Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of the Waters, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

4.

По обед излезе от ваарга за кратка почивка. Отминалата сутрин бе една от най-натоварените от месеци. На остров с човешка популация от едва седемдесет и осем души, повечето от които в цветущо здраве, Лолър нерядко прекарваше цели дни и дори седмици, без да го посети пациент. В такива периоди обикновено слизаше до залива да събира водорасли за лекарствата си, дейност, в която му помагаше Натим Гаркид. Друг път не правеше нищо, разхождаше се, плуваше или навлизаше навътре в залива с някоя рибарка лодка, за да се полюбува на океана. Но не и днес.

Първо, малкото момче на Дана Соултел, което имаше треска, след това Маря Хейн с крампи, след като снощи бе прекалила с варените миди; Вимбер Танамид, оплакващ се от обичайната си мигрена и тремори; младият Бард Талхейм с навехнат глезен от някакви лудории край морската стена. Лолър промърмори необходимите заклинания и приложи подходящия мехлем, всичко това придружено от професионална самоувереност и предсказания за скорошно оздравяване. Доктор Лолър може да не беше кой знае какъв специалист, но неговият невидим асистент доктор Плацебо обикновено рано или късно поемаше грижата за болежките на пациентите.

Но ето, че най-сетне в чакалнята нямаше никого и добрият доктор си предписа порция свеж въздух за отдих и развлечение. Излезе от ваарга, протегна се и размаха няколко пъти ръце. После погледна надолу, към крайбрежната улица. Заливът, със спокойните си води, го прикани да слезе. Днес изглеждаше особено красив: стъклена повърхност от сияещо злато, ослепително огледало. В плитчините лениво се поклащаха различни местни обитатели. По-нататък от време на време равната повърхност са разцепваше от по някоя перка. На кея бяха завързани два от корабите на Делагард, полюшваха се ритмично. Лолър имаше странното усещане, че този летен миг ще продължи вечно, че нощта и зимата никога няма да се върнат. Неочаквано спокойствие изпълни душата му, истински дар, мимолетен повей на неописуема радост.

— Лолър — обади се някой вляво от него.

Нисък, пресипнал и същевременно властен глас, в който обаче сега се долавяше отчаяние. И странно променен — трябваше му известно време да познае гласа на Нид Делагард.

Беше се изкатерил по пътеката от крайбрежната и стоеше между ваарга на Лолър и малкия резервоар, където той държеше събраните водорасли. Лицето му бе зачервено, плувнало в пот, с изцъклени очи, сякаш всеки миг щеше да получи удар.

— Какво е станало пък сега, по дяволите? — изсумтя Лолър.

Делагард само раздвижи зяпналата си уста като риба на сухо.

Лолър го бучна с пръст в месестото рамо.

— Не можеш ли да говориш, човече? Казвай, проклет да си. Какво има?

— Да… да… — Делагард завъртя глава. — Загазихме го. По-зле е, отколкото можеш да си представиш.

— Какво сме загазили?

— Проклетите гмурци. Хрилестите са направо бесни заради тях. Този път здравата ще си изпатим. Наистина здравата. Точно това се опитвах да ти кажа сутринта, когато ме заряза.

Лолър премигна объркано.

— Какви ги плещиш, за Бога?

— Сипи малко бренди и ще ти кажа.

— Хайде, влизай.

Влязоха. Той наля солидна порция бренди в една чаша и я подаде на Делагард, помисли малко и сипа по-умерена доза и на себе си. Делагард гаврътна брендито наведнъж и остави чашата. Лолър му наля пак.

Делагард най-сетне заговори, но мъчително и на пресекулки, като че ли се бореше с някакъв говорен дефект:

— Преди малко дойдоха хрилестите… десетина. Излязоха право от водата пред корабостроителницата и наредиха на хората ми да ме повикат, за да разговаряме.

Хрилестите? В човешкия край на острова? Това не се бе случвало от десетилетия. Хрилестите никога не преминаваха на юг от издатината, където строяха централата. Никога.

Делагард го погледна измъчено.

— Викам им: „Какво искате?“ С жестове, разбира се, колкото се може по-учтиво, знаеш как е. Май бяха от ония, едрите екземпляри, ма кой да каже със сигурност? Знаеш ли как да ги различаваш един от друг? Във всеки случай трябва да бяха важни клечки. И те ми казват: „Ти ли си Нид Делагард?“ Като че ли не знаят. Казах, че съм аз, и те ме сграбчиха.

Сграбчиха те?

— Ами да, натиснаха ме. С малките си перки. Блъснаха ме до стената и ме приковаха там.

— Късметлия си, че още се държиш на крака.

— Не се майтапя. Ще ти призная, докторе, че ме изплашиха до смърт. Вече си мислех, че ще ме изкормят и разфасоват на място. Ето гледай, белези от перките им. — И му показа няколко червени петна от вътрешната страна на ръката си. — И лицето ми е подпухнало, нали? Помъчих се да дръпна глава, а един от тях ме фрасна, но май беше случайно. Та казвам ти, двамина ме задържаха, а третият си пъхна лицето в моето и започна да ми говори разни неща, наистина ми говореше, едни такива дълбоки, бумтящи звуци, ууум-ууанг-хуууф-тиййзт-ууум-ууанг-хуууф-тиййзт. Бях толкова изплашен, че не схващах нищичко. Но сетне ми стана ясно. Повтаряха го отново и отново, докато не се убедиха, че съм ги разбрал. Това си беше чист ултиматум. — Гласът на Делагард се снижи с няколко регистъра. — Гонят ни от острова. Имаме трийсет дни да изчезнем оттук. Всички, до последния човек.

— Какво?

Очите на Делагард блестяха трескаво и налудничаво. Той поиска с жест още бренди. Лолър му наля, без да поглежда към чашата.

— Всеки човек, останал на Сорве след отредения срок, ще бъде хвърлен в лагуната без право да излезе на брега. Постройките, вдигнати от нас, ще бъдат разрушени. Резервоарът, корабостроителницата, къщите на площада — всичко. Онова, което оставим във вааргите, ще бъде изсипано в морето. Всички морски съдове трябва да напуснат пристана, инак ще бъдат потопени. Свършено е с нас, докторе. Вече нямаме място на остров Сорве. Прокудени сме, завинаги.

Лолър го гледаше невярващо. В съзнанието му се меняха мимолетни настроения — объркване, уплаха, отчаяние. Смут изпълни душата му. Да напуснат Сорве? Да напуснат Сорве? Разтрепери се. После се овладя, помъчи се да възвърне доскорошното си душевно равновесие.

Заговори навъсено:

— Да убиеш неколцина гмурци при опит за добив на метали от дъното не е никак добра постъпка. Но струва ми се, реакцията им е доста пресилена. Сигурно не си разбрал какво ти казват.

— Разбрах и още как! Няма грешка. Бяха пределно ясни.

— И всички ще трябва да си вървим?

— Тъй де, нали ме чу? До трийсет дни.

„Истина ли е това? — чудеше се Лолър. — Или сънувам?“

— Обясниха ли защо? Заради гмурците ли е?

— Заради какво друго? — В ниския дрезгав глас на Делагард прозвуча нотка на вина. — Точно както ти казах тази сутрин. Хрилестите винаги знаят какво правим.

— Божичко… Божичко… — Внезапно шокът се смени с гняв. Делагард бе заложил на карта живота на всички на острова и бе изгубил. Хрилестите го бяха предупредили: „Никога вече не прави така, инак ще ви изгоним оттук“. И въпреки това той бе повторил глупавата си постъпка. — Какъв безскрупулен копелдак си, Делагард!

— Не зная как са научили. Взех всички предпазни мерки. Пренесохме ги през нощта, държахме ги под навеса, бяха заключени.

— Но те са узнали.

— Узнаха — призна Делагард. — Те знаят всичко за нас. Знаят ако чукаш жената на някого. Но не ги е еня. Не и за това. Убиеш ли обаче някой гмурец, пощуряват.

— Какво ти казаха при предишния инцидент с гмурците? Когато те предупредиха да не ги използваш за работа, какво точно ти казаха, че ще стане, ако те заловят?

Делагард мълчеше гузно.

— Какво ти казаха? — повтори настойчиво Лолър. Делагард облиза устни.

— Казаха ми, че ще ни изгонят всички от Сорве — промърмори накрая, свел поглед като уловен в беля ученик.

— И въпреки това ти го направи? Въпреки това?

— Кой би им повярвал? Божичко, Лолър, живеем тук от сто и петдесет години! Паднахме от космоса право на шибаните им острови и да не би да ни казаха: „Махайте се, отвратителни двукраки космати чуждоземци?“ Не. Досега не им пукаше.

— Като изключим Шаликомо — възрази Лолър.

— Само че това е било много отдавна. Преди някой от нас да се е родил.

— Хрилестите са избили доста хора на Шаликомо. Невинни хора.

Други хрилести. В друга ситуация.

Делагард стисна юмруци и кокалчетата му изпукаха. Гласът му изтъня. Изглежда, доста бързо се бе отърсил от чувството за вина. Биваше го за тези неща, да възстановява накърненото си самочувствие.

— Шаликомо е изключение — заяви Делагард авторитетно. Хрилестите бяха решили, че на острова, доста малък по размери, има прекалено много хора, и бяха наредили част от тях да си вървят, но хората така и не бяха успели да се споразумеят кой да си тръгне и в края на краищата хрилестите бяха избили толкова от тях, колкото бяха сметнали за нужно. — Това е стара история.

— Било е отдавна, съгласен съм — отвърна Лолър. — Но какво те кара да мислиш, че няма да се повтори?

— Ами това, че оттогава хрилестите не са проявявали враждебно отношение. Може да не ни харесват, но не ни пречат да правим каквото искаме, стига да си стоим в нашата част на острова и да не се размножаваме прекалено. Събираме водорасли, ловим риба на воля, строим къщурки, вършим всякакви неща, които могат да се очакват от чуждоземци — и нито думичка от тях. Кой би повярвал, че ще се ядосат толкова, когато се опитам да обуча неколцина гмурци за водолази, за да извадя от дъното на морето метали, от които ще имаме полза всички? Вярно, изгубихме ги, но…

— Това е последната капка — прекъсна го Лолър. — Онази, от която чашата прелива.

— А? Какви ги плещиш пък сега?

— Стара земна поговорка. Искам да кажа, че каквато и да е причината, историята с гмурците ги е накарала да ни изгонят оттук.

Затвори очи. Представи си как си събира вещите, как се качва на някой кораб за друг остров. Не беше никак лесно.

„Ще трябва да напуснем Сорве. Да напуснем Сорве. Да…“

Едва сега осъзна, че Делагард продължава да говори.

— … Като гръм от ясно небе. Не очаквах подобно нещо. Опряха ме в стената, направо ме забодоха и онзи ми дуднеше в лицето. „Имате трийсет дни да напуснете острова, инак му мислете“. Докторе, представяш ли си какво ми беше? Особено като знаех, че вината за това е моя. Тази сутрин ме обвини, че съм безсъвестен, но не ме познаваш, човече. Мислиш ме за престъпник, обирджия, но какво разбираш ти? Криеш се в къщичката си, пийваш си на спокойствие и се опитваш да съдиш хора, които имат повече енергия и амбиция, отколкото си показвал през целия си живот…

— Млъквай, Делагард!

— Ти каза, че нямам съвест.

— Че имаш ли?

— Нека ти кажа, Лолър, че се чувствам като лайно, задето ви забърках в тази каша. Аз също съм роден тук, ако случайно си забравил. Не е необходимо да ми излизаш със снобските изявления, че си от фамилия на основатели и прочее, не и на мен. Моето семейство е тук от самото начало, също като твоето. Ние, Делагардови, на практика сме построили този остров. А сега да науча, че ме изхвърлят оттук като мърша, не само мен, но и всички останали… — Гласът на Делагард се промени отново. Гневът изчезна, заменен от смирение, почти съжаление. — Искам да знаеш, че поемам цялата отговорност за постъпките си. Това, което смятам да направя, е…

— Чакай малко — спря го Лолър и вдигна ръка да прекъсне тирадата му. — Не чуваш ли някакъв шум?

— Шум? Какъв шум? Къде?

Лолър кимна към вратата. Откъм площада, делящ двете територии на острова, долитаха изплашени възклицания и викове.

Делагард се ослуша и кимна.

— Да, да, и аз го чувам. Какво ли е станало?

Но Лолър вече бе изскочил навън и тичаше към площада.

 

Три обветрени паянтови постройки — бараки, почти коптори — стърчаха на площада, по една на всяка страна. Най-голямата, в подножието на хълма, бе островното училище. На отсамната страна бе малкото кафене на Лиз Никлаус, жената на Делагард. Последната бе общинският център.

Няколко изплашени деца се бяха скупчили пред училището заедно с двама учители. Пред общината неколцина възрастни крачеха напред-назад или се въртяха в кръг. Лиз Никлаус бе излязла от кафенето и се озърташе, облещена и зяпнала. В другия край на площада се бяха изправили двама от капитаните на Делагард — ниският набит Госпо Струвин и мършавият дългокрак Бамбър Кадрел. Стояха в самото начало на рампата, която свързваше площада с крайбрежната улица, и се държаха за перилата, сякаш очакваха някаква гигантска вълна да разлюлее острова. Между тях, запречил площада като паметник, стоеше с наведена глава търговецът на риба Брондо Катцин, втренчил поглед в ранената си ръка, сякаш на нея току-що му се бе отворило трето око.

Нямаше и намек за някакъв инцидент или жертва.

— Какво става? — попита Лолър.

Лиз Никлаус се извърна бавно към него, с плавно движение на цялото си тяло. Беше висока енергична жена с чорлава руса коса и тъмна, почти черна кожа. Делагард съжителстваше с нея от пет или шест години, откакто бе починала жена му, но не бяха женени официално. Хората говореха, че упорствал, за да опази наследството за децата си. Делагард имаше четири големи сина, но те живееха на други острови — по един на остров.

— Бамбър и Госпо тъкмо дойдоха от корабостроителницата — заговори тя с нисък, дрезгав глас. — Казват, че там идвали хрилестите… че казали… казали ни… казали на Нид… — изломоти нещо неразбрано и млъкна. Вместо нея продължи дребничката съсухрена Менди Танаминд, майката на Нимбър:

— Искат да си вървим! Искат да се махнем оттук! — И се изкиска истерично.

— Нищо смешно няма в това — укори я Сандор Талхейм — беше на възрастта на Менди, — поклати ядно глава и долната му челюст се разтрепери.

— И всичко това заради няколко животинки — добави Бамбър Кадрел. — Заради трима умрели гмурци.

Значи новината бе излязла на бял свят. Жалко, помисли си Лолър. Хората на Делагард трябваше да си държат езиците зад зъбите, докато потърсят някакъв начин да оправят бъркотията.

Някой изхлипа. Менди Танаминд се изкиска отново. Брондо Катцин се пробуди от вцепенението си и започна да повтаря с жлъчен глас:

— Проклетите хрилести! Проклетите гадни хрилести!

— Какво е станало? — попита Делагард, тъкмо идваше от ваарга на Лолър.

— Твоите момчета Бамбър и Госпо на своя глава са разпространили вестта — обясни му Лолър. — Всички знаят.

— Какво? Какво?! Тъпаци! Ще ги убия!

— Малко е късничко вече.

На площада прииждаха още хора. Лолър видя Гейб Кинверсон, Съндайра Тейн, отец Куилан, Суейнърови. И други зад тях. Тълпата нарастваше бързо — трийсет, четирийсет, петдесет души — почти всички. Дойдоха пет-шест сестри, плътно скупчени, стегната малка женска фаланга. Дойде Даг Тарп. Маря и Грен Хейн. Джоск Янез, седемнайсетгодишният ученик на Лолър, който един ден щеше да стане новият доктор на острова. Картографът Оньос Фелк. Натим Гаркид, който, изглежда, току-що се бе измъкнал от застланото си с водорасли легло, защото панталоните му бяха мокри. Новината вече бе обиколила цялото население на острова.

На лицата на всички се четеше шок, уплаха, объркване. „Истина ли е? — питаха се хората. — Възможно ли е?“

Делагард вдигна ръце и извика:

— Чуйте всички, няма причини за безпокойство! Съвсем скоро ще оправим нещата!

Гейб Кинверсон застана пред Делагард. Изглеждаше два пъти по-висок от корабовладелеца, истинска планина, с квадратна брадичка, огромни плещи и хладни морскозелени очи. Позата му излъчваше стаена заплаха.

— Какво, гонят ли ни? Наистина ли казаха да си вървим?

Делагард кимна.

— Дават ни срок трийсет дни. Бяха пределно ясни. Не им пука къде ще идем, но не можем да останем тук. Но аз ще оправя тази работа. Можете да разчитате на мен.

— Ако питаш мен, май вече всичко си оправил — тросна се Кинверсон. Делагард отстъпи назад и го погледна, сякаш очакваше Гейб да се нахвърли върху него с юмруци. Но рибарят изглеждаше по-скоро объркан, отколкото ядосан. — Трийсет дни — повтори той по-скоро на себе си. — Ама че работа. — След което се обърна, почеса се по главата и бавно се отдалечи.

„Може пък наистина да не му пука“, помисли си Лолър. Кинверсон прекарваше по-голямата част от живота си в открито море, сам със себе си, прехранваше се с улов на рибата, която не навлизаше в залива. Никога не бе вземал активно участие в обществения живот на острова, носеше се през него, както островите на Хидрос се рееха из океана — сдържан, независим, разчитащ изцяло на себе си, следващ някакъв свой, личен курс.

Но други бяха много по-възбудени. Ейлиана, ниската златокоса жена на Брондо Катцин, плачеше на глас. Отец Куилан се мъчеше да я успокои, но изглежда, той самият също бе притеснен. Суейнърови разговаряха приглушено помежду си. Няколко млади жени се опитваха да обяснят какво става на малките си дечица. Лиз Никлаус бе извадила делва с бренди от морско грозде от кафенето и тя преминаваше бързо от човек на човек, надигана от треперещи ръце.

Лолър се наведе към Делагард.

— И как по-точно смяташ да се справиш с това? Имаш ли някакъв план?

— Имам — отвърна Делагард и изведнъж се изпълни с трескава енергия. — Казах ти, че поемам цялата отговорност, и говоря съвсем сериозно. Ако трябва, ще допълзя при хрилестите на колене, ще им ближа задните плавници и ще поискам прошка. Те ще омекнат, рано или късно. Не може да упорстват с този ултиматум — това е абсурдно.

— Възхищавам се на оптимизма ти.

Делагард продължаваше, сякаш не го бе чул:

— И ако откажат да отстъпят, смятам сам да отида в изгнание. Ще им кажа, че не е необходимо да наказват всички. Само мен. Аз съм виновният. Ще се преселя на Велмис или Салимил, където ми кажат, и никога повече няма да видите грозното ми лице на Сорве. Ще стане, докторе. Те са разумни същества. Сигурно си дават сметка, че няма никакъв смисъл да изхвърлят оттук една нещастна старица като Менди, която е прекарала целия си живот на този остров. Аз съм негодникът, престъпникът, заради когото умряха онези гмурци, и аз ще си ида, макар да се съмнявам, че ще се стигне дори до това.

— Може и да си прав. А може би не.

— Ще пълзя пред тях, ако трябва.

— А после ще върнеш тук някой от синовете си, за да управлява корабостроителницата, нали?

Делагард го погледна учудено.

— Че какво лошо има в това?

— Ами например, да си помислят, че един Делагард не е по-добър от друг. И че не си бил докрай искрен в разкаянието си.

— Какво искаш да кажеш — че жертвата ми няма да е достатъчна за тях, така ли?

— Точно това казвам. Може да поискат от теб много повече.

— Като например?

— Какво ще направиш, ако ти кажат, че ти и семейството ти трябва да напуснете завинаги остров Сорве и никога повече да не се завръщате — и че корабостроителницата ви ще бъде разрушена?

Делагард изцъкли очи.

— Не! Не могат да поискат това от мен!

— Вече го направиха. И повече дори.

— Но ако си тръгна… ако напусна, а синът ми обещае никога да не докосва гмурец…

Лолър му обърна гръб.

За него първият шок вече бе отминал. Мисълта за напускането на острова бе изпълнила мислите му, беше се пропила в плътта и костите му. Приемаше я всъщност спокойно. Дори се изненада от това. За един кратък миг спокойният живот, който бе градил на този остров, му бе отнет безкомпромисно и завинаги.

Спомни си деня, в който бе ходил на Тибейри. Безпокойството, което изпита, когато се озова сред непознати хора, за които не знаеше съвсем нищичко, дори как се казват, кратката разходка по пътеката, за която нямаше представа къде води. И радостта да се прибере у дома след няколко часа.

А сега трябваше да се премести другаде, където да прекара остатъка от живота си, да живее сред също такива непознати. Трябваше да забрави, че е доктор Лолър от остров Сорве, и да се превърне в друг човек, в новодомец, натрапник от далечен остров, опитващ се да си намери място в нова и непозната среда, където нямаше място. Щеше да е ужасно трудно да привикне. И въпреки това след първите няколко минути на душевно объркване го бе завладяло спокойствие, покорно примирение, сякаш изпитваше безразличие към факта на прогонването също като Гейб Кинверсон или Гаркид. Странна работа. „Може би идеята още не е стигнала до съзнанието ми“, рече си.

До него застана Съндайра Тейн. Беше зачервена и на челото й бяха избили едри капки пот. И колкото и да бе странно — изглеждаше почти доволна.

— Казах ти, че ни се сърдят за нещо, видя ли? Нали? Оказа се, че съм права.

— Да — потвърди Лолър. Тя го погледна за миг.

— Наистина ще трябва да се махнем оттук. Няма капчица съмнение. — Очите й засияха. Изглежда, всичко това я радваше по някакъв странен, необясним начин. Лолър си спомни, че този остров й е шестият, а беше едва на трийсет и една. „Свикнала е да се мести — рече си. — И дори й харесва“.

— Защо си толкова сигурна?

— Защото Обитателите никога не отстъпват от решенията си. Когато кажат нещо, държат да бъде изпълнено. А убийството на гмурци, изглежда, е доста по-сериозно престъпление за тях, отколкото изтребването на месеста риба в залива. Обитателите нямат нищо против да се прехранваме с фауната в лагуната. Те самите ядат месеста риба. Но гмурците са нещо друго. Обитателите ги покровителстват.

— Така е — съгласи се Лолър.

Тя го погледна право в очите. Беше висока почти колкото него.

— Доста дълго време си живял тук, нали, Лолър?

— Целия си живот.

— О! Съжалявам. Няма да ти е никак лесно.

— Ще се справя. И на другите острови се търсят доктори. Дори полуизучени като мен. — Той се засмя. — Ей, какво стана с кашлицата ти?

— Нито един пристъп, откакто ми даде онова лекарство.

— Така и смятах, че ще стане.

Делагард дойде и без да се извини, че прекъсва разговора им, попита:

— Докторе, ще дойдеш ли при хрилестите?

— За какво?

— Познават те добре. Уважават те — заради баща ти. Смятат те за сериозен и почтен човек. Ако им обещая да напусна острова, можеш да гарантираш за мен, искам да кажа, че ще си тръгна и никога няма да се върна.

— Ще ти повярват и без моята помощ. Просто защото не очакват, че някое разумно същество може да лъже. Но това пак няма да промени нищо.

— Въпреки това, Лолър, искам да дойдеш с мен.

— Ще е само загуба на време. По-добре да се заемем с плана за евакуация.

— Дай поне да опитаме. Не можем да сме сигурни, докато не го направим.

— Още сега ли?

— По тъмно — отвърна Делагард. — Сега и без това не искат да ни виждат. А и нали празнуват пускането на новата електростанция. Ако не знаеш, стана преди два часа. Прокараха кабел от крайбрежната до техния край на острова.

— Радвам се за тях.

— Ще те чакам по залез-слънце при морската стена, разбрано? А след това ще идем да си поговорим с тях. Ще го направим ли, докторе?

Следобеда Лолър остана във ваарга си, опитваше се да си представи какво ще е да напусне острова завинаги. За щастие нямаше нови пациенти. Делагард, верен на сутрешното си обещание, му прати няколко манерки бренди и Лолър пийна малко, после още, без да почувства какъвто и да било ефект. Поколеба се дали да не си капне още малко от тинктурата, но точно в този момент идеята не му се стори добра. Все още го владееше онова странно спокойствие и ако имаше нещо, което да обезпокои крехкото му душевно равновесие, то бе назряващата тежест на депресията, за която розовите капки едва ли щяха да се окажат полезни.

„Напускам острова. Ще трябва да живея другаде, на остров, който не познавам, сред хора, чиито имена и минало са абсолютна загадка за мен“.

Опитваше се да си внуши, че всичко е наред, че само след няколко месеца ще се чувства като у дома си на Тибейри, Велмис или Кагерам, на който и да е остров, също както на Сорве. Знаеше, че не е истина, но въпреки това си го повтаряше.

Смирението, изглежда, вършеше работа. Приемането на неизбежното, дори безразличието. Проблемът бе, че не можеше да остане вечно в това състояние. От време на време съзнанието му се раздираше от болезнените светкавици на прояснението, от мисълта за непоносимата загуба, от набиращ сила страх.

Когато се стъмни, Лолър излезе от ваарга и слезе при вълнолома.

Бяха изгрели две луни и небето бе озарено в сребристото сияние на Слънчев изгрев. Мъждиви отражения трепкаха по гладката повърхност на залива, дълги пурпурни и златисти ивици, които бързо избледняваха под сивкавото покривало на настъпващата нощ. Тъмните силуети на загадъчни морски обитатели се плъзгаха из плитчините. Картина, в която се съдържаше неописуем покой — заливът по залез-слънце, умиротворен и красив.

Но изведнъж мисълта за предстоящото пътуване се пробуди в ума му и Лолър вдигна поглед над залива, зад който се простираше безбрежният враждебно настроен океан. Колко дълго щеше да се наложи да плават, преди да намерят остров, готов да ги приеме? Една седмица? Две? Месец? Никога не бе излизал в открито море, дори за един ден. Даже прехвърлянето на Тибейри бе станало с малка лодка, кратко пътуване непосредствено отвъд плитчините на лагуната.

Осъзна, че се страхува от океана. Възприемаше го като огромна зейнала уста, която в далечното минало е погълнала Хидрос в титанична конвулсия и е оставила само нищожните острови, създадени от хрилестите. Щеше да погълне и него дори само да се опита да го прекоси.

Ядоса се и се помъчи да си внуши, че това е глупаво, че хора като Гейб Кинверсон излизат в открито море всеки ден, че Нид Делагард е пътувал стотици пъти между островите, че Съндайра Тейн е дошла на Сорве от един остров в Лазурно море, толкова отдалечен, че Лолър дори не бе чувал за него. След седмица или две щеше да се качи на някой от корабите на Делагард и той щеше да го откара на острова, който щеше да стане неговият нов дом.

И въпреки това — тъмната бездна, необятната мощ на обхващащия цяла една планета океан…

— Лолър? — повика го някой. Той се обърна. За втори път през този ден Нид Делагард излезе от сенките зад него.

— Хайде — рече корабовладелецът. — Става късно. Да вървим да говорим с хрилестите.