Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of the Waters, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

8.

Делагард тъкмо се беше прибрал от вахта. Изглеждаше уморен. Яките му плещи бяха прегърбени, главата му бе клюмнала. Тъкмо се канеше да се спусне през люка и да си отиде в каютата, когато Лолър го повика.

— Какво има, докторе?

— Може ли да поговорим?

— Точно сега ли? — Клепачите на Делагард се затваряха.

— Налага се.

— Е, добре. Слез долу с мен.

Каютата на Делагард, почти два пъти по голяма от тази на Лолър, бе затрупана с разхвърляни дрехи, празни бутилки от бренди и всякакви части от корабното снаряжение. Книгите бяха голяма рядкост на Хидрос, така че Лолър се изненада, като видя няколко да се въргалят на пода.

— Нещо за пиене? — предложи Делагард.

— След малко. Но ти си сипи. — Лолър се поколеба за миг. — Нид, изникна един дребен проблем. Изглежда, случайно сме се отклонили от курса.

— Така ли? — Делагард не изглеждаше изненадан.

— Да. И се намираме от погрешната страна на екватора. Плаваме на югозапад вместо на север-северозапад. Всъщност доста сериозно отклонение от курса.

— Толкова встрани? — Делагард го погледна подигравателно. — Брей, значи съвсем сме се объркали. — Отпи глътка, почеса се по гърдите и се опита да внесе известен ред в бъркотията на масата. — Ако е истина, това е огромна навигационна грешка. Някой трябва да се е промъкнал до компаса и да го е обърнал наопаки. Сигурен ли си в думите си, докторе?

— Не си играй с мен. Късно е за това. Какво си намислил, Нид?

— Ти не разбираш нищичко от корабна навигация. Защо си толкова уверен, че плаваме в погрешна посока?

— Посъветвах се със специалисти.

— Като Оньос Фелк? Този дръглив стар пръдльо?

— Да, говорих с Фелк. И с други също. Както сам знаеш, на Оньос невинаги може да се разчита. Но не и на останалите.

Делагард го погледна. Беше стиснал зъби и изглеждаше готов да избухне. После се успокои, сръбна отново от брендито и потъна в мълчание.

— Е, добре — рече накрая. — Чуй какво ще ти кажа. Този път Фелк е прав. Не отиваме в Грайвард.

Спокойствието, с което го каза, накара Лолър да трепне.

— Божичко мили! Защо, Нид?

— Грайвард не ни иска. Никога не са ни искали. Пробутаха ми същото тъпо обяснение като останалите — че можели да приемат дузина колонисти, но не и повече. Притиснах ги с каквото мога, но те не се предаваха. И тогава осъзнах, че сме изоставени от всички, че няма къде да идем.

— Значи си ни лъгал от самото начало на пътуването? Още тогава си възнамерявал да ни откараш в Пустото море? Какво си намислил, за Бога? Защо трябваше да ни доведеш чак тук? — Лолър поклати слисано глава. — Ама и теб си те бива, Нид.

— Не съм излъгал всички. Казах истината на Госпо. И на отец Куилан.

— За Госпо ясно. Той беше най-добрият ти капитан. Но откъде накъде Куилан?

— Говоря с него за доста неща.

— Да не си станал католик? Той да не ти е изповедник?

— Приятел ми е. И е пълен с интересни идеи.

— Не се и съмнявам. И каква интересна идея роди отец Куилан относно новия ни курс? Че може да прави чудеса, уповавайки се на тайнствената сила на молитвите и могъществото на вярващия дух? Че ще ни измайстори един самотен остров насред Пустото море, на който да се устроим завинаги?

— Каза ми, че трябва да се отправим към Лицето над водата — отвърна хладно Делагард.

Лолър се облещи. После примигна, наля си пълна чаша бренди, гаврътна я и зачака да почувства ефекта. Делагард го гледаше спокойно, дори развеселено.

— Лицето над водата — повтори Лолър. — Това каза, нали? Лицето над водата.

— Именно, докторе.

— И защо, ако смея да попитам, според отец Куилан трябва да ходим при Лицето?

— Защото той знае, че винаги съм искал да ида там.

Лолър кимна. Изведнъж почувства, че го завладява непреодолимо отчаяние. Втора чаша бренди му се стори добра идея.

— Разбирам. Отец Куилан вярва, че трябва да се поддаваме на случайните си желания. И тъй като и без това няма къде да идем, защо да не ни помъкнеш всички със себе си до другия край на света, до най-отдалеченото място на Хидрос, за което не знаем почти нищичко, освен че дори хрилестите не смеят да припарят там?

— Именно — все така насмешливо отвърна Делагард.

— Отец Куилан несъмнено дава страхотни съвети. Затова е толкова преуспял на попрището си.

— Веднъж те попитах дали си спомняш историите, които ни разказваше Джоли, когато бяхме деца.

— Измишльотини и бабини деветини.

— Май и тогава каза горе-долу същото. Но спомняш ли си ги?

— Чакай да видим. Джоли твърдеше, че успял да прекоси Пустото море съвсем самичък и че открил Лицето, което се оказало огромен остров, много по-голям от островите на хрилестите, топло и спокойно местенце, обрасло с чудати високи растения, които давали плодове. Имало дори поточета с прясна вода. — Лолър млъкна за миг, погълнат от спомени. — Готов бил да остане да живее там, толкова му харесало. Но един ден, когато излязъл в морето за риба, се вдигнала буря и го отвяла навътре, компасът паднал зад борда и май го повлякла Вълната и когато най-сетне овладял лодката, се намирал на огромно разстояние от Лицето и не знаел обратния път. И плувал и плувал, и стигнал Сорве, и се опитал да убеди хората да се преместят на Лицето, но никой не го послушал. Всички му се присмивали. Никой не вярвал и на думичка от разказите му. Сметнали го за побъркан. Но той си беше побъркан, нали, Делагард?

— Беше си — съгласи се Делагард. — Но историята си я запомнил добре.

— Страхотна е, признавам. Ако бях десетгодишен, щях да подскачам от нетърпение час по-скоро да ида на Лицето.

— Така би трябвало да бъде, докторе. Това ще е най-страхотното приключение в живота ни.

— О, така ли?

— Бях четиринайсетгодишен, когато Джоли се върна — продължи Делагард. — Разказите му ме заплениха. Може другите да са го смятали за умопобъркан, но аз не го мислех за такъв, нито за миг. Представи си — огромен плодороден незаселен остров, който ни очаква някъде там — и никакви миризливи хрилести, които да ни се пречкат! Наистина е като да попаднеш в рая. Страна на изобилието. Земя на чудесата. Искаш да запазиш колонията, нали, докторе? Тогава защо, по дяволите, трябва да се свираме на някой тесен остров и да разчитаме на милостта на другите? Да живеем като бедняци от техните подаяния? Не е ли по-добре да отведем нашите хора в това райско кътче, пък било то и на другия край на света?

Лолър поклати глава.

— Нид, ти си се побъркал.

— Не съм. Лицето е като зрял плод, който очаква някой да го откъсне. И защо да не сме ние? Хрилестите са пълни със суеверия за него и затова не смеят да го доближат. Е, ние пък можем. Ще се заселим там, ще построим нова колония, ще развием земеделие. Ще го накараме да ни дава всичко, каквото ни е нужно.

— И какво всъщност ни е нужно? — попита Лолър, завладян от странното усещане, че е напуснал планетата и се рее из космоса.

— Сила и могъщество — отвърна Делагард. — Власт. Ние трябва да управляваме тази планета. Твърде дълго живеем на Хидрос като някакви жалки, забравени от всички бежанци. Време е да накараме хрилестите да целуват нашите задници. Искам да построя на Лицето селище десет пъти по-голямо от най-големия остров на хрилестите — петдесет пъти по-голямо — и да създам там колония, пет хиляди души, десет хиляди, със собствен космопорт, от който да подхванем търговия с останалите човешки планети в галактиката и да заживеем като нормални хора, вместо да дъвчем водорасли и да се скитаме из океана, както е било през последните сто и петдесет години.

— И го казваш с такова спокойствие! С такъв разумен тон?

— Наистина ли смяташ, че съм полудял?

— Може би, а може би не. Сигурен съм в едно — едва ли има по-голям егоист от теб на тази планета. Да ни превърнеш в заложници на собствените си фантазии! Можеше да ни разхвърляш по другите острови и да продължиш да гониш безумната си мечта сам.

— Ти сам каза, че не искаш да стане така. Помниш ли?

— А това по-добре ли е? Да ни докараш чак тук? Да изложиш живота ни на риск само защото си повярвал в приказките на един побъркан старец?

— Да, по-добре е.

— Мръсник! Нагъл безскрупулен мръсник! Ти наистина си побъркан!

— Не съм, докторе. Работя над този проект от години. Обмислям го през половината от живота си. Разпитвал съм подробно Джоли и наистина вярвам, че е стигал до Лицето. А след това започнах да подготвям експедицията. Госпо знаеше за това. Двамата с него смятахме да отплаваме към Лицето преди пет години. Е, хрилестите просто ми помогнаха да взема решение за всички ни. Човек не трябва да изпуска шанса си. Видиш ли подходяща възможност, сграбчвай я, докторе. Аз така направих.

— Значи си го намислил още когато напускахме Сорве?

— Вече ти казах.

— Но не си казал на другите капитани.

— Само на Госпо.

— И той смяташе идеята ти за велика?

— Точно така. — Делагард кимна усмихнато. — Подкрепяше ме през цялото време. Както и отец Куилан, след като го посветих. Отецът е напълно съгласен с мен.

— Защо ли не се учудвам? Дай му на него да дири чудеса. Колкото по-далече от цивилизацията, толкова по-добре. За него това е Обетованата земя. Сигурно си представя как, когато стигнем там, ще вдигне църква, в тази твоя земя на изобилието, и ще стане архиепископ, кардинал, папа, какъвто пожелае — докато ти строиш своята лелеяна империя. И всички ще са щастливи, така ли, Нид?

— Да. Много точно го каза.

— Значи въпросът е решен? С всеки миг навлизаме все по-навътре в Пустото море?

— Не ти ли харесва, докторе? Искаш да слезеш от кораба? Твоя воля. Защото ние ще продължим, със или без теб.

— А твоите капитани? Смяташ ли, че ще те последват, когато узнаят истинската ни цел?

— Бас държа, че ще продължат с мен. Правят каквото им кажа. Винаги е било така и винаги ще бъде. Сестрите може да възроптаят, но това си е тяхна работа. За какво са ни тези побъркани кучки? Само ще ни създават проблеми на Лицето. Виж, Стайвол ще дойде с мен и на края на света. И Бамбър и Мартин. Както и нещастният Деймис, ако беше жив. Без никакви въпроси, до самия бряг на Лицето. А когато стигнем там, ще построим най-великата, богата и могъща колония на Хидрос и ще заживеем щастливо и безгрижно. Да. Още капка бренди, докторе? На, сипи си. Виждам, че имаш нужда.

 

Изправен до перилата на борда и загледан с възторжен поглед в обкръжаващата ги пустош, отец Куилан очевидно бе в едно от възвишените си настроения. Лицето му бе зачервено, очите му сияеха.

— Да — потвърди той. — Казах на Делагард, че трябва да плаваме до Лицето.

— И кога беше това? Докато още бяхме на Сорве?

— О, не. В открито море, малко след като загина Госпо Струвин. Сигурно знаеш, че Делагард понесе смъртта му много тежко. Дойде при мен и ми каза: отче, аз не съм вярващ човек, но искам да поговоря с някого, а само на теб имам доверие. Мисля, че ще можеш да ми помогнеш. И после ми разказа за Лицето. Какво представлява и защо иска да отиде там. За плановете им с Госпо. Не знаеше как да постъпи, след като Госпо вече го нямаше. Все още мечтаеше за Лицето, но не беше сигурен дали ще успее да доведе начинанието си до успешен край. Разговаряхме дълго. И накрая го посъветвах да продължим, макар и без Госпо. Виждах колко е важно за него и осъзнавах, че той е единственият човек на тази планета, който би могъл да го постигне. Казах му, че не бива да позволява нищо да се изпречва на пътя му. Рекох: направи го, отведи ни в този рай, тази неосквернена земя, където ще започнем всичко наново. И той обърна кораба и се насочи на юг.

— И защо смяташ, че дори да има такова място, там ще можем да започнем нов живот? В непозната земя, дива пустош, за която не знаем нищичко?

— Защото — отвърна Куилан със спокоен, но достатъчно твърд глас, та да може думите му да се гравират върху метални плочи, — аз наистина вярвам, че Лицето над водата е раят на тази планета.

Лолър се ококори.

— Сериозно? Райската градина, в която са живели Адам и Ева?

— Да, истинската Райска градина. Едем може да е всяко място, недокоснато от първородния грях.

— Значи Делагард е взел от теб идеята, че Лицето може да е раят? Трябваше да се сетя и сам. Сигурно вярваш и че Господ Бог живее там? Или това е само извънградската му вила?

— Не зная. Но ми се ще да вярвам, че Той е там. Винаги е близо до Рая.

— Как ли пък не! — подсмихна се Лолър. — Творецът на вселената се е настанил точно тук, на Хидрос, на грамаден мочурлив остров, целия обрасъл с водорасли. Не ме разсмивай, отче. Не Зная дори дали вярвам в твоя бог. Ако питаш мен, ти също невинаги вярваш в него.

— Прав си — съгласи се свещеникът. — Най-вече в онези моменти, когато съм абсолютно сигурен, че сме еволюирали от по-нисши създания, без никаква причина и предназначение. Когато си мисля, че целият този безкрайно дълъг процес на еволюция на Земята, от амеба до човек, от микроорганизъм до разумно същество, е напълно автоматизиран на всяка планета, също както и движението на планетите около слънцата, и е също толкова безсмислен. Когато си мисля, че не е имало някой, който да даде първоначалния тласък. Че нищо не подхранва това движение освен вродените ни слепи инстинкти.

— А през останалото време?

— Тогава вярвам, че е имало Първопричина, която е завъртяла този безмерно сложен механизъм, с цел, която все още ни е напълно непонятна. И че съществува Някой, който продължава да поддържа това движение, най-вече защото е изпълнен с обич към Своите създания. Защото Господ Бог е обич, или както се казва в онази част на Библията, която така и не си прочел: че който не обича, не е познал Бог; защото Бог е любов. Бог е връзката, Той е краят на самотата, абсолютното единение. Той е, който един ден ще ни събере всите, ще ни притисне към пазвата Си и там ще познаем свободата и щастието и ще се освободим от мъките.

— Но както сам призна, вярваш в това само наполовина.

— Да. А ти би ли могъл да вярваш в цялото?

— Не. — Лолър поклати глава. — Щеше ми се да мога.

— Значи според теб всичко е безпричинно?

— Не точно. Но може би никога няма да узнаем причината. Дори ако не е наша, то чия е? Просто нещата се случват, както стана със „Златно слънце“, който изчезна и едва ли ще разберем по какъв начин. А когато умрем, няма да има пазва, която да ни прибере, нито задгробен живот и вечно щастие. Нищо няма да има.

— Ах — въздъхна Куилан и бавно поклати глава. — Бедни мой приятелю. Прекарваш всеки свой ден в състоянието, което ме спохожда в най-мрачните ми дни.

— Може би. Но съм свикнал с това. — Лолър се извърна и погледна с присвити очи на югозапад, сякаш очакваше всеки момент там да се покаже тъмната снага на острова. Слепоочията му пулсираха. Имаше нужда от солидна доза от розовата тинктура.

— Ще се моля час по-скоро да се отървеш от тази болка — обеща му Куилан.

— Разбирам.

— Разбираш ли? Наистина?

— Разбирам, че си бил готов да ни повлечеш към този твой рай, без нито за миг да се подвоумиш. Ти и Делагард.

— Думите ти са обидни.

— Да, но това е самата истина. Не смяташ ли, че имам причини да ти се сърдя?

— Дете мое…

— Не съм ти дете!

— Но си Негово дете, ако не друго.

Лолър въздъхна. „Двама безумци — рече си. — Делагард и Куилан. Единият е готов да направи всичко в името на изкуплението, другият иска да завладее целия свят“.

Куилан сложи ръка на рамото му и се усмихна.

— Бог те обича — каза тихо. — И ще се смили над теб. Не се бой.

 

— Кажи ми какво знаеш за Лицето над водата — каза Лолър на Съндайра. — Всичко.

Бяха в неговата каюта.

— Не е много — отвърна тя. — Зная, че е някакъв огромен остров или нещо, което наподобява остров, във всеки случай много по-голямо от всички познати острови на планетата. Площта му е десетки хиляди хектара, грамадна, закотвена към планетата земна маса.

— Това и аз го знам. Но не научи ли нещо повече от твоите разговори с хрилестите? Прощавай — с Обитателите.

— Те не обичат да говорят за това. Освен една женска, която познавах на Симбалимак. Тя нямаше нищо против да отговаря на всичките ми въпроси.

— И?

— Каза ми, че това е забранено място, където никой не бива да ходи.

— Само това ли? Нищо повече?

— Цялата история е доста мъглява.

— Мога да си представя. Но все пак разкажи ми, Съндайра. Моля те.

— Тя говореше със загадки. Сигурно нарочно. Но имах усещането, че Лицето не е само местно табу или свещена земя, която трябва да бъде избягвана по религиозни причини, а че е място, крайно неподходящо за обитаване — дори опасно. „Това е фонтанът на Сътворението“ — повтаряше тя. Когато някой Обитател умре, казват, че се връща при източника. Точният израз обаче е „отиде при Лицето“. Останах с впечатлението, че става въпрос за нещо, което кипи от енергия — нещо горещо, безмилостно и много, много могъщо. Сякаш през цялото време там тече някаква ядрена реакция.

— Божичко! — прошепна Лолър. Въпреки че в каютата беше горещо, почувства, че страните му изстиват. Пръстите му също бяха студени, почти вкочанени. Несръчно си накапа малка доза от тинктурата. Погледна въпросително Съндайра, но тя поклати глава.

— Горещо, безмилостно и могъщо — повтори Лолър. — Ядрена реакция.

— Сигурно разбираш, че това беше нейната представа. Както и моята, но въз основа на неясните метафорични изрази, които използваше. Знаеш колко е трудно да разбереш какво искат да кажат Обитателите.

— Знам.

— Но докато тя говореше, се зачудих дали преди време там не е имало някакъв експеримент, проведен от Обитателите, нещо свързано с използване на атомна енергия, а после работата да се е объркала. Нали разбираш, това са само мои предположения. Виждах обаче колко е изплашена и разтревожена от темата, как непрестанно поставяше бариери пред въпросите ми и бе дълбоко убедена, че по някаква изключително важна причина Лицето трябва да се избягва на всяка цена. Причина, за която дори не смееше да мисли, камо ли да говори.

— По дяволите! — Лолър отпи от тинктурата и почака, докато настъпи познатото успокоение. — Ядрена пустиня. Безконечна верижна реакция. Това не си пасва с нещата, които ми разказа Делагард. Нито с думите на отец Куилан.

— Говорил си за Лицето над водата с тях? Защо? С какво толкова те заинтригува изведнъж?

— Изглежда, сега това е най-важната тема.

— Вал, ще бъдеш ли така добър да ми обясниш какво става?

Той се поколеба за миг. След това каза тихо:

— От много дни вече не плаваме към Грайвард. Сега сме на юг от екватора и навлизаме в Пустото море. — Тя го погледна шашардисано. Лолър продължи: — Насочили сме се… към Лицето над водата.

— Какво?!

— Говоря съвсем сериозно.

Тя се отдръпна от него, машинално, все едно той бе вдигнал ръка, за да я удари.

— Това работа на Делагард ли е?

— Да. Призна ми го преди половин час, когато го притиснах за курса, който следваме. — Разказа й набързо останалото: приказката на Джоли за пътешествието му до Лицето, мечтата на Делагард да основе там град и да го използва, за да утвърди властта си над цялата планета, плановете да построи космопорт и да подхване междузвездна търговия.

— А отец Куилан? Той какво общо има с това?

— Той е вдъхновителят на Делагард. Решил е, не ме питай защо, че Лицето е нещо като рай и че Бог — неговият Господ Бог, същият, когото се опитва да намери през целия си живот — отсяда там, когато наминава покрай Хидрос. Така че няма търпение Делагард да го откара на острова, за да може да му каже здрасти.

Съндайра го гледаше с разкривено от ужас лице, сякаш току-що бе видяла по крака й да лази отровна змия.

— И двамата ли са побъркани?

— Единият жадува безмерна власт, другият търси своя Бог. Да намираш нещо нормално в това? Няма по-безумни идеи, което отговаря и на въпроса ти. За нещастие единият от тези типове командва нашия флот.

 

Небето беше притъмняло. Втората смяна прибираше платната под ръководството на Оньос Фелк. Духаше хапещ северен вятър, който заплашваше всеки миг да прерасне в ураган. Задаваше се щорм, ако се съдеше по черната стена, която бързо се приближаваше от юг. Морето пред нея бе покрита с белезникава пяна. Светкавици раздираха далечния небосвод, страховити разклонени пламъци. Гръмотевиците не закъсняваха много след тях.

— Кофи! Делви! Прясната вода идва! — крещеше Делагард.

— Да, достатъчно, за да ни удави — промърмори под нос Даг, докато минаваше покрай Лолър.

— Даг! Почакай!

Радистът се обърна.

— Какво има, докторе?

— Трябва да се свържем с останалите кораби, когато отмине бурята. Говорих с Делагард. Повел ни е към Лицето над водата.

— Шегуваш се!

— Ще ми се да се шегувах. — Лолър погледна носещите се в небето облаци. Бяха непрогледно черни, озарявани единствено от честите мълнии. Океанът изглеждаше както пред тридневната буря. — Виж, сега не е време да го обсъждаме. Но той е пълен с някакви безумни идеи за Лицето. Трябва да го спрем.

— И как? — попита Тарп. Вълните се усилиха и корабът рязко се разлюля.

— Ще говорим с останалите капитани. Ще свикаме съвет на всички кораби. Ще разкажем на хората какво става и ще поискаме да гласуват. Трябва да го свалим от този пост. — Планът вече бе започнал да се оформя в ума му. Среща на цялата колония, разкриване на налудничавата цел на тяхното пътешествие, пламенно заклеймяване на безумните амбиции на Делагард и открит призив към него да се вслуша в здравия разум. — Не можем просто така да му позволим да ни отведе един Бог знае къде. Трябва да му попречим по някакъв начин.

— Капитаните са му верни.

— Ще останат ли верни, когато разберат истината? Още една вълна разклати кораба, този път беше почти като удар върху корпуса. Едри пръски прехвърлиха перилата. Миг по-късно блесна ужасно силна светкавица, последвана от оглушителен тътен, и върху кораба ливна порой.

— После ще говорим за това — извика Лолър на Тарп. — Когато отмине бурята!

Радистът му махна и изтича към кърмата. Лолър се вкопчи в перилата, целият подгизнал, и си пое сподавено въздух. Върху него се стовариха още няколко вълни. Устата и ноздрите му се напълниха със солени пръски, но и със сладка вода от пороя. Той се закашля, после си пое въздух. Корабът бе забулен в среднощна чернилка. Морето бе станало невидимо, освен в моментите, когато блясваха светкавици, и тогава се мярваха гигантски черни вълни. По палубата продължаваха да се движат тъмни силуети, търчаха напред-назад под вресливите, едва чути гласове на Делагард и Фелк. Платната бяха свалени и „Кралицата на Хидрос“ се люшкаше оголена под неистовата мощ на бурята. Корпусът ту се издигаше високо над вълните, ту се спускаше стремглаво надолу сред облаци пяна. Лолър имаше чувството, че всеки миг ще се преобърнат.

И тогава, насред оглушителния бумтеж на щорма, насред ужасяващата свирепа ярост, която ги млатеше, насред пронизителния вой на вятъра и тътена на гръмотевиците, внезапно се възцари звук, по-страшен от всичко досега — звукът на тишината, на абсолютната липса на шумове, сякаш някой бе дръпнал плътна завеса между тях и цялата тази безумна врява. Всички на кораба го доловиха едновременно и застинаха, стреснати и изплашени, в очакване какво ще последва.

Тази странна, с нищо необяснима тишина продължи поне десетина секунди.

А след нея долетя още по-странен звук — също неразбираем, но толкова могъщ и непонятен, че Лолър почти бе готов да падне на колене. Беше някакво ниско нарастващо бучене, което с всяка секунда набираше мощ и скоро се превърна в гръмогласен вик, издаден от гърло, голямо колкото галактиката. Лолър бе почти оглушал. Някой дотича при него — беше Пиля Браун, но той го осъзна чак по-късно — и го задърпа яростно за ръката. Посочи към вятъра и извика нещо. Лолър я погледна, без да разбира думите й, и тя ги повтори. Този път гласът й, едва различим на фона на тътнежите, които изпълваха небесата, най-сетне го достигна.

— Какво правиш на палубата? — викаше тя. — Слизай долу! Слизай веднага! Не виждаш ли, че това е Вълната?

Лолър се взря в мрака и видя в далечината нещо дълго и високо, озарено от бледозлатисто сияние — ярка линия, която се простираше от хоризонт до хоризонт, нещо по-високо от която и да било стена, нещо, бълващо собствено ослепително сияние. Гледаше го, парализиран от почуда. Още двама души претичаха покрай него и му викнаха да се прибира. Той им кимна: да, да, знам, разбирам… но не можеше да откъсне поглед от далечното, носещо се право към тях видение. Защо сияеше така? Колко беше високо? Откъде се беше взело? Несъмнено беше красиво — снежнобелите езици на пяната по гребена, кристалното сияние в сърцевината, чистотата на увереното му несломимо движение. С движението си то разкъсваше бурята, въвеждаше свой, още по-могъщ ред сред обкръжаващия го хаос. Лолър продължи да го гледа, докато не стана почти прекалено късно, после се втурна към люка. Спря за миг и когато погледна назад, видя Вълната да се извисява над кораба като божествена фигура, прекрачила морето. Гмурна се в отвора и дръпна люка. Кинверсон се изправи до него да го залости. Без да промълви нито дума, Лолър се свлече в трюма и се сгуши при останалите членове на екипажа.