Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of the Waters, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 9 гласа)

7.

В бавно разсейващия се мрак му се стори, че морето, което се простираше пред тях, е започнало да се отдръпва, сякаш притегляно от невидима ръка, и оставя пред носа на кораба широка пясъчна ивица. Но когато се вгледа внимателно, видя само ослепителна блестяща вода.

Малко по-късно настъпи зората и донесе със себе си нови странни звуци и гледки — появиха се вълни, които се удряха силно в носа, в далечината се мяркаше линия фосфоресцираща пяна. На първите бледи лъчи Лолър не беше в състояние да различи нещо повече. Имаше земя отпред, недалече, но не можеше да я види. Тук всичко бе някак неопределено. Гъста мъгла бе легнала пред тях, толкова тежка, че дори слънцето не бе в състояние да я разсее. Малко след това мярна огромна черна бариера, простираща се до хоризонта — нисък хълмист силует, досущ като островите на хрилестите, само дето нито един от техните острови не беше толкова голям. Стената се простираше от единия край на света до другия, преграждаше морето и то се блъскаше с ревящ тътен в нея, но не можеше да й направи нищо.

Появи се Делагард и спря разтреперан на мостика, стиснал перилата.

— Ето го! — извика. — Сега вярвате ли ми вече? Ето го — най-сетне Лицето! Погледнете го! Погледнете го само!!!

Невъзможно бе да не изпиташ възхищение. Дори хора, простовати и лишени от въображение като Неяна, Пиля или Гаркид, изглеждаха смаяни от странната промяна в пейзажа пред тях, от силата на необяснимите физически лъчения, идещи на пулсиращи вълни откъм Лицето. Всичките единайсет пътници се бяха подредили един до друг на палубата, забравили щурвала, компаса и платната, втренчили изумени погледи в острова, който сякаш ги бе уловил в непреодолима по сила магнитна клопка.

Само Кинверсон изглеждаше невъзмутим и спокоен. Беше се пробудил от транса и гледаше право към приближаващия се бряг. Неясни чувства си даваха среща върху покритото му с бръчки лице. Но когато Даг Тарп го попита дали се страхува, Кинверсон го изгледа ядосано и само поклати глава.

— Да се страхувам? — отвърна. — Не. Защо трябва? Най-странното и объркващо в картината пред тях бе постоянното движение. Нищо не стоеше неподвижно на острова. Растителността по брега, стига, разбира се, това да бе растителност, изглеждаше в процес на постоянен и динамичен буен растеж. Не можеха да се различат никакви топографски особености. Всичко се мърдаше, трептеше, вълнуваше и подскачаше в ритъма на причудлив, налудничав танц, подхранван от неизчерпаема енергия, и това сякаш продължаваше от сътворението на света.

Съндайра се приближи до Лолър и положи нежно ръка на голото му рамо. Двамата стояха, гледаха и едва си поемаха дъх.

— Какви цветове — прошепна тя. — Красота!

Гледката наистина бе фантастична. Светлината бликаше от всеки милиметър от повърхността. Бе ту яркобяла, ту ослепително червена, ту тъмновиолетова или непроницаемо черна. А след това се появиха и цветове, които Лолър не бе в състояние да назове. Изчезнаха преди да може да ги възприеме и ги последваха други, не по-малко въздействащи.

Тази светлина бе като силен звук — експлозия, оглушителен трясък, постоянно и мощно сияние. Съкрушителната й енергия притежаваше перверзна, влудяваща жизненост — подобна неистова ярост едва ли можеше да е нормална. Призрачни изблици от студен пламък танцуваха и сияеха, гаснеха и на тяхно място изникваха нови. Човек не можеше да държи дълго погледа си на едно място — силата на тези изригвания го караше да извърне очи. „Дори когато не гледаш — помисли Лолър, — островът продължава да бомбардира ума ти“. Сякаш се намираха пред огромен радиопредавател, изпращащ безжалостни биосензорни вълни. Той чувстваше как тези вълни го заливат, проникват в него, докосват ума му и ровичкат в главата му — като невидими пръсти, галещи душата му.

Стоеше неподвижно, прегърнал Съндайра през кръста, и усещаше, че всичките му мускули са се стегнали мъчително — от скалпа до ходилата.

И тогава, прорязвайки ослепителното сияние, зад него отекна един глас, който му се стори странно познат: гласът на Нид Делагард, силен и едновременно дрезгав шепот.

— Е, добре, всички по местата си! Чака ни работа!

Делагард дишаше тежко, завладян от странно вълнение. Лицето му бе навъсено, като че ли в душата му бушуваше някаква лична буря. Той крачеше прегърбен по палубата, улавяше ги един по един и ги дърпаше назад, за да не гледат към Лицето.

— Обърнете се! Обърнете се! Тази проклета светлина ще ви хипнотизира, ако й се оставите!

Пръстите му се впиха в ръката на Лолър и той неохотно позволи да го отведат назад, далеч от тази изумителна гледка над водата.

— Проявете малко воля и не гледайте натам! — упорстваше Делагард. — Оньос, поеми щурвала! Неяна, Пиля, Лолър, захващайте се с платната! Трябва да намерим пристанище.

 

Присвили очи, извръщащи непрестанно поглед от примамливата гледка, те плуваха покрай завладените от вихри брегове и търсеха залив, дори малко заливче, където да намерят убежище. Не виждаха обаче нищо подходящо. Лицето имаше дълъг и равен негостоприемен бряг.

По някое време корабът се шмугна между редица пенести вълни и се озова в тихи води; видяха спокоен залив между два високи хълма, които се простираха навътре. Но това спокойствие се оказа измамно и нетрайно — заливът започна да се вълнува и тресе. Черни стебла се надигаха от кипящата вода, удряха по нея като тъмните пипала на чудовища, а зад тях се подаваха снабдени с остри шипове израстъци, които изпускаха зловещи лъчисти жълтеникави облаци. Странни конвулсии терзаеха крайбрежната суша.

Напълно изтощен от преживяванията, Лолър бе под въздействието на въображаеми видения, които танцуваха в ума му. Притисна пръсти към слепоочията си.

Делагард продължаваше да крачи по палубата и да си мърмори. По някое време нареди да обърнат кораба и да се върнат отвъд линията пенести вълни. Щом напуснаха залива, той се успокои и изглеждаше примамлив, както и преди.

— Да опитаме ли пак? — попита Фелк.

— Не — рече намусено Делагард. В очите му святкаха гневни пламъчета. — Може би мястото не е подходящо. Продължаваме на запад.

Брегът в тази посока оставаше негостоприемен — стръмен, труднодостъпен, див. Вятърът носеше неприятния задушлив мирис на изгоряло. Из въздуха витаеха блещукащи искри. От време на време от вътрешността ги заливаха краткотрайни и силни телепатични вълни, внезапни пориви на душевно разстройство и объркване. Обедното слънце беше опушено и бледо. Не се виждаха никакви протоци. След известно време Делагард, който бе слязъл долу, се качи на палубата и с напрегнат и огорчен глас каза, че засега ще се откажат от опитите да акостират.

Върнаха се до зоната отвъд прибоя, където морето бе спокойно и плитко, обагрено в различни цветове, които извираха от сияещия пясък. Тук вече хвърлиха котва — за втори път от началото на плаването.

По-късно Лолър намери Делагард до перилата, загледан в далечината.

— Е, Нид, какво мислиш сега за твоя рай? Твоята земя на изобилието, на меда и млякото?

— Ще намерим начин да слезем. Навярно сме я доближили от неподходящата страна.

— Наистина ли възнамеряваш да слезеш на този бряг?

Делагард се обърна и го погледна. Кръвясалите му очи изглеждаха мъртвешки, напълно лишени от живот. Но когато заговори, гласът му бе все така твърд:

— Нищо от това, което видях досега, не ме кара да променя намеренията си, докторе. Това е мястото, което исках да посетя. Щом Джоли е успял да слезе на брега, ще го направим и ние.

Лолър не отговори. Каквото и да кажеше, само щеше да ядоса Делагард.

Но неочаквано капитанът се разсмя, пристъпи напред и го потупа по рамото.

— Ей, докторе, махни тази тъжна физиономия! Разбира се, че мястото изглежда странно. Защо инак хрилестите ще го избягват? Това обаче не означава, че трябва да се страхуваме. Защото това, което виждаме, са само визуални ефекти. Външна украса, докторе, опаковката на стоката. Тези неща нямат никакво значение. Изобщо.

— Радвам се, че си толкова уверен.

— Да. Уверен съм. И ти не губи вяра, докторе. Почти стигнахме. Щом сме тук, няма как да не изминем останалата част от пътя. Няма от какво да се безпокоиш. — Ухили се отново. — Ей, отпусни се де. Снощи намерих малко от скритото бренди на Госпо. Защо не слезеш в каютата ми след час? Поканих и другите. Ще си направим забава. Трябва да отпразнуваме пристигането.

 

Лолър пристигна последен. Озарени от трепкащи свещи, всички се бяха подредили около Делагард — Съндайра отляво, до нея Кинверсон, после Неяна, Пиля, Гаркид, Куилан, Тарп, Фелк и Лиз от другата му страна. Всеки държеше чаша бренди. На масата имаше празно шише и две неначенати. Делагард стоеше прав, опрял гръб на дървената стена и навел глава — поза едновременно смирена и агресивна. Изглеждаше като обладан от духове. Очите му сияеха ярко, почти трескаво. Лицето му бе зачервено и лъщеше от пот. Лолър си помисли, че изглежда като човек, който е на ръба на криза — вътрешно изригване, ужасно избухване, освобождаване на натрупани емоции, държани твърде дълго под похлупак.

— Почерпи се, докторе — покани го той.

— Благодаря. Няма да откажа. Смятах, че сме приключили запасите.

— Аз също — отвърна Делагард. — Но съм грешал. — Наля една чаша догоре и я побутна към Лолър. — Разбрах, че си си спомнил разказа на Джоли за подводния град.

Лолър сръбна от брендито и почака, докато усети първия ефект.

— Как се досети?

— Съндайра ми каза. Разказал си й за него.

— Вчера по някое време без никаква причина изникна в мислите ми. Не се бях сещал за това от години. Най-хубавата история на Джоли, а я бях забравил.

— Но не и аз — засмя се Делагард. — Тъкмо я разказвах на останалите, докато чакахме да се появиш. Как мислиш, докторе? Дали Джоли беше просто побъркан старец?

— С историята за подводния град ли? Как мога да знам?

— Гравитационен тунел, нали така го нарече? Космически технологии, постижения на свръххрилестите. — Делагард завъртя пръст около чашата си. — Тази част винаги ми е била любима, също както и на теб. Как преди половин милион години хрилестите решили да се преселят под океана. Тогава на планетата все още имало малко останали континенти. Големи острови, които те разрушили и използвали материала, за да построят подводен град в другия край на техния гравитационен тунел. И когато приключили, се преместили долу и хлопнали вратата след себе си.

— Нима вярваш на всичко това? — попита Лолър.

— А, не съвсем. Звучи доста налудничаво. Но историята си я бива, нали, докторе? Напреднала раса на хрилести, която обитава дълбините и командва планетата. Изоставили своите по-глупави братовчеди да се скитат с плаващи острови по повърхността, селяци, които живеят заради едната прехрана и нищо повече. И всички животински форми на Хидрос, островните хрилести, устите, платформите, гмурците и крилатите вещици, чак до мидите и раците, са заплетени в огромна екологична мрежа, чиято едничка цел е да удовлетворява нуждите на тези, които обитават подводния град. Островните хрилести вярват, че когато умрат, ще дойдат да живеят тук, на Лицето. Питай Съндайра, ако не ми вярваш. Сигурно се надяват, че ще ги допуснат долу, в скрития град. Може би гмурците също вярват в това. Че и раците.

— Налудничава история на изкуфял моряк — изпръхтя презрително Лолър. — Мит.

— Може би. А може би не. — Делагард го дари с хладна усмивка. Самообладанието му беше нечовешко, завладяващо. — Но да си представим за миг, че не е мит. Това, на което бяхме свидетели тази сутрин — цялата тази неописуема какофония от танцуващи неща — само Господ Знае какви — може в действителност да се окаже гигантска биологична машина, осигуряваща енергия за тайния град на хрилестите. Растенията лъщяха като че са от метал. Нищо чудно, ако са части от машина. Пуснали са корени в морето и извличат минерали, за да произвеждат от тях каквото им бъде наредено. Изпълняват всякакви сложни механични функции. Някъде навътре в острова е построена електроцентрала. А до нея има слънчев колектор, акумулиращ диск, който събира енергията и я препраща надолу, към града. Това, което почувствахме, беше полето на тази енергия. Спомняте си как пукаше въздухът и какво усещахме право в мозъците си. Но ние няма да се изплашим. Достатъчно сме умни, за да се предадем толкова лесно. Ще плаваме на безопасно разстояние от брега, докато не открием входа за тайния град, и тогава…

— Не избързваш ли малко, Нид? — прекъсна го Лолър. — Нали сам каза, че според теб тази история за подводния град е само брътвеж на побъркан старец, а сега искаш да търсиш входа.

Делагард го погледна невъзмутимо.

— Това са само предположения. Приказка да става. Пийни си още малко бренди, докторе. Със сигурност ще е последното. Да му се порадваме, докато го има.

— Добре, да речем, че историята е вярна — поде Лолър. — Как смяташ да построиш този твой град на острова, след като земята е под контрола на тези твои свръххрилести? Не мислиш ли, че може да се ядосат? Ако наистина ги има.

— Сигурно ще се ядосат. Ако ги има.

— В такъв случай не е изключено да ни пратят цяла армада огнерози, брадвозъби, морски леопарди и дракени, за да ни дадат един хубав урок.

— Няма да имат тази възможност — успокои го Делагард. — Защото ако са тук, това, което ще направим, ще е да слезем и да ги завладеем.

— Какво?!

— Ами да, няма да е никак трудно. Те са разглезени, инертни и стари. Ако ги има, докторе. Ако. Отдавна са забравили какво е това да имаш врагове. Всичко на Хидрос им робува. Вече половин милион години живеят в тази дупка, в лукс, който сигурно дори не можем да си представим. Когато слезем долу, ще разберем, че не знаят как да се защитят. И защо им трябва? От кого да се пазят? Ще влезем и просто ще им кажем да се разкарат, а те ще легнат по гръб на пода с вирнати лапички и ще се предадат.

— Единайсет полуголи мъже и жени, въоръжени с харпуни и игли за плетене на платна ще завладеят столицата на една неизмеримо напреднала чуждоземна цивилизация?

— Лолър, някога изучавал ли си земната история? Имало една страна на име Перу, която владеела половин континент и там имало храмове, построени от злато. После пристигнал един човек, казвал се Писаро, начело на двеста войници, въоръжени със средновековни оръжия, дето не стават за нищо, едно-две оръдия и мускети. Без да си дава много труд, той пленил императора и завладял страната. Почти по същото време друг човек, Кортес, имал подобен успех в една империя на име Мексико, която била също толкова богата. Важното е да ги изненадаш, да не помисляш за отстъпление, да нахлуеш, да отрежеш главата и тогава всички ще паднат пред теб. И всичко, което притежават, ще стане твое.

Лолър го гледаше втрещено.

— Нид, нека само ти напомня, че не посмяхме дори да размахаме пръст в наша защита, когато „далечните братовчеди“ на твоите свръххрилести ни изхвърлиха от един остров, на който живеехме от сто и петдесет години. Защото знаехме, че нямаме никакви шансове срещу тях. А ти ми казваш, че се готвиш да завладееш свръхразвита цивилизация с голи ръце, и ми разправяш разни басни за средновековни царства, паднали жертва на отдавна забравени герои. Божичко, Нид, осъзнай се!

— Ще видиш, докторе. Обещавам ти.

Лолър се огледа, сякаш призоваваше другите да се намесят. Но те го гледаха мълчаливо, без да реагират.

— Защо въобще си губим времето с това? — въздъхна той. — Няма никакъв град. Идеята е невъзможна. Не вярваш това и за минутка, нали, Нид?

— Вече ти казах, може и да вярвам, а може би не. Джоли обаче вярваше.

— Джоли беше луд.

— Не и когато пристигна на Сорве. Може би по-късно, след като толкова дълго му се присмиваха…

Лолър поклати глава. Делагард продължи да говори, все по-възбудено. Въздухът в каютата бе тежък и застоял. Лолър имаше чувството, че ще се задуши. Ужасно му се искаше да си сръбне малко розова тинктура.

Сега вече не се съмняваше, че Делагард е не само опасен — той беше побъркан. „И всички ние сме като изгубени деца тук, на края на света, без никакъв шанс да се спасим“.

— Не мога да слушам повече тези глупости — заяви той с глас, в който се долавяше отвращение и гняв, и изхвърча от помещението.

— Докторе! — извика Делагард. — Върни се! Проклет да си, докторе, ела веднага тук!

Лолър затръшна вратата и се затича по коридора.

 

Докато стоеше край перилата, без да се обръща, разбра, че отец Куилан е застанал зад него. Странно, откъде тази увереност? Може би беше страничен ефект на яростните еманации, с които ги заливаше Лицето?

— Делагард ме помоли да се кача и да говоря с теб — поде отецът.

— За какво?

— За твоето избухване долу.

— Моето избухване? — Лолър го погледна смаяно. На странната разноцветна светлина лицето на Куилан изглеждаше по-измършавяло от всякога. Кожата му бе покрита с тъмни петна, но очите му сияеха. — А какво ще кажеш за избухването на Делагард? Изгубени градове под океана! Средновековни завоевателни войни, от които трябва да вземаме пример!

— Това не са измислици. Кортес и Писаро са действително съществували исторически фигури и наистина са завладели огромни империи само с шепа хора преди хиляда години. Това е самата истина. Доказан факт от човешката история.

Лолър повдигна рамене.

— Не ме интересува какво се е случило много отдавна на друга планета.

— И го казваш ти? Човекът, който навестява Земята в сънищата си.

— Кортес и Писаро не са си имали работа с хрилести. Делагард е безумец и всичко, което каза тази вечер, са брътвежи на умопомрачен мозък. — Погледна внимателно свещеника. — Или не си съгласен?

— Той е избухлив, склонен към мелодрама човечец, кипящ от жизненост. Но не мисля, че е полудял.

— Подводен град в другия край на гравитационен тунел? Наистина ли вярваш, че съществува? Всъщност ти си готов да повярваш на всичко, нали? Ами да, разбира се. Щом вярваш в Отца, Сина и Светия Дух, защо да не повярваш в подводния град?

— А защо не? — отвърна Куилан. — И по-странни неща сме откривали на другите светове.

— Знам ли? — въздъхна мрачно Лолър.

— Освен това ми звучи като достоверно обяснение за това, което заварихме на Хидрос. Ще ти призная, Лолър, че доста мислих за тази планета. Не знам дали знаеш, но в цялата галактика няма истински воден свят. Съществуват планети с вериги от естествени острови, архипелази, върхове на потопени планини. Но Хидрос е просто една голяма водна топка. Обяснението, че сушата е била разрушена и използвана за строеж на подводен град, звучи напълно правдоподобно, не мислиш ли?

— Кой знае? Може би.

— Логично е, докторе. Защо хрилестите строят острови? Защото произхождат от морска форма на живот и се стремят към суша, на която да съществуват? Това е общоприетата теория. Но представи си, че всичко е наопаки, че всъщност някога те са обитавали сушата и тези, които са останали на повърхността в периода на миграция към дълбините, са еволюирали към земноводни форми, след като сушата им е била отнета. Това би обяснило…

— Спориш за наука по същия начин, по който водиш теологични спорове — прекъсна го отегчено Лолър. — Започваш с нелогично предположение и трупаш върху него всякакви хипотези и спекулации с надеждата да се получи нещо. Твоя воля, щом си готов да повярваш, че на хрилестите, кой знае защо, им е омръзнало да живеят на повърхността и са си построили скривалище на океанското дъно, като в процеса на този строеж са разрушили малкото останала суша и са зарязали свои разумни събратя на произвола на океана. Но нима вярваш също така, че Делагард може да ги завладее толкова лесно, колкото го разправя?

— Ами…

— Виж — прекъсна го отново Лолър. — Лично аз дори и за миг не съм вярвал, че този магичен град съществува. Още тогава, докато Джоли ми разправяше тези небивалици, знаех, че му хлопа дъската. Но дори и да има подобно място, невъзможно е да го завладеем. Хрилестите ще ни видят сметката за броени минути. — Наведе се към свещеника. — Чуй ме добре, отче. Трябва час по-скоро да усмирим Делагард и да се махнем оттук. Преди седмици мислех, че това е единственият изход, после се отказах, но сега разбирам, че друг просто няма. Този човек е побъркан, а ние нямаме никаква работа тук.

— Не — отряза лаконично Куилан.

— Не?

— Делагард може да е жертва на известно душевно разстройство и да говори глупости. Но няма да ти позволя да му попречиш. Напротив…

— И си готов да обикаляш около Лицето, независимо от рисковете?

— Да.

— Защо?

— Ти знаеш защо.

Лолър замълча.

— Аха — рече след малко. — Как можах да забравя? Ангелите. Раят. Нали ти беше главният вдъхновител на Делагард да дойдем тук — по твои лични причини, които нямат нищо общо с нас. — Махна с ръка към феерията от поклащащи се растения, с които бе обрасъл брегът на Лицето. — Все още ли твърдиш, че там някъде има ангели? Че това е земя на богове?

— В известен смисъл — да.

— И се надяваш да изкопчиш от тях опрощение на греховете?

— Да.

— От тези неща там? Светлината и шумотевицата?

— Да.

— Ти си по-луд и от Делагард.

— Зная защо мислиш така — рече свещеникът.

Лолър се разсмя огорчено.

— Представям си как крачиш до него, когато се спускате в този подводен град на свръххрилести. Той е въоръжен с харпун, а ти носиш кръст и двамата пеете химни, но на различни гласове. Хрилестите излизат и коленичат и ти ги покръстваш един по един, а след това им обясняваш, че Делагард е новият им цар.

— Моля те, Лолър.

— За какво ме молиш? Искаш да те потупам по рамото и да ти кажа колко съм вдъхновен от идеите ти? А след това да сляза при Делагард и да го уверя, че съм му благодарен за всичко, което е направил за нас? Не, отче, намирам се на кораб, управляван от един безумец, който, не без твоята подкрепа, ни доведе на най-шантавото и опасно място на цялата планета, и искам да се махна веднага оттук, защото това хич не ми се нрави.

— Ако само се съгласиш да видиш какво може да ни предложи Лицето…

— Зная какво може да ни предложи Лицето. Смърт, това ни чака там, отче. Глад, обезводняване и дори по-лошо. Виждаш ли тези светлини, дето блестят? Чуваш ли електрическия пукот? Нима това е мирна, пасторална картина? Така ли си представяш спасението? Чрез смърт?

Куилан го погледна стреснато, дори уплашено.

— Ако не греша — продължи Лолър, — твоята църква заклеймява самоубийството като един от най-тежките грехове?

— Ти си този, който говори за самоубийство, не аз.

— А ти си този, който се готви да го извърши.

— Нищо не разбираш, Лолър. В невежеството си объркваш всичко.

— Така ли? — попита Лолър. — Сигурен ли си?