Робърт Силвърбърг
Лицето над водата (23)

8.

Късно следобед Делагард нареди да вдигнат котва и отново се отправиха на запад покрай брега на Лицето. Духаше силен и горещ вятър, сякаш островът се опитваше да ги подпали.

— Вал? — повика го Съндайра. Беше се покатерила по въжената стълба и оправяше нещо на една рея.

Той вдигна глава към нея.

— Къде попаднахме, Вал? Какво ще стане с нас? — Въпреки горещината тя потрепери. Погледът й се стрелкаше непрестанно към острова. — Изглежда, моята идея за ядрен инцидент и разрушение е погрешна. И въпреки това е доста страшничко.

— Така е.

— Но ме привлича, Вал. Все още искам да разбера какво има оттатък.

— Каквото и да е, е лошо — отвърна Лолър. — И оттук се вижда.

— Толкова е лесно да обърнем кораба право към брега. Сега сме само с теб, Вал, нека го направим…

— Не.

— Защо не? — Въпросът й не прозвуча убедително. Изглеждаше неспокойна като самия остров. Ръцете й трепереха толкова силно, че неволно изпусна дървения чук, с който работеше. Лолър го улови във въздуха и й го подаде. — Как мислиш, какво ще стане, ако се приближим към брега? Ако се покатерим върху Лицето?

— Нека някой друг разбере. Да отиде Гейб, щом е толкова храбър. Или отец Куилан. Или пък Делагард. Той е организаторът на пикника — нека пръв слезе на брега. Аз ще остана тук, за да видя какво ще се случи.

— Сигурно си прав. И все пак…

— Изкушена си, нали?

— Да.

— Островът те привлича. Мен също. Сякаш някакъв глас в мен нашепва: „Иди там, върви да видиш какво има, да се огледаш. Нищо такова няма да видиш по целия свят. Трябва да идеш“. Но това е безумие.

— Да — кимна Съндайра. — Прав си.

И млъкна, съсредоточена върху работата си. След малко се спусна по стълбата. Лолър я погали нежно по голото рамо. Тя въздъхна едва чуто и се притисна към него и двамата се загледаха в разноцветното море, в огромното залязващо слънце и в блестящата мъгла, която бавно се издигаше над острова.

— Вал, мога ли нощес да остана в твоята каюта?

Досега не бе оставала при него. Двамата просто не се побираха един до друг на тясната койка.

— Разбира се.

— Обичам те, Вал.

Той прокара пръсти по добре оформените мускули на раменете й и достигна основата на тила. Изпитваше силно влечение към нея, повече от всякога, сякаш бяха две половини на изкуствено разделен организъм, а не странници, събрани от съдбата за причудливо пътешествие до изпълнено с опасности място. Дали страхът от неизвестното ги тласкаше един към друг? Или — Боже опази — това, че бяха сами насред океана, принудени да съжителстват на малкия кораб?

— Обичам те — прошепна той.

Тя го улови за ръката и го задърпа към неговата каюта. Лолър никога не я бе чувствал толкова близка. Не бе чувствал никого толкова близък. Те бяха сами в целия свят, съюзници срещу враждебно настроената вселена. Можеха да разчитат само един на друг пред огромната загадка, която представляваше Лицето.

Кратката нощ бе кълбо от сплетени ръце и крака, потни тела, очи, които търсят други очи, усмивки, които предизвикват усмивки, дъх, който се смесва с дъха на другия, нежни думи, нейното име на устните му, неговото на нейните, стари и пресни спомени и сън, който така и не идваше. Толкова по-добре, рече си Лолър. Току-виж в съня ги нападнали нови видения. Нощта е по-безопасна, когато си буден. И когато си завладян от страст. Нищо чудно новият ден да им станеше последен.

 

Призори Лолър излезе на палубата. През нощта корабът отново бе преминал отвъд линията на прибоя. Сега бе пуснал котва в залив, който много приличаше на предишния, но на брега нямаше хълмове и гъстата растителност се спускаше до самата вода.

Този път заливът нямаше нищо против присъствието им, дори изглеждаше гостоприемен. Повърхността му беше съвсем спокойна, не се виждаха никакви вълни, нямаше и следа от водораслите, които ги бяха прогонили с израстъците си предния път.

Тук, както навсякъде другаде, водата фосфоресцираше, пращаше каскади от розови, златисти, алени и сапфирени сияния, а на брега дивият танц на неуморните растения продължаваше с обичайното си безумие. Оранжеви искри хвърчаха над сушата. Горещи талази се носеха из въздуха. И навсякъде тези ярки, крещящи цветове. След безсънната нощ му беше трудно да ги гледа.

Делагард бе сам на мостика, скръстил ръце на гърдите си. Подвикна му:

— Ей, докторе, ела да си поговорим.

Очите му бяха зачервени и подпухнали. Изглежда, не беше спал не само тази нощ. Косата му бе разчорлена, главата му клюмаше изнурено. Бузата му потрепваше от нервен тик. Сякаш демонът, който го бе обсебил с приближаването към Лицето, постепенно вземаше връх.

— Чух, че ме смяташ за луд — рече дрезгаво той.

— Има ли значение за теб?

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако ти призная, че съм на път да се съглася с теб? Почти.

Лолър потърси в гласа му ирония, насмешка. Но нямаше и следа. Гласът на Делагард бе нисък и дрезгав, с едва доловим оттенък на нервност.

— Погледни това шибано място — промърмори Делагард и размаха ръце. — Погледни го, докторе! Истински пущинак. Кошмар наяве. Защо ми трябваше да идвам тук? — Разтрепери се и лицето му пребледня. — Само безумец би стигнал толкова далече. Разбрах го още вчера, когато се опитахме да навлезем в първия залив, но се престорих, че не е така. Глупости. Достатъчно съм голям, за да го разбера. Божичко, докторе, какво съм си мислел, когато ви домъкнах на края на света? Това място не е за нас. — Той поклати глава. — Докторе, трябва да се махнем оттук час по-скоро.

Сериозно ли говореше? Или това бе някакъв уродлив начин да изпита лоялността му?

— Наистина ли го мислиш? — попита Лолър.

— И още как.

Да. Истина беше. В очите му се четеше ужас. Изглеждаше, сякаш всеки миг ще изгуби контрола над себе си. Лолър трябваше да признае, че най-малко бе очаквал нещо подобно. Помъчи се да се овладее.

— Ами подводният град?

— Смяташ ли, че може да съществува? — отвърна с въпрос Делагард.

— Не. Но ти го вярваше.

— Да бе, как ли пък не! Просто бях прехвърлил мярката на брендито. Обиколихме една трета от Лицето, а няма и следа от него. Ако съществуваше гравитационен тунел, щяхме да усетим силно морско течение. Постоянен водовъртеж. Но няма нищо такова, нали?

— Ти ми кажи, Нид. Нали ти вярваше, че ще го открием.

— Идеята беше на Джоли, не моя.

— Джоли беше луд. Дъската му се е разхлопала, докато е кръжал около Лицето.

Делагард кимна обезсърчено. Клепачите му се спускаха върху кръвясалите очи. За миг Лолър си помисли, че ще заспи, както е прав. Но Делагард продължи, със затворени очи:

— Докторе, тук съм цяла нощ. Какво ли не ми мина през ума. Опитвам се да намеря логично обяснение за всичко наоколо. Сигурно ще ти се стори смешно, след като ме мислиш за луд. Но аз не съм луд, докторе. Ни най-малко. Може да ви изглеждам луд, но грешите. Ти си сериозен, вглъбен човек, който не обича да рискува, а предпочита животът да го влачи. Във вселената има хора като теб и хора като мен и ние никога няма да се разбираме, но понякога се случва да попаднем в ситуация, от която трябва да намерим изход. Докторе, жадувах да дойда тук повече от всичко на света. За мен това е ключът към смисъла на съществуването. Не ме карай да ти обяснявам. И без това няма да ме разбереш. Но ето, дойдох, и виждам, че съм допуснал грешка. Защото на този остров няма нищо за нас, докторе. Съвсем нищичко.

— Писаро — подхвърли Лолър. — Кортес. Те щяха да слязат на брега, вместо да си подвият опашката и да побегнат.

— Не ми се подигравай, докторе — скастри го Делагард. — Опитвам се да ти обясня как стоят нещата.

— Вече се опита, с твоите Писаро и Кортес.

Делагард отвори очи. Бяха страшни — ярки като въглени, присвити от болка. Той повдигна ъгълчето на устата си в мъчителен опит да се усмихне.

— По-кротко, докторе. Бях пиян.

— Зная.

— А знаеш ли коя ми беше грешката? Че повярвах на собствените си глупости. На бръщолевенето на Джоли. И на дрънканиците на отец Куилан. Отчето ме натъпка с тия истории за божествени сили, върху които ще мога да сложа ръка, стъпя ли на Лицето. И ето ни тук. Където ще останем. Да почиваме в мир. Цяла нощ се блещих към брега и се питах: Как ще построя там космодрум? С какво? Как може да оцелееш в този хаос и половин ден, без да обезумееш напълно? Какво ще ядем? Ще можем ли да дишаме въздуха? Нищо чудно, че хрилестите не желаят да дойдат тук. Това окаяно място е неподходящо за обитаване. Изведнъж проумях всичко това и едва не се разсмях на собствената си глупост. Но няма нищо смешно, докторе. Цялото това пътуване е чисто безумие, нали?

Делагард се люшкаше напред-назад. Лолър едва сега разбра, че е пиян. Навярно разполагаше с тайни запази от бренди някъде на кораба. Сигурно бе пил цяла нощ. Беше толкова пиян, че чак изглеждаше трезвен.

— Трябва да си легнеш. Ще ти дам успокоително.

— Майната му на твоето успокоително. Това, което искам, е да се съгласиш с мен! Пътешествието ни е безумие. Нали, докторе?

— Нид, знаеш, че мисля точно това.

— И че съм луд също?

— Не зная дали си луд, или не. Виждам само, че си на ръба на нервен срив.

— И какво ако съм луд? — Делагард повдигна вежди. — Все още съм капитан на този кораб. Аз ви забърках в това. Толкова хора умряха заради мен. Не мога да позволя да загинат и останалите. Сега аз нося цялата отговорност за всички ви.

— И какво смяташ да направиш?

— Трябва да подготвим — заговори бавно Делагард, като обмисляше всяка дума, — маршрут, който да ни изведе обратно в обитаемите райони, до остров, на който ще се настаним, пък каквото ще да става. Ще накараме да ни вземат. Вече сме само единайсет — все ще се намери място за нас.

— Напълно се присъединявам към теб.

— Така и предполагах.

— Добре, Нид. Но искам първо да слезеш долу и да си починеш. Сега ние поемаме всичко. Ще вдигнем платната, Фелк ще се оправи с навигацията и до следобед ще сме на стотина километра оттук. Грайвард или друг остров — потегляме право нататък. — Побутна го да слезе от мостика. — Хайде. Преди да си заспал прав.

— Не — поклати глава Делагард. — Казах ти, аз все още съм капитан. Щом ще си вървим оттук, аз ще съм на кормилото.

— Ами добре. Щом искаш.

— Не е въпросът какво искам. А какво трябва да направя. Ето какво ще искам от теб, докторе, преди да потеглим.

— Да чуя.

— Знаеш ли, никога досега не съм се провалял така. През целия си живот. Но тази катастрофа… това бедствие… — Делагард протегна разтреперана ръка и го стисна за рамото. — Докторе, трябва да намеря някакъв начин да живея с това. С този срам. С вината. Ти не мислиш, че съм способен да изпитвам вина, но какво знаеш за мен? Ако по някакво чудо оцелеем след това пътуване, всички на Хидрос ще си шушукат зад гърба ми — ето го човека, който измисли онова безумно пътуване, който погуби шест кораба заедно с екипажите. И така ще е до края на живота ми. Отсега нататък всеки път, когато видя теб, Даг, Фелк или Кинверсон… — Млъкна и присви очи. — Докторе, ти имаш някакво лекарство, което те кара да изпитваш безразличие, нали? Искам да ми дадеш от него. Ще се надрусам до козирката и ще забравя всичко. Защото другият изход е да сложа край на живота си, а това е нещо, което не мога да направя.

— Лекарствата също са форма на самоубийство, Нид.

— Спести ми докторските си нравоучения, ако обичаш.

— Казвам ти го от личен опит. Превръщаш се в жив мъртвец.

— Пак по-добре, отколкото да си мъртъв мъртвец.

— Може би. Само че не мога да ти дам. Привърших запасите, преди да стигнем тук.

Делагард го стисна за ръката.

— Лъжеш!

— Така ли смяташ?

— Зная, че ме лъжеш. Ти не можеш да живееш без твоето лекарство. Вземаш го всеки ден. Да не мислиш, че не зная? Всички бяхме наясно.

— Само че свърши, Нид. Помниш ли предната седмица, когато бях болен? Всъщност се борех със зависимостта си към него. И една капчица не е останала. Ако не вярваш, претършувай склада. Нищичко няма да откриеш.

— Лъжеш ме, Лолър!

— Иди и се увери. Колкото откриеш — твое е. Обещавам ти. — Лолър внимателно се освободи от ръката му. — Послушай ме, Нид, легни долу и се опитай да поспиш. Когато се събудиш, ще си по-добре и ще можеш да се справиш с чувството за вина, което те измъчва сега. В момента си уморен, потиснат и всичко ти е черно, но като излезем в открито море…

— Почакай малко. — Делагард се надигна и погледна над рамото му. Посочи крана на кърмата. — Какво става там, по дяволите?

Лолър се обърна. Двама души се бореха — едър и дребен, Кинверсон и Куилан, най-невероятните противници. Кинверсон бе стиснал свещеника за мършавите рамене, а той се опитваше да се освободи.

Лолър се спусна по стълбите и се затича по палубата, следван от Делагард.

— Ей, какво правите? Кинверсон, пусни го.

— Ако го пусна, ще тръгне към Лицето. Това е решил. Искаш ли да го направи, докторе?

Куилан се озърташе замаяно. Изглеждаше като хипнотизиран. Лицето му бе пребледняло, сякаш му бяха източили кръвта.

— Видях го да ходи като умопобъркан — продължи Кинверсон. — И все повтаряше, че отива при Лицето. Улових го точно като се катереше на перилата, а той ме халоса. Божичко, не знаех, че го бива да се бие! Но май вече взе да се успокоява.

— Ами пусни го тогава — рече Лолър. — Да видим какво ще направи.

Кинверсон сви рамене и освободи свещеника. Куилан отново се задърпа към перилата. Очите му блестяха от вътрешна светлина.

— Видя ли? — попита рибарят.

Дотича Делагард и улови свещеника за ръката.

— Какво си намислил, отче?

— Отивам на брега… при Лицето… при Лицето… — Замечтаната му усмивка ставаше все по-широка. — Господ ме вика… богът на Лицето…

— Исусе — въздъхна отчаяно Делагард. — Какви ги приказваш? Там ще пукнеш, не разбираш ли? Никой не може да живее на Лицето. Погледни само онази светлина. Това място е отровно. Хайде, събуди се! Събуди се бе, човече!

— Богът в Лицето…

Куилан се помъчи да се освободи от хватката на Делагард и за миг дори успя. Но Делагард го улови отново, дръпна го към себе си и го зашлеви толкова силно, че от устните му потече кръв. Куилан се облещи. Делагард отново вдигна ръка.

— Недей — спря го Лолър. — Струва ми се, че идва на себе си.

И наистина, нещо се бе променило в очите на Куилан. Нямаше го блясъка, втренчения поглед на човек в транс. Сега изглеждаше само замаян, но беше в съзнание. Потърка мястото, където го бе ударил Делагард. Поклати глава и изведнъж започна да трепери. По бузите му се застичаха сълзи.

— Божичко. Наистина щях да ида там. Това се опитвах да направя, нали? То ме теглеше. Усетих как ме тегли.

Лолър кимна. Изведнъж той също го почувства. Пулсация в главата. Нещо по-силно от изкушението, от любопитството, дори от страстта, която бе изпитал със Съндайра предната нощ. Мощно притегляне, неспиращ зов, който го мамеше да тръгне към брега отвъд прибоя.

Отхвърли гневно тази мисъл. Започваше да се побърква като Куилан.

Свещеникът тъкмо разказваше за влечението, което е изпитвал.

— Невъзможно беше да му се съпротивлявам. Обеща да ми даде това, което съм търсил през целия си живот. Слава на Бога, че Кинверсон ме улови навреме. — В погледа му се четеше страх и объркване. — Докторе, това, дето каза вчера, беше истина. Щеше да е истинско самоубийство. Но в този момент бях уверен, че ще отида при Всевишния или пред някакво божество. Само че трябва да е бил дяволът, а онова там е адът. Мислех, че ще видя рая, а се озовах в пъкъла. — Преглътна мъчително, закашля се и се обърна към Делагард. — Моля те да ни отведеш от това място. Тук душите ни са изложени на опасност и ако не вярваш, че съществува такова нещо като душа, поне ни спаси живота. Защото останем ли още малко…

— Не се тревожи — спря го Делагард. — Няма да останем. Поемаме обратно веднага щом сме готови.

Куилан го погледна изненадано. Делагард продължи уморено:

— Отче, и аз като теб получих прозрение и сега съм на същото мнение. Цялото това пътуване е една огромна шибана грешка, ако ме простиш за израза. Нямаме работа тук. Искам само да се махна.

— Не разбирам. Мислех си, че ти…

— Няма какво да му мислиш. Мисленето е вредно за теб.

— Правилно ли чух какво каза — че си тръгваме? — намеси се Кинверсон.

— Точно така. — Делагард го погледна предизвикателно. Лицето му беше зачервено, но изглежда, донякъде се забавляваше от разговора. В него отново се събуждаше старият, познат Делагард. Нещо подобно на усмивка изкриви устните му. — Изчезваме оттук.

— Лично аз нямам нищо против. — Кинверсон сви рамене. — Когато кажеш.

Лолър завъртя глава, привлечен от нещо странно.

— Чухте ли този звук? Някой ни заговори откъм Лицето.

— Какво? Къде?

— Мълчете и слушайте. Идва откъм Лицето. Докторе. Капитане. Отче. — Лолър имитираше доста точно тъничкия тих гласец. — Чувате ли? Аз съм на Лицето. Докторе. Капитане. Отче. Чувам го, сякаш е до нас.

— Гаркид! — извика Куилан. — Но как… къде…

Сега вече и други излязоха на палубата: Съндайра, Неяна, Пиля Браун. Даг Тарп и Оньос Фелк бяха на няколко крачки зад тях. Всички въртяха учудено глави. Последна се появи Лиз Никлаус: пристъпваше бавно и несигурно и непрестанно се спъваше. Беше вдигнала ръка и мушкаше с пръст към небето, сякаш се опитваше да го пробие.

Лолър пристъпи към — и видя какво им сочи. Вихрушката от цветове в небето постепенно застиваше, приемаше някаква форма — очертанията на тъмното загадъчно лице на Натим Гаркид. Гигантско изображение на дребния човечец бе увиснало над тях.

— Къде е той? — провикна се Делагард. — Той ли го прави? Доведете го тук! Гаркид! Гаркид! — Делагард размахваше трескаво ръце. — Вървете да го намерите! Всички — тръгвайте! Претърсете кораба! Гаркид!

— Той е на небето — отвърна Неяна Голджоз, сякаш това обясняваше всичко.

— Не — възрази Кинверсон. — На Лицето е. Една от лодките липсва. Отплавал е, докато се занимавахме с отчето.

И наистина, нишата на лодката бе празна. Гаркид я бе спуснал на вода и бе прекосил малкия залив. Беше слязъл на брега и Лицето го бе погълнало, беше го преобразило. Лолър гледаше с ужас и почуда огромното видение в небето. Нямаше никакво съмнение, че това е лицето на Гаркид. Но как? По какъв начин?

До него застана Съндайра и го стисна за ръката. Цялата се тресеше от страх. Лолър искаше да я успокои, но устата му беше като залепнала.

Делагард бе първият, който си възвърна самообладанието.

— По местата, всички! Вдигай котва! Искам да видя платна! Изчезваме оттук веднага!

— Почакай малко — спря го тихо Куилан и кимна към брега. — Гаркид се връща.

Пътешествието на дребосъка до кораба отне сякаш хиляда години. Никой не смееше да помръдне. Всички стояха край перилата застинали, изплашени.

Образът на Гаркид бе изчезнал от небето в мига, когато се появи истинският Гаркид. Но гласът му продължаваше да е част от странните душевни еманации, излъчвани от Лицето. Физичното превъплъщение на човека се връщаше, но нещо друго бе останало на острова.

Беше изоставил лодката — Лолър я видя в един шубрак на брега, където новорастящите клони я бяха обгърнали като пипала — и плуваше през тесния залив, всъщност по-скоро газеше. Движеше се бавно, очевидно не се страхуваше от съществата, които биха могли да обитават плитчините. „Разбира се, че няма защо да се бои — помисли Лолър. — Та той е един от тях“.

Когато стигна по-дълбоки води, Гаркид се гмурна и заплува. Гребеше с бавни, почти лениви движения.

Кинверсон отиде до скрипеца и се върна с един от харпуните си. Нервен тик караше едната му буза да подскача. Вдигна харпуна като копие.

— Ако това нещо се опита да се качи на борда…

— Недей — посъветва го отец Куилан. — Не бива. Този кораб е колкото наш, толкова и негов.

— Кой го казва? Ти сигурен ли си какво е това долу? Как можеш да знаеш дали е Гаркид? Ами ако идва, за да ни избие всичките?

Но Гаркид, изглежда, нямаше никакво намерение да се качва на борда. Описваше бавни спокойни кръгове под тях, с едва забележими движения на ръцете.

Беше вдигнал глава и ги гледаше. Усмихваше им се с добре познатата загадъчна усмивка на стария Гаркид.

Сякаш ги призоваваше.

— Ще го убия! — изрева Кинверсон. — Този копелдак! Мръсният му дребен негодник!

— Не — повтори отново и все така тихо Куилан. — Не се страхувай. Той няма да ни стори нищо лошо. — Пресегна се, докосна Кинверсон по гърдите и едрият мъж внезапно омекна, огледа се смутено и отстъпи назад. Съндайра взе харпуна от ръката му. Кинверсон сякаш не забеляза.

Лолър гледаше човека във водата. Гаркид — или това беше Лицето, говорещо чрез него? — ги призоваваше, викаше ги на острова. Сега Лолър също почувства нарастващото желание да го последва — като ниски приглушени тътнещи вълни, които го заливаха неусетно. Вече не беше сигурен, че ще съумее да му се противопостави. Зовът проникваше чак до корените на съществото му.

Съндайра дишаше тежко до него. Лицето й беше пребледняло, очите й блестяха от страх. Но беше стиснала зъби, твърдо решена да устои на зловещия призив.

„Елате при мен — повтаряше Гаркид. — Елате при мен. Елате при мен“.

Тихият загадъчен глас, с който им говореше Лицето. Лолър вече не се съмняваше в това — целият този остров сега се обръщаше към тях, обещаваше им всичко — всичко на този свят. Само да отидат.

— Аз отивам! — извика неочаквано Лиз Никлаус. — Ей, чакай ме! Идвам!

Крачеше с протегнати напред ръце, като сомнамбул. Делагард й викна да спре. Лиз продължи напред. Той изруга и се затича към нея. Улови я тъкмо когато бе стигнала перилата.

С хладен свиреп глас, в който Лолър едва разпозна гласа на Лиз, тя му прошепна:

— Не, мръснико. Не. Махни си лапите от мен! — Оттласна го с неочаквана сила и Делагард падна на палубата и остана да лежи, гледаше я замаяно. Изглежда нямаше сили да се изправи. След миг Лиз се покатери върху перилата и се хвърли със силен плясък във водата.

Рамо до рамо двамата с Гаркид заплуваха към Лицето.

 

Облаци с нов цвят бяха увиснали над Лицето. Бяха кафеникави отгоре и черни отдолу — в цветовете на Лиз Никлаус. И тя бе стигнала крайната цел на своето пътуване.

— Един по един ще ни привика всички — прошепна изплашено Съндайра. — Трябва да се махаме!

— Да — каза Лолър. — Веднага. — Огледа се. Делагард все така лежеше на палубата, по-скоро оскърбен, отколкото наранен, но не правеше опити да стане. Оньос Фелк бе приклекнал до фокмачтата и си мърмореше нещо. Паднал на колене, отец Куилан правеше кръстния знак във въздуха пред себе си и шепнеше молитви. Даг Тарп, с прежълтяло от страх лице, се държеше за корема и се поклащаше като изсъхнал лист. Лолър поклати глава. — Кой ще ни е навигатор?

— Има ли значение? Достатъчно е да обърнем кърмата към Лицето и да отплаваме надалече. Докато имаме екипаж за платната…

Съндайра закрачи по палубата.

— Ей, Пиля! Неяна! Хващайте въжетата! Вал, ще се справиш ли с щурвала? О, Боже, котвата все още е спусната. Гейб! Гейб, за Бога, вдигни проклетата котва!

— Лиз се връща — каза Лолър.

— Няма значение. Помогни на Гейб с котвата.

Но беше твърде късно. Лиз вече бе преполовила разстоянието до кораба, гребеше с бързи мощни движения. Зад нея плуваше Гаркид. Тя спря недалеч от тях и ги погледна. Очите й бяха различни, нови, чужди.

— Господ да ни е на помощ — прошепна отец Куилан. — Сега и двамата ни призовават! — Лицето му бе изкривено от ужас. Целият се тресеше конвулсивно. — Страх ме е, Лолър. Точно това търсех през целия си живот, а сега, когато съм тук, ме е страх! — Протегна ръка към Лолър. — Помогни ми. Отведи ме долу. Иначе и аз ще ида при тях. Не мога да му се съпротивлявам дълго.

Лолър не сваляше поглед от него.

— Остави го! — извика Съндайра. — Нямаме време. И без това от него никаква полза.

— Помогни ми! — захленчи отново Куилан. Вървеше към перилата със същата походка, с която бе тръгнала Лиз. — Самият Господ Бог ме вика и аз се страхувам от Него!

— Никакъв Господ Бог не те вика — тросна се Съндайра. Търчеше по палубата, опитваше се да накара другите да заработят, но засега не се получаваше нищо. Пиля гледаше платната, сякаш ги виждаше за първи път. Неяна се бе подпряла на фокмачтата и си тананикаше тихичко. Кинверсон не бе направил и крачка към котвата — стоеше насред палубата и въртеше глава, с невиждащ поглед.

„Елате при нас — нашепваха им Лиз и Гаркид. — Елате при нас, елате при нас, елате при нас“.

Лолър потрепери. Сега зовът бе по-силен, отколкото когато в морето бе само Гаркид. Чу плясък. Още някой бе скочил зад борда. Фелк? Тарп? Не, Тарп стоеше наблизо. Но Фелк го нямаше. И тогава Лолър видя Неяна, бе се покатерила на перилата. Тя размаха ръце и скочи.

„Един по един ще си отидат всички — помисли си той. — Един по един ще станат неразделна част от чуждото същество, наричано Лицето над водата“.

Продължи да се съпротивлява. Повика цялата си упоритост на помощ, цялата си любов към усамотение, твърдата увереност да следва собствен път в живота и ги използва като оръжие срещу това, което го призоваваше. Обгърна се в самотата си като в неуязвимо наметало.

Изглежда, се получи. Въпреки че продължаваше да набира сили, зовът не успя да го привлече към перилата. „Самотник до сетен дъх — помисли си Лолър, — ето какво ще ме спаси от това невидимо гладно същество, което ни дебне на този бряг“.

— Моля те — повтори почти разплакано отец Куилан. — Къде е люкът? Не мога да го открия!

— Ела с мен — рече му Лолър. — Ще те отведа в трюма.

Видя, че Съндайра се мъчи да вдигне котвата сама. Но нямаше достатъчно сили, само Кинверсон би могъл да се справи сам. Лолър се поколеба, разкъсван между молбата на Куилан и необходимостта да вдигнат котвата по-бързо.

Делагард най-сетне се изправи и закрачи към него. Олюляваше се, като че току-що е преживял удар. Лолър бутна свещеника към него.

— Дръж го здраво, инак ще скочи.

И се втурна към Съндайра. Но внезапно на пътя му се изпречи Кинверсон и го отхвърли назад с едно движение на огромната си ръка.

— Котвата… — изхриптя Лолър. — Трябва да вдигнем котвата…

— Не. Остави я на място.

Очите на Кинверсон бяха много странни. Сякаш гледаха навътре.

— И ти ли? — попита Лолър.

Някой изпъшка зад него, последва нов плясък. Той се обърна. Делагард стоеше сам до перилата и учудено гледаше празните си ръце. От Куилан нямаше и следа. Лолър го видя във водата — плуваше уверено към брега. Най-сетне беше тръгнал на среща със своя Бог — или каквото го очакваше там.

— Вал! — извика Съндайра.

— Безполезно е — отвърна Лолър. — Всички ще скочат зад борда!

Двама души на брега вървяха към гъстия храсталак — Неяна и Фелк. Куилан излезе зад тях и ги последва. Гаркид и Лиз вече бяха изчезнали.

Лолър преброи тези, които все още бяха на палубата: Кинверсон, Пиля, Тарп, Делагард и Съндайра. Заедно с него ставаха шестима. Тарп прескочи перилата още докато броеше. Значи петима. Само петима от всички, които потеглиха от остров Сорве.

— Какво жалко съществуване водехме — заговори с басов глас Кинверсон. — Мразех всеки отвратителен ден. Как ми се искаше никога да не се бях родил. Не го знаеше, нали? Какво ли знаеш ти? Какво знае който и да било? Защото все си мълчах. Мислехте ме за голям и силен. Но мен също ме болеше, всяка проклета минута на деня! И никой не се досещаше. Никой!

— Гейб! — викна му Съндайра.

— Разкарай ми се от пътя или ще те разкъсам!

Лолър се хвърли и се вкопчи в него. Кинверсон го помете като сламка и с едно движение скочи зад борда.

Четирима.

Но къде беше Пиля? Лолър вдигна глава и я видя да се катери гола по такелажа — по-високо и по-високо. Нима щеше да скочи оттам? Да.

Плясък.

Трима.

 

— Само ние сме — въздъхна Съндайра, местеше поглед от Делагард към Лолър, който седеше в подножието на фокмачтата, захлупил лицето си с длани. — Навярно защото не ни иска.

— Не — поправи я Лолър. — Защото сме достатъчно силни да му се съпротивляваме.

— Брей, какви сме герои само — промърмори Делагард.

— Ще можем ли тримата да управляваме кораба? — попита тя. — Как мислиш, Вал?

— Бихме могли да опитаме.

— Не говори глупости — изсъска Делагард. — Трима души не могат да управляват такъв кораб.

— Бихме могли да вдигнем част от платната и да се носим по течението — предложи Лолър. — Рано или късно ще стигнем някой обитаем остров. По-добре, отколкото да останем тук. Какво ще кажеш, Нид?

Делагард сви безразлично рамене.

Съндайра гледаше към Лицето.

— Виждаш ли ги? — попита Лолър.

— Не. Но чувам нещо. Чувам и усещам. Струва ми се, че отец Куилан се връща.

Лолър извърна очи към брега.

— Къде е? — Свещеникът не се виждаше никъде. И въпреки това, съвсем недвусмислено, Лолър долавяше присъствието му. Сякаш отец Куилан стоеше до тях на палубата. Поредната хитрост на Лицето сигурно.

— Не — обади се гласът на Куилан. — Не е хитрост. Тук съм.

— Лъжеш. Все още си на острова — отвърна примирено Лолър.

— На острова… но и при вас. Едновременно.

Делагард изпръхтя презрително.

— Кучи син. Защо това нещо не ни остави на мира?

— Защото ви обича — заяви Куилан. — И ви иска. Ние ви искаме. Елате и се присъединете към нас.

Лолър осъзна, че победата им е била временна. Зовът бе останал в душата му — по-слаб, сякаш се бе притаил в очакване на подходящия момент, когато ще ги завари неподготвени. Куилан бе само заблуда — съблазнителна примамка.

— Кой всъщност говори? — попита Лолър. — Отец Куилан или Лицето?

— И двамата. Сега аз съм част от Лицето.

— И все още се възприемаш като отец Куилан, обитаващ съществото, което наричаме Лицето над водата?

— Да. Точно така.

— Как е възможно това?

— Ела и ще видиш — отвърна Куилан. — Ще останеш самият себе си. И същевременно ще бъдеш нещо безкрайно по-голямо.

— Безкрайно?

— Да, безкрайно.

— Имам чувството, че сънувам — обади се Съндайра. — Разговарям с човек, когото не виждам, и той ми отговаря с познат глас. — Изглеждаше съвършено спокойна. Подобно на Делагард и тя бе надживяла страховете си, душевните си вълнения. Вече не зависеше от тях дали Лицето ще ги надвие, или не. — Отче, чуваш ли и мен?

— Разбира се, Съндайра.

— Знаеш ли какво е Лицето? Дали е бог? Можеш ли да ни кажеш?

— Лицето е Хидрос и Хидрос е Лицето — отвърна смиреният глас на свещеника. — Хидрос е огромен колективен ум, общ организъм, разумно същество, което обхваща цялата планета. Този остров, на който излязохме и който наричаме Лицето над водата, е живо същество, мозъкът на планетата. И повече от мозък: той е утроба за всичко, което представлява Хидрос. Всемирната майка-създателка на целия живот на планетата.

— Затова ли обитателите не искат да идват тук? — попита Съндайра. — Защото е светотатство да се върнеш на мястото, откъдето си произлязъл?

— Нещо такова, да.

— И изобилието от разумни форми на живот — поде Лолър, който също бе започвал да схваща картината. — То се дължи на тази всеобща връзка с Лицето, нали? Хрилестите, гмурците, огнерозите и всичко останало? Един огромен конгломерат, свят-мозък.

— Точно така. Един всемирен разум.

Лолър кимна. Затвори очи и се опита да си представи какво е да си част от това същество. Свят с един-единствен огромен часовников механизъм, който тиктака и тиктака и всички живи същества следват зададения ритъм.

Куилан вече беше част от него. Гаркид също. Лиз, Пиля, Неяна, Тарп, Фелк, дори бедният нещастен Кинверсон. Погълнати от божествената природа. Изгубени сред необятността на свръхразума.

Без да вдига глава, потънал в мрачни мисли и настроения, Делагард неочаквано заговори:

— Отец Куилан? Искам да те попитам нещо. Как стои въпросът с подводния град? Той съществува ли?

— Това е само мит — отвърна гласът на невидимия Куилан. — Приказка за деца.

— О! — въздъхна огорчено Делагард. — Така значи.

— Или по-точно метафора. Твоят моряк-скитник е схванал само частица от общата идея. На Хидрос градът е навсякъде — под водата, върху нея, на повърхността. Цялата планета е град и всяко живо същество — негов жител.

Делагард най-сетне намери сили да вдигне глава. Лицето му беше измъчено и изтощено.

Куилан продължи:

— Тукашните същества открай време са обитавали моретата. Под вещото ръководство и напътствие на Лицето. В началото са били изцяло водни, а след това Лицето ги е научило да строят острови, за да се подготвят за онова далечно бъдеще, в което от дълбините ще се издигне суша. Но няма никакъв таен подземен град. Хидрос винаги е бил воден свят. И всички негови обитатели са свързани хармонично чрез силата на Лицето.

— Всички освен нас — посочи Съндайра.

— Всички освен шепата бежанци от света на хората, достигнали по неведоми пътища до този свят — потвърди Куилан. — Изгнаниците. Които, заради невежеството си, продължават да са изгнаници и тук. Дори упорстват в това. Чуждоземци, предпочели да странят от хармонията на Хидрос.

— Защото нямат място в тази всеобща хармония — обади се Лолър.

— Не е така. Това не е вярно. Хидрос приема всички.

— Но само на неговите условия.

— Ни най-малко — възрази Куилан.

— А след като престанеш да бъдеш самият себе си? — посочи Лолър. — Когато станеш част от този колективен разум…

Намръщи се озадачено. Нещо се беше променило. Цареше тишина, аурата, обгърнала ги като покривало по време на разговора с Куилан, бе изчезнала.

— Струва ми се, че той вече не е тук — каза Съндайра.

— Да — потвърди Лолър. — Лицето го призова. То се отдръпна от нас.

— Странно е да се почувстваш отново сам.

— Аз се чувствам много добре. Сега сме само тримата и всеки си е в главата. Никой не ни говори от небето. Защото рано или късно Лицето ще ни заговори отново. И пак ще трябва да му се съпротивляваме. Не бива да му позволим да ни погълне. Ние сме хора, не можем да станем част от един чуждоземен свят. Не това е смисълът на нашия живот.

— Усетихте ли колко е щастлив? — попита Делагард с тих, мечтателен глас.

— Така ли мислиш? — попита Лолър.

— Сигурен съм. Винаги е бил малко странен, тъжен и отнесен. Все търсеше своя бог. Е, вече го намери. Най-сетне отиде при него.

Лолър го погледна учудено.

— Нид, не знаех, че вярваш в бог. Да не би да мислиш, че Лицето е Всевишният?

— Куилан смята така. И е щастлив. За първи път в живота си.

— Нид, Куилан е мъртъв. Този, който ни говори, не е отчето.

— Гласът му е като на Куилан. Има и още някой, но Куилан също присъства.

— Щом искаш да мислиш така.

— Искам. — Делагард се изправи и се олюля замаян. — Отивам при тях.

Лолър го погледна стреснато.

— И ти ли?

— И аз. Не се опитвай да ме спреш. Ще те убия, ако опиташ. Помниш ли какво ми направи Лиз, когато я улових? Не можем да бъдем спрени, докторе.

Лолър продължаваше да се блещи в него. „Ама той говори съвсем сериозно“, мина му през ума. Дали това бе Делагард, когото познаваше? Навярно. Делагард винаги правеше това, което е добро за него, независимо от последствията за околните.

Какво пък, негова воля. Да върви по дяволите.

— Да те спирам? — попита Лолър. — И през ум не ми минава. Отивай, Нид. Върви, щом смяташ, че ще си щастлив там. Едва ли може да има някакво значение вече.

Делагард се усмихна.

— За тебе може би няма. Но за мен е огромно. Уморен съм до смърт, докторе. Имах толкова мечти… Опитвах едно нещо, друго и в началото се получаваше, но след това дойдох тук и всичко пропадна. Провалих се. Какво пък, майната му. Искам да си почина.

— Имаш предвид, да се самоубиеш?

— Ти може да си мислиш така, но не и аз. Никога няма да го направя. Уморих се да бъда капитан на този кораб. Уморих се да казвам на хората какво трябва да правят, когато те виждат, че аз самият не зная какво трябва да се направи. Стига ми, докторе. Отивам оттатък. — Очите му засияха от новооткрита енергия. — Може би точно заради това съм дошъл тук, само че го осъзнах чак сега. Може би Лицето е пратило Джоли, за да ни доведе при него — само че трябваше да минат четирийсет години и стигнахме едва шепа хора. — Изглеждаше почти развеселен. — Сбогом, докторе. Сбогом, Съндайра. Радвам се, че ви познавах. Идвайте ми на гости понякога. Те го изпратиха с погледи.

— Ето, че сме само двама, малката ми — въздъхна Лолър.

Разсмяха се. Какво друго им оставаше, освен да се смеят?

 

Нощта се спусна: ярка нощ, с комети и всякакви чудеса, с блестящи светлини във всякакви искрящи цветове. Лолър и Съндайра стояха на палубата, загледани в настъпващия мрак, опрели гърбове на фокмачтата. Говореха съвсем малко, напълно изстискани след събитията от изминалия ден.

В небето над тях избухна многоцветна заря. „Празник за новозавладените територии“, помисли Лолър. Навярно лицата на доскорошните му другари продължаваха да ги гледат отгоре. Ето това ярко сияние в синьо — не беше ли Делагард? А топлият кехлибарен облак — Куилан? Дали червеният огнен стълб не принадлежеше на Кинверсон, а златистите фойерверки — на Пиля Браун? И Фелк… Тарп… Неяна… Лиз… Гаркид…

Имаше чувството, че са съвсем наблизо, всичките и всеки поотделно. Небето пламтеше в ярки цветове. Но когато напрегна слух, не можа да чуе гласовете им. Различаваше само горещата хармония на неопределени звуци.

На тъмния хоризонт продължаваше трескавата активност на островния бряг — там непрестанно нещо израстваше, цъфтеше, извиваше се, въздигаше се към тъмната синева на небето и пращаше нагоре потоци от сияеща енергия. Там никога не настъпваше покой. Лолър и Съндайра останаха да гледат още малко приказното представление, но по някое време той се надигна и я попита:

— Гладна ли си?

— Никак.

— Аз също. Да вървим да поспим, а?

— Ами да. Добре.

Протегна му ръка и той й помогна да се изправи. Постояха още малко до перилата, загледани към острова.

— Усещаш ли да те привлича? — попита тя.

— Да. То винаги е в мен — сякаш чака удобния момент. Чака да ме завари неподготвен.

— И при мен е така. Не е тъй силно както преди, но съм сигурна, че това е само малка хитрина. Непрестанно трябва да съм нащрек.

— Чудя се защо само ние двамата успяхме да му устоим — рече Лолър. — Дали сме по-силни от другите, по-здравомислещи, или сме привикнали по-добре със себе си? Или така сме свикнали да се чувстваме отчуждени от обществото, че не можем да си позволим да се обвържем с един групов разум?

— Вал, наистина ли се чувстваше отчужден, докато живееше на Сорве?

Той се замисли.

— Може би „отчужден“ е твърде силна дума. Бях част от колонията и чувствах, че съм приет добре там. Но не като другите. Винаги съм странял от тях.

— С мен беше същото на Кхамсилейн. Никога не съм можела да се приобщя.

— Аз също.

— Нито съм искала. Някои успяваха, но не и аз. Ето, Гейб Кинверсон също беше самотник. Но когато му дойде времето, реши, че повече не желае да е самотник. И отиде при Лицето. Тръпки ме побиват при мисълта да се слея с нещо толкова чуждо и непонятно.

— Никога не съм го разбирал — призна Лолър.

— Аз също. Опитвах се, но той бе затворен в себе си през цялото време. Дори в леглото.

— Виж, тази част не ме интересува.

— Извинявай.

— Няма нищо.

Тя се притисна към него.

— Сега сме само двамата. Изоставени на задника на света, съвсем сами на целия кораб. Много романтично, колкото и да продължи. Какво ще правим, Вал?

— Ще слезем долу и ще се любим до забрава. Можем да се разположим на голямото легло в каютата на Делагард.

— А след това?

— След това ще му мислим за след това — отвърна Лолър.