятно здрави летви, завързани една за друга, в цепнатините бяха натъпкани кълчища. От външната страна на корпуса имаше съвсем друг вид кълчища. Също както островният вал беше покрит с мрежа от живи водорасли, наричани морски пръсти, които непрестанно се обновяваха и сплитаха, докато океанът не спираше да атакува стената, също както летвите от дъното на залива се подсилваха от слой защитни водорасли, по същия начин плътна зелена мрежа от морски пръсти обгръщаше стените на корпуса и се издигаше почти до перилата. Късите дебели синьо-зелени тръбички на водораслите, които Лолър по-скоро би оприличил на малки шишенца, отколкото на пръсти, загръщаха кораба в дебело четинесто покривало, което надолу достигаше под ватерлинията. Палубата беше съвсем равна, изработена от по-тънки и гъвкави дъски и грижливо херметизирана, за да не позволява на вълните да мокрят трюма. От средната палуба се издигаха две мачти. Люкове отпред и отзад намекваха за тайнствени помещения някъде долу.

Делагард заговори:

— Засмолихме палубата и горната част на корпуса. Може да срещнем доста силни бури, пътешествието няма да е от леките. Ако сме добре подготвени, ще избегнем дори Вълната.

— Това междуостровно плаване ли ще е? — попита Лолър.

— Да, макар че може да не е между островите, които бихме искали. Понякога пътуване като това може да продължи до другия край на света.

Лолър не разбра точно какво има предвид Делагард, но реши да не го разпитва. Делагард го поведе с решителна крачка по палубата, като не спираше да го засипва с непознати термини: това е каюткомпанията, салон на горната палуба, мостик, бак, квартердек, бушприт, брашпил, скрипец, подемен кран. Тук имаме рибарски куки и канджи, това е щурвалът, това там компасът. Долу са каютите на екипажа, трюмът, магнетроновата кабина, радиорубката, дърводелската работилница, и още и още. Лолър почти не го слушаше. Повечето от тези термини не значеха нищо за него. Това, което го изненада и смути, бе колко е тясно и наблъскано долу. Беше привикнал със самотата и спокойствието на своя ваарг. Тук щяха непрестанно да си дишат във вратовете. Опита се да си представи какво ще е да изкара в тази лодка две, три, дори четири седмици. Насред открития океан, без никаква суша, докъдето поглед стига.

Това не е лодка, припомни си той. Това е кораб. Кораб, създаден да броди из океаните.

— Какви са последните вести от Салимил? — попита Лолър, когато Делагард най-сетне го изведе от клаустрофобичните дълбини.

— Даг приказва в момента с тях. Тази сутрин трябваше да свикат общо събрание. Предполагам, че ще ни вземат без проблеми. Там имат много място. Миналата седмица разговарях със сина ми Райли. Съобщи ми, че четирима от членовете на съвета определено са на наша страна и други двама са склонни също да ни подкрепят.

— От колко?

— От деветима.

— Изглежда добре. — Щяха да ходят на Салимил значи. Какво пък, така да бъде. Опита се да си представи остров Салимил — навярно беше като Сорве, макар да казваха, че е по-голям и по-величествен. Представяше си как подрежда медицинските си инструменти във ваарга край брега, приготвен за него от колегата доктор Никитин. Лолър бе разговарял с Никитин много пъти по радиото. Чудеше се какво ли ще е, когато се запознаят. Салимил — това беше добре. Дано само Райли Делагард знаеше какво говори и наистина да ги приемат. Спомни си, че другият син на Делагард, Кенди, също бе уверен, че ще ги приемат на Велмис, а се оказа, че греши.

Сидеро Волкин излезе с накуцване на палубата и се обърна към Делагард:

— Даг Тарп те чака в канцеларията ти.

Делагард се ухили.

— Ето го жадувания отговор. Да слизаме на брега.

Но Даг вече бе тръгнал да ги пресрещне на пристана и в момента, в който Лолър съгледа изопнатото пребледняло лице на радиста, вече знаеше какъв е отговорът от Салимил.

— Е? — попита въпреки това Делагард.

— Отказват ни. С пет срещу четири гласа. Оправдават се, че не им достига питейна вода. Лятото било сушаво и прочее. Предлагат ни да вземат шестима.

— Копелдаци! Майната им!

— Това ли искаш да им предам? — попита Тарп.

— Не им казвай нищо! Няма да си губя времето с тях, нито ще им пращам шестима от нашите! Всички или никой — където и да отидем. — И погледна Лолър.

— Кой е следващият? — попита Лолър. — Шактан? Кагерам? — Произнасяше имената на островите с лекота, ала не знаеше нито къде се намират, нито как изглеждат.

— И там ще чуем същия отговор — отвърна троснато Делагард.

— Въпреки това бих могъл да опитам с Кагерам — предложи Тарп. — Те са доста свестни хора. Бях там преди десетина години и предполагам, че не са…

— Кагерам да върви по дяволите! — прекъсна го Делагард. — И те също имат съвет. Ще им трябва цяла седмица да се съберат и да гласуват. Нямаме толкова време. — Делагард потъна в размисъл. Приличаше на човек, който извършва невероятно сложни изчисления наум. Очите му бяха притворени, гъстите вежди — сключени. Край него се възцари тишина, която го обгърна като защитна черупка.

— Грайвард — произнесе той накрая.

— Но до Грайвард има осем седмици път — възрази Лолър.

— Грайвард? — попита Тарп. — Искаш да се свържа с Грайвард?

— Не ти. Аз. Аз ще говоря с тях, направо от кораба. — Делагард млъкна и се замисли. Отново придоби изражението на математик, погълнат от формули. — На Грайвард имам братовчеди. Зная как да разговарям с моите братовчеди, за Бога! И какво да им предложа. Те ще ни вземат. Може да сте сигурни в това. Няма да ни създадат никакви проблеми. Отплаваме за Грайвард!

Лолър го гледаше как крачи по кораба.

Грайвард? Грайвард?

Не знаеше почти нищо за него — остров в далечния край на същата група, към която принадлежеше и Сорве, и който прекарваше по-голямата част от времето си в Червено море. Беше най-отдалеченият остров, до който плаваха кораби от Сорве.

В училище Лолър бе учил, че общо четирийсет от островите на Хидрос имат човешка популация. Може би сега броят им бе нараснал до петдесет или шейсет, но той не знаеше. Истинският брой навярно бе дори по-голям — след Шаликомо хората се опасяваха от пренаселване на островите и винаги когато популацията на някой остров достигнеше критични граници, десетина-петнайсет души се местеха на друг. Заселниците рядко установяваха радиовръзка с останалите острови, най-често просто защото не разполагаха с нужната апаратура. Така че броят беше приблизителен. Можеше да са дори осемдесет, сто. Разпръснати из цялата планета — планета, по-голяма отколкото е била Земята. Връзките между островите бяха спорадични и непостоянни, особено между тези от различни островни групи. Дори островните съюзи бяха временно явление, тъй като островите плаваха непрестанно из целия свят.

Веднъж, много отдавна, група хора опитали да построят свой остров, за да живеят без постоянното присъствие на хрилести. Разучили конструкцията на един от островите и започнали изплитането на основата, но още в самото начало островът им бил нападнат от страховити морски чудовища, които го разрушили. Десетина души загинали. Всички смятаха, че чудовищата са били пратени от хрилестите, които очевидно не харесваха идеята хората да разполагат със собствени, независими морски убежища. Никой не бе опитал отново.

Грайвард, помисли си Лолър. Както и да е. Пък и каква разлика можеше да има? Все щеше да успее да се адаптира, където и да се настанят. Но дали наистина на Грайвард щяха да ги посрещнат по-радушно? И щяха ли да могат да го открият в огромното пространство между Родното море и Червено море? Какво пък — това бе грижа на Делагард. Защо да се безпокои? И без това нищо не зависеше от него.

 

Докато крачеше бавно към ваарга, го застигна ниският дрезгав глас на Гаркид.

— Докторе? Доктореее?

Беше се натоварил с два огромни вързопа, натъпкани с водорасли, и се поклащаше под тежестта им. Лолър спря и го изчака. Гаркид го застигна и тръшна вързопите в краката му. Беше дребен и жилав, по-нисък от Лолър, та се налагаше да извива шия, за да го погледне. Усмихна се и белите му зъби лъснаха на фона на мургавото си лице. Имаше нещо момчешко и невинно в лицето му.

— Какво е това? — попита Лолър, загледан във водораслите, зелени, червени и жълти, набраздени от ярки пурпурни вени.

— За теб, докторе. Лекарства. Ще ти потрябват, когато заминем.

Гаркид се ухили. Изглеждаше ужасно доволен от себе си.

Лолър коленичи и разрови мокрите водорасли. Някои му бяха добре познати. От синкавото се получаваше отлично болкоуспокояващо, а това с черните ленти се използваше за антисептични разтвори. А ето това — да, то бе тръпнитревче. Без никакво съмнение. Добрият Гаркид. Лолър вдигна глава и за един кратък миг му се стори, че забелязва в очите на Гаркид нещо повече от момчешки наивитет.

— За кораба, като заминем — повтори той, макар да беше ясно, че Лолър е разбрал. — Тези са добри, стават за лекарства. Реших, че ще ти трябват повечко.

— Чудесна работа си свършил — одобри Лолър. — Отнеси ги, ако обичаш, в моя ваарг.

Уловът наистина беше богат. Гаркид бе събрал водорасли от всички образци, подходящи за медицински цели. Лолър бе отлагал и отлагал тази задача и ето, че накрая Гаркид я бе свършил вместо него. Чудесна работа, наистина, помисли си Лолър. Особено тръпнитревчето. Времето едва щеше да стигне да приготви нужните разтвори, мехлеми и тинктури, преди да заминат. Но поне корабът щеше да е добре зареден за дългия път до Грайвард. Гаркид бе истински познавач на водораслите. За пореден път Лолър се запита дали е толкова простоват, колкото изглежда, или това е само защитна позиция. Гаркид често му приличаше на човек, чиято душа е бял лист, табула раза, върху която всеки може да пише каквото му скимне. Но изглежда дълбоко в него се криеше нещо повече. Въпросът бе какво — и къде?

 

Последните дни преди отпътуването бяха отвратителни. Всички се бяха примирили с необходимостта от заминаване, но всеки се бе надявал, че това няма да се случи, а сега реалността се приближаваше с ужасяваща сила. Възрастни жени изнасяха покъщнината пред вааргите и я струпваха там, загледани с празни погледи в оскъдните си притежания, преди да отделят най-необходимото. Повечето от тях, както и някои от мъжете, плачеха непрестанно, едни тихичко, други — не чак толкова. Нощем нерядко над селището отекваха истерични крясъци и хленч. Лолър лекуваше най-тежките случаи с тинктура от тръпнитревче.

— Само спокойно — повтаряше той. — Запазете спокойствие.

Том Лионидес не изтрезня три дена, огласяше околностите с гръмогласния си рев и песните си, а след това се сби с Бамбър Кадрел и заяви, че никой не може да го накара да се качи на борда на някой от тези кораби. Дойде Делагард, придружен от Госпо Струвин, и попита: „Какво става тук, по дяволите?“. Лионидис се нахвърли и върху него, ръмжеше като умопобъркан. Делагард го удари с юмрук в лицето, а Струвин го стисна за гърлото, докато се усмири. „Качи го на кораба! — нареди Делагард на Кадрел. — И се постарай да не създава проблеми, докато вдигнем платна“.

В предпоследния ден, а също и през последния, няколко групи хрилести слизаха до границата на тяхната територия и оставаха да гледат приготовленията, сякаш за да се уверят, че хората наистина ще си тръгнат. Вече всички на Сорве се бяха убедили, че хрилестите няма да се отметнат от взетото решение. И последните съмняващи се се предадоха под напора на неумолимите им рибешки очи. Сорве бе изгубен завинаги. Грайвард щеше да е новият им дом.

 

Броени часове преди отплаването Лолър се изкачи на най-високата точка на острова, противоположна на залива — там, където валът се изправяше срещу открития океан. Беше пладне и във водата блещукаха отразени светлини.

Загледан към откритото море, Лолър се опита да си представи какво ще е там, далеч от брега. Искаше да разбере дали все още се страхува от този безкраен воден свят, който му предстоеше да прекоси.

Не. НЕ. Страхът му бе изчезнал през онази пиянска нощ в къщурката на Делагард. И не се бе завърнал. Нямаше от какво да се бои. Просто щеше да смени острова за кораб, който по същество бе също един миниатюрен остров. Кое беше най-лошото, което би могло да му се случи? Корабът да потъне при буря или да бъде преобърнат от Вълната и той да умре. Какво пък, смъртта го очакваше, рано или късно. Това не беше нищо ново. Кораби се губеха в моретата доста често. Шансовете да достигнат Грайвард не бяха малки. А там отново щеше да слезе на брега и да започне нов живот.

Ако имаше някакви терзания, те бяха свързани по-скоро с това, което оставяше зад себе си. Болката нарасна бързо и също така бързо изчезна. Сигурно защото нещата, които оставяше и с които щеше да се раздели, вече му се струваха чужди. Докато стоеше, с гръб към селото, зареял поглед в безкрайните води, те всички сякаш се отдалечаваха с вятъра, който духаше откъм морето — прочутият му баща, нежната, но незаинтересована майка, почти забравените му братя. Детството му, юношеството, краткият му брак, годините като островен доктор, поредният от семейството. Всичко си отиваше. Обзе го някаква лекота, сякаш можеше да яхне вятъра и да отлети с него до Грайвард. Скъсани бяха всички окови. Всичко, което го задържаше тук, бе изчезнало в един миг. Съвсем всичко.