Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of the Waters, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

5

Малко по-надолу, отвъд извивката на брега, електростанцията на хрилестите бе озарена от светлини. Други светлини, десетки, може би стотици, можеха да се видят по улиците на града на хрилестите. Неочакваната катастрофа от прогонването бе засенчила напълно другото историческо събитие — пускането на първата турбинна електроцентрала на остров Сорве.

Светлината, извираща от новата електроцентрала, бе студена, зеленикава, сякаш подигравателна. Хрилестите разполагаха с известна технология, която можеше да се сравни с техническия напредък на Земята от времето на осемнайсети, най-много началото на деветнайсети век, и дори бяха изобретили електрическа крушка — използваха нишки, извлечени от един широко разпространен морски бамбук. Крушките бяха скъпи и изключително трудни за производство и доскоро се захранваха от голямата галванична батерия — примитивно и несигурно съоръжение, осигуряващо електричеството на целия остров в моментите, когато не беше повредено. Но сега — след колко години труд? пет? десет? — крушките на острова светеха с постоянна светлина от този нов и неизчерпаем източник, енергия от морето, топла вода от повърхността, превърната в пара, която да задвижва турбините на генератора — електричество, пораждано в генератора, за да достигне до всяка лампа на остров Сорве.

Хрилестите бяха разрешили на хората да ползват част от новата електроенергия срещу работа — Суейнърови щяха да им изработват електрически крушки, Дан Хендърс — изплитането на кабела и прочее. Лолър бе участвал в тези преговори заедно с Делагард, Нико Талхейм и още неколцина. Една малка по беда в междувидовото сътрудничество, извоювана през последните години. Беше им отнела шест месеца мудни, мъчителни преговори.

Лолър си спомни, че тъкмо тази сутрин се бе надявал да подхване нови преговори, при това съвсем самостоятелно. Струваше му се, че е било преди милион години. А ето, че сега двамата с Делагард възнамеряваха да молят поне да ги оставят на острова.

— Отиваме право при къщурката на големите — зашепна Делагард. — Подобни въпроси най-добре да се обсъждат с началството.

Лолър сви рамене.

— Както кажеш.

Заобиколиха електростанцията и навлязоха в територията на хрилестите, като продължаваха да следват извивката на брега. Тук островът се разширяваше с бързи темпове, издигаше се от крайбрежното ниво зад стената до широко овално плато, на което бе разположено селцето на хрилестите. В далечния край на платото имаше стръмен скат, с който завършваше внезапно тази плетена от стебла на морски растения неголяма планина.

Селото на хрилестите имаше формата на неправилен кръг, като най-важните постройки бяха разположени в центъра, а останалите се нижеха на неравни интервали по периферията. Основната разлика между вътрешните и външните сгради, изглежда, се криеше в здравината и издръжливостта им — тези в централната част, които имаха церемониално предназначение, бяха изградени от същите клони на морски растения, от които и самият остров, докато останалите, в които живееха хрилестите, бяха само временни колиби от сплетени водорасли, листа и скеле от морски бамбук. Издаваха неприятен мирис на гниеща дървесина под палещите лъчи на слънцето и когато водораслите достигаха определено ниво на изсъхване, хрилестите ги махаха и ги сменяха с нови. За този процес се грижеше една специална порода, или каста хрилести, които непрестанно се занимаваха да смъкват изсъхналите водорасли и да ги заменят със свежи.

Вървенето до другия край на територията на хрилестите отне доста време. Когато Лолър и Делагард най-сетне навлязоха във вътрешния кръг на селцето, Слънчев изгрев бе залязъл и в небето ярко сияеше Хидроският кръст.

— Ето ги — рече Делагард. — Остави на мен да говоря. Ако видиш, че се дразнят от мен, ти поеми разговора. Нямам нищо против да им призная какво говедо съм. Ще им кажа каквото пожелаят, само да свърши работа.

— Наистина ли смяташ, че ще свърши?

— Шшшт. Сега не е моментът да чувам подобни приказки.

Неколцина хрилести — самци, както предполагаше Лолър — се приближаваха към тях от центъра на селцето. На десетина метра спряха и се подредиха в редица.

Делагард вдигна ръце в жест, който означаваше „Идваме с мир“. Това беше и универсалният поздрав между хрилести и хора. Нито един разговор не започваше без него.

Хрилестите трябваше да отговорят с нещо като предсмъртно хриптене, чийто смисъл обаче беше „Приемаме ви като миролюбиви гости и очакваме вашите слова“. Но не последва нищо такова. Те просто стояха и ги гледаха.

— Имам лошо предчувствие за тази работа, а ти? — попита тихо Лолър.

— Почакай малко.

Делагард повтори миролюбивия жест. После продължи да размахва ръце и заговори:

— Ние сме ваши приятели и изразяваме дълбокото си уважение.

Един от хрилестите издаде звук, който прозвуча като пръдня.

Малките им блестящи жълти очички, събрани в средата на лицето, изучаваха двамата човеци с ледено безразличие.

— Дай да опитам аз — каза Лолър.

И пристъпи напред. Вятърът духаше откъм хрилестите и го блъсна с тяхната тежка влажна миризма на мускус, примесена с нетърпимото зловоние на разлагащи се водорасли, извиращо от порутените им къщурки.

Той направи жеста за „ние идваме в мир“. След кратка пауза продължи с „искаме да се срещнем с някой, който управлява“.

Един от хрилестите отново издаде пръдливия звук. Лолър се зачуди дали не е същият, който рано тази сутрин се бе държал така агресивно на пътеката към електростанцията.

Делагард се намеси с „моля за прошка за неканеното ни посещение“. Мълчание: хладни, безразлични очи, които продължаваха да ги наблюдават.

Лолър опита с „как бихме могли да изкупим вината си?“ Не получи отговор.

— Негодници такива — прошепна Делагард. — Ще ми се да пронижа с копие дебелите им търбуси.

— Те го знаят — отвърна Лолър. — Тъкмо затова не желаят да разговарят с теб.

— Ще си вървя тогава. Опитай ти да поговориш.

— Щом смяташ, че има смисъл.

— Ти си чист пред тях, човече. Припомни им кой си. Кой беше баща ти и какво направи за тях.

— Други предложения? — попита Лолър.

— Виж, просто се опитвам да ти помогна. Но както и да е, опитай каквото ти хрумне. Ще те чакам в корабостроителницата. Отбий се на връщане да ми кажеш как е минало.

Делагард се обърна и потъна в тъмнината.

 

Лолър се приближи още няколко крачки към шестимата хрилести и започна отново с встъпителните жестове. След това се представи: Валбен Лолър, син на Върнат Лолър — доктора. Великият лечител, когото със сигурност си спомнят, човекът, спасил техните деца при епидемията от перковиден метил.

Във всичко това се криеше някаква тъжна ирония — тъкмо по този начин бе възнамерявал да започне речта, която бе обмислял през нощта. Ето, че най-сетне имаше тази възможност. Само че при съвсем различни обстоятелства.

Те го гледаха, без да отговорят.

Той продължи:

„Подканихте ни да напуснем острова. Истина ли е това?“

Хрилестият отляво отвърна с лаконичен утвърдителен звук.

„Това ни натъжава дълбоко. Има ли някакъв начин да бъде оттеглено предложението?“

Никакъв, избумтя хрилестият отдясно.

Лолър ги загледа безпомощно. Вятърът се усили, блъсна го отново в лицето с тежката им миризма и той усети, че му се гади. Винаги бе гледал на хрилестите с известна боязън, дори с умерено отвращение. Знаеше, че трябва да ги приема такива, каквито са, още един щрих в света, в който живееше, като океана и небето. Но колкото и добре да ги познаваше, те си оставаха същества от друга раса. Чудовища от звездите. Извънземни — различни от хората, без каквато и да било родствена връзка. „Защо е така? — запита се той. — Та аз съм се родил на този свят, също като тях“.

Без да отстъпва нито крачка, той продължи:

„Смъртта на гмурците бе само нещастен инцидент. Постъпката ни не е преднамерена.“

Ръмжене. Хриптене. Съскане. Което означаваше: „Не ни интересува защо се е случило, само — че се е случило“.

Зад шестимата хрилести премигваха зелени светлини, озаряващи странни постройки или съоръжения — машини? статуи? идоли? — които изпълваха откритото пространство в центъра на селцето. Причудливи форми от метал, извличан с безкрайно търпение от тъканите на дребни морски обитатели, за да бъде използван за нещо, наподобяващо лишена от смисъл скулптурна група от ръждясали неравни късове.

„Делагард обеща никога повече да не използва гмурците“ — продължаваше Лолър, отчаяно търсеше възможност за диалог.

Ръмжене. Хриптене. Безразличие.

„Няма ли да ни подскажете как да възстановим добросъседските ни взаимоотношения? Съжаляваме за случилото се. Ужасно много съжаляваме“.

Никакъв отговор. Хладни жълти очи, нетрепващи, надменни…

„Това е безумие — помисли Лолър. — Все едно да споря с вятъра“.

— По дяволите, става дума за нашият дом! — провикна се той и придружи думите си със съответните жестове. — Та ние сме се родили тук!

Три клокочещи звука, на по-нисък регистър.

— Да си намерим друг дом? — попита Лолър. — Но ние обичаме това място! Аз съм се родил тук. Никога досега не сме ви сторили зло, никой от нас. Моят баща… познавате баща ми, той ви помогна, когато…

Отново пърдящият звук.

„Означава точно това, което изглежда“ — помисли Лолър.

Безсмислено бе да продължава. Вече му беше ясно. Те губеха търпение. Скоро щяха да започнат да ръмжат, да сумтят, да се ядосват. А след това можеше да се случи какво ли не.

Един от хрилестите внезапно махна с плавник: даваше му да разбере, че разговорът е приключен. Жестът беше недвусмислен.

Лолър отговори със знак на разочарование. Продължи с тъга, отчаяние, мъка.

Този път се намеси друг хрилест — кратка, мимолетна фраза, която може би дори изразяваше съчувствие. Или в него говореше надеждата? Лолър не знаеше със сигурност. И тогава, за негова изненада, съществото напусна редицата и се приближи към него с неочаквана скорост, протегнало своите ръце-плавници. Лолър бе твърде изплашен, за да помръдне. Какво означаваше това? Хрилестият се извисяваше над него като стена. „Ето, започва се — помисли си той, — сега ще ме нападнат, ядосах ги и това ще е краят“. Стоеше като вкопан. Някакъв истеричен зов за самосъхранение ечеше в душата му, но Лолър просто нямаше сили да побегне. Хрилестият го улови за ръката, дръпна го към себе си и го притисна с плавниците си в странно подобие на прегръдка. Лолър усещаше как яките заострени ръбове на перките се впиват в плътта му с необяснима, загадъчна нежност. Припомни си следите, които Делагард му бе показал по ръката си.

„Е, добре. Да правят каквото щат. Не давам пукната пара“.

Никога досега не се бе приближавал толкова до хрилест. Главата му бе притисната в огромните гърди. Той чуваше туптенето на сърцето на чуждоземеца — не познатото човешко „туп-туп“, а по-скоро „дум-дум-дум-дум-дум“. Загадъчният мозък на хрилестия бе само на сантиметри от бузата му. Тежка миризма изпълваше ноздрите и гърдите на Лолър. Виеше му се свят и му се гадеше, но колкото и да бе странно, не изпитваше никаква уплаха. В жеста на хрилестия имаше нещо силно и успокояващо, което не оставяше място за страх. Близостта на чуждоземния разпалваше някаква искра в ума му. Усещане за сила, каквато се спотайва в зимната буря, в самата Вълна, извираше право от корените на душата му. Езикът му пареше от силния тръпчив вкус на водорасли. Соленото море бушуваше в жилите му.

Хрилестият го задържа още малко, сякаш се опитваше да му внуши нещо — нещо, което не можеше да се изрази с думи. Прегръдката не беше нито приятелска, нито враждебна. Жест, който надхвърляше възможностите на Лолър да разбере какво се случва. Яки мощни перки, които обаче го държаха внимателно, за да не му причинят вреда. Лолър се чувстваше като малко дете в обятията на някаква грозна непозната мащеха. Или като кукла, притисната към гърдите на огромно чудовище.

После хрилестият го пусна, тласна го назад с леко движение и се върна при своите. Лолър остана на място, втрещен и разтреперан. Без да го поглеждат, хрилестите тромаво се обърнаха и бавно се отдалечиха към центъра на селцето. Още дълго Лолър стърча неподвижно, загледан след тях, без да разбира смисъла на случилото се. Миризмата на чуждоземеца бе полепнала по дрехите му. Струваше му се, че ще го придружава вечно.

„Навярно така ми казаха сбогом“, помисли си.

Да, точно така. Нежна прегръдка за сбогом. Или не чак толкова нежна, само целувка, но все същото. Всъщност какво значение? Беше си жест на раздяла и край.

 

Лолър тръгна назад по брега, покрай електростанцията, надолу към корабостроителницата и към малката разнебитена къщурка, в която живееше Делагард. Търговецът не понасяше вааргите, а и предпочиташе да е близо до корабите си.

Беше сам, без компания, ако не се броеше брендито от морско грозде и блещукащата светлина на загасващия огън. Стаята бе тясна, претрупана с рибарски такъми, куки, въжета, мрежи, гребла, котви, сушени рибешки кожи, каси с бренди. Приличаше на склад, а не на жилище. И това бе къщата на най-богатия човек на острова.

Делагард го подуши.

— Миришеш на хрилест. Какво направи, да не си им дал да те чукат?

— Позна. Трябваше сам да опиташ. Можеше да научиш някои номера.

— Много смешно. Но наистина вониш като хрилест. Грубо ли се държаха с теб?

— Един от тях се допря до мен, преди да си тръгнат. Мисля, че стана случайно.

Делагард сви с безразличие рамене.

— Както и да е. Постигна ли нещо?

— Не. Да не би наистина да си се надявал?

— Човек винаги се надява. Песимист като тебе може да не мисли така, но винаги има място за надежда. Разполагаме с цял месец да ги накараме да размислят. Искаш ли бренди, докторе?

Всъщност вече му наливаше. Лолър взе чашата и отпи.

— Нид, време е да спрем с глупостите. Зарежи тези твои фантазии, че ще ги накараш да променят решението си.

Делагард бавно вдигна глава. На бледата трепкаща светлина на огъня лицето му изглеждаше по-масивно, отколкото беше, сенките озаряваха гънките на шията му и превръщаха потъмнялата кожа на бузите му в увиснали торбички. Очите му бяха малки, блещукащи, уморени.

— Така ли смяташ?

— Без капчица съмнение. Те наистина са решили да се отърват от нас. Нищо няма да ги накара да се откажат.

— Те ли ти го казаха?

— Не беше необходимо. Живея на този остров достатъчно дълго, за да зная, че когато решат нещо, то ще стане. Ти също.

— Вярно. — Делагард въздъхна замислено. — Прав си.

— Време е да приемем реалността такава, каквато е. Няма никакъв шанс да върнем предишното положение. Така ли е, Делагард, кажи ми искрено? За Бога, има ли някаква надежда?

— Мисля, че няма.

— Тогава защо не престанеш да се преструваш, че има? Трябва ли да ти припомням какво са направили на Шаликомо, когато хората отказали да изпълнят нареждането им?

— Онова е било на Шаликомо, много отдавна. А сега сме на Сорве.

— Но хрилестите са си хрилести. Или искаш още едно Шаликомо — тук?

— Знаеш отговора на този въпрос, докторе.

— Знам го. Но и ти знаеше от самото начало, че няма никаква надежда да ги накараш да се отметнат от решението си. Обаче не можеше да не опиташ, нали? Само за да покажеш на всички колко си загрижен заради кашата, която забърка сам.

— Смяташ, че искам да ви заблудя, така ли?

— Точно така.

— Е, не си прав. Имаш ли представа как се чувствам след това, което причиних на всички ни? Чувствам се като отрепка, Лолър. Ти за какъв ме смяташ? За някакво кръвожадно животно? Мислиш си, че просто ще повдигна рамене: съжалявам, хора, имах някои добри идеи относно гмурците, но не се получи и сега ще трябва да се махнем оттук, прощавайте за причинените неприятности и всичко хубаво. Докторе, Сорве е мой роден дом. Длъжен бях да покажа на всички, че поне ще се опитам да поправя стореното.

— Хубаво де. Опита. И двамата опитахме. И не стигнахме доникъде, както и следваше да се очаква. А сега какво смяташ да правиш?

— Какво очакваш от мен?

— Казах ти вече. Край на празните приказки, че ще им целуваш плавниците и ще ги молиш за прошка. Време е да се замислим как ще си тръгнем оттук и къде да идем. Делагард, заеми се с плановете за евакуация. Ти ни причини това. И ти трябва да го поправиш.

— В интерес на истината — заговори с многозначителен глас Делагард, — вече работя по този въпрос. Тази нощ, докато ти преговаряше с хрилестите, пратих вест на три от корабите ми, които плават в околността, да променят курса си и да се отправят насам, за да ни натоварят.

— Натоварят закъде?

— Дай да ти сипя още малко. — Делагард напълни чашата на Лолър, без да чака потвърждение. — Искам да ти покажа нещо.

Отвори един шкаф и извади морска карта. Всъщност картата представляваше ламиниран пластмасов глобус с диаметър петнайсетина сантиметра, изработен от десетина разноцветни парчета, слепени и напаснати с невероятно умение. От вътрешността се долавяше слабото потракване на часовников механизъм. Лолър се наведе към глобуса. Морските карти бяха редки и ценни неща. Никога не бе имал възможността да огледа някоя такова близо.

— Изработена е от Димас, бащата на Оньос Фелк, преди петдесет години — обясни Делагард. — Дядо ми я купил от него, когато старият Фелк решил да се захване с корабна търговия и му потрябвали пари, за да построи кораби. Спомняш ли си флота на Фелк? Три кораба. Вълната ги погълна. Невероятна история — да платиш за корабите си с морска карта и после да ги изгубиш. Особено когато това е най-добрата карта, правена някога. Оньос би дал лявата си топка за нея, но защо да му я продавам? Позволявам му от време на време да я ползва.

Кръгли виолетови мъниста, големи колкото нокът на палец, пълзяха бавно нагоре-надолу по картата — бяха трийсет-четирийсет, може би дори повече, задвижвани от механизма вътре. Повечето следваха права линия, в посока към единия или другия полюс, но от време на време някое поемаше перпендикулярно на останалите, както се случва някой остров да заплава на изток или на запад, без да се откъсва от основното си движение към полюса. Лолър разглеждаше с почуда това творение на човешката изобретателност.

— Можеш ли да разчиташ картата? — попита Делагард. — Топчетата са островите. Това е Родното море. А този остров тук е Сорве.

Малка виолетова пъпка, която се отдалечаваше нагоре от екватора сред тъмнозеленото петно, в което плаваше — незначителна точица, мъничко мърдащо петънце. „Толкова дребно и толкова скъпо“, помисли Лолър.

— Целият свят е изобразен тук, поне както го разбираме. Това са обитаемите острови — виолетовите са заселени от хора. Това тук е Черно море, това е Червено, а ето там е Жълто.

— А къде е Лазурно море? — попита Лолър.

Делагард го погледна изненадано.

— По-нагоре, в другото полукълбо. Защо точно Лазурно море, докторе?

— А, нищо особено. Просто някой го спомена наскоро.

— Доста път е дотук от Лазурно море. Никога не съм бил там. — Делагард обърна глобуса, за да покаже на Лолър обратната страна. — Ето го Пусто море. Това голямото тъмното тук е Лицето над водата. Спомняш ли си страхотните истории, които Джоли ни разправяше за Лицето?

— Дъртият му лъжец. Нали не си повярвал на приказките му?

Делагард му намигна.

— Биваше си я историята обаче, нали?

Лолър кимна и за миг се унесе в спомени с над трийсетгодишна давност. Пред погледа му изникна обветреното лице на стария моряк с неговата любима приказка за самотното прекосяване на Пусто море и за мистериозната, почти фантастична среща с Лицето — остров толкова голям, че можеш да разположиш върху него всички останали острови от този свят, гигантско и страховито образувание на хоризонта, издигащо се като черна стена от океана в един далечен и притихнал ъгъл на света. На морската карта Лицето бе само едно неподвижно петно с размер на човешка длан, неравна тъмна сянка върху пустеещата оттатъшна полусфера, съвсем ниско, почти на самия южен полюс.

Той завъртя глобуса обратно и се загледа в бавно пълзящите по него острови.

Зачуди се как подобен механизъм, изработен преди много време, е в състояние да предсказва текущото местоположение на островите. Със сигурност те се отклоняваха от първоначалния си курс под влияние на различни промени в климатичните условия. А може би създателят на картата бе взел всичко това предвид, бе използвал научни познания, граничещи с вълшебство и наследени, пренесени тук от големия свят на невероятни постижения в галактиката отвъд? Животът на Хидрос бе толкова примитивен, че Лолър се учудваше всеки път, когато се сблъскваше с какъвто и да било действащ механизъм, но знаеше, че въпросът съвсем не стои така на други светове, където има суша и изобилие от метали, както и възможност да се придвижваш от една планета на друга. Техническите вълшебства от Земята, от старата изгубена Майчица Земя, бяха стигнали до тези други светове. Но нямаше и следа от тях на Хидрос.

— Как смяташ, дали картата е точна? — попита той след кратко мълчание. — Като се има предвид, че е поне на петдесет години.

— Да сме научили нещо ново за Хидрос през тези петдесет години? Това е най-добрата морска карта, която съм виждал. Старият Фелк имаше златни ръце и събираше информация от всички, които плаваха из моретата. Сверяваше данните с наблюденията от космоса, от Слънчев изгрев. Така че, ако питаш мен, картата е съвсем точна. Невероятно точна.

Лолър не сваляше хипнотизиран поглед от островчетата. Може би картата наистина пресъздаваше вярно информацията, а може би не — нямаше как да узнаят това. Никога не бе разбирал как някой, излязъл в открито море, успява да намери обратния път до дома, камо ли да достигне някой далечен остров, като се имаше предвид, че както корабът, така и островът се местеха непрестанно. Трябваше да поразпита Гейб Кинверсон.

— Хубаво де. Какъв ти е планът?

Делагард посочи Сорве на картата.

— Виждаш ли този остров на югозапад от нас, който в момента се приближава? Това е Велмис. Дрейфува на север и на изток, движи се по-бързо от нас и до един месец ще е сравнително близо. По това време ще е само на десетина дни път от Сорве и ще можем лесно да го достигнем. Ще пратя съобщение на един от синовете, който е на острова, за да попита дали са съгласни да приемат седемдесет и осем заселници.

— А ако откажат? Велмис е доста малък остров.

— Имаме и други възможности. Ето например Салимил, който се приближава от другата страна. Ще е само на две и половина седмици път, когато дойде време да напуснем острова.

Лолър се опита да си представи какво е да се люшкаш две седмици и половина през морето. Под изгарящото око на слънцето, постоянния напор на соления вятър, да крачиш напред-назад по тясната палуба, заобиколен само от безбрежен океан.

Посегна към брендито и си наля.

— Ако Салимил ни откаже — продължи Делагард, — ще опитаме с Кагерам, Шактан, дори Грайвард. Имам роднини на Грайвард. Мисля, че ще мога да уредя нещо. Това ще е осемседмично плаване.

Осем седмици? Това вече нямаше как дори да си представи.

Лолър преглътна мъчително, преди да заговори:

— Никой няма да пожелае да приеме седемдесет и осем души — при това само с трийсетдневно предизвестие. Нито Велмис, нито Салимил — никой.

— В такъв случай ще трябва да се разделим — малко тук, повече там.

— Не! — почти извика Лолър.

— Не?

— Не желая. Искам колонията да се запази.

— Ами ако няма друг начин?

— Ще трябва да открием начин. Не можем да разхвърлим из океана хора, които са прекарали целия си живот заедно. Нид, ние сме едно семейство.

— Така ли? Знаеш ли, аз не го виждам по този начин.

— Опитай се да го видиш.

— Добре де — махна с ръка Делагард и смръщи вежди. — В краен случай може да се изтърсим на някой остров, на който няма хора, и да поискаме от хрилестите там да ни позволят да се настаним. И преди се е случвало.

— Тамошните хрилести ще знаят, че сме били изгонени от тукашните. И защо.

— Може би това няма да е от значение. Докторе, познаваш ги не по-зле от мен. Мнозина от тях са толерантни към нас. За тях ние сме само още един знак за безкрайността на вселената и многообразието на света, дребен предмет, изхвърлен на техния бряг от необятното море на космоса. Те си дават сметка, че е безсмислено да се търсят каквито и да било обяснения за загадъчността на вселената. Което вероятно е главната причина да ни посрещнат с небрежно повдигане на раменете още първия път, когато сме се появили тук.

— Сигурно така разсъждават по-мъдрите от тях. Останалите се отнасят към нас с отвращение и не биха си мръднали пръста, за да ни помогнат. Защо си мислиш, че хрилестите от някой друг остров биха ни приели, след като тукашните са ни изгонили като убийци?

— Спокойно, всичко ще се нареди — изръмжа Делагард, без да реагира на последното обвинение, вдигна чашата си и се загледа в нея. — Ще идем на Велмис. Или на Салимил, на Грайвард, ако се наложи, или на някое съвсем ново място. И ще останем заедно, за да започнем нов живот. Аз ще се погрижа за това. Разчитай на мен, докторе.

— Имаш ли достатъчно кораби, за да ни натовариш?

— Имам шест. По тринайсет души на кораб, дори няма да ни е тясно. Престани да се тревожиш, докторе. Пийни още едно.

— Вече пих достатъчно.

— Нещо против аз да продължа?

— Твоя воля.

Делагард се разсмя. Очевидно вече беше преминал мярката. Погали глобуса, сякаш е женска гръд, вдигна го и го прибра внимателно в шкафа. Бутилката бе почти празна. Делагард извади нова и си наля юнашка доза. Олюля се, подпря се и се изкикоти.

— Докторе, в едно нещо искам да си сигурен — заговори, като заваляше думите. — Задника ще си скъсам, но ще ви намеря нов остров, където да се настаните. Вярваш ли ми, Лолър?

— Разбира се, че ти вярвам.

— Ще ми простиш ли, от все сърце, заради онова, което сторих на гмурците?

— Разбира се. Разбира се.

— Ти си лъжец. Мразиш ме и в червата.

— Стига вече, Нид. Каквото станало — станало. Ще трябва да свикнем с това.

— Думи на истински философ. Налей си де.

— Добре.

— И налей и на добрия стар Нид Делагард. Защо не? Тост за добрия стар Делагард. В твоя чест, Нид.

О, благодаря ти. Много ти благодаря. Брей, че хубаво бренди, дявол го взел… — Делагард се прозя, затвори очи и главата му тупна на масата. — Хубаво… бренди… — промърмори. Прозя се, оригна се и заспа.

Лолър допи чашата си и излезе.

 

Навън цареше пълна тишина, ако се изключеше тихото плискане на водата в залива, но Лолър бе свикнал с него и не го забелязваше. До изгрев-слънце оставаха два часа. Хидроският кръст сияеше ярко в небето, прорязваше го с огнени линии от хоризонт до хоризонт като някаква гигантска четирикрилна рамка, поставена там, за да попречи на света да литне свободно към небесата. В ума на Лолър цареше кристална яснота. Имаше чувството, че долавя как мозъкът му тиктака.

Осъзна, че няма нищо против да напусне Сорве.

Тази мисъл го изненада. „Пиян си“, рече си Лолър.

Може би беше. И то много. Но по някакъв начин през нощта шокът от прогонването бе отминал. Изчезнал напълно или временно заменен, Лолър не знаеше. Но поне за момента можеше да приеме идеята за преместването, без да трепне. И не само това: мисълта, че ще пътува по света, го изпълваше със странна възбуда, почти с възхищение.

Възхищение? Възможно ли беше?

Да, възхищение. Животът му тук бе толкова еднообразен — доктор Лолър от Сорве, наследник на Първото семейство, Лолър от Лолърови, който остарява с всеки ден, върши рутинната си работа, лекува болните, доколкото му е по силите, разхожда се по крайбрежната, лови по малко риба, отделя време за своя бъдещ заместник, яде и пие, среща се със стари приятели, същите, с които е израсъл от дете, после си ляга, събужда се и започва всичко отначало, идва зима, после лято, вали дъжд, сетне сняг. Но сега това ежедневие щеше да се промени. Щеше да заживее другаде. Може би той самият щеше да стане друг. Тази идея му се стори примамлива. Дори беше благодарен в известна степен за промяната. В края на краищата живееше на този остров толкова дълго. И през цялото това време бе един и същи човек.

„Пиян си — повтори си той и се разсмя. — Ужасно много си се напил“.

Хрумна му да се разходи из селцето, за да се прости с всичко, което би искал да запомни — кратко сантиментално пътуване, сякаш това щеше да е последната му нощ на Хидрос. Да види местата, където бе ходил с баща си, пристана, на който бе слушал разказите на стария Джоли, където бе уловил първата си риба, където бе целунал първото момиче. Сцени, свързани с приятелство, с любов и разочарования. Оттатъшният край на залива, където веднъж едва не прободе с харпун Нико Талхейм. Ъгълчето зад костницата, откъдето бе гледал как сивобрадият Моринус Кадрел чука Мариам, сестрата на Дамис Соултел, дето сега бе монахиня в манастира. Което пък му припомни времето, когато той самият чукаше Мариам, няколко години по-късно. По онова време двамата живееха на територията на хрилестите и се забавляваха с произтичащите от това рискове. Спомените нахлуваха в него като от отприщен бент. Неясният силует на майка му. Братята му, онзи, който бе умрял твърде млад, и другият, излязъл в морето, за да не се върне никога. Баща му, неуморим, известен, сдържан, почитан от всички, изцяло отдаден на професията си — онези момчешки времена, в които не се чувстваше като нормално момче, защото вместо да играе с другите, трябваше да учи. Един ден ще станеш доктор. Думи, които баща му повтаряше непрестанно. Ще станеш доктор. Жена му Мирейл се качва на кораба за Морвендир. Времето продължаваше да тиктака в обратен ход. Тик — ето го деня, в който посети остров Тибейри. Так — двамата с Нестор Янез бягат, засмени и задъхани, от разярената женска хрилеста, която бяха замеряли с яйца. Тик — делегация от местни жители с изопнати лица, дошли да му съобщят за смъртта на баща му и че сега вече той е доктор на острова. Так — първото му акуширане. Тик — танцува в пиянско опиянение на върха на морската стена, в три посред нощ, с Нико и Нестор Лионидес, Мойра, Мийла и Куиг — един млад и весел Валбен Лолър, който бе изчезнал с годините. Целият му четирийсетгодишен живот на Сорве, прегледан в обратен ред. Тик-так-тик-так. „Чудесна разходка в миналото пред изгрев-слънце“, помисли си. От единия край на острова до другия. Но май щеше да е най-добре да се прибере във ваарга и да си легне.

Докато се навеждаше да се шмугне през вратата, се спъна в нещо и падна. Остана да лежи така два часа, докато утрото не го събуди.

В първия миг не помнеше нищо от казаното и извършеното през изминалата нощ. След това всичко започна да се връща на мястото си. Прегръдката на хрилестия — все още усещаше миризмата му по тялото си. След това Делагард, бренди, още бренди, перспективата да пътуват до Велмис, Салимил, дори до Грайвард. И онзи странен момент на възторг от напускането на Сорве. Нима всичко това се бе случило наистина? Да. Да. Вече беше изтрезнял и нищо не се бе променило.

Само дето главата ужасно го цепеше.

Как бе позволил на Делагард да го налее с толкова бренди?

— Докторе? — долетя детско гласче отвън. — Ударих си крака.

— Един момент — отвърна Лолър прегракнало.