Робърт Силвърбърг
Лицето над водата (19)

4.

През нощта го споходи мъчителен сън — сън, който не бе породен от убийството, а по-скоро от силно еротично желание.

Женски силуети танцуваха около спящия Лолър, самки без лица, само кълчещи се тела и примамващи контури. Бяха анонимни, непознати, загадъчни, мистериозни — едно чисто женско присъствие без конкретна личност, очертания върху празен лист: процесия от поклащащи се гърди, налети бедра, закръглени дупета, окосмени триъгълници. Понякога му се струваше, че в танца участват само лишени от тела гърди или редица разтворени бедра, влажни блестящи устни. Друг път бяха подканящи пръсти и стрелкащи се езичета.

Той се мяташе неспокойно, изплуваше за кратко, сетне отново потъваше в съня, който го очакваше с нови сетивни пороища. Облаци жени се скупчваха над койката, с присвити очи и сластно издути устни, трепкащи ноздри и голи тела. Сега вече телата си имаха лица — лицата на всички жени от Сорве, които някога бе обичал и после забравил, цял легион, всички младежки лудории, неоформените лица на подрастващи девойки, ухилените лица на опитни по-възрастни жени, които се бяха забавлявали с едно момче на половината на тяхната възраст; напрегнати, изстрадали лица на жени, чиято любов е обречена. Една по една те минаваха съвсем близо край Лолър, оставяха го да ги докосне, да ги притегли дори, след което се разтваряха във въздуха, измествани от следващата. Съндайра — Аня Браун — Бода Талхейм — пак Съндайра — Мийла — Мойра — Съндайра — Съндайра — Аня — Мирейл — Съндайра…

Безкрайна редица, която само разпалваше желанията му и не утоляваше страстта му. Вече имаше мъчителна, почти болезнена ерекция. Тестисите му бяха натежали като оловни топки. Тежко, страстно ухание на женска мъзга висеше във въздуха, побъркващо и неустоимо, изпълваше ноздрите и устата му и го караше да диша на пресекулки.

И зад тези образи, зад фантазиите, зад мъчителното усещане за объркване и безсилие имаше нещо друго: странна вибрация, може би звукова, а може би не, един постоянно разширяващ се лъч на интензивни желания, който нахлуваше в тялото му през слабините и се разпространяваше нагоре. Лолър усещаше точното място, където го пронизва — между тестисите, откъдето бързо достигаше червата, преминаваше диафрагмата, пробождаше сърцето, нахлуваше през гърлото и се забиваше в мозъка. Сякаш бе нанизан на това усещане като на шиш и се въртеше бавно около него и с всяко завъртане еротичните му желания растяха и растяха, докато накрая бе изпълнен с дълбоката увереност, че в цялата вселена не съществува нищо друго освен безкрайно важната необходимост незабавно да намери партньорка, с която да се съвкупи.

Надигна се от койката, без да знае дали сънува, или е буден, и излезе в коридора. Нагоре по стълбите, през люка и на палубата.

Нощта бе мека и безлунна. Хидроският кръст сияеше в небето като гирлянда от тънички диаманти, захвърлена от някой сред звездите. Морето беше спокойно, малки вълнички блещукаха на звездната светлина. Духаше съвсем лек ветрец. Платната бяха опънати и издути.

Наоколо сновяха тъмни фигури — сомнамбули или мечтатели.

Бяха неясни, призрачни, досущ като тези в съня на Лолър. Той осъзна, че ги познава, но това беше всичко. Точно в този момент те нямаха имена. Нямаха и личности. Видя мъж с ниско набито тяло, още един — мършав и костелив, с увиснали кожни гънки на шията. Но не мъжете го интересуваха сега. В другия край, на носа, стоеше висока чернокоса жена. Той тръгна към нея, но преди да я стигне, се появи друг мъж: едър, със сияещи очи; изникна от сенките, улови я за ръката и я поведе нанякъде.

Лолър се обърна. На този кораб имаше и други жени. Все щеше да намери някоя. Трябваше да намери.

Пулсиращата болка в чатала бе непоносима. Странната вибрация продължаваше да го разтърсва през цялото тяло и да отеква в мозъка му. Сякаш бе пронизан отдолу догоре с огромна, студена и същевременно кипяща ледена висулка.

Прекрачи една двойка, която се любеше задъхано на палубата — мъж с прошарена коса и едра мускулеста жена с мургава кожа и руса коса. За миг си помисли, че ги познава, но както и по-рано, в съзнанието му не изникнаха имена. По-нататък се навърташе дребен мъж с игриви очи и зад него още една прегърната двойка — едър як мъжага, стиснал в обятията си гъвкава енергична девойка.

— Ей, ти! — долетя глас от тъмнината. — Ела тук!

Тя лежеше на мостика и го подканяше — яка самка с плоско лице, оранжева коса и гъсто посипана с лунички бяла кожа. Цялата лъщеше от пот и дишаше възбудено. Лолър коленичи до нея и тя го притегли към себе си, стисна го между бедрата си.

— Влез в мен! Вкарай ми го!

Той проникна в нея с лекота. Беше топла и влажна отвътре. Ръцете й го обгърнаха. Буквално го смазваше между огромните си гърди. Тазът й се повдигаше в трескав ритъм. Всичко приключи почти мигновено. Още щом се раздвижи, Лолър почувства как топлото й влажно лоно започва да трепти в дълбоки страстни спазми. Усещаше съвсем ясно импулсите на върхово удоволствие, които се стрелкаха по нервните й пътища, и това го смути. Миг по-късно дойде и неговият изблик и той го почувства едновременно в съзнанието си и отразен в нейното. Това също беше много странно. Беше трудно да определи докъде се простира неговото съзнание и къде започва нейното.

Претърколи се настрани. Тя се пресегна към него, опитваше се да го задържи, но той вече се изправяше. Искаше да си намери друга. Краткият миг на облекчение не бе достатъчен, за да се отърве от пулсиращата болка между краката. Може би нищо нямаше да му помогне. Но сега искаше да открие онази висока стройна жена, или ако не нея, то младата, с червендалестото лице и гъвкавото тяло. А също и мургавата с русата коса. Беше ненаситен, незадоволим.

Ето я стройната, отново сама. Лолър закрачи към нея. Но късно! Космат плещест мъж с провиснали като на жена гърди го изпревари. Двамата изчезнаха в тъмнината.

Е, тогава едрата женска…

Или младата…

— Лолър! — отекна мъжки глас.

— Кой си ти?

— Куилан! Ела, човече!

Беше мършавият. Беше се появил зад една бъчва с вода и го улови за ръката. Лолър понечи да се дръпне.

— Не, не ти — ти си мъж, а аз искам…

— Зная какво искаш. Жена, нали, Лолър? За Бога, всички ли сте пощурели?

— Какво?

— Застани до мен и гледай. Оргия на безумци.

Лолър разтърси зашеметено глава.

— Какво? Каква оргия?

— Погледни, ето там са Съндайра и Делагард. А там Кинверсон и Пиля. И виж, Неяна стене като побъркана. Току-що приключи с нея, не помниш ли? А вече искаш друга. Не бях виждал подобно нещо.

Лолър се потърка между краката.

— Усещам… болка… тук…

— Трябва да е нещо от морето. Сигурно въздейства право на мозъците ни. И аз го чувствам. Но поне мога да се контролирам. Докато вие… всичките сте се побъркали…

Лолър с мъка разбираше какво му говорят. Понечи да се освободи. Беше видял златокосата да крачи по палубата в търсене на нов партньор.

— Стой тук, Лолър!

— Почакай де… по-късно ще разговаряме…

Направи няколко крачки към жената и в този момент от мрака изникна един дребосък и се провикна:

— Ей, отче! Докторе! Видях го! Ей там е, от онази страна!

— Какво си видял, Гаркид? — попита мършавият.

— Един голям полип, отче. Залепнал е за корпуса. Сигурно праща някакви сигнали… или отделя наркотик…

— Лолър! Ела да видим какво е открил Гаркид!

— По-късно… по-късно…

Но двамата бяха непоколебими. Уловиха го за ръцете и го задърпаха към перилата. Лолър надзърна през тях. Тук усещането бе още по-силно, отколкото на палубата — Лолър почувства дълбоко ритмично туптене в гръбнака, буквално разтърсваше слабините му. Щръкналият му член потрепваше, насочен право към звездите.

Не беше никак лесно да проясни мислите си. Едва успяваше да възприема ставащото около него.

В главата му изплуваха имена, свързани с лица и тела. Куилан. Гаркид. Тези двамата го държаха. И други — той и Неяна, Съндайра и Мартело, Съндайра и Делагард. Кинверсон и Пиля. Фелк и Лиз. И така нататък, неспирна смяна на партньори, трескав танц на членове и влагалища. Къде е Лиз? Нея искаше сега. Никога досега не я бе желал. А също и Неяна. И Пиля — нека си получи това, което чака от началото на това проклето пътуване. А след това Съндайра. Да я измъкне от лапите на онова животно Делагард. Да, Съндайра, после отново Неяна, пак Лиз, и после Пиля — Съндайра, Неяна, Пиля, Лиз — да ги чука до зори — до пладне — до края на света…

— Ще го убия — каза Куилан. — Натим, подай ми харпуна.

— Не усещаш ли силата му? — учуди се Лолър. — Неподатлив ли си към нея?

— Разбира се, че не съм неподатлив — отвърна свещеникът.

— Може би молитвите ти…

— Молитвите не помагат нищо. Само страхът, Лолър.

— Той се обърна към Гаркид. — Не мога да го достигна с харпуна. Дръж ме за краката, ще увисна надолу.

— Дай на мен — рече Лолър. — Ръцете ми са по-дълги от твоите.

— Ти стой тук.

Куилан прескочи перилата и застана от другата страна. Гаркид го хвана за глезените. Лолър пък улови Гаркид, погледна надолу и видя нещо като яркожълта плака, около метър в диаметър, залепнала за корпуса непосредствено над ватерлинията. Беше плоска, кръгла, с неголяма издатина в центъра. Куилан изпъна ръка и я промуши. Още веднъж и още веднъж. От издатината внезапно бликна тънка синкава струйка и потече надолу по непознатото същество. Нова дупка. Мекотелото започна да се гърчи.

Лолър усети, че болката в слабините му намалява.

— Дръж ме здраво! — закрещя Куилан. — Ще падна!

— Не се безпокой, отче!

Лолър също улови Куилан за глезените. Отчето замахна още веднъж, като този път се залюля с цялото си тяло. Огромна неравна бразда цъфна върху гърчещото се тяло. То потъмня, стана тъмнозелено, после почти черно и по меката му плът преминаха конвулсии. Съществото се сви, отдели се от палубата, цопна във водата и бързо изостана.

Почти в същия миг Лолър почувства как умът му се освобождава от мъглата.

— Божичко! — възкликна той. — Какво беше това?

— Гаркид каза, че било полип — отвърна Куилан. — Залепил се е за корпуса и ни облива с феромони. — Трепереше неудържимо, сякаш се отърсваше от огромно вълнение. — Трудно е да се бориш с подобно нещо.

Лолър огледа палубата. Голи мъже и жени, сънени и объркани. Лео Мартело бе застанал до Неяна и я разглеждаше, като че ли я вижда за пръв път в живота си. Кинверсон беше с Лиз Никлаус. Лолър потърси Съндайра. Тя търкаше с длан корема си, сякаш за да се очисти от допира на Делагард.

 

Полипът се оказа предвестник. Тук, на малките ширини, Пустото море вече не беше така пусто.

Появиха се нов вид дракени, южна разновидност. Приличаха на северните, но бяха по-едри и по-хитри, когато ставаше въпрос да измамят плячката. Вместо да плават в пасажи от по няколкостотин, тези се придвижваха в глутници от по десетина и когато подаваха издължените си тръбовидни муцуни над водата, бяха разпръснати на голяма площ, сякаш всеки от тях настояваше да се спазва огромното му лично пространство. Придружаваха кораба часове наред, насочили неуморно носове към небето. Лъщящите им алени очи не се затваряха нито за миг. Не беше трудно човек да си помисли, че навярно очакват тъмнината, за да се покатерят на борда, Делагард нареди на нощната вахта да е нащрек и да патрулира с харпуни. По здрач дракените се гмурнаха, изчезнаха всички в един миг, сякаш бяха засмукани от бездната под повърхността. Делагард не беше убеден, че са си тръгнали, и задържа патрулите на борда. Но през нощта не последва атака, а на сутринта от дракените нямаше и следа.

 

Късно същия следобед, малко преди здрачаване, от наветрената страна към кораба се доближи огромна аморфна маса с нездрав жълтеникав цвят. Простираше се на стотици метри, може би дори повече. Беше толкова голяма, че спокойно можеха да я кръстят дрейфуващ остров — но остров от слуз, гигантски плаващ сопол. Когато ги доближи, осъзнаха, че това исполинско сбръчкано създание е живо — или че поне това може да се каже за някои негови части. Бледата му карамелена повърхност потрепваше безспирно, изстрелваше миниатюрни заоблени израстъци, които се огъваха и потъваха в централната маса.

Даг Тарп зае комична поза и обяви:

— Моля, полюбувайте се, дами и господа. Най-сетне — Лицето над водата!

Кинверсон се разсмя.

— По-скоро е другият край, ако питаш мен.

— И все пак е красиво — отбеляза Мартело. — Вижте светлинните, как пърхат във въздуха.

— Като светулки — каза Куилан.

— Светулки? — повтори Лолър.

— Има ги на Слънчев изгрев. Това са насекоми, които притежават фосфоресциращи органи. Знаеш ли какво е насекомо? Сухоземни шестокраки антропоиди, широко разпространени на множество светове. Светулките са насекоми, които излизат по здрач и летят, като премигват постоянно. Много е красиво. Гледката е подобна на тази.

Лолър извърна очи. Наистина красива гледка — рояк малки блестящи точици, които се издигаха от вятъра, увеличаваха сиянието си, сетне премигваха ярко и се гмурваха надолу. Въздухът буквално гъмжеше от тях, бяха стотици, хиляди. Разперили миниатюрни криле, те се рееха наоколо и пулсираха ритмично.

На Хидрос обаче красотата неизменно бе повод за подозрения. Докато наблюдаваше танца на светулките, Лолър усещаше нарастващо безпокойство.

И тогава Лиз Никлаус извика:

— Платното гори!

Лолър погледна нагоре. Някои от светулките бяха долетели до кораба и бяха полепнали по платната. Бамбуковите нишки под тях се бяха запалили. Малки струйки дим се виеха от десетина подобни места, виждаха се и червеникави кръгчета. Лолър осъзна, че корабът е подложен на поредната атака.

Делагард изкрещя да променят курса и „Кралицата“ се отдалечи колкото се можеше по-бързо от този опасен запалителен рояк. Всички, които не бяха на вахта, бяха пратени да се борят със светулките. Лолър се покатери по такелажа заедно с останалите и взе да разгонва прииждащите летящи гадинки с махане на ръце и да чегърта полепналите по платната. Топлината, която излъчваха, бе незначителна, но постоянна — във всеки случай достатъчна, за да предизвика възпламеняване. Лолър видя обгорените места, от които светулките вече бяха махнати; други блещукаха в малки дупки в платната, като прозиращи през тях звезди. Високо над тях марселът вече се беше запалил и гореше като факла.

Кинверсон се катереше чевръсто към пламтящото платно. Щом го стигна, почна да гаси огъня с голи ръце. Ярките пламъци изчезваха един по един между дланите му, сякаш изпълняваше сложен магьоснически фокус. След броени секунди сиянието изчезна, останаха само отделни въгленчета, които скоро също бяха загасени. Светулките, предизвикали този малък пожар, вече бяха отлетели. В марсела зееше огромна черна димяща дупка.

Корабът се носеше с нарастваща скорост на югозапад. Неспособни да поддържат темпото, миниатюрните им противници бързо изостанаха. Но въпреки това часове по-късно вятърът докарваше по малко от блещукащите насекоми и едва по изгрев-слънце Делагард се успокои, че опасността е отминала, и позволи на изморените хора да се приберат долу.

Съндайра прекара следващите три дни в поправка на платната заедно с Кинверсон, Пиля и Неяна. Корабът почти не помръдна, докато мачтите стърчаха голи. Нямаше вятър, морето бе спокойно, слънцето печеше силно.

Кой знае защо, Лолър имаше усещането, че от известно време са под постоянно наблюдение.

Беше изчислил, че разполага с не повече от седмичен запас розова тинктура.

 

Към кораба се доближи още едно плаващо на повърхността същество, което не беше нито толкова голямо, нито тъй отвратително на вид като предишното — яйцевидно гладко туловище с диаметър двайсетина метра, с красив изумруден цвят, обгърнато от ярко сияние.

Делагард, изнервен след последните злополуки, изкара всички на борда и ги нареди покрай перилата, въоръжени с всичко възможно. Но съществото ги подмина безметежно, на вид безопасно като огромен плаващ плод. Може би беше точно това. Още два се появиха по-късно същият ден. Първият бе по-сферичен, вторият — по-издължен. Изглежда, не обърнаха никакво внимание на „Кралицата“. Лолър си помисли, че им липсват блестящите ококорени очи, за да заприличат на лица. Повърхността им бе гладка, безизразна, загадъчна. В плавните им движения се долавяше някаква странна леност, колосално и неизмеримо спокойствие. Отец Куилан сподели, че му напомняли за един негов познат архиепископ, след което трябваше да обяснява какво е това архиепископ.

След елипсоидите се появиха нов вид летящи риби, нито толкова елегантни като хвъркоперките от Родното море, нито грозни и зловещи като крилатите вещици. Забелязаха ги отдалече — те излитаха вертикално от водата и изминаваха невероятно разстояние, преди да се гмурнат отново, почти без да вдигат пръски. След секунди отново бяха във въздуха и с всеки цикъл от възход и снижаване наближаваха все повече десния борд.

Не изглеждаха по-опасни от огромните плаващи изумрудени същества. Вдигаха се толкова високо, че беше малко вероятно да се ударят в платната, и не се налагаше хората да се крият на палубата, както при атаките на вещиците. Бяха толкова красиви, че почти целият екипаж излезе да се любува на ятата им.

Телцата им изглеждаха почти прозрачни. Когато прелитаха над кораба, не беше трудно да се различат тънките им като конци костици, закръглените виолетово-червеникави стомахчета, нишковидните вени. Кървавочервените им очички бяха от множество фасети, присвяткващи с различни оттенъци.

Красиви, да. Но докато прелитаха над кораба, от тях заваля странен дъжд, блещукащ порой от тъмни лъскави капчици, които прогаряха всичко, върху което попаднат.

Отначало никой не осъзна какво става. Първите капки от този причудлив дъжд бяха като слаби ужилвания. Но болката се натрупваше — киселината си проправяше път и леките в началото сърбежи се превръщаха в остри, нетърпими бодежи.

Лолър, изправен в сянката на фока, се оказа сравнително защитен от тази неочаквана бомбардировка. Няколко пръски попаднаха на ръката му, само колкото да го накарат да се намръщи. Но после той забеляза тъмни, увеличаващи се петънца върху дъските на палубата, на крачка от себе си, огледа се и видя, че другарите му подскачат като пощурели, шляпат се по раменете, ръцете и лицата.

— Всички долу! — викна Лолър. — Скрийте се! От летящите риби е!

Хвъркатите нападатели вече бяха подминали кораба и се отдалечаваха. Но откъм морето се задаваше нова вълна.

Нападението продължи около час, през който над тях преминаха още десетина вълни. По-късно пострадалите се подредиха пред лазарета на Лолър, за да получат първа помощ за изгарянията.

Съндайра, която бе на въжената стълба по време на нападението, влезе последна. Тъй като бе носила само препаска, цялото й тяло бе покрито с мехури. Лолър мълчаливо я намаза с мехлем. Тя стоеше гола пред него, докато пръстите му се плъзгаха внимателно, стиснали напоено с мехлем парцалче — около гърдите, по бедрата, по слабините, на милиметри от примамливото й лоно.

Не се бяха любили от нощта на полипа. Но докато я докосваше, дори по най-интимните места, Лолър не почувства в него да се надига желание.

Съндайра също го забеляза. Лолър усещаше как мускулите й се напрягат под натиска на пръстите му. Изглеждаше малко ядосана.

Накрая го заговори:

— Вал, държиш се с мен, сякаш съм къс месо.

— Аз съм лекар, който се грижи за пациент със сериозни изгаряния по кожата.

— Само това ли съм за теб вече?

— В този момент да. Мислиш ли, че щеше да е по-добре, ако ми потичат лигите всеки път, когато видя голо женско тяло?

— Но аз не съм само един обикновен пациент, нали?

— Разбира се, че не си.

— Вече дни наред страниш от мен. А сега се държиш с мен като с непозната. Какъв е проблемът?

— Проблемът? — Той я погледна обезпокоено. След това я потупа леко по бедрото и рече: — Обърни се. Имаш още малко на гърба. Съндайра, защо смяташ, че има проблем?

— Права ли съм, че вече не ме желаеш?

Той натопи пръсти във флакона с мехлем и се зае да го размазва над голите й бутове.

— Не знаех, че имаме строго определена програма. Или греша?

— Разбира се, че не. Но погледни само как ме докосваш.

— Току-що ти казах — въздъхна той. — Но щом се налага, ще повторя. Дошла си тук, за да ти окажа медицинска помощ, не да правим любов. Лекарите отрано се научават, че тези две неща трябва да се разграничават. Освен това, от естетична гледна точка, едва ли ще е добре да те прегръщам, когато цялото ти тяло е покрито с тези болезнени мехури. Съгласна?

Тя се обърна и го погледна.

— Държиш се така, защото го направих с Делагард, нали?

— Какво?!

— Не можеш да понесеш мисълта, че ме е опипвал, и не само това, и сега не искаш да имаш нищо общо с мен.

— Сериозно ли говориш?

— Да. И съм права. Да можеше само да зърнеш изражението си…

— Всички се бяхме побъркали, когато онова нещо залепна за корпуса. Никой не е виновен за случилото се през онази нощ. Да не мислиш, че съм искал да чукам Неяна? Ако толкова настояваш да ти кажа истината, търсех точно теб, когато излязох на палубата. Вярно, не можех да си спомня името ти, но това бе поради състоянието, в което се намирах. Но те видях, пожелах те и тръгнах към теб, ала Лео Мартело ме изпревари. А после Неяна ме повика и отидох при нея. Бях също тъй омагьосан като теб. Всички освен отец Куилан и Гаркид си бяха изгубили ума. Тези двамата са нашите светци. — Лолър усети, че страните му горят. Сърцето му думкаше в гърдите. — Божичко, Съндайра, зная за теб и Кинверсон от самото начало. Нима това ме е спирало? А в нощта на полипа първо го направи с Мартело, не с Делагард. Какво значение дали ще го направиш с единия, или с другия, когато никой от нас не можеше да се контролира?

— С Делагард е различно. Ти го мразиш. Той те отвращава.

— Така ли мислиш?

— Той е убиец и грубиян. Заради него ни изхвърлиха от остров Сорве. Ръководи тази експедиция като истински деспот. Бие Лиз. Уби Хендърс. Лъже, мами, готов е на всичко, за да стане неговото. Всичко в него те отвращава и не можеш да преглътнеш мисълта, че се е любил с мен, независимо дали тогава съм била с всичкия си, или не. Затова си го изкарваш на мен. Не искаш да докосваш местата, които е докосвал той, камо ли да проникнеш в мен на мястото, където е бил той. Права ли съм, Вал?

— Знаеш ли, изведнъж се извъди голям телепат. Нямах представа, че владееш подобни способности.

— Не ми се прави на умник. Права ли съм, или не?

— Виж, Съндайра…

— Това е, нали? — Тонът й, досега твърд, внезапно се смекчи и тя го погледна с изненадваща нежност. — Вал, да ти призная ли, че аз също се отвращавам при мисълта, че този мъж е бил вътре в мен? Имаш ли представа колко упорито се опитвах да го измия от себе си след това? Но това не е твой проблем. Нямаш право да ми се сърдиш само защото някаква чуждоземна гадост се лепна за кораба и ни накара да извършим неща, които не бихме направили дори насън. — В очите й отново се появиха ядни пламъчета. — Добре де, ако не е заради Делагард, тогава каква е причината? Кажи ми.

Лолър отвърна с глас, треперещ от срам:

— Хубаво, признавам, заради Делагард е.

— О, Вал…

— Съжалявам.

— Наистина ли?

— Но знаеш ли, нямах представа какво ме измъчва, докато не го хвърли право в лицето ми. Да, сега разбирам, че ме е ядяло подсъзнателно през цялото това време. Като си представя само как ръката му се плъзва между краката ти. Как устните му смучат зърната ти. — Лолър стисна очи. — Ти не си виновна, разбира се. Държа се като глупав и неопитен юноша.

— Прав си за всичко. Наистина се държиш глупаво. Но нека те уверя, че при нормални обстоятелства не бих допуснала Делагард на милиони светлинни години от себе си. Дори и да е последният мъж в цялата галактика.

Лолър се засмя.

— Дяволът те накара.

— Полипът.

— Все същото.

— Както кажеш. След като не сме го направили съзнателно, все едно не се е случвало. Ще се опитам да го прогоня от съзнанието си, ти също. Обичам те, Вал.

Той я погледна изненадано и смутено. Това бяха думи, които никой от двамата не бе произнасял досега. Дори не си представяше, че ще ги чуе от нея някога. Не помнеше кога за последен път някой му ги бе казвал.

Сега какво? Трябваше ли да отвърне със същото? Тя се усмихваше. Но не очакваше да каже каквото и да било. Твърде добре го познаваше.

— Ела тук, докторе — рече. — Искам да ме прегледаш по-подробно.

Лолър погледна да провери дали вратата на лазарета е залостена. След това се приближи към нея.

— Да не ми спукаш мехурите — предупреди го тя.