Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of the Waters, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

3.

Пред ваарга го чакаше жена с дълга черна коса. Пациентка най-вероятно. Беше с гръб към него, така че не можа да я познае. Поне четири жени на Сорве имаха подобни коси.

Имаше трийсет ваарга в квартала, където живееше Лолър, и още шейсетина, не всички обитавани, по-нататък до края на острова. Несиметрични сивкави постройки с приблизително пирамидална форма, кухи, дваж по-високи от човешки бой. Близо до върха имаха отвори, разположени по такъв начин, че вътре да вали само при най-силна буря. Стените им бяха направени от някакъв вид плътна яка целулоза, извадена от морето в далечни времена — откъде другаде освен от морето? Материалът бе невероятно здрав и издръжлив. Удариш ли го с пръчка, звукът бе като от удар по метал. Най-странното бе, че първите заселници ги бяха заварили при пристигането си и се бяха настанили в тях уж само временно — но оттогава се бяха изтърколили стотици години и всички на острова все още ги обитаваха. Никой нямаше ни най-малка представа откъде са се взели. Подобни квартали от ваарги съществуваха на почти всички острови — вероятно изоставени гнезда на някой изчезнал местен вид, някога споделял островите с хрилестите. Самите хрилести имаха съвсем различни домове — непретенциозни укрития от морски водорасли, които изработваха и изоставяха на всеки няколко седмици. „Какви са тези?“ — попитали първите заселници, а хрилестите отвърнали лаконично: „Ваарги“. Никой не знаеше какво може да означава думата „ваарг“. Общуването с хрилестите открай време беше несигурно занятие.

Лолър се приближи още малко и видя, че жената, която го чака, е Съндайра Тейн. Също като свещеника, и тя бе пристигнала неотдавна на Сорве, висока сериозна млада жена, дошла от остров Кентръп с един от корабите на Делагард. Професията й беше поддръжка и ремонт — на кораби, мрежи, снаряжение, каквото и да било, — но основният й интерес бяха хидраните. Лолър бе чул, че е нещо като експерт по тяхната култура, биологията и различни аспекти на живота им.

— Подраних ли? — попита тя.

— О, не. Заповядай. — Входът към ваарга на Лолър бе нисък триъгълен отвор, като вратичка за гноми. Той се наведе и се промуши през него. Тя приклекна и го последва. Беше висока почти колкото него. Изглеждаше напрегната, замислена и някак разсеяна.

Бледа утринна светлина се процеждаше във вътрешността. На приземното ниво три прегради от същия материал като стените разделяха помещението на три стаи, всяка с ъгловата форма — неговият лекарски кабинет, спалнята и преддверието, което използваше за чакалня.

Бе седем сутринта. Лолър беше гладен, но закуската трябваше да почака. Все пак успя да си капне няколко капки от тинктурата в една купичка, добави вода и я изпи, сякаш не беше нищо повече от най-обикновено лекарство, предписано от самия него да се взема всяка сутрин. И в известен смисъл бе тъкмо това. Което не му попречи да погледне Съндайра крадешком и гузно. Ала, изглежда, тя не му обръщаше никакво внимание. Разглеждаше колекцията предмети от Земята. Всеки, който идваше тук, го правеше. Прокара предпазливо пръсти по нащърбения ръб на глинената купичка и погледна въпросително Лолър през рамо. Той се усмихна.

— Това е от едно място на име Гърция — обясни. — Древна страна на Земята, преди много време.

Мощните алкалоиди на лекарството бяха приключили бързия си кръговрат из кръвоносната му система и вече нахлуваха в мозъка. Лолър почувства как напрежението го напуска.

— Кашлям — оплака се Тейн. — И то лошо.

И като по команда избухна в поредица от мъчителни пристъпи, разделени от дрезгаво хъркане. На Хидрос кашлицата можеше да е обичайно явление, както навсякъде другаде, но можеше и да е симптом за нещо много сериозно. Всички островитяни го знаеха.

Имаше една паразитна водна гъба, която по правило обитаваше значително по-благоприятните северни региони на океана и се възпроизвеждаше чрез заразяване на различни морски животински видове с помощта на спори, отделяни в атмосферата под формата на гъсти черни облаци. Спората, вдишана от някой морски бозайник, когато излиза на повърхността да си поеме въздух, се загнездваше в хранопровода и незабавно прорастваше: яркочервените й израстъци проникваха без никакво затруднение в белите дробове, червата и стомаха и дори в мозъчната тъкан. Скоро вътрешностите на заразения екземпляр се обхващаха от гъста алена мрежа, която се хранеше със съдържащия мед дихателен пигмент хемоцианин. Повечето морски животни на Хидрос имаха хемоцианин в кръвта си — той й придаваше синкав оттенък. Гъбата явно го използваше по някакъв начин.

Смъртта при заразяване с тази гъба бе бавна и мъчителна. Тялото на гостоприемника се раздуваше от газовете, отделяни от натрапника, и изплуваше на повърхността, където започваше да се носи безпомощно, оставено на волята на вълните и вятъра. Скоро след това гъбата го напускаше през отвор, който си проправяше сама, обикновено през корема. Това, което се подаваше оттам, представляваше кълбовидно твърдо като хрущял месиво, разпадащо се бързо, за да отдели ново поколение възрастни гъби, които на свой ред изпускаха облаци спори, и така цикълът се повтаряше.

Спорите на гъбата убиец можеха да се загнездват и в белите дробове на хората, въпреки че това не носеше полза на нито един от двамата участници в процеса — човешкият организъм не можеше да доставя на гъбата хемоцианин, което я принуждаваше да продължава разпространението си из цялото тяло за сметка на напълно лишен от смисъл разход на енергия.

Първият симптом на заразяване беше упоритата кашлица.

— Добре, да започнем с анамнезата — заяви Лолър. — След това ще те прегледам.

Извади от чекмеджето на бюрото чист картон и написа отгоре името й.

— Възраст?

— Трийсет и една.

— Място на раждане?

— Остров Хамсилейн.

Той вдигна глава.

— Това на Хидрос ли е?

— Да — отвърна тя малко раздразнено. — Разбира се. — Още един пристъп на кашлица. — Никога ли не си ходил на Хамсилейн? — попита, когато най-сетне можеше отново да заговори.

— Има много острови. Не съм пътувал до всичките. За този дори не бях чувал. В кое море се намира?

— Лазурно.

— Лазурно — повтори Лолър и повдигна учудено вежди. Имаше съвсем смътна представа къде е Лазурно море. — Доста си пътувала май? — Тя не отговори. Той помълча и добави: — При нас пристигна от Кентръп, ако не се лъжа?

— Да. — Отново кашляне.

— Колко време остана там?

— Три години.

— А преди това?

— Осемнайсет месеца на Велмис. Две години на Шактан. Около година на Симбалимак. — Изгледа го хладно и добави: — Симбалимак също е в Лазурно море.

— Чувал съм за него.

— Преди това на Хамсилейн. Така че това е шестият ми остров.

Лолър го отбеляза в картона.

— Омъжена?

— Не.

Той отбеляза и това. Обичаят да се избягва изборът на партньор от свой остров бе довел до нещо като неофициална екзогамия на Хидрос. В търсене на половинка самотните хора обикновено пътуваха до други острови. След като жена с привлекателната външност на Съндайра Тейн бе пропътувала толкова много, без да се омъжи, това означаваше, че или е твърде придирчива в избора си, или въобще не търси партньор.

Лолър подозираше, че става въпрос за второто. Единственият мъж, с когото я бе забелязал да прекарва известно време през няколкото месеца, откакто бе на Сорве, бе рибарят Гейб Кинверсон. Мрачният мълчалив Гейб бе як и грубоват и Лолър предполагаше, че може да е привлекателен по някакъв животински начин, но някак си не би могъл да си представи, че жена като Съндайра Тейн би искала да се омъжи за него. Стига, разбира се, бракът да бе в сферата на непосредствените й интереси. От друга страна, Кинверсон също не приличаше на мъж, който се озърта за другарка в живота.

— Кога започна кашлицата?

— Преди десетина дни. Някъде около Нощта на трите луни.

— Преди това имала ли си подобни оплаквания?

— Не, никога.

— Треска, болки в гърдите, изстиване на крайниците?

— Не.

— Отделяш ли секрет при кашлицата?

— Секрет? Имаш пред вид храчка? Не, нищо такова…

Отново се закашля, по-зле отпреди малко. Очите й се насълзиха, бузите й поруменяха, цялото й тяло се тресеше мъчително. Когато пристъпът отмина, тя остана да седи с клюмнала глава, изморена и нещастна.

Лолър търпеливо я чакаше да си поеме дъх.

Тя най-сетне заговори:

— Не съм била в райони, където се среща гъбата убиец. Непрестанно си го повтарям.

— Това не означава нищо. Вятърът може да отнесе спорите на хиляди километри.

— Много благодаря.

— Нали не мислиш, че си заразена с гъба убиец?

Тя го погледна почти ококорена.

— Откъде да знам? Може вече да съм натъпкана от главата до петите с онези проклети червени мрежички! Зная само, че не мога да се преборя с кашлицата. Ти си този, който трябва да ми каже защо.

— Може би — отвърна Лолър. — А може би не. Нека първо те прегледам. Свали си ризата.

Извади слушалка от чекмеджето.

Това беше невероятно опростен, дори груб инструмент, най-обикновено цилиндърче от морски бамбук, дълго двайсетина сантиметра, с две гумени тапи за уши в единия край. Лолър не разполагаше с никаква модерна апаратура, всъщност бе почти с голи ръце, в сравнение с някой лекар от двайсет и първи, дори от двайсети век. Налагаше се да прибягва до най-примитивни съоръжения, сякаш живееше през Средните векове. Една обикновена рентгенова снимка щеше да е достатъчна за поставяне на правилната диагноза в този случай, но откъде да намери рентгенов апарат? Хидрос бе напълно откъснат и изолиран от околния свят, от цялата вселена, и не съществуваше каквато и да било възможност за търговски обмен. Липсваше не само апаратура, но и възможност за медицинско обучение. Човешкото население на планетата бе изоставено напълно на произвола на съдбата. Ограниченият брой на населението водеше дохроничен недостиг на хора с умения и способности.

Тя се съблече до кръста и се изправи пред кушетката за прегледи, наблюдаваше го как нагласява стетоскопа на шията си. Беше стройна, почти мършава, с дълги мускулести ръце и малки раздалечени гърди. Чертите й бяха сякаш събрани в средата на широкото й скулесто лице — малка уста с тънки устни, тесен нос и хладни сиви очи. Лолър се зачуди как е могъл да я намира за привлекателна. Нямаше и капчица хубост във всичко това. Може би тайната бе в осанката й — в издадената напред брадичка над тънкото вратле, в стрелкащите се настойчиви очи. Изглеждаше енергична, дори агресивна. За своя изненада той установи, че по някакъв неуловим начин тя го възбужда, не заради полуголото си тяло — на Сорве голотата не бе нищо необичайно, — а заради жизнеността и силата, които излъчваше.

От доста време не се бе събирал с жена. Дълги дни на въздържание, по-скоро отдих от преживените преди това разочарования, през които не бе изпитвал никаква самота. И без това никога не му бе вървяло с връзките. Единственият му брак, когато бе на двайсет и три, бе продължил не повече от година. Всичко след него бе временно, незапомнящо се, нетрайно. И безсмислено в края на краищата.

Слабият прилив на хормонална възбуда бързо отмина. След миг, възвърнал професионалната си самоувереност, той се зае с прегледа.

— Отвори си устата — широко.

— Колкото мога — засмя се в отговор тя.

— Добре де, постарай се.

Тя изплези език. Лолър държеше малка тръбичка с лампичка накрая, останала му в наследство от баща му. Пъхна я внимателно в гърлото й и го прегледа.

— Някаква следа от червените нишки? — попита тя, след като той приключи.

— И да е имало, не ги видях. Имаш леко възпаление на епиглотиса, нищо необичайно.

— Какво е „епиглотис“?

— Капачето, което закрива входа на трахеята.

Опря слушалката на гръдната й кост и се заслуша.

— Можеш ли да чуеш, ако мрежите растат вътре?

— Шшшт.

Бавно придвижи цилиндърчето по гърдите й, преслуша сърцето и после го плъзна надолу по гръдната клетка.

— Опитвам се да доловя шумове от възпаление на перикарда — обясни й междувременно. — Това е една торбичка, която побира сърцето. Освен това се вслушвам в звуците от трахеята и бронхите ти. Поеми дълбоко въздух и задръж. Опитай се да не кашляш.

Почти веднага тя избухна в свирепа кашлица. Лолър не откъсваше стетоскопа от кожата й, но пристъпът продължаваше и продължаваше. Какво пък, всяка информация е полезна. Най-сетне кашлицата утихна. Лицето на Съндайра отново бе зачервено и обляно в сълзи.

— Извинявай — изхриптя тя. — Но като каза: „Не кашляй“, все едно даде сигнал на кашлицата и…

И отново се закашля.

— Спокойно — рече той. — Спокойно.

Този път пристъпът бе по-кратък. Той се заслуша, кимна и продължи да я преслушва. Всичко изглеждаше нормално.

Но от друга страна, никога досега не се бе сблъсквал със случай на заразяване с гъбата убиец. Малкото, което знаеше за нея, бе от разказите на баща му преди много време и от разговорите с лекарите от другите острови. Питаше се дали слушалката е в състояние да му подскаже, ако нещо се е спотаило в дихателните й пътища.

— Обърни се.

Преслуша отзад. Накара я да повдигне ръце и опипа под мишниците за увеличени лимфни възли. Тя се дръпна, сякаш я беше погъделичкал. Взе кръвна проба и я накара да се скрие зад паравана в ъгъла на стаята и да даде урина. Имаше малък примитивен микроскоп, направен по негова поръчка от занаятчията Суейнър. Възможностите му бяха малко по-големи, отколкото на детска играчка, но все някой жив организъм би могъл да се наблюдава, стига да е достатъчно голям.

Както и в други подобни случаи, си даде сметка колко елементарни са познанията му.

Пациентите му бяха като ежедневен укор за ограничените му способности. Най-често се налагаше да ги отпраща с някое изфабрикувано обяснение. Медицинските му познания бяха смесица от онова, което бе научил от покойния си баща, отчаяно налучкване и горчив опит, най-често придобит за сметка и в ущърб на пациента. Лолър бе едва към средата на обучението си, когато баща му бе починал и той — неопитен двайсетгодишен младеж — трябваше да поеме грижата за остров Сорве. На Хидрос нямаше къде да се получи медицинско образование, нито да се сдобиеш с инструменти, а лечението се провеждаше с лекарства, извлечени от морската флора и фауна, внушение и молитви. Докато баща му бе все още жив, някаква филантропска организация от Слънчев изгрев известно време хвърляше от, космоса пакети с лекарства, но количествата бяха ограничени, а и след време тази дейност неизвестно защо замря. Обитаемата галактика бе твърде голяма, а популацията на Хидрос — ограничена и отмираща. Лолър полагаше отчаяни усилия, но не можеше да се похвали с никакъв резултат. При всяка възможност се консултираше с лекари от другите острови, с надеждата да научи нещо от тях. Ала медицинските им познания бяха също толкова смътни и несистематизирани, колкото и неговите, и единствената полза бе, че във взаимното им невежество понякога блясваше искрата на прозрението.

— Облечи се — каза той.

— Е? Пипнала ли съм гъбата?

— Това е само нервна кашлица — обясни той. Беше пъхнал предметното стъкло с капката кръв под микроскопа и я разглеждаше. Какво ли беше това — червеното на червен фон? Дали не бяха зловещите алени мицелиални фибри насред пурпурна мътилка? Не. Едва ли. По-скоро илюзия за окото. Съвсем нормална кръв. — Всичко е наред — добави той. Тя продължаваше да стои с разголени гърди, преметнала ризата през ръката си. На лицето й бе изписано нескрито подозрение. — Откъде ти хрумна, че си се разболяла от тази ужасна болест? Заради една кашлица?

— Достатъчно е да зная, че не съм болна от „ужасната болест“. Затова дойдох при теб.

— Е, не си. — Можеше само да се моли на Бога, че е прав. Нямаше никаква причина да смята, че не е.

Наблюдаваше я, докато тя се обличаше, и неусетно се замисли дали между нея и Гейб Кинверсон има нещо. По принцип не се интересуваше от клюките на острова, но кой знае защо, тази мисъл го накара да почувства известно неудобство.

— Някакво напрежение в последно време? — попита я.

— Нищо, за което да се сетя.

— Да си се преуморила от работа? Добре ли спиш? Любовни разочарования?

Тя го погледна учудено.

— Не. И на трите.

— Е, понякога сме натоварени, без да го усетим. Стресът се натрупва, става част от ежедневието. Пак ти казвам: за мен това е само нервна кашлица.

— И нищо повече? — Май беше разочарована.

— А какво предпочиташ — да си заразена с гъбата убиец? Добре, това е, щом настояваш. Като стигнеш стадия, когато червените нишки се подават от ушите и носа ти, си нахлузи на главата чувал, за да не плашиш съседите. Иначе ще си помислят, че може да ги заразиш, което не може да се случи, докато не достигнеш спороносния период, а той е доста по-късно.

Тя се разсмя.

— Не знаех, че си такъв шегаджия.

— Не съм. — Лолър я улови за ръката, без да е сигурен дали се опитва да я съблазни, или се преструва на добрия доктор. — Виж сега. Не открих нищо, което да ме безпокои. Така че най-вероятно наистина имаш само нервна кашлица. Започне ли, тя дразни дробовете ти, мукозата и прочее и само се влошава. Накрая ще отмине сама, но може да е след доста време. Ще ти дам едно успокоително, което потиска кашличния рефлекс, и така ще позволи на раздразнената лигавица да се успокои и да престане да праща сигнали сама на себе си.

Изненада се от думите си — че е склонен да сподели тинктурата от тръпнитревче с нея. Никога не бе казвал на никого за нея, нито я бе предписвал на пациент.

Но точно сега решението му се струваше абсолютно правилно. А и разполагаше с достатъчни количества.

Извади от чекмеджето една кратунка и наля в нея малко от розовата течност.

— Това лекарство го извличам сам от тръпнитревче — водорасло, обитаващо лагуната. Вземай пет капки всяка сутрин, не повече, разредени с вода. Да знаеш, че е силничко. — Погледна я внимателно. — В големи концентрации е мощен алкалоид, който може да те катурне. Ще спиш цяла седмица и повече. А може би вечно. Тинктурата е силно разредена, но все пак искам да си внимателна.

— Ти също си взе малко, когато влязохме, нали?

Значи само се беше преструвала на разсеяна. Чевръсти очи, които не изпускат нищо. Интересно.

— Ами и мен ме мъчат нервите понякога.

— Аз ли те изнервих?

— Всички пациенти, по малко. Не разбирам кой знае колко от медицина и ме е страх, че ще ме надушат. — Засмя се пресилено. — Не, това беше лъжа. Зная достатъчно, за да се справя с повечето случаи. Просто лекарството ме успокоява, а тази сутрин имах нужда от нещо такова. Няма нищо общо с теб. Ето, вземи първата доза още сега.

Отброи няколко капки. Тя отпи внимателно, видимо неспокойна, и направи кисела физиономия от странния вкус на лекарството.

— Почувства ли ефекта? — попита Лолър след малко.

— Ами да — веднага! Ей, това е страхотно!

— Да, добро е, наистина. Само дето се привиква към него. — Той нанесе бележка в картона. — Пет капки в чаша вода, всяка сутрин, не повече. Ще получиш следващата доза на първо число идния месец.

— Слушам, сър!

Лицето й се бе променило до неузнаваемост — изглеждаше отпуснато, с топъл блясък в хладните сиви очи; устните й не бяха тъй стиснати, нито бузите — изопнати. Беше по-млада и по-хубава. Досега Лолър не бе имал възможност да наблюдава ефекта от тинктурата върху друг човек. Оказа се дори малко стряскащ.

— Как го откри това лекарство? — попита тя.

— Хрилестите използват тръпнитревчето за мускулен релаксант, когато ловят месеста риба в залива.

— Обитателите, искаш да кажеш?

Превзетата поправка го завари неподготвен. Господстващият на Хидрос вид наричаше себе си Обитателите. Но те бяха „хрилестите“ за всеки, прекарал на Хидрос повече от няколко месеца. Поне в този район. Може би в други части на планетата, на острова, от който идваше Съндайра, в далечното Лазурно море, беше различно. Или така се изразяваха сега младите хора. Обичаите се менят. Той си припомни, че е с десет години по-възрастен от нея. Не, най-вероятно бе използвала официалното название като проява на уважение, нали се смяташе за нещо като специалист по културата на хрилестите. Всъщност всичко това едва ли имаше кой знае какво значение.

— Да де, Обитателите — повтори той. — Откъсват няколко стръка и ги увиват около стръвта, после я хвърлят на месестата риба и когато я погълне, тя изплува безпомощна на повърхността. За Обитателите остава само да се доближат и да я приберат, без да се страхуват от острите като ножове пипала. Един стар моряк, Джоли, ми го разказа, когато бях още момче. По-късно си припомних тази история и отидох в залива да ги гледам как го правят. Събрах малко стръкове, за да експериментирам. Реших, че може да са полезни като анестетик.

— И получи ли се?

— Да, но за месестата риба. За съжаление не правя операции на месести риби. Оказа се, че за хората това нещо е твърде силно — достатъчно, за да те прехвърли в отвъдното. — Засмя се мрачно. — Моят експериментален период по хирургия. Състои се предимно от грешки. Но поне узнах, че екстрактът е изключително мощно успокояващо. Както сама усещаш. Невероятна гадост. Бихме могли да я продаваме навсякъде из галактиката, стига да имаше начин.

— И никой освен теб ли не знае за тази тинктура?

— Освен мен и хрилестите — уточни той. — Прощавай — Обитателите. А сега и ти. Истината е, че тук няма кой знае каква нужда от успокоителни. — Засмя се. — Знаеш ли, тази сутрин се събудих с мисълта да разговарям с Обитателите и да ги помоля да ни разрешат да включим инсталация за добиване на сладка вода към тяхната нова електроцентрала. Дори подготвих прочувствена реч за ползата от нашето бъдещо и добронамерено сътрудничество. Глупава идея, от онзи тип, дето ти хрумва посред нощ и се изпарява с първите слънчеви лъчи. Едва ли щеше да се получи нещо. Ако питаш мен, най-добре ще е да сваря цял казан с тинктура от тръпнитревче и да им я налея в зиналите усти. И тогава въпросът ще се реши отведнъж.

Тя го гледаше съвсем сериозно.

— Шегуваш се, нали?

— Поне се опитвам.

— Защото в противен случай по-добре не опитвай — няма да стигнеш доникъде. Ще ти кажа, че сега май не е време да молиш Обитателите за услуга. Изглежда, са ни ядосани за нещо.

— За какво?

— Де да знаех. Във всеки случай здравата са раздразнени. Снощи слизах до техния край на острова, където често се срещаме и разговаряме. Видяха ме, но този път не се държаха никак дружелюбно.

— Че това не е ли обичайно?

— Не и с мен. Снощи направо ме отрязаха. Не ме пуснаха даже да припаря до тях. Личеше си, че са страшно недоволни. Сигурно познаваш донякъде езика на жестовете им? Телата им изглеждаха сковани като дъски.

Заради гмурците е, помисли си той. Узнали са за гмурците. Това трябва да е. Но не беше въпрос, който би искал да обсъжда точно сега с нея.

— Проблемът с чуждоземците е — заговори той, — че са чуждоземци. Дори когато си мислим, че ги разбираме, всъщност не разбираме нищичко. Често съм си блъскал главата как да заобиколя тази пречка. Слушай, ако кашлицата ти продължи още два-три дена, ела да ти направя нови изследвания. Но престани да се тревожиш за гъбата убиец, ясно? Каквото и да имаш, не е това.

— Радвам се да го чуя — отвърна тя. Обърна се и спря при рафта с украшения. — Тези неща наистина ли са от Земята?

— Да. От колекцията на моя прапрапрапрадядо.

— Ама наистина? Оригинални предмети от Земята? — Пръстите й се протегнаха към малката статуетка и камъка от някаква важна стена, чието име Лолър бе забравил. — Не бях виждала неща от Земята. Знаеш ли, понякога дори не вярвам, че е съществувала.

— Аз пък съм сигурен — отвърна Лолър. — Но познавам доста хора, които мислят като теб. Ще ми кажеш, ако още имаш кашлица, нали?

Тя му благодари и излезе.

 

Е, време беше за закуска, помисли с облекчение Лолър. Най-сетне. Една хубава пържола от камшична риба и чаша прясно изстискан сок от манагордо.

Но се беше забавил твърде дълго. Нямаше кой знае какъв апетит и сдъвка храната неохотно.

Малко по-късно на прага се появи нов пациент. Брондо Катцин, управителят на рибния пазар на острова, беше уловил несмъртоносна риба-стрела откъм погрешната страна и сега от дланта му се подаваше дълъг пет сантиметра черен шип.

— Представяш ли си какъв съм глупак! — повтаряше ядосано едрият мъжага с ниския си флегматичен глас. — Представяш ли си? — Очите му бяха изцъклени от болка, а отеклата му ръка бе два пъти по-голяма от нормалното. Лолър отряза единия край на шипа, измъкна го от другата страна и проми старателно раната. Накрая му даде няколко таблетки сушен джинджифил срещу болката. Катцин не сваляше втренчен поглед от подпухналата си ръка и все повтаряше: — Какъв съм тъпак.

Лолър се надяваше, че е измил от раната достатъчно трихоми, за да не позволи да се инфектира. В противен случай имаше реална опасност Катцин да изгуби ръката си до китката, а може би чак до рамото. Сигурно бе много по-лесно да практикуваш медицина на планета с голяма суша или на някоя станция, където разполагаш с всички придобивки на науката и техниката. Но все пак направи каквото му беше по силите. А денят едва започваше.