Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of the Waters, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

2.

Смъртта на Струвин бе твърде неочаквана и бе настъпила в прекалено ранен етап от пътешествието, за да може да бъде възприета и осъзната. На Сорве смъртта бе неизменно дебнеща възможност — ако се отдалечиш прекалено с лодка от залива и внезапно се извие буря, ако докато се разхождаш по крайбрежната, без предупреждение се вдигне Вълната, или когато намериш апетитни на вид мекотели в плитчините, а впоследствие те не се окажат толкова апетитни. Корабът обаче изглеждаше като някакво малко островче на безопасността. Може би тъкмо защото бе далеч по-уязвим, защото представляваше само една крехка дървена черупка, нищожно петънце, плаващо сред необозримия океан, те всички бяха повярвали в неговата сигурност. Лолър предполагаше, че ще срещнат трудности, страдания и неволи, както и някои сериозни наранявания и болести, докато се доберат до Грайвард — все предизвикателства към неговите лекарски умения. Но смърт? Тук, насред спокойното море? При това смъртта на капитана? И само пет дни след като бяха напуснали Сорве. На фона на подозрително спокойните и безгрижни дни смъртта на Госпо Струвин идваше като зловещо предупреждение, като знак за дебнещи нататък по пътя още по-страшни изпитания.

Случката накара пътешествениците да се сплотят, както розовата кожа се събира около зарастващата рана. Изведнъж всички станаха разумни и добронамерени, готови да предложат помощта си за всяко нещо, внимателни към желанията и душевното състояние на околните. Делагард обяви, че той поема командването на кораба. За да се изравнят смените, Оньос Фелк бе преместен в първа вахта — той щеше да направлява групата на Мартело, Кинверсон и Браун при опъването на платната, а Делагард щеше да командва Голджоз, Хендърс и Тейн.

След краткото си избухване, когато научи за смъртта на Струвин, Делагард бързо се овладя и сега се държеше уверено и хладнокръвно. Изправен на мостика, той следеше промените във времето и даваше с ясен глас заповеди на своята команда. Вятърът не спираше да духа от изток. Пътешествието продължаваше.

 

Четири дни по-късно дланите на Лолър все още бяха покрити с болезнени червеникави рани от ужилването на мрежоподобното същество и пръстите му се сгъваха с осезаемо затруднение. Яркочервените линии постепенно бяха потъмнели, но вероятно Пиля беше права, че ще му останат белези завинаги. Това не го безпокоеше — и без това имаше доста белези по тялото, спомен за проявявано невнимание през изминалите години. Тревожеше го сковаността на пръстите. Те бяха важен инструмент в работата му, не само при хирургически манипулации, но и при прегледите, докосването и палпацията на кожата и телата на пациентите, при които събираше ценна информация за процесите на повърхността и в подлежащите тъкани. Не би могъл да разчита посланията, пращани от телата им, ако пръстите му са втвърдени като пръчки.

Пиля, изглежда, също се безпокоеше за състоянието на ръцете му. Следващия път, когато излезе на вахта, тя го видя да стои умислен край перилата, приближи се и взе ръцете му в своите, както бе направила малко след смъртта на Струвин.

— Не ми харесват. Слагаш ли от твоя мехлем?

— Редовно. Макар че раните са се затворили и едва ли има нужда от него.

— А другото лекарство — розовите капки? Обезболяващото?

— О, да. Да. Едва ли щях да издържа без него.

Тя погали дланите му с пръсти.

— Ти си толкова добър човек, сериозен човек. Знаеш ли, ако нещо се случи с теб, няма да мога да го понеса. Така се изплаших, когато те видях да се биеш с онова нещо, дето утрепа капитана. И после, като видях какво е станало с ръцете ти.

Истинско, неподправено обожание бе изписано на простоватото й лице. Пиля не беше красавица, но точно сега в очите й блещукаше неописуема топлина. Контрастът между златистите й коси и мургавото лице бе особено привлекателен. Тя беше силно простовато момиче и чувствата, които излъчваше в момента, бяха като отражение на природата й — силни и примитивни. Лолър дръпна внимателно ръката си, за да не я нарани, и същевременно я възнагради с добронамерена и благодарна усмивка. Би било толкова лесно да приеме това, което открито му предлагаше, да я отведе някъде в трюма, между товарите, и да се наслади на простичките удоволствия, от които се бе въздържал толкова дълго време. В края на краищата той не бе свещеник, нито бе давал обет за целомъдрие. Но изглежда, бе изгубил вяра в способността да владее чувствата си. И сега се страхуваше — боеше се да започне едно приключение, чийто край можеше отново да е мъчителен.

— Как мислиш, дали ще оцелеем? — попита тя.

— Да оцелеем? Разбира се.

— Аз пък смятам, че ще загинем в морето. Госпо беше първият.

— Всичко ще бъде наред — увери я Лолър. — Онзи ден ти го казах и сега пак го повтарям. Госпо извади лош късмет, нищо повече. Винаги има хора, на които не им върви.

— Искам да живея. Сигурно в Грайвард ще си намеря съпруг. Сестра Текла ми го предрече малко преди да отпътуваме, помолих я да ми гледа бъдещето. Тя каза, че в края на пътуването ще срещна мъж.

— Сестра Текла каза много безумни неща на много хора относно това, което ни чака в края на плаването. Не бива да вярваш на гадателите. Но ако наистина искаш да си намериш съпруг, надявам се сестра Текла да е познала.

— Искам да е по-възрастен от мен. Някой силен и мъдър, който не само ще ме обича, но и ще ме научи на много неща. Никой досега не ме е учил на нищо. Освен на работа по корабите и тъкмо заради тази работа все пътувам с Делагард и не мога да си намеря свестен мъж. Но сега вече твърдо съм решила. Време ми е вече. Хубава съм, нали, докторе?

— Много си хубава — отвърна Лолър.

„Бедничката Пиля“ помисли си. Изпитваше вина, че не я обича.

Тя се отдръпна, сякаш почувствала, че разговорът не върви в посоката, в която й се искаше. След кратка пауза подхвърли:

— Мислех си за красивите неща от Земята, които ми показа, онези, дето ги държиш в твоята каюта. Онези дребни прекрасни предмети. Те са направо невероятни. Помолих те да ми подариш един от тях и ти ми отказа, но сега промених намерението си. Не искам да имам такъв предмет. Те са минало. Искам само бъдещето. Докторе, струва ми се, че твърде много живееш в миналото.

— За мен то е по-голямо от бъдещето. Има повече неща, които да разглеждам.

— Не. Не си прав. Бъдещето е много голямо. Бъдещето се простира безкрайно. Почакай и ще видиш, че съм права. Трябва да изхвърлиш тези стари вещи. — Погледна го със срамежлива, нежна усмивка. — Време е да вървя… Ти си много фин човек. Щеше ми се да ти го кажа. Искам само да знаеш, че имаш верен приятел на кораба — ако ти трябва приятел. — Обърна се и се отдалечи с бърза крачка.

Лолър я наблюдаваше, докато се катереше по такелажа. „Бедната Пиля — помисли си отново. — Какво сладко момиче. Едва ли бих могъл да те обичам, не и по начина, по който искам да обичам някого. Но въпреки това ти самата си много фин човек“.

Тя се катереше с ловки, гъвкави и чевръсти движения и след броени секунди вече беше високо над палубата. Приличаше на някоя от маймунките, които си спомняше от детските книжки, същите тези книжки, които бяха пълни с неразбираеми разкази за някогашната Земя с нейните огромни континенти, джунгли, пустини, ледници, маймуни, тигри, камили, бързоходни коне, полярни мечки, моржове и кози, които скачат от една канара на друга. Какво ли е канара? Ами коза? Налагаше се сам да си ги представя по оскъдните описания в текста. Козите бяха дългурести, покрити с козина четириноги създания, чиито крака бяха яки като натегнати стоманени пружини. Канара е купчина от камъни, а камъкът е доста по-твърда водораслова дървесина. Маймуните са грозни дребни копия на хората, които се катерят по дърветата и врещят подигравателно. Ако бе така, Пиля нямаше нищо общо с тях. Освен че се катереше по върховете на мачтите, сякаш си е у дома.

Изведнъж Лолър осъзна, че не може да си спомни какво е било да прави любов с Аня, майката на Пиля, преди двайсетина години. Помнеше само факта. Но всичко останало, стенанията, които издаваше Аня, начинът, по който се движеше, формата на гърдите й — всичко бе изтрито. Изчезнало безследно, като Земята с нейните звуци. Сякаш никога нищо не се бе случвало между тях. Аня имаше същата златиста коса и мургава кожа като Пиля, но май очите й бяха сини. По онова време Лолър все още преживяваше загубата на Мирейл и Аня се бе появила в живота му, предлагайки му известна утеха и спокойствие. А ето, че сега дъщеря й постъпваше досущ като майка си. Дали майките и дъщерите се любят по един и същи начин, движени подсъзнателно от една и съща сила на гените? Дали в прегръдките му Пиля ще тръпне и въздиша също като майка си? Ако я прегърнеше, щяха ли да се пробудят в него заспалите спомени за Аня? Изкушаваща мисъл, която почти го подтикваше да опита. Не, реши той. В никакъв случай.

— Любуваме се на водните цветя, а, докторе? — заговори отец Куилан, застанал до него.

Лолър извърна глава. Куилан владееше странното качество да се доближава съвършено безшумно и незабележимо — материализираше се от въздуха, сякаш беше ектоплазма или се плъзгаше по гладко смазани релси. Просто изведнъж възникваше в околното пространство в сияещо метафизично великолепие.

— Водни цветя? — повтори Лолър, все още под влияние на размишленията си. — Ах, тези там. Да, виждам ги.

И как би могъл да не ги забележи? В яркото слънчево утро цялата повърхност на морето бе покрита с цъфнали водни лилии. Имаха изправени дебели стебла, високи около метър и завършващи с топки колкото човешки юмрук, пищно оцветени, алени, с жълтеникави венчелистчета на зелени ивици и причудливи раздути черни въздушни мехури отдолу. Мехурите бяха потопени до половината във водата и тъкмо те държаха цветята изправени. Дори когато ги заливаше някоя вълна, лилиите потъваха само за миг и отново изскачаха на повърхността, като неуморни клоуни, които падат и подскачат, без дори да забележат положеното за това усилие.

— Чудо на подвижността — отбеляза отец Куилан.

— И урок за всички нас, предполагам — отвърна Лолър, внезапно завладян от склонност към нравоучение. — Трябва да вземем пример от тях. Животът непрестанно ни нанася удари и след всеки от тях трябва да се изправяме. Не е зле да се научим да подражаваме на лилиите — те са неуязвими към всичко, напълно безразлични, способни да търпят всякакви удари. Само дето не сме такива, нали, отче?

— Не и когато става въпрос за теб, докторе.

— Така ли смяташ?

— Хората имат високо мнение за теб, знаеш ли? Всички, с които съм разговарял, те хвалят за търпението, мъдростта и силата на характера ти. Особено за силния ти характер. Казват, че си един от най-издръжливите, силни и жилави членове на колонията.

Звучеше като описание на друг човек, не и на Валбен Лолър. Той се разсмя.

— Отче, може да изглеждам така отстрани, но струва ми се, хората грешат.

— Винаги съм смятал, че човек е това, за което го мислят другите — възрази свещеникът. — Това, което мислим за себе си, не е от съществено значение. Само чрез оценката на другите можем да се уверим в истинските си достойнства.

Лолър го погледна изненадано. Продълговатото неприветливо лице на отец Куилан бе съвсем спокойно.

— Наистина ли смяташ така? — попита Лолър. Усети, че в гласа му се прокрадва раздразнение. — От доста време не бях чувал по-налудничаво изявление. Но всъщност ти си играеш с мен, нали? Предполагам, че обичаш да се забавляваш с подобни игрички.

Свещеникът не отговори. Между двамата, застанали един до друг на хладната утринна светлина, се възцари мълчание. Лолър бе зареял поглед в безкрая. Виждаше само размазания хоризонт и неспирно полюшващите се вълни.

По някое време отново втренчи очи във водите около кораба и едва сега забеляза какво става там.

— Май водните лилии не са напълно неуязвими, а? — подметна той и посочи. Устата на някакво гигантско подводно същество се бе появила в далечния край на колонията от цветя и докато се движеше, създаваше водовъртеж, който засмукваше лилиите. — Може да си много жилав и издръжлив, но все се намира някой, който да те прекърши. Не е ли така, отче?

Отговорът на отец Куилан се изгуби във внезапния порив на вятъра.

Последва нова пауза. Лолър си припомни думите на свещеника: „Човек е това, за което го мислят другите. Това, което мислим за себе си, не е от съществено значение“. Абсолютни глупости. Всъщност дали е така? Разбира се, че е така.

И тогава Лолър чу собствения си глас да произнася:

— Отче Куилан, какво те накара да дойдеш на Хидрос?

— Какво ли?

— Да, какво. Това е ужасно негостоприемна планета, непригодна за всяко човешко същество. Не е предназначена за нас, живеем при тежки условия и няма никаква надежда да си тръгнем. Знаеше, че си обречен да останеш тук, нали?

Очите на отчето внезапно се оживиха. Той заговори трескаво:

— Дойдох, защото намирам Хидрос за неустоимо красива планета.

— Това не е истинският отговор.

— Е, добре. — В гласа на Куилан се доловиха предпазливи нотки, сякаш Лолър го бе принудил да признае неща, които предпочиташе да скрие. — Да речем, че пристигнах тук, защото това е мястото, където се събира цялата галактическа измет. Един свят, заселен с изгнаници, отрепки и всякакви чудаци от космоса. Съгласен си, нали?

— Разбира се, че не.

— Всички вие сте потомци на престъпници, нали? В галактиката вече няма престъпници. На другите светове хората се държат напълно разумно.

— Позволи ми да се усъмня и в това. — Лолър не можеше да повярва, че отец Куилан говори сериозно. — Да, вярно е, че някои от нас са потомци на престъпници. Това не е тайна. Или, ако трябва да съм точен, на хора, които са били обвинени в извършването на престъпления. Моят далечен прадядо например е бил пратен тук, защото е имал лош късмет, нищо повече. Убил е човек по случайност. Но да приемем, че си прав и че тук сме утайката на утайката. Защо ти е тогава да живееш сред нас?

Хладните сини очи на свещеника отново блеснаха.

— Не е ли очевидно? Тъкмо тук ми е мястото.

— Ах, да, за да изпълняваш свещеническия си дълг и да ни направляваш към Божията милост?

— Ни най-малко. Дойдох тук заради своите нужди, не заради вашите.

— Брей. Значи си дошъл, движен от чист мазохизъм, от някаква нужда да се самонаказваш. Това ли е, отче Куилан? — Свещеникът мълчеше. Но Лолър усещаше, че е на прав път. — Наказание за какво? За някое престъпление? Нали преди малко твърдеше, че навън вече нямало престъпници.

— Моите престъпления са срещу самия Господ Бог. Което по принцип ме прави един от вас. Изгнаник, прокуден заради свойствената му натура.

— Престъпление срещу Бога — повтори Лолър учудено. За него Бог бе далечно и загадъчно понятие, като козите и канарите. — Какво престъпление би могъл да извършиш срещу Него? Щом Той е всемогъщ и вероятно неуязвим — ако пък не е, как може да бъде Бог? Освен това само преди седмица или две ти ми призна, че не си сигурен дали вярваш в Бога.

— Което само по себе си е престъпление срещу Него.

— Само ако вярваш в Него. Ако Той не съществува, няма как да го оскърбиш, нали?

— Водиш спор като истински свещеник — кимна одобрително Куилан.

— Сериозно ли говореше оня път, когато призна, че не си сигурен във вярата си?

— Да.

— И не си играеше някакви игрички с мен? Не ми предлагаше някакъв евтин спонтанен цинизъм заради моментното забавление от разговора?

— Ни най-малко. Кълна се. — Куилан се пресегна и положи ръка на китката на Лолър, странен жест на интимност, който при други обстоятелства би подразнил доктора, но сега му се стори почти умилостивяващ. Свещеникът продължи с нисък и ясен глас: — Посветих се на Божията служба още като съвсем млад. Това звучи малко надуто, зная. Но на практика означава много и упорна работа, не само продължителни сеанси от молитви в студени ветровити помещения в ранните часове и по късна доба, но също изпълняването на задължения, сами по себе си толкова неприятни, че само един доктор, предполагам, би разбрал смисъла от тях. Като да умиеш краката на бедните например. Добре де, така да бъде. Зная, че го вършех доброволно, и не искам медал за това. Но това, което не знаех, нито предполагах в началото, Лолър, бе, че колкото по-дълбока и всеотдайна става обичта ми към Бога, колкото повече я изразявам, като служа и страдам в името на човечеството, толкова по-уязвим ставам към удължаващите се периоди на духовна пустота. Периоди, през които се чувствах напълно откъснат от обкръжаващата ме вселена и когато другите хора ми бяха толкова чужди, колкото извънземните създания, когато в мен не бе останала и капчица от вярата във Висшата сила, на която се бях заклел да служа до сетния си дъх. Моменти, в които се чувствах толкова невероятно самотен, че ми е трудно дори да ти го опиша. Колкото повече се трудех, толкова по-безсмислено ми изглеждаше всичко. Надявах се да спечеля Божията милост, предполагам, но вместо това получих отрезвяващи дози от Неговото височайше отсъствие. Разбираш ли за какво говоря, Лолър?

— И каква според теб бе причината за тази духовна пустота?

— Тъкмо затова пристигнах тук — за да го разбера.

— Но защо точно тук?

— Защото на Хидрос няма църква. Само отделни и разпокъсани човешки колонии. Защото тази планета е изначално враждебна към нас. И защото това е място, от което няма връщане назад — също като самия живот. — В очите на Куилан танцуваха странни светлинки, като догарящи пламъчета на свещ. Сякаш бе вперил поглед в Лолър от някакво далечно, безнадеждно място, в което се бе натикал по своя воля и желание. — Разбираш ли, исках да се изгубя тук. И по някакъв начин да се намеря. Или поне да намеря Бог.

— Бог? Къде? Някъде на дъното на този огромен океан?

— Защо не? И без това не Го намираме другаде, нали?

— Знам ли? — отвърна Лолър. Но преди да продължи, от наблюдателното гнездо на мачтата долетя вик:

— Земя на хоризонта! — Беше гласът на Пиля Браун. — Остров на север! Остров на север!

Нямаше никакви острови в тези води, нито на север или на юг, на изток и на запад. В противен случай всички щяха да стоят по цял ден на борда и да се цъклят към хоризонта. Но никой не бе споменавал нито думичка за остров тук.

Откъм щурвала Оньос Фелк изсумтя невярващо, поклати глава, заряза поста и закрачи към носа върху късите си криви крачета.

— Какви ги бръщолевиш, момиче? — мърмореше картографът. — Какъв ти остров? Какво ще търси остров в тази част на океана?

— Откъде да зная? — провикна се отгоре Пиля, улови се за въжето и се залюля над палубата. — Да не съм го сложила аз там?

— Не може да има никакъв остров.

— Ела и се увери, сушена стара рибо!

— Какво? Какво?

Лолър засенчи очи и се загледа в далечината. Докъдето му стигаше погледът, виждаше само подскачащите водни лилии. Но Куилан го задърпа развълнувано за ръкава.

— Ей там! Видя ли го?

Виждаше ли? Да, наистина, сега вече Лолър различаваше нещо — тънка жълто-кафява линия на северния хоризонт. Но дали бе остров? Как би могъл да знае?

Сега вече всички наизлязоха на палубата и се скупчиха на носа. В центъра на тълпата беше Делагард, понесъл безценния си глобус в едната ръка и очукан стар далекоглед от жълтеникав метал в другата. Оньос Фелк изтича при него и посегна към глобуса. Делагард му хвърли смразяващ поглед и го отпъди със злобно съскане.

— Но аз трябва да погледна…

— Ръцете настрани, ясно?

— Момичето каза, че там имало остров. Исках да й докажа, че това е невъзможно.

— Видяла е нещо, нали? Може пък да е остров. Не знаеш всичко, Оньос. — Делагард го избута назад и започна да се катери с лакти и крака по въжената стълба, като продължаваше да стиска в ръце глобуса и далекогледа. Стигна до първата площадка, закрепи се някак си и опря далекогледа до дясното си око. На палубата под него се възцари абсолютна тишина. След мъчително, сякаш безкрайно дълго чакане Делагард най-сетне обяви:

— Проклет да съм, ако това не е остров!

Подаде далекогледа на Пиля и завъртя глобуса, проследяваше трескаво маршрута на близките острови. — Не е Велмис със сигурност. Нито Салимил. Кагерам? Не. Не. Кентръп? — Поклати глава. Всички го наблюдаваха напрегнато. „Ама какво изпълнение само“, помисли си Лолър. Делагард тикна морската карта в ръцете на Пиля, дръпна далекогледа и пак го насочи към хоризонта.

— Господ да ни чука всички! Нов остров, това е! Строят го в момента! Погледнете само! Има греди! И скеле! Господ да ни чука всички! — Хвърли далекогледа на палубата. Дан Хендърс го улови, преди да се е разбил в дъските, и надзърна през него. Останалите се скупчиха наоколо. Делагард вече се спускаше по въжената стълба, като повтаряше: „Господ да ни чука всички! Господ да ни чука всички!“

Далекогледът минаваше от ръка на ръка. Но само след броени минути корабът бе достатъчно близо до новия остров, за да могат да го разглеждат без помощта на далекогледа. Лолър втренчи поглед, шашардисан, зяпнал от почуда.

Постройката бе съвсем тясна, не повече от двайсет-трийсет метра на ширина и стотина метра дълга. Най-високата й точка се издигаше на няколко метра над водата — било, което приличаше на извития гръб на някакво огромно морско чудовище, плаващо под повърхността. Десетина хрилести сновяха напред-назад по скелето, вдигаха трупи, закрепваха ги, пробиваха дупки със странни инструменти и прекарваха през отворите въжета от морско лико.

Морето наоколо кипеше от живот и трескава дейност. Някои от съществата в него бяха хрилести и те май бяха преобладаващата част, доколкото Лолър можеше да определи. Куполовидните им глави току щръкваха над спокойното море като цветовете на водните лилии. Но освен тях Лолър различаваше и издължените гладки и блестящи тела на гмурците. Те изнасяха водораслови клони от дълбините и ги отнасяха на хрилестите във водата, а те тутакси ги сплитаха в по-дебели и яки трупи, преди да ги предадат нататък по веригата до новия остров, където други хрилести ги вдигаха във въздуха и ги подготвяха за монтаж.

Наблизо спря „Звездата на Черно море“, обърната към острова с десния си борд. Хората се бяха струпали при перилата, сочеха с ръце и махаха. От другата страна „Богинята на Сорве“ се приближаваше бързо, следвана недалеч от „Три луни“.

— Там има платформа — посочи Гейб Кинверсон. — В лявата част на северния край на острова.

— Божичко, наистина! — извика Делагард. — Погледнете само колко е голяма!

В действителност това, което плаваше от другата страна, бе гигантско морско създание, което в началото бяха взели за остров. Наричаше се „платформа“ заради размера и формата си — това вероятно бе най-големият обитател на Хидроския океан, по-голям дори от исполинските китоподобни чудовища, известни като усти. Колосална, приблизително правоъгълна маса, толкова инертна, че лесно можеше да се приеме за остров. Платформите дрейфуваха из всички морета и събираха микроорганизми през скрити с ресни отвори по цялата си дължина. Как успяваха ежедневно да си набавят достатъчно храна оставаше истинска загадка. Лолър предполагаше, че метаболитните им процеси протичат изключително бавно — те не бяха нищо повече от огромни топки месо. И въпреки това огромните им виолетови очи, разположени в три редици по шест на гърбовете им, всяка по-широка от раменете на широкоплещест мъж, излъчваха някаква меланхолична интелигентност. Случваше се понякога в залива на Сорве да се появи платформа, плъзгаща се непосредствено над плиткото сплетено дъно. Веднъж, докато Лолър ловеше риба с малката си лодка в лагуната, неусетно се бе озовал над една и го осъзна едва когато откри, че две големи тъжни очи са се вперили изпод водата в него. Стори му се, че видя в тях някакво почти божествено спокойствие, причудливо и необяснимо състрадание.

Тази платформа, изглежда, се използваше точно за това — като работна площадка. Няколко групи хрилести се трудеха над различни неща върху гърба й. Крачеха до колене във вода, навиваха върволици от водорасли и ги наплитаха в дълги и яки въжета. Жилави пипала се подаваха от дълбините на морето и стоварваха нови купчини водорасли върху платформата. Никой, дори Кинверсон, не знаеше що за същества имат подобни пипала.

Отец Куилан се обади:

— Невероятна гледка! Да видиш как различни същества си помагат и работят задружно!

Лолър се обърна към него.

— Никой досега не е виждал остров в строеж, нито е чувал за подобно нещо. Доколкото ни е известно, повечето острови са на стотици години. Ето значи как го правят! Наистина гледката е невероятна!

— Някой ден — заговори отново Куилан — на тази планета ще се появи истинска суша, като на всички останали. След милиони години дъното на океана ще се издигне. Като строят тези изкуствени острови, хрилестите се подготвят за следващата фаза в еволюцията.

— Откъде знаеш? — Лолър го погледна учудено.

— Изучавал съм геология и еволюция в свободния университет на Слънчев изгрев. Да не мислиш, че свещениците учат само молитви и ритуали? И че възприемаме Библията буквално? Тази планета е все още с начеваща геологична активност. Няма динамични движения на кората, които да издигат планински вериги и цели континенти от първичното море, както се е случвало на другите светове, и затова всичко поне засега е останало на определено водно, дори подводно ниво на развитие. Дори да е имало суша в началото, морето е ерозирало бреговете й и я е погълнало. Но това ще се промени. Налягането в кората на планетата продължава да расте. Вътрешното гравитационно напрежение създава турбулентни движения и след трийсет-четирийсет милиона години…

— Чакай малко — спря го Лолър. — Какво става там?

Делагард и Даг Тарп внезапно бяха избухнали в шумен и гръмогласен спор. Дан Хендърс също участваше; лицето му бе зачервено, вените на шията — издути. Тарп бе раздразнителен, вечно недоволен тип, който все се караше с някого, но тъкмо видът на обикновено спокойния и уравновесен Хендърс прикова вниманието на Лолър.

Той се приближи към тях.

— Какво става?

— Нищо особено, малко неподчинение — обясни Делагард. — Мога да се погрижа за това, докторе.

Клюнестият нос на Тарп бе почервенял. Увисналата кожа на шията му потрепваше.

— С Хендърс предложихме да се приближим до острова и да поискаме да ни приютят — обясни той на Лолър. — Можем да хвърлим котва и да им помагаме при строежа. Така проектът ще е съвместен, още от самото начало. Но Делагард се опъва и казва, че трябвало да идем на Грайвард. Имаш ли представа колко път ни чака дотам? И колко още мрежи-убийци и други подобни гадини могат да изпълзят на палубата? Един Господ знае какво може да ни се случи. Кинверсон твърди, че сме били ужасни късметлии досега, задето не сме срещнали по-големи опасности, но колко още може да продължава?

— Отиваме на Грайвард, и толкоз! — отсече Делагард.

— Виждаш ли? Чувате ли го?

— Нека поне гласуваме, как мислиш, докторе? — обади се Хендърс. — Колкото по-дълго останем в морето, толкова по-голям е шансът да срещнем Вълната или да ни сдъвче някое зловещо чудовище като тези, за които ни е разказвал Гейб. А тук има един остров, който все още се строи. Щом хрилестите използват гмурци и платформи, за да им помагат, защо ще откажат на нас? Може дори да са ни благодарни? Но той не ще и да помисли за това!

Делагард изгледа инженера кръвнишки.

— Че кога хрилестите са ни искали помощта? Знаеш как беше на Сорве, Хендърс.

— Това не е Сорве.

— Навсякъде е едно и също.

— Защо си толкова сигурен? — тросна се Хендърс. — Слушай, Нид, нека се свържем и с другите кораби и да го обсъдим заедно. Даг, повикай Соултел и другите и…

— Остани си на мястото, Даг! — нареди Делагард. Тарп премести поглед от Хендърс към Делагард, но не посмя да помръдне. — Чуйте ме всички! — продължи Делагард. — Искате ли да живеете на някакво жалко мижаво островче, на което са му нужни години, докато порасте? И в какво? В колиби от водорасли? Да виждате там ваарги? Има ли залив, от който да вадим полезни вещества? Освен това те няма да ни вземат, казвам ви. Защото знаят, че са ни изхвърлили от Сорве. Всички хрилести на планетата го знаят, повярвайте ми.

— Ако тези хрилести не ни искат — попита Тарп, — защо смяташ, че ще ни поискат хрилестите на Грайвард?

Лицето на Делагард се наля с кръв. За един кратък миг изглеждаше като онемял. Лолър осъзна, че Делагард не знае дали истинските собственици на острова ще се съгласят да ги приемат. Досега бе разговарял само с човешките заселници на Грайвард.

Но Делагард се възстанови бързо.

— Даг, въобще не знаеш за какво говориш. Откога искаме разрешение на хрилестите, за да пътуваме между островите? Веднъж пуснат ли хора на някой остров, те не се интересуват кои от тях къде живеят. Те не могат да ни различават едни от други. Стига да не им влизаме в територията, няма да има никакъв проблем.

— Прекалено си сигурен в това — рече Хендърс. — Но кажи ми, защо трябва да пътуваме чак до Грайвард? Защо да не се заселим на някой по-близък остров, където няма хора? Тези хрилести може да се съгласят да ни вземат. Пък и ще се радват на помощта ни.

— Да бе — засмя се презрително Делагард. — Особено им трябват някакъв самозван инженер и радист. Нямат търпение да ви наемат. Добре де, вие двамата искате да живеете на този остров, така ли? Ами хубаво, плувайте до него. Още сега! Скачайте през борда, веднага! — Сграбчи Тарп за ръката и го задърпа към перилата. Тарп го гледаше с ококорени очи. — Хайде, скачай де! Тръгвай!

— Чакай малко — обади се тихо Лолър.

Делагард пусна Тарп, завъртя се рязко и попита:

— Имаш да кажеш нещо ли, докторе?

— Ако те скочат, скачам и аз.

Делагард се разсмя.

— По дяволите, докторе! Никой няма да скача! За какъв ме мислиш?

— Наистина ли държиш да ти отговоря, Нид?

— Виж — рече поуспокоен Делагард, — всичко опира до едно съвсем просто нещо. Тези кораби са мои. Аз съм капитан на този кораб и водач на цялата експедиция и никой не го оспорва. Само защото съм великодушен и добронамерен поканих всички, които живеят на Сорве, да ме придружат до нашия нов дом на остров Грайвард. И там отиваме. Така че не виждам смисъл защо трябва да се гласува дали да останем на този остров, или не. Ако Даг Тарп и Дан Хендърс наистина държат да се заселят на този остров, тяхна воля, ще им дам лодка. Но никакви гласувания за смяна на основния план на нашето пътуване. Ясно ли ви е? Дан? Даг? Ясно ли е, докторе?

Делагард бе стиснал юмруци. Умееше да държи на своето, нямаше две мнения.

— Доколкото си спомням — подметна Хендърс, — тъкмо ти бе този, който ни забърка в тази каша. Само се чудя дали го направи от великодушие, или от добронамереност?

— Млъквай, Дан! — скастри го Лолър. — Остави ме да мисля.

Загледа се към новия остров. Бяха достатъчно близо, за да различава жълтеникавия блясък в очите на хрилестите. Те продължаваха да работят, сякаш дори не бяха забелязали флотилията на хората.

Лолър изведнъж осъзна, че Делагард е прав, а Хендърс и Тарп грешат. Колкото и да му се щеше пътешествието да приключи тук и сега, той си даде сметка, че идеята да се заселят на незавършения остров е крайно неиздържана. Това бе съвсем малък, крехък къс дървесина насред океана. Дори хрилестите да ги пуснеха, щеше ли да се намери място за всички?

— Е, добре — въздъхна той. — Нид, макар и да се случва рядко, този път съм съгласен с теб. Този остров не е място за нас.

— Добре. Чудесно. Много разумно от твоя страна. Винаги мога да разчитам на мъдрия ти съвет, нали, докторе? — Делагард сви ръце на фуния и извика към Пиля: — Завой по вятъра! Да се махаме оттук!

— Трябваше да гласуваме — настоя мрачно Даг Тарп, докато си разтъркваше насинената ръка.

— Забрави — рече му Лолър. — Тази забава е на Делагард. Ние сме само гости.