Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of the Waters, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

4.

Морето се променяше отново. От юг се появи бързо студено течение, която проряза тясна ивица през жълтата слуз. Ивицата бързо се разширяваше и не след дълго, когато корабите навлязоха в самото течение, жълтата кора изчезна напълно.

Кинверсон попита Лолър дали според него паразитът може да се среща в тукашните води. От много дни пътешествениците не бяха хапвали прясна храна.

— Извади нещо и ще видим — каза Лолър. — Само внимавай, когато го метнеш на палубата.

Ала Кинверсон не успя да улови нищо. Мрежите излизаха празни, куките се поклащаха недокоснати. А водите наоколо несъмнено изобилстваха от риба. Но кой знае защо, тя се държеше на почетно разстояние от кораба. Понякога зърваха в далечината обширни пасажи. Останалите кораби се оплакаха от същата участ. Все едно че плаваха из напълно безжизнени води.

Хората започнаха да роптаят.

— Не мога да ви готвя риба, след като не я хващате — оправда се Лиз Никлаус. — Говорете с Гейб.

Кинверсон остана невъзмутим.

— Аз пък не мога да я ловя, след като ни избягва. Щом не ви харесва, скачайте във водата и я хващайте с голи ръце. Съгласни?

 

Рибата продължаваше да ги избягва, но сега корабите навлязоха в район, богат на няколко нови видове водорасли, гъсти маси от сложно преплетени червеникави стебла, окичени с широки синьо-зелени листа. Гаркид беше в стихията си.

— Сигур’ ще стават за ядене — заяви той. — Струват ми се познати. Поне ще си попълним хранителните запаси.

— Но ако не си виждал точно такива досега… — възрази Лео Мартело.

— Мен питай. Няма начин да не ги бива за хапване. Гаркид ги опита пръв, съвсем естествено, сякаш това бе само негово задължение. След това докладва, че червените водорасли са подходящи за прясна салата. Синьо-зелените по-добре да се готвят в малко рибешко масло. Извади огромни количества водорасли и ги просна по цялата палуба, за да съхнат.

Лолър отиде при него, докато все още сортираше вдигащите пара растения. Дребни животинки, уловени в мрежата с водорасли, пълзяха и лазеха сред листата — охлювчета, рачета и други паякообразни с яркочервени черупки, които приличаха на миниатюрни и неимоверно красиви замъци. На Гаркид, изглежда, дори не му хрумваше, че някоя от тези животинки би могла да е отровна, че малките им челюсти могат да съдържат опасни токсини, непознати и смъртоносни секрети. Той ги разчистваше с малка метла от тръстика и дори използваше ръцете си за по-бързите. Видя приближаващия се Лолър и го дари с невинна усмивка.

— Днес морето беше добро към нас. Прати ни богат улов.

— Натим, къде си научил всички тези неща за морските растения?

Гаркид го погледна учудено.

— В морето, къде другаде? То ни дарява с живот. Излезеш ли в него, скоро ще научиш кое е добро и кое — не. Опитваш това-онова. И помниш. — Извади нещо, загърнато в няколко навити листа, и го пъхна под носа на Лолър. — Сладко е и много крехко. — Беше някакъв морски червей, жълтеникав, с червени люспи, почти като късче оживяла слуз, каквато доскоро покриваше морето. Поне дузина любопитни черни очички се въртяха на издължени пипалца. Лолър не виждаше в това създание нищо сладко и крехко, но Гаркид, изглежда, бе запленен от него. Доближи го до лицето си и му се усмихна. След това го хвърли през борда.

— Морето да го благослови — промърмори с тон, в който се долавяше безкрайно благоговение.

— Питам се, защо ли го е създало? — обади се малко троснато Лолър.

— О, не, докторе. Никога не се питай. Кои сме ние, че да питаме какво прави морето?

Ако се съдеше по тона и думите му, Гаркид гледаше на морето като на божество. Лолър не знаеше какво да каже. Не му се щеше да се заяжда с Гаркид, но и не одобряваше отношението му. Усмихна се малко гузно, кимна и бавно се отдалечи. Малко по-нататък на палубата забеляза отец Куилан, който ги бе наблюдавал.

— Гледам го как работи — каза свещеникът, когато Лолър се приближи. — Рови се във водораслите, подбира ги, сортира ги. И никога не спира. Изглежда толкова спокоен, а същевременно вътре в него нещо кипи, сякаш гори някакъв пламък. Всъщност какво знаеш за него?

— За Гаркид? Не много. Затворен и мълчалив човечец. Не съм сигурен къде е живял, преди да дойде на Сорве. Освен водораслите няма други интереси.

— Загадка.

— Да, човек-загадка. Отначало го смятах за мислител, обсъждащ наум кой знае какви сложни въпроси с Всевишния. Но сега не съм сигурен дали нещо става там вътре освен внимателната преценка на различните видове водорасли. Нали знаеш, не е никак трудно да сбъркаш глупостта с мъдрост, когато някой е мълчалив. Напоследък взех да си мисля, че е точно толкова ограничен, колкото изглежда.

— Какво пък, напълно възможно — отвърна свещеникът. — Макар че не бих се изненадал… Никога досега не съм срещал истински ограничен човек.

— Сериозно ли говориш?

— Понякога си мислиш за някой, че е такъв, а се оказва, че грешиш. В моята професия рано или късно се срещаш с душата на човека — когато най-сетне реши да ти я разкрие или повярва, че свещеникът не е нищо повече от тънка завеса, зад която се спотайва Господ Бог. И тогава осъзнаваш, че дори простите хора не са съвсем прости. Невинни, невежи, но не и прости. Човешкият ум, дори когато работи на минимални обороти, е безкрайно сложен механизъм. Така че, прощавай, докторе, но ще те посъветвам да преосмислиш представите си за Гаркид. Според мен той обича да мисли. И търси Бога, също като всички нас.

Лолър се усмихна. Да вярваш в Бога е едно, да го търсиш — съвсем друго. Не беше изключено Гаркид да е искрено вярващ на някакво свое, примитивно ниво. Но ако ставаше дума за някой, който търси Бога, това бе именно Куилан. Лолър винаги се учудваше на начина, по който хората проектираха страховете и нуждите си върху обкръжаващия ги свят и ги издигаха до степен на фундаментални закони на вселената.

И дали търсенето на Бога бе занимание, което неминуемо обсебваше всеки? Куилан да. При него това бе професионално задължение, ако можеше да се каже така. Но Гаркид? Кинверсон? Делагард? Самият Лолър?

Погледна внимателно стоящия до него свещеник. Вече се бе научил да чете по лицето му. Куилан имаше две най-чести изражения. Едното беше благочестиво и искрено. Другото — хладно, бездушно, цинично, лишено от вяра в Бога. Сменяше едното с другото в зависимост от душевните бури, които бушуваха в неспокойното му същество. В момента Лолър предполагаше, че разговаря с благочестивия и искрения Куилан.

— Значи мислиш, че аз също търся Бога? — попита той.

— Разбира се, че Го търсиш!

— Само защото мога да цитирам няколко изречения от Библията?

— Защото смяташ, че можеш да живееш в Неговата сянка, без нито за миг да приемаш факта на Неговото съществуване. Ситуация, която автоматически предполага противоположното твърдение. Отричайки Бога, ти си обречен да прекараш целия си живот в Неговото търсене дори само за да се убедиш, че си прав относно това, че Той не съществува.

— Каквото е и положението при теб, отче.

— Разбира се.

Лолър погледна към Гаркид, който продължаваше търпеливо да сортира последния улов водорасли: отделяше мъртвите израстъци, за да ги хвърли през борда. Дребосъкът дори си пееше някаква тиха монотонна песен.

— Но ако човек нито отрича Бога, нито Го приема, това не означава ли, че попада в категорията на ограничените?

— Има нещо вярно, съгласен съм. Макар че, пак ти казвам от личен опит, не съм срещал такива.

— В такъв случай ще те посъветвам да си поговориш с нашия приятел Гаркид.

— О, аз вече говорих — отвърна свещеникът.

 

Все още нямаше дъжд, но поне рибата реши да се завърне в мрежите на Кинверсон. Бяха започнали третата седмица от плаването и запасите от вода, която бяха взели от Сорве, се стопяваха заплашително. Малкото, с което разполагаха, вече бе започнало да намирисва на застояло. За хората на Хидрос дажбите бяха втора природа, но перспективата да прекарат останалата осемседмична част от плаването до Грайвард с това, което се съдържаше в делвите в трюма, бе доста мрачна.

Все още бе рано да започнат да си набавят течности от очните ябълки, кръвта и гръбначните кухини на морските обитатели — методи, до които Кинверсон бе прибягвал неведнъж по време на продължителните си плавания, нито положението бе чак толкова отчайващо, че да прибегнат до устройството за дестилиране на морска вода. Това беше последната мярка, неефикасна и изтощителна, въпрос на бавно и продължително събиране на вода, капка по капка, подходящо само за отчаяни ситуации.

Но имаше други неща, които можеха да направят. Суровата риба по правило бе пълна с освежителни сокове и сравнително малко сол и вече бе част от ежедневната диета на всички на борда. Лиз Никлаус ужасно се стараеше да я почиства и я поднасяше под формата на примамливо на вид филе, но скоро това меню стана омразно на всички. Друг полезен способ бе да мокрят телата и дрехите си — начин да се свали телесната температура, с което и загубата на влага чрез потоотделяне. Както и да се избегне употребата на безценната прясна вода за тоалетни нужди.

И тогава, един следобед, небето внезапно потъмня и над тях се скупчиха облаци.

— Кофите! — изкрещя Делагард. — Шишета, торби, манерки, всичко! Изкарайте ги на палубата!

Екипажът се втурна с бързината на побеснели демони, изнасяха всичко, което можеше да задържи вода. След това се съблякоха, всички до един, и затанцуваха голи под дъжда, отмиваха солта от кожата и дрехите. Делагард се кълчеше, плещест сатир с космати гърди, почти женски по форма обаче. До него подскачаше Лиз, смееше се и крещеше с цяло гърло. Дългата й руса коса бе полепнала по раменете, красивите й гърди се друсаха като планети, заплашващи да напуснат орбитата си. Измършавелият Даг Тарп танцуваше с енергичната Неяна Голджоз, която изглеждаше достатъчно силна, за да го метне през рамо. Лолър се наслаждаваше на пороя насаме, близо до задната мачта, но скоро към него се присъедини Пиля Браун, с блеснали очи, ухилена, подканяща. Мургавата й лъскава кожа изглеждаше невероятно примамлива под дъжда. Лолър потанцува с нея няколко минути, наслаждаваше се на гледката на стройните й бедра и щръкналите гърди, но когато тя уж мимоходом го задърпа към люка на трюма и намекна, че двамата могат да се усамотят някъде долу, той се престори, че не разбира поканата, и след малко тя си тръгна.

Гаркид се клатушкаше на стълбата при мостика, непосредствено до купчината морски водорасли. Дан Хендърс и Оньос Фелк се бяха уловили за ръце и се въртяха около компасната будка. Дори отец Куилан бе захвърлил расото, под което се показа костеливо и бледо тяло, и бе разперил ръце към небето, сякаш е в транс. Лео Мартело танцуваше със Съндайра; изглеждаха добре заедно, гъвкави, стройни и подвижни. Лолър потърси с очи Кинверсон и го откри на кърмата — не танцуваше, просто стоеше с важен вид, оставил на дъжда да отмие и разхлади огромното му тяло.

Бурята продължи само петнайсетина минути. По-късно Лиз изчисли, че им е осигурила прясна вода едва за половин ден.

 

Лолър имаше постоянен поток пациенти — корабни инциденти, болезнени плюски, навяхвания, няколко леки разстройства и една счупена ключица от кораба на Бамбър Кадрел. Беше трудно да отговаря за здравето на целия флот. В повечето случаи даваше съвети по радиото, приклекнал пред тясната радиорубка на Даг Тарп, която бе натъпкана с всевъзможна обемиста апаратура. Но счупените кости не можеха да се оправят по радиото. Наложи се да вземе лодка до „Богинята на Сорве“, за да се заеме лично със случая.

Плаването с лодка не се оказа лесна работа. Лекият й корпус бе изплетен от клони и в нея Лолър се чувстваше също толкова тромав и неуверен, колкото едрите раци, които понякога пълзяха по дъното на Сорвейския залив. Лодката се задвижваше от въртящи се лопати, прикачени към педали в средата, и за допълнителна стабилност във вълните разполагаше с подводни поплавъци. Отвън корпусът бе покрит с тънък слой полуживи микроорганизми, които намаляваха триенето с водата.

Дан Хендърс го придружи по време на краткото пътуване до „Богинята на Сорве“. Спуснаха лодката на ръце, с въжета. Лолър дори не смееше да си помисли, че само една тънка преграда дели краката му от водата. Крехкият на вид малък съд изглеждаше съвсем безпомощен сред вълните. Лолър си представяше, че отдолу ги дебнат безброй пипала, сребристи челюсти, жадуващи да ги разкъсат.

— Готов ли си, докторе? — попита седналият зад него Хендърс. — Да тръгваме.

Завъртяха едновременно педалите и лодката се отдели от кораба. Първите няколко секунди бяха най-трудните. Веднага щом набраха достатъчна скорост обаче поплавъците бавно се издигнаха и се разгънаха и сега вече движението изглеждаше по-стабилно.

Въпреки това Лолър бе неспокоен. Малката лодка трябваше да катери всяка вълна и да се спуска от другата й страна. Поне не видя никакви дебнещи пипала по време на краткото пътуване. Нито зъбати челюсти, които да дращят по дъното. Когато наближиха „Богинята на Сорве“, видяха, че от борда вече са спуснали въжетата.

Счупената ключица беше на Нимбър Танаминд, ненадминатия хипохондрик, чиито оплаквания за първи път се оказаха непресторени. Един падащ гик го бе ударил по лявото рамо и цялата му лява страна бе отекла и посиняла. Колкото и да бе странно, този път Нимбър не се оплакваше. Може би заради шока или от страх, че може да е нещо по-сериозно, или пък бе замаян от болка. Но седеше кротко подпрян на купчина въжета и само пръстите му леко трепереха. Брондо Катцин и жена му Ейлиана се навъртаха обезпокоено край него.

— Нимбър — въздъхна Лолър. Двамата бяха почти на една възраст. — Какво си направил, проклети глупако?

Танаминд повдигна едва забележимо глава. Лицето му бе пребледняло от страх. Не каза нищо, само облиза устни. Няколко едри капки пот бяха избили на челото му.

— Кога стана? — обърна се Лолър към Бамбър Кадрел.

— Преди половин час — отвърна капитанът.

— През цялото време ли е в съзнание?

— Да.

— Дадохте ли му нещо. Успокоително?

— Само малко бренди — отвърна Кадрел.

— Хубаво — каза Лолър. — Да се захващаме за работа. Дайте възглавница или нещо, което да подложим под него. Ето тук, между лопатките. — Извади от чантата пакет с болкоуспокояващо. — Донесете ми и вода да разредя това. Ще ми трябват и компреси. Ейлиана? Ей толкова дълги и накиснати в топла вода…

Нимбър изстена само веднъж, когато Лолър разпъна раменете му, за да може изместената ключица да се върне на мястото си. След това затвори очи и потъна в неспокоен сън, а Лолър се зае да обездвижи ръката, за да не позволи повторна травма.

— Дайте му още бренди — нареди, след като приключи. Обърна се към жената на Нимбър: — Салей, сега ти ще трябва да си докторът. Ако вдигне температура, ще му даваш по едно от тези хапчета сутрин и вечер. Ако тази страна на лицето се подуе, обади ми се. Също и ако се оплаква от изтръпване на пръстите. Всички останали оплаквания са без значение. — Обърна се към Кадрел. — Бамбър, аз също бих пийнал едно бренди.

— Всичко наред ли е при вас? — попита Кадрел.

— Да, освен дето изгубихме Госпо. А тук?

— Справяме се отлично.

— Радвам се да го чуя.

Не че научи нещо, което не знаеше. Ала повторната среща с хора, с които не се бе виждал от няколко седмици, бе странно лишена от топлина. Как си, докторе, радвам се да те видя, добре дошъл на нашия кораб — нищо повече от кратка размяна на реплики. Дори Нико Талхейм, който се появи на палубата малко по-късно, само му се усмихна и кимна. Сякаш се намираше сред непознати. За няколко седмици беше изгубил връзката с тези хора. Осъзна колко дълбоко го е погълнала атмосферата на флагманския кораб. А сега бе попаднал в друг микрокосмос, този на „Богинята на Сорве“. Интересно, какво ли щеше да стане с островната колония, когато най-сетне пристигнат на новото място?

Завръщането на флагмана стана без премеждия. Лолър се прибра право в каютата.

Седем капки тинктура от тръпнитревче. Не — нека са десет.

 

Мислите за изгубената Земя го налягаха често вечер, когато стоеше край перилата, заслушан в тайнствените звуци на морето и загледан в пустата непроницаема тъмнина, която ги заобикаляше. Вманиачаването му по родната планета, изглежда, растеше, откакто шестте кораба се бяха отправили на дългото си пътешествие. За кой ли път се опита да си представи какъв е бил животът там. Огромни острови, наричани континенти, управлявани от крале и кралици с богатство и могъщество, надхвърлящи всякакви представи. Кръвопролитни войни. Фантастични оръжия, способни да разрушават цели светове. А след това великата миграция в космоса, стотици хиляди кораби, отпратени към дълбините на пространството, понесли на борда си предшествениците на всички хора, които сега обитаваха галактиката. Всички до един произхождащи от един малък свят, който вече не съществуваше.

До него застана Съндайра — тя също обичаше да се разхожда нощем по палубата.

— Отново ли рееш поглед из необятните простори на космоса, докторе?

— Да, както обикновено.

— Каква е тазвечерната тема?

— Иронията. Всички тези години, през които хората от Земята са се изтребвали в своите мръсни малки войни. Но така и не са успели. А след това тяхното собствено слънце го е направило за един следобед.

— Слава на Бога, че вече сме се разселили сред звездите.

— Да — съгласи се Лолър и погледна намръщено към тъмното, гъмжащо от чудовища море. — Наистина сме извадили късмет.

 

Тя се върна по-късно и отново го завари при парапета.

— Ти ли си, Валбен?

— Аз, кой друг. — Никога досега не го бе наричала на малко име. Стори му се странно, дори малко неприятно. Не можеше да си спомни някой друг да го нарича „Валбен“.

— Ще изтърпиш ли още малко компания?

— Разбира се. Не ти ли се спи?

— Не съм и опитвала — призна тя. — А и долу има религиозна вечеринка, ако не знаеш.

— И кои са светиите, дето участват в нея?

— Отчето, естествено. Лиз. Неяна. Дан. И Гаркид.

— Гаркид? Излезе ли най-сетне от черупката си?

— Всъщност той само присъства. Отец Куилан е взел думата. Разказва им за уклончивата същност на Всевишния и за това колко е трудно да запазим вярата си в Него, след като така и не ни дава доказателства за Своето съществуване. Какво усилие е да храним вяра в Бога и че това не е правилно, не би трябвало въобще да се измъчваме, а да Го приемем в сърцата си слепешката. Само дето не се получава. И тъй нататък и прочее. Останалите пият, само Гаркид кима. Странен тип е той. Не искаш ли да слезеш долу и да чуеш думите на отчето?

— Не — отвърна Лолър. — Вече имах честта да изслушам виждането му по този въпрос.

Известно време стояха един до друг мълчаливо.

Отново Съндайра първа наруши мълчанието.

— Валбен. Що за име е това?

— Име от Земята.

— Не, не е. Джон, Ричард, Елизабет, това са земни имена. Лео също. Но никога не бях чувала за име като Валбен.

— Което не значи, че не е земно име, нали?

— Възможно е, само дето не ми е познато.

— Какво пък, може и да не е земно. Баща ми ми го е дал. Може да е грешал.

— Валбен — повтори тя. — Има нещо особено в него. Предпочиташ ли да ти казвам така?

— Дали предпочитам? Не. Наричай ме Валбен, ако ти искаш. Всъщност вече го правиш.

— А ти как би искал да ти казвам? Докторе?

Лолър повдигна рамене.

— Докторе е добре. Някои ме наричат Лолър. Други пък Вал. Но те са малко.

— Вал. Това ми звучи по-приемливо от „докторе“. Нещо против да ти викам Вал?

Само приятелите му го наричаха така, хора като Нико Талхейм, Нимбър Танаминд, Нестор Янез. От нейните уста звучеше странно. Но сигурно можеше да свикне и с това. Пък и „Вал“ беше по-добре от „Валбен“.

— Както желаеш — отвърна той.

 

След три дни ги застигна нова приливна вълна, този път идваше от запад. Беше по-силна от първата, но магнетроните се справиха без проблеми и с нея. Нагоре, през гребена и спускане по задната страна, леко разтърсване — и готово.

Времето се задържа студено и сухо. Пътешествието продължаваше.

 

Някъде посред нощ откъм трюма се разнесе приглушен удар, идещ от външната страна на корпуса, сякаш се бяха ударили в риф. Лолър седна в койката, прозя се и разтърка очи, зачуди се дали не сънува. Последва нов удар; и още един. Не беше сън значи. Все още замаян той отброи една минута, минута и половина. Удар. Дъските на корпуса изпукаха и се разместиха.

Вече напълно буден, Лолър се загърна с нещо през кръста и отиде в каюткомпанията. Светлините горяха, хора с подпухнали лица излизаха от вратата на страничната каюта. Някои дори не бяха успели да се облекат. Лолър се изкатери на палубата. Нощната смяна — Хендърс, Голджоз, Делагард, Никлаус и Тейн — търчаха като обезумели между двата борда и надзъртаха през перилата, сякаш следяха движението на атакуващ отдолу противник.

— Ето, пак идват! — извика някой.

Бум. Тук, на палубата, ударът беше по-силен — корабът се разтресе и подскочи на една страна. Звукът от сблъсък с корпуса бе по-ясен, дори леко стържещ.

Даг Тарп стоеше до перилата.

— Какво става? — попита Лолър.

— Погледни долу и сам ще видиш.

Морето беше спокойно. Две луни грееха в небето, в противоположни краища, Хидроският кръст бе започнал да се спуска. Шестте кораба бяха развалили триъгълната си формация и се бяха подредили в нещо като неравен кръг. Десетина дълги синкави фосфоресциращи ленти изпълваха откритите води в средата на този кръг, като огнени стрели, прорязващи океана недалеч под повърхността. Пред смаяния поглед на Лолър една от тези стрели се разтегли с невероятна бързина и се стрелна към кораба вляво от тях. Отнякъде долетя висок пронизителен звук, който набираше сила с приближаването на стрелата към кораба.

А после тя го блъсна. Лолър чу остро пропукване и забеляза, че корабът се отклонява леко встрани. Малко след това оттам долетяха изплашени викове.

Фосфоресциращата стрела се стрелна към центъра на кръга.

— Огнерози — каза Тарп. — Опитват се да ни потопят.

Лолър сграбчи парапета и погледна надолу. Очите му вече бяха привикнали с мрака. Различаваше съвсем ясно нападателите на светлината, която излъчваха.

Бяха като живи ракети, с издължени тела, дълги по десетина-петнайсет метра и задвижвани от силни, завършващи с две перки опашки. Скосените им чела бяха увенчани с по един дебел жълт рог, дълъг около пет метра и гъвкав като дървесно водорасло; завършваше с притъпен, но страховит връх. Съществата плуваха с невероятна бързина в откритата част между корабите, набираха скорост с постоянни и мощни движения на опашките, след което се забиваха в корпусите, като очевидно се опитваха да ги пробият. После, завладени от някаква неистова настойчивост, се обръщаха, отдалечаваха се и отново се хвърляха в свирепа атака. Колкото по-бързо плуваха, толкова по-ярко сияеха флуоресциращите им страни и толкова по-силен бе пронизителният звук, който издаваха.

Отнякъде се появи Кинверсон, нарамил нещо, което приличаше на тежък железен котел, овързан с водораслови израстъци.

— Докторе, помогни ми, ако обичаш.

— Къде го носиш?

— На мостика. Това е соник.

Котелът, или каквото представляваше това странно устройство, бе прекалено тежък, за да може Кинверсон да се справи с него. Лолър улови една от връзките, които се поклащаха откъм неговата страна, двамата с Кинверсон успяха да го качат на мостика. Делагард се присъедини към тях и сложиха котела на най-високата точка.

— Проклети огнерози — мърмореше Кинверсон. — Знаех си, че ще се появят, рано или късно.

Откъм трюма долетя поредният тътен. Лолър зърна една издължена синкава линия да се отдалечава под повърхността.

От всички странни същества, които Лолър бе видял досега в морето, тези му се струваха най-страховити. Можеш да смачкаш дребосъците, да се криеш от другите, да внимаваш какво се е уловило в мрежата. Но как да се справиш с тези копия, които летяха към корабите от мрака, тези огромни създания, обладани от маниакалното желание да те потопят и очевидно способни на това.

— Достатъчно ли са силни, за да пробият корпуса?

— И това се е случвало, Бога ми! — отвърна Делагард. Очертан от лунната светлина, огромният силует на Кинверсон се издигна високо над котела, закрепен в предната част на мостика. В ръката си якият мъж стискаше дълга тояга. Стовари я върху плоското дъно на металния котел. Над водата се разнесе нисък бумтящ звук.

Той удари отново, отново, отново.

— Какво прави? — попита Лолър.

— Изпраща контразвук. Огнерозите са слепи. Ориентират се по звуковите вълни, отразени в целите им. Гейб обърква усещането им за ориентация.

Кинверсон удряше по импровизирания тъпан със забележително усърдие и страшна сила. Въздухът се тресеше от кънтенето. Но дали звуците можеха да проникнат под водата? По всичко изглеждаше, че да. Там долу огнерозите продължаваха да се мятат между корабите още по-чевръсто отпреди, светлините на телата им се подреждаха в причудливи мимолетни шарки. Но в тези шарки се забелязваше нарастващо объркване. Кинверсон продължаваше да стоварва тежката тояга върху котела и движенията на блестящите копия ставаха все по-хаотични. Те се стрелкаха на огромни редки тласъци, излизаха на повърхността, после отново се гмуркаха. Едно от съществата се блъсна в кораба, но ударът бе слаб, вероятно случаен. Звуците, които издаваха, вече бяха неритмични и объркани. Кинверсон спря за малко, сякаш се беше уморил, и за миг изглеждаше, че огнерозите са на път да се прегрупират. Но след това той поднови бумтежа още по-трескаво, стоварваше тоягата с отсечени движения. Внезапно под водата настъпи невероятна суматоха и двама от огромните нападатели изскочиха над повърхността едновременно. На светлината на околните огнерози Лолър видя, че рогът на единия се е забил в хрилните отверстия на другия и дори навярно е достигнал основата на черепа. Двете заклещени по този ужасен начин същества цопнаха във водата и бързо започнаха да потъват. Пътят им към дълбините бе озарен от избледняващо фосфоресциращо сияние.

Кинверсон нанесе още няколко бавни удара върху котела, с нарастващ промеждутък между тях — бум… буум… буууум… — и отпусна тоягата.

— Даг? Даг! Къде си, по дяволите? — Гласът на Делагард ечеше в мрака. — Свържи се с останалите кораби. Виж дали няма пострадали.

Мрак и спокойствие царяха във водата. Но когато Лолър затвори очи, му се стори, че зад клепачите му синкавите светлини продължават да се стрелкат.

 

Следващата приливна вълна бе най-мощната досега. Застигна ги два дни преди очаквания момент, вероятно защото Оньос Фелк бе допуснал грешка в изчисленията, и се стовари върху тях с неистова сила — удари корабите странично, докато те се плъзгаха над спокойно сънливо море, покрито с водорасли, които изпускаха особено приятни благоухания. Лолър бе слязъл в лазарета да си подрежда лекарствата. В първия момент си помисли, че огнерозите са се върнали — толкова силен бе ударът. Но не, сблъсъкът не бе краткотраен като този със сияещите чудовища — приличаше по-скоро на удар с грамаден юмрук, който изтласква кораба от курса. Миг след това магнетронът се задейства с познатото стържене и Лолър зачака усещането за повдигане, внезапната тишина, означаваща, че са над разпенените вълни. Но тишината не настъпваше и Лолър протегна изплашено ръце и се вкопчи в койката, когато корабът се наклони под остър ъгъл. От рафтовете се посипаха предмети, затъркаляха се по пода, събраха се на купчина в единия край на каютата.

Това ли беше? Вълната — най-сетне? И дали щяха да я издържат?

Държеше се здраво и чакаше. Корабът се люшна на другата страна, сгромоляса се със страхотен шум в бездната, оставена след преминаващия талаз, и цялата сбирка предмети се плъзна към другата стена. След това корабът се изправи. Изведнъж се възцари спокойствие. Лолър вдигна статуетката на египетското божество и парчето гръцка керамика и ги постави на местата им.

Още? Нов удар?

Не. Спокойствие и тишина.

Дали не потъваха?

Изглежда, че не. Лолър предпазливо подаде глава в коридора. Горе Делагард викаше нещо. Всичко било наред, това викаше. Били изтърпели доста силен удар, но щели да се оправят.

Ала се оказа, че приливната вълна ги е отклонила от курса, завлякла ги е на половин ден път в източна посока. При това едновременно и шестте кораба — сякаш бяха вързани с връв. Формацията им се беше разпаднала, но все още бяха достатъчно близо един до друг, за да се видят с невъоръжено око. Отне им почти час да заемат отново първоначалния ред и нови шест, докато се върнат на мястото, където ги бе застигнала вълната. В края на краищата премеждието не беше от най-страшните.

Продължиха по стария курс.