Робърт Силвърбърг
Лицето над водата (3)

2.

Типичен случай на азотно отравяне, Лолър не се съмняваше в това. Мъчителният начин, по който бяха извити телата на гмурците, бе съвсем показателен. Делагард навярно ги бе накарал да работят на голяма дълбочина в открито море, бе ги оставил долу достатъчно дълго, та ставите, мускулите и мастните им тъкани да попият огромно количество азот, а след това, колкото и да изглеждаше невероятно, те очевидно бяха изплували на повърхността без съответното време за декомпресия. Със спадането на външното налягане азотът се бе разширил, бе навлязъл в кръвния ток и ставите и бе образувал там смъртоносни мехури.

— Пренесохме ги тук веднага щом видяхме, че нещо не е наред — зашепна тревожно Делагард. — Мислех, че ще можеш да направиш нещо. Сетих се, че ще е добре да ги оставим във вода, и затова наредих да напълнят басейна…

— Млъквай — сряза го Лолър.

— Искам да знаеш, че положихме всички усилия…

— Млъквай. Моля те, просто млъкни.

Смъкна препаската си и прекрачи в басейна. Водата се разплиска настрани, докато се приближаваше към гмурците. Беше безсилен да им помогне. Този в средата вече беше мъртъв. Лолър положи ръце върху мускулестите рамене на съществото и веднага долови първите признаци на вкочаняване. Другите двама бяха полуживи — толкова по-зле за тях, тъй като изпитваха огромни болки, ако въобще бяха в съзнание. Гмурците притежаваха гладки тела, издължени и заострени като торпили и по-дълги от човешките, но тези тук бяха покрити със странни корави бучки от втвърдените мускули и лъскавата им златиста кожа, винаги хлъзгава и мека като коприна, сега бе загрубяла и неравна. Кехлибарените им очи бяха помътнели. Издадените им долни челюсти висяха безпомощно. Гъст сивкав секрет покриваше отвърстията на муцуните им. Този отляво продължаваше да стене силно и равномерно — приблизително на всеки трийсет секунди, неприятен звук, който сякаш се изтръгваше от дълбините на тялото му.

— Можеш ли да ги излекуваш по някакъв начин? — попита Делагард. — Да направиш нещо за тях, каквото и да е. Зная, че можеш, докторе. Зная, че можеш. — В гласа му се долавяше настойчиво ласкателство, каквото Лолър не помнеше да е чувал някога от него. Лолър бе привикнал с факта, че тежко болните хора нерядко придават на своя лечител божествени способности и очакват от него чудеса. Но какво караше Делагард да се тревожи толкова за съдбата на тези гмурци? Едва ли се измъчваше от чувство за вина. Не и Делагард.

— Не съм лекар по гмурците — отвърна хладно Делагард. — Разбирам само от хорски болести. Макар че, ако питаш мен, и там имам още много да уча.

— Опитай де. Направи нещо. Моля те!

— Делагард, един от тях вече е издъхнал. Не са ме учили да възкресявам мъртъвци. Ако ти трябва чудо, прати да повикат твоя приятел Куилан. Той е свещеникът тук.

— Исусе Христе! — прошепна Делагард.

— Именно. Чудесата са по неговата специалност, не по моята.

Опипа внимателно пулса на шията на двамата живи гмурци. Да, все още се долавяше туптене, но забавено и неритмично. Дали това бе признак, че са в агония? Не знаеше отговора. Какъв трябваше да е нормалният пулс на един гмурец, дявол го взел? Кой би могъл да му каже? Единственото, което все още можеше да се направи, бе да върнат двамата все още живи гмурци в морето, на същата дълбочина, на която са слизали, и да ги извадят отново, но този път бавно, за да могат да се освободят от излишния азот. Само дето нямаше никакъв начин да го направят. А и вероятно вече беше твърде късно.

В отчаянието си той размаха бавно ръце над двете сгърчени тела, сякаш съществуваше някакъв мистичен способ да прогони смъртоносните мехурчета.

— На каква дълбочина са били? — попита, без да вдига глава.

— Не сме съвсем сигурни. Около четиристотин метра. Може би петстотин. Дъното там е неравно, морето неспокойно и беше трудно да определим дължината на въжетата.

Да слязат до дъното на морето? Безумие!

— Какво търсехте там?

— Манганова жила. Както и молибден, а може би и малко антимон. Извадихме цяла менажерия от полезни метали с едно загребване на черпака.

— Защо не използва черпака да вадиш магнезий? — попита го ядосано Лолър. — Вместо тях.

Докато разговаряха, гмурецът отдясно изпадна в конвулсии, сетне утихна. Още един мъртвец. Другият продължаваше да се гърчи и да стене.

Лолър почувства как в него се надига хладен, неистов гняв. Това беше убийство, глупав, необмислен акт. Гмурците бяха разумни същества — не колкото хрилестите, но в голяма степен, със сигурност по-умни от кучетата, от конете и от всички останали интелигенти животни на Земята, за които бе чувал. Океаните на Хидрос гъмжаха от създания, които можеха да се определят като разумни — една от странните прищевки на този свят, на който имаше поне дузина разумни създания, а не само един вид. Гмурците притежаваха свой език, имена, дори нещо като племенна йерархия. За разлика от почти всички останали разумни форми на живот на Хидрос, те имаха един фатален недостатък: бяха твърде покорни и доверчиви и дори се държаха приятелски с хората — невинни игриви другари във водата. Лесно се съгласяваха да изпълняват различни услуги. Дори да работят.

И както изглеждаше, да работят до пълно изтощение и смърт.

Лолър започна отчаяно да масажира последния жив гмурец в почти безнадежден опит да прогони азота от тъканите. Очите на нещастното създание се проясниха и то произнесе пет-шест думи на лаещия си език. Лолър не разбираше езика на гмурците, но смисълът бе повече от ясен: болка, мъка, терзание, загуба, отчаяние, болка. След това кехлибарените очи помътняха отново и гмурецът се смълча.

Докато работеше, Лолър заговори машинално:

— Гмурците са адаптирани към живот в дълбокия океан. По своя воля никога не биха се издигнали прекалено бързо от дълбочините. Всеки морски обитател знае колко е опасно това, независимо колко мозък има в главата. Дори проклетите гъби са наясно, та какво остава за гмурците. Как се случи така, че тези тримата изплуваха бързо?

— Заплетоха се в мрежата — измърмори Делагард. — Но не го разбрахме, докато не ги извадихме. Докторе, има ли нещо, каквото и да е, с което да им помогнем?

— Вторият също издъхна. На този му остават най-много пет минути. Единственото, което мога да направя за него, е да му скърша врата, за да го отърва от мъките.

— Божичко!

— Тъй де. Божичко. Адски мръсна история.

Всичко стана за миг — едно рязко щракване. Лолър остана надвесен над трупа още няколко секунди, с превити рамене, задъхан, завладян от странно облекчение. След това излезе от басейна, отърси се от водата и нахлузи препаската. Сега имаше нужда само от едно — силна, необуздана необходимост: няколко розови капки тинктура от тръпнитревче, които да върнат покоя в душата му. И от баня, след като бе влязъл в басейна с умиращите твари. Но квотата му за къпане през тази седмица бе изчерпана. Можеше да поплува малко, по-късно през деня. Макар че се съмняваше, че ще се почувства отново чист след преживяното.

Изгледа навъсено Делагард.

— Това не са първите гмурци, на които го причиняваш, нали?

Плещестият мъж отвърна дръзко на погледа му.

— Прав си. Не са.

— Нямаш ли чувство за мярка? Зная, че съвестта е непознато понятие за теб, но поне прояви малко разум. Какво стана с другите?

— Умряха.

— Не се и съмнявам. Но какво направи с телата?

— Преработихме ги за храна.

— Страхотно. Колко бяха?

— Ами, беше отдавна. Четирима или петима… не съм сигурен.

— Което означава десет. Хрилестите разбраха ли? Делагард отвърна с „да“ толкова тихо, че Лолър едва го чу.

— „Да“ — имитира го. — Защо ли питам? Хрилестите веднага разбират, когато се месим в живота на местната фауна. И какво казаха, след като научиха?

— Предупредиха ме. — Този път го каза малко по-силно, не с глас на непослушен ученик.

„Ето, започва се — помисли си Лолър. — Сега стигаме до същината на нещата“.

— Какво те предупредиха?

— Да не използвам повече гмурците за моите операции.

— Но както виждам, си го направил. Защо, по дяволите, след като си бил предупреден?

— Сменихме метода. Не смятахме, че ще пострадат. — Гласът на Делагард бързо набираше сила. — Слушай, Лолър, имаш ли дори най-малка представа колко са ценни тези минерали? Могат да променят до неузнаваемост живота на тази жабунясала планета! Откъде да знам, че гмурците ще се натикат право в проклетата мрежа? Бяхме им дали знак да изплуват. Защо се забавиха?

— Не са се забавили. Вече са били омотани. Нито едно разумно същество няма да се задържи доброволно на дълбочина четиристотин метра.

Делагард го изгледа ядосано.

— Ама тези го направиха. Не зная защо, но стана точно така. — Гневът му изчезна, сменен отново с молещото изражение на пациент, преизпълнен с вяра в чудодейните сили на своя лечител. — Лолър, наистина ли няма начин да им помогнеш? Съвсем никакъв?

— Разбира се, че има. Има цял куп от лесни по-лесни начини. Само дето не съм в настроение да се занимавам с това.

— Извинявай. Това беше глупаво. — Делагард изглеждаше дори леко сконфузен. Продължи пресипнало: — Зная, че направи всичко, което ти е по силите. Виж, ако има нещо, от което се нуждаеш, ще наредя да ти го пратят във ваарга. Да ти платя за услугата. Бренди от морско грозде, кошници, наденица, каквото кажеш…

— Бренди — повтори Лолър. — Чудесна идея. За да се напия и да забравя какво видях. — Затвори очи за миг. — Хрилестите вече знаят, че твоите трима гмурци са починали.

— Така ли? Но как е възможно?

— Срещнах ги одеве на брега и едва не ми откъснаха главата. Направо са побеснели. Нали не видя да вървят след мен? — Делагард изведнъж пребледня и се озърна. — Та така. А не съм направил нищо, за което да ми се сърдят. Навъртах се край електростанцията, но досега това не ги е дразнело. Остава да е заради гмурците.

— Наистина ли смяташ така?

— Какво друго може да е?

— Докторе, сядай тогава. Трябва да поговорим.

— Не точно сега.

— Послушай ме!

— Не искам да те слушам, не разбра ли? Не да оставам тук и минутка повече! Пък и без това сигурно вече ме чакат пациенти. По дяволите, още не съм закусвал.

— Докторе, почакай малко. Моля те.

Делагард посегна да го хване за ръката, но Лолър се дръпна. Изведнъж въздухът в колибата, натежал от миризмата на вече разлагащите се тела, му се стори непоносим. Зави му се свят. Дори лекарите имат свой предел. Той заобиколи облещения Делагард и излезе навън. Спря при вратата, пое си въздух и се олюля. Празният му стомах къркореше мъчително. Постепенно гаденето се успокои.

Той се изплю. Нещо сухо, със зеленикави жилки.

Божичко. Каква сутрин!

 

Вече се съмваше, в цялата си прелест. Толкова близо до екватора слънцето се издигаше бързо, също както внезапно настъпваше и нощта. Тази сутрин небето бе необичайно красиво. Ярки розови линии, преплетени с оранжеви и тюркоазни багри, бяха разпръснати навсякъде по небосвода. Досущ като саронга на Делагард, помисли Лолър. Беше се поуспокоил, след като излезе от колибата и го лъхна свеж ветрец откъм морето, но сега гневът отново се надигна в него, накара стомаха му да се свие болезнено и той сведе поглед надолу и задиша на пресекулки. Единственото, от което имаше нужда, бе да се прибере. Лека закуска и няколко капки от любимата тинктура. А след това към ежедневната работа.

Тръгна нагоре по склона.

По-навътре в острова хората вече бяха станали и щъкаха насам-натам.

Никой на острова не спеше след изгрев-слънце. Нощта беше за спане, денят — за работа. Докато крачеше към своя ваарг и се подготвяше за дневната върволица пациенти и хронични мрънкала, Лолър срещна и размени поздрави с по-голямата част от човешката популация. Тук, в тесния край на изкуственото съоръжение, където живееха, хората почти непрестанно се сблъскваха един с друг.

Повечето от тези, на които кимна, докато крачеше по отъпканата жълтеникава пътека на полегатия склон, бяха местни обитатели, с които се знаеше от десетилетия. Цялото население на Сорве бе родено на Хидрос и повече от половината се бяха появили на бял свят и израсли — също като Лолър — на острова. Обитаваха този къс насред океана, без никой да ги е питал дали го искат, защото и без това нямаха друг избор. Лотарията на съдбата им бе подала билет за Хидрос още при раждането, а озовеш ли се тук, не можеш да си тръгнеш, защото няма космодруми и никакъв начин да напуснеш планетата, освен като умреш. Доживотна присъда — това означаваше да се родиш на Хидрос. Странно усещане — да не можеш да избираш мястото, където живееш, в една галактика, гъмжаща от обитаеми и обитавани светове. Но още по-странно бе, че някога, в началото, хората, които бяха дошли тук, които бяха избрали тази планета, се бяха спуснали с еднопосочна капсула — и с ясната мисъл, че никога няма да си тръгнат оттук.

Даг Тарп, който се грижеше за радиостанцията и освен това извършваше любителски зъболекарски услуги, а даже понякога изпълняваше ролята на анестезиолог при Лолър, бе първият, когото срещна. Даг бе мършав и кокалест, с тънко вратле и голям крив нос, надвиснал над тесни, почти лишени от плът устни. Зад него по пътеката се спускаше Суейнър, тукашният занаятчия и стъклодув, прегърбен съсухрен дребосък, следван от прегърбената си съсухрена женица, която приличаше по-скоро на негова близначка. Някои от по-новите заселници дори подозираха, че е, но Лолър знаеше истината. Жената на Суейнър бе втора братовчедка на Лолър, а със самия Суейнър нямаха никаква родствена връзка. Суейнърови, също като Тарпови, бяха родени на Хидрос и произхождаха от Сорве. Рядко се случваше един мъж да си вземе жена от същия остров и тъкмо това — заедно с физическото сходство между двамата — бе породило слуховете.

Вече наближаваше билото на острова, централната тераса. Към нея водеше широка наклонена платформа. На Сорве нямаше стълбища — късите дебели крачета на хрилестите не бяха подходящи за катерене по стъпала. Лолър преодоля с бърза крачка платформата и излезе на терасата — равна площадка от твърди сплетени бамбукови стъбла с широчина петдесетина метра, лакирана и замазана със сепелтанова смола и подпряна върху дървена решетка от клони на черни водорасли. През нея минаваше най-дългият път на острова. Ако свиеше наляво, излизаше в жилищния район на хрилестите — надясно, към колибите на хората. Той свърна надясно.

— Добро утро, господин докторе — поздрави го тихо Натим Гаркид, първият, когото срещна надолу по пътеката, и се отдръпна да му направи път.

Гаркид бе пристигнал на Сорве преди четири или пет години от друг остров. Беше добросърдечен и отзивчив човечец, който, изглежда, все още не си бе намерил мястото в тукашното общество. Прехранваше се със събиране на водорасли в плитчините на залива — друго май не можеше да прави. Повечето обитатели на острова имаха по няколко професии — при толкова малочислена популация това бе неизбежно. Но Гаркид не изглеждаше потиснат от този факт. Освен островен лекар Лолър бе тукашният аптекар, метеоролог и гробар, а сега излизаше — поне според представите на Делагард, — че е и ветеринар. Гаркид умееше единствено да събира водорасли. Лолър предполагаше, че е роден на Хидрос, но не беше сигурен — дребосъкът не обичаше да говори за себе си. Гаркид бе най-затвореният човек, когото бе срещал, мълчалив, търпелив и усърден, приветлив, но непроницаем, нищо повече от едно смътно и ненатрапващо се присъствие.

Докато се разминаваха, си размениха машинални усмивки.

След Гаркид в редица вървяха три жени с торбести сиви рокли — сестрите Халла, Мариам и Текла, които преди няколко години си бяха устроили нещо като женски манастир на един от носовете на острова, отвъд сгурийната яма; събираха кости от всякакви животни и ги изгаряха, а след това правеха сапун, мастило, багрила и химикали за най-разнообразна употреба. Никой освен сгурийчиците не ходеше там и сестрите, които обитаваха площадката зад костницата, живееха необезпокоявани. И все пак необичайно място за жилище. Откакто бяха основали манастира, сестрите избягваха да си имат вземане-даване с мъжете от острова. Броят на послушниците постепенно нарасна до единадесет, една трета от всички жени на Сорве — доста любопитно развитие на нещата, непознато досега в кратката история на острова. Делагард бе пълен с цинични предположения за това, което се случва там. Нищо чудно да беше прав.

— Сестра Халла — рече Лолър и махна с ръка. — Сестра Мариам. Сестра Текла.

Те го погледнаха така, сякаш е казал нещо мръсно. Лолър повдигна рамене и ги отмина.

Наближаваше централния резервоар — покрито овално водохранилище с височина три метра и дължина петдесет, изградено от лакирани пръчки морски бамбук, пристегнати с яркооранжеви върви от изсушени водорасли и замазано с кълчища и червена смола от водни краставици. Безумен лабиринт от дървени тръби израстваше над резервоара и се разклоняваше към къщурките на заселниците, които започваха от другата страна. Водохранилището вероятно бе най-важното съоръжение на острова. Беше построено още от първите хора, пристигнали на Хидрос, преди повече от пет века, в началото на двайсет и четвърти век, когато планетата била използвана като затворническа колония, и изискваше постоянна поддръжка, нескончаемо запушване на появилите се течове, потягане и хидроизолация. Вече от десет години се говореше за замяната му с по-модерно съоръжение, но не се предприемаше нищо и Лолър се съмняваше, че някога това ще стане. И без това водохранилището изпълняваше предназначението си отлично.

Докато приближаваше дървената стена на резервоара, забеляза от другата му страна наскоро пристигналия на Хидрос отец Куилан от Църквата на Вси светове. Свещеникът вървеше по края на резервоара и изпълняваше някакъв странен ритуал. На всеки десет крачки спираше, обръщаше се към стената на водохранилището, разперваше ръце, сякаш ще го прегърне, и опипваше с пръсти сплетения клонак, като че търсеше течове.

— Ей, отче. Да не се боиш, че стената ще поддаде? — подвикна му Лолър. Куилан живееше на Хидрос едва от една година и все още не беше привикнал напълно с условията тук. На остров Сорве бе дошъл преди няколко седмици. — Не се страхувай, няма опасност.

— Здрасти, Лолър.

Свещеникът бе нисък мъж със сурово неприветливо лице, на неопределената възраст между четирийсет и пет и шейсет. Имаше мършаво тяло, сякаш плътта му бе изтекла през потните жлези, дълго овално лице и тънък нос, издаващ силен характер. Очите му, разположени дълбоко в очниците, блещукаха със синкава светлина, а кожата му бе толкова светла, че сякаш бе избелвана по изкуствен път, въпреки че постоянната морска диета, на която бяха подложени по принуда всички обитатели на Хидрос, бе започнала да й придава типичния бакърен оттенък на старите местни жители — или, както казваха тук, водораслите си показваха рогцата.

— Отче, стените на резервоара са изключително здрави — зае се да обяснява Лолър. — Прекарал съм тук целия си съзнателен живот и не помня някога да е имало опасност да се срутят. Пък и да се появи такава, няма да позволим да стане.

В отговор Куилан се разсмя надменно.

— Всъщност не това ме безпокоеше. Опитвах се да попия от силата му.

— Аха.

— Да почувствам сдържаната вътре мощ. Да доловя огромната впримчена енергия — тонове вода, укротени единствено от човешката воля и решимост.

— Както и достатъчно количество морски бамбук и кълчища, отче. Да не говорим за Божията милост.

— И това също — съгласи се Куилан.

Странна постъпка — да прегръщаш един резервоар, за да усетиш силата му. Но Куилан поначало имаше чудновато поведение. Сякаш в него се спотайваше някакъв ненаситен глад: към състрадание, към милост, към преклонение пред по-висши сили. Към вяра, може би. Необяснимо как човек, захванал се с подобна професия, може да изпитва недостиг на духовни сили.

— В интерес на истината, моят прапрапрадядо е участвал в изграждането му. Хари Лолър, един от основателите. Казват, че стареца го бивало за страшно много неща. Да оперира апандисит, да управлява кораб от един остров до друг, да вдигне резервоар. — Лолър спря и си пое дъх. — Осъдили го да живее тук за убийство. Непредумишлено, предполагам.

— Не знаех. Значи семейството ти живее открай време на Сорве.

— От самото начало. Аз съм роден тук. Само на сто и осемдесет метра от мястото, където сме сега, ако трябва да съм точен. — Лолър погали с ръка стената на резервоара. — Наистина си го е бивало стареца.

Здравата щяхме да сме го загазили, ако го нямаше това. Нали виждаш колко е сух климатът тук.

— Не бях забелязал — призна свещеникът. — Въобще ли не вали?

— Само през определени периоди от годината. Но сега не е такъв. Поне още девет-десет месеца няма да видиш и капка дъждец. Затова внимаваме водохранилищата ни да нямат никакви течове.

Водата на Сорве бе рядкост — по-точно тази, от която се нуждаеха хората. През по-голямата част от годината климатът бе сушав. Причината се коренеше в неумолимите течения. Макар да се носеха свободно по моретата, плаващите острови на Хидрос по принцип се придържаха към едни и същи региони, заради постоянните течения, силни като пълноводни реки. Всяка година всеки остров преминаваше по строго определен маршрут от единия полюс до другия и обратно — полюсите бяха заобиколени от огромни водовъртежи, които прихващаха приближаващите се острови, завъртаха ги и ги запращаха към противоположния край на планетата. Но макар островите да пресичаха всички ширини при ежегодната си северно-южна миграция, отклоненията в посока запад — изток бяха минимални заради силата на преобладаващите течения. В безкрайното си пътешествие нагоре-надолу по повърхността на този воден свят Сорве неизменно оставаше между четиринайсетия и шестнайсетия градус западна дължина — в един от най-сухите региони. Дъжд падаше само когато прекосяваха полярните области, където пороите бяха често явление.

Почти постоянните суши не бяха проблем за хрилестите, които и без това пиеха морска вода, но създаваха огромни затруднения на хората. Дажбите от прясна вода бяха ежедневие, откакто Лолър се помнеше. Имаше две години — когато Лолър бе на дванайсет, и после, като стана на двайсет, черната година на смъртта на баща му, — през които по някаква необяснима прищявка на природата валя почти непрестанно, водохранилището започна да прелива и водният режим бе отменен. Отначало всички ужасно се радваха, но после несекващите порои, оловносивото небе и постоянната тежка миризма на мухъл започнаха да им тежат. Оттогава Лолър предпочиташе сушата — ако не друго, защото поне бе свикнал с нея.

— Това място е невероятно — заговори Куилан. — Най-странният свят, на който съм бил.

— Мога да кажа същото, предполагам.

— Пътувал ли си? Из Хидрос имам предвид.

— Веднъж ходих на остров Тибейри. Беше съвсем близо, всъщност озова се в нашия залив и неколцина от нас взехме една малка лодка и се прехвърлихме там. Тогава бях на петнайсет. Това е единственият път, когато съм бил другаде. — Втренчи поглед в Куилан. — Но чух за теб, че си бил голям пътешественик. Говорят, че си прекосил половината галактика.

— Има нещо такова — отвърна Куилан. — Но не чак толкова. Досега съм посетил седем свята. Осем, ако броим и този.

— Това е със седем повече от мен.

— Само дето сега вече стигнах края на пътя.

— Да — каза Лолър. — Май е така.

Лолър не разбираше хората от други планети, които идваха да живеят на Хидрос. Защо го правеха? Да позволиш да те напъхат в задушна капсула на Слънчев изгрев, съседния къс скала, само на няколко милиона километра оттук, и да те изстрелят в орбита, която ще позволи на капсулата да се приводни до някой от плаващите острови — с ясното съзнание, че никога вече няма да напуснеш Хидрос? След като хрилестите отказаха да бъде построен космодрум където и да било на планетата, пристигането тук бе еднопосочно пътуване и всички го знаеха. И въпреки това продължаваха да прииждат — не бяха много, но все пак постоянен поток, хора, предпочели да останат до края на живота си като корабокрушенци на свят без дървета и цветя, птици и насекоми, без космати и копитни животни — без комфорт и безметежно съществуване, без каквито и да било придобивки на цивилизацията и техниката, люшкани от нескончаеми вълни, дрейфуващи от полюс до полюс и обратно върху острови от сплетени клони. На планета, много по-подходяща за същества с перки и плавници.

Лолър нямаше ни най-малка представа защо Куилан бе пожелал да дойде на Хидрос, но такива въпроси не можеш да задаваш на всеки. Може би беше някакво наказание или акт на саможертва. Но със сигурност не за да изпълнява свещеническия си дълг. Църквата на Вси светове бе разколническа посткатолическа секта, без последователи на Хидрос, доколкото бе известно на Лолър. А и по нищо не личеше свещеникът да е дошъл в ролята на мисионер. От пристигането си на Сорве не беше предприел никакви опити да приобщи когото и да било към своята вяра — и съвсем оправдано, тъй като религията не се радваше на особен прием сред островитяните. „Господ Бог е твърде далеч от нас, нещастниците на остров Сорве“ — често казваше баща му.

Куилан — гледаше сериозно и замислено, сякаш за първи път, откакто бе пристигнал, осъзнаваше, че ще трябва да остане на Хидрос до края на живота си, — попита:

— Не те ли измъчва, че цял живот ще бъдеш на едно място? Не те ли хваща съклет? Не ти ли се иска да видиш и други острови?

— Не чак толкова — отвърна Лолър. — Пък и Тибейри е почти като Сорве. Същото устройство, същият начин на живот. Само дето не познавах никого. Щом едно място прилича на друго, защо ти е да се местиш и да живееш сред хора, които не познаваш? — Присви очи. — Другите светове, ето кое ме интересува. Тези със суша. Истински планети с твърда земя. Чудя се какво ли е да вървиш дни наред и да не видиш вода, да стъпваш върху неподатлива повърхност, не някой малък остров, а цял един континент, и да не можеш да зърнеш от единия край другия, огромна земна маса с градове, планини и реки. За мен това са лишени от съдържание думи. Градове. Планини. Бих искал да разбера какво представляват дърветата и растенията, които имат цветове. Опитвам се да си представя Земята, разбираш ли? Понякога си мисля, че все •още съществува, че съм на нея, дишам въздуха й и усещам почвата под краката си. Ровичкам я с пръсти и калта попада под ноктите ми. На Хидрос няма почва, нали знаеш? Само пясък на океанското дъно.

Погледна крадешком ноктите на свещеника, сякаш очакваше да зърне под тях кал от Слънчев изгрев. Куилан забеляза това и се подсмихна, но не каза нищо.

— Миналата седмица — продължи Лолър — те чух да разказваш на Делагард за последната планета, на която си живял. Как сушата там сякаш продължавала до безкрая, първо тревисти равнини, после гори и планини, а отвъд тях пустини. Но, разбира се, аз никога няма да видя това с очите си. Не можем да пътуваме към другите светове, нали? За нас те сякаш въобще не съществуват. Не ми остава друго, освен да живея с представите си.

— Така е — кимна Куилан и след малко добави: — Това е типично, предполагам.

— Типично за кого?

— За хората, които живеят на Хидрос. Никога да не пътувате, искам да кажа.

— Някои от нас пътуват. Сменят островите на всеки пет-шест години. Други не са като тях. Повечето, бих казал. Аз съм от вторите.

Куилан се замисли над думите му.

— Хъм — рече, сякаш обработваше сложна информация. Изглежда, поне засега бе изчерпал запаса си от въпроси. Като че ли бе дошло време да стигне до важно заключение.

Лолър го наблюдаваше без особен интерес, очакваше любезно какво друго ще сподели с него Куилан.

Но мина доста време, а проповедникът продължаваше да мълчи. Изглежда, в края на краищата нямаше какво да добави.

— Ами добре — въздъхна Лолър. — Време е да отварям дюкяна, ако мога да се изразя така.

И се обърна, за да се отправи към ваарга.

— Почакай — спря го Куилан.

Лолър го погледна през рамо.

— Да?

— Докторе, добре ли си?

— Защо? Болен ли ти се струвам?

— По-скоро потиснат от нещо. Не съм те виждал друг път такъв. Когато се запознахме, ми се стори човек, готов да изживее пълноценно живота си, час по час, ден след ден, човек, който приема всичко, което му поднесе съдбата. Но тази сутрин ми изглеждаш някак променен. Тази твоя реч за другите светове… дали не е от това? Не ти е присъщо. Разбира се, не бих твърдял, че те познавам чак толкова добре.

Лолър го изгледа внимателно. Не му се щеше да разказва на Куилан за тримата гмурци при кея на Джоли.

— Мислех си за разни работи нощес. Не спах добре. Не знаех, че си личи чак толкова.

— Бива ме да виждам такива неща. — Бледите проницателни очи на Куилан се плъзнаха по лицето му. — Слушай, Лолър, ако искаш да разговаряш с мен за нещо… за каквото и да било… да свалиш някое бреме от плещите си…

Лолър се засмя и посочи с пръст голите си рамене.

— Нали виждаш, че там няма нищо?

— Образно казано — уточни Куилан.

За миг между тях припламна невидима искра на напрежение, връзка, която Лолър нито желаеше, нито харесваше. След това проповедникът се усмихна отново, с обиграна, привидно добродушна усмивка, сякаш предназначена да създаде доверие помежду им. Вдигна ръка в жест, който можеше да е благословия или само махване на раздяла, обърна се и се отдалечи.