Робърт Силвърбърг
Лицето над водата (18)

3.

За няколко дни вятърът съвсем утихна и корабът се поклащаше над водата като лишен от воля къс дърво. Въздухът беше горещ и сух и понякога бе трудно дори да се диша. Делагард правеше чудеса на щурвала, нареждаше да вдигат и свалят платната, и да ги извъртат, в опити да улови и най-слабия полъх, и понякога наистина поемаха на югозапад, все по-навътре в неизследваните територии. Но имаше и дни, когато въздухът застиваше напълно и платната увисваха безпомощно. Изглеждаше, сякаш ще останат тук, докато не се превърнат в скелети.

— Безмълвни като нарисуван кораб върху нарисуван океан — промърмори Лолър.

— Какво значи това? — попита отец Куилан.

— От една стара поема от Земята е. Беше ми от любимите.

— Често я цитираш, нали? Какво беше по-нататък: „Вода, вода додето поглед стига“?

— „Без капчица да пийне човек“.

 

Водата беше почти на привършване. Не повече от няколко пръста на дъното на делвите. Лиз отмерваше дажбите в капки.

Лолър имаше право на допълнителна дажба, в случай че му потрябва за медицински нужди. Това, което го безпокоеше, бе какво да прави с ежедневната доза розова тинктура. Екстрактът от тръпнитревче трябваше да се разрежда с много вода, иначе можеше да предизвика силни странични реакции. Как да постъпи? Да смесва тинктурата с морска вода? Би могъл да издържи известно време, ала рано или късно бъбреците му щяха да пострадат, освен ако дотогава не завалеше дъжд.

Всъщност имаше и друга възможност — да не приема лекарството.

Една сутрин опита — заради експеримента — и до обед темето вече го сърбеше нетърпимо. Късно следобед мравучкането се засили и обхвана цялото му тяло.

Седем капки тинктура и възбудата му премина, изместена от познатото дългоочаквано спокойствие.

Но запасите от тинктурата също бяха започнали да намаляват и това, изглежда, бе по-сериозен проблем, отколкото недостигът на вода, поне за него. Защото винаги имаше надежда, че ще завали, утре или през някой от следващите дни. Ала по тези места нямаше почти никакви водорасли, камо ли тръпнитревче.

Лолър се бе надявал да попълни запасите си, когато пристигнат на Грайвард. Но сега се оказа, че въобще не плават нататък. Разполагаше с тинктура само за няколко седмици. Може би дори по-малко.

А след това? Какво ще прави?

Междувременно започна да смесва розовата течност с морска вода.

 

Съндайра продължи да му разказва за детството си на Кхамсилейн, за буйните младежки години, за амбициите, надеждите и провалите си. Седяха часове в здрача на трюма, изтегнали крака между сандъците и сплели ръце като млади любовници, докато корабът се плъзгаше едва-едва по гладкото море. От време на време тя питаше за неговия живот и той й разказваше за детството си, за момчешките си мечти и за това как бавно и постепенно в него се е формирал образът на бъдещия островен лекар.

Ала един следобед, когато слезе в трюма, за да прерови запасите си, чу откъм тъмния ъгъл стонове и възбудено пъшкане. Идваха точно от тяхното тайно местенце. Неяна бе на мачтите, Лиз в камбуза, Пиля се разхождаше по палубата. Единствената друга жена на борда беше Съндайра. Къде ли беше Кинверсон? Първа вахта, заедно с Пиля, следователно сега бе свободен. Значи, зад сандъците бе той и тъкмо той изстискваше възбудените стенания от голото тяло на Съндайра.

Каквото и да имаше между двамата — а Лолър бе сигурен, че имаше, — още не бе приключило въпреки сантименталните мигове на споделени спомени и стиснати ръце.

Осем капки тръпнитревче му помогнаха да преодолее болката.

След това премери остатъка. Не беше много. Направо си беше малко.

 

Храната също заплашваше да привърши. От доста време не бяха улавяли риба и сега дори атаката на вещиците им се струваше примамлива възможност да разнообразят менюто. Хранеха се със сушена риба и стрити на прах водорасли, сякаш се намираха в средата на дълга арктическа зима. От време на време успяваха да напълнят мрежите с планктон, като ги държаха достатъчно дълго зад кърмата, но да се яде планктон бе като да се дъвче пясък — ситните частици хрущяха между зъбите и имаха неприятен тръпчив вкус. Появиха се и първите признаци на общо недохранване. Всеки ден Лолър виждаше напукани устни, окапала коса, петна по кожата, измършавели хлътнали лица.

— Това е безумие — мърмореше Даг Тарп. — Трябва да се върнем, иначе ще умрем.

— Как? — попита Оньос Фелк. — Няма дори вятър. А когато задуха, идва от изток.

— Няма значение — упорстваше Тарп. — Ще намерим начин. Да изхвърлим тоя негодник Делагард зад борда и да обърнем назад. Какво ще кажеш, докторе?

— Ще кажа, че се нуждаем от пороен дъжд и богати рибни пасажи.

— Значи вече не си с нас, така ли? А си мислех, че все още искаш да потеглим към дома.

— Оньос е прав — каза предпазливо Лолър. — Вятърът духа в обратна посока. Със или без Делагард, няма как да се върнем на изток.

— И какво искаш да кажеш, че ни остава? Да обикаляме около света, докато не стигнем Родното море от другата страна?

— Не забравяй Лицето — обади се Дан Хендърс. — Него ще стигнем първо, а после ще се завъртим от другата страна.

— Лицето — повтори навъсено Тарп. — Лицето, та Лицето! Мразя го! Майната му!

— Моли се то да не ни мрази — прошепна Хендърс.

 

Най-сетне излезе ветрец и ги затласка на югоизток, набра сила доста бързо и изненадващо. Морето се развълнува и вълните започнаха да прехвърлят бордовете. Отново се появи риба — огромни сребристи пасажи — и Кинверсон вадеше пълни мрежи.

— По-кротко с яденето — предупреждаваше ги Делагард. — Не преяждайте, че ще се пръснете.

Лиз надмина себе си — готвеше невероятни вкусотии и ги поливаше с пикантни сосове, правеше ги един Бог знае от какво. Но все още нямаше вода, което убиваше апетита. Кинверсон ги подканяше да ядат прясна риба, заради влагата, която се съдържаше в нея. Топяха пресните късове в морска вода, за да ги преглъщат по-лесно, но чувството за жажда оставаше.

— Докторе, какво ще ни стане, ако пием солена вода? — попита Неяна Голджоз. — Ще умрем ли? Или ще полудеем?

— Мисля, че вече сме полудели — промърмори Даг Тарп.

— Човешкият организъм може да понесе известно количество солена вода — обясни Лолър, сетил се, че той вече го прави от известно време. Макар че нямаше никакво намерение да го признава пред тях. — Ако имахме поне малко прясна вода, можехме да увеличим количеството й, като я разредим с морска, в пропорция едно към десет, дори едно към петнайсет, без да пострадаме от това. Нещо повече, така ще заместим солта, която губим при изпотяване в това горещо време. Но няма да изкараме дълго на солена вода. Телата ни могат да я филтрират и да я превръщат в сладка, но бъбреците не са в състояние да се пречистват от солта. Скоро след това ще се разболеем. Треска, повръщане, делириум, смърт.

Дан Хендърс извади няколкото слънчеви дестилатора — покрити с мушама делви, напълнени до половината с морска вода. В средата на всяка делва имаше чаша, която събираше капещата от мушамите кондензирана вода. Но това бе измъчена работа. Изглеждаше почти невъзможно да добиват количеството, необходимо за нуждите им.

— Ами ако не завали? — попита Пиля Браун. — Какво ще стане тогава?

Лолър кимна към отец Куилан и каза:

— Защо не опитаме с молитви?

 

Късно следващата вечер — жегата ги бе затиснала като гореща ръкавица и корабът стоеше почти неподвижно във водата, — докато се прибираше в каютата си, Лолър чу Хендърс и Тарп да си шепнат в радиорубката. В приглушените им гласове имаше нещо дразнещо.

Той спря под стълбата. В този момент след него се спусна Оньос Фелк, кимна му отсечено и тръгна към радиорубката. Лолър тъкмо беше стигнал до каютата си, когато чу Фелк да казва:

— Докторът е отвън. Да го повикам ли?

Лолър не чу отговора, но вероятно бе утвърдителен, защото Фелк се обърна, махна му и рече:

— Докторе, ще дойдеш ли за минутка?

— Късно е, Оньос. Какво има?

— Само за малко.

Тарп и Хендърс седяха на пода на тясната каюта. На масата пред тях имаше манерка с бренди и до нея две чаши. Лолър се намръщи — Тарп по принцип избягваше алкохола.

— Бренди, докторе? — предложи Хендърс.

— Не ми се пие.

— Всичко наред ли е?

— Уморен съм — отвърна Лолър, започваше да губи търпение. — Какво има, Дан?

— Говорихме за Делагард, двамата с Даг. И Оньос. Обсъждахме кашата, в която ни забърка с това налудничаво пътешествие. Ти какво мислиш за него, докторе?

— За Делагард ли? — Лолър повдигна рамене. — Много добре знаете какво мисля.

— Всички знаем какво мисли за него всеки от нас. Знаем го от доста време. Но въпреки това искам да ми кажеш.

— Непоколебим човек. Упорит, силен, безскрупулен. Абсолютно самоуверен.

— Луд ли е?

— Не мога да кажа.

— Мисля, че можеш — заяви Даг Тарп. — Не се и съмняваш, че му хлопа дъската, нали, докторе?

— Напълно възможно. Но понякога е много трудно да се прокара граница между човека, обладан от маниакална идея, и истинския луд. Възможно е наистина да не е с всичкия си. Което няма да му попречи да ти обясни съвсем разумно защо върши това или онова. Като например защо плава към Лицето над водата.

— Докторе, не ми се прави на ни лук ял, ни лук мирисал. Всеки безумец вярва, че идеите му са съвсем рационални. Има ли човек на този свят, който да признае, че е луд?

— Възхищаваш ли се на Делагард? — попита Хендърс.

— Ни най-малко — отвърна докторът. — Признавам, че има много силни качества. Той е човек с грандиозни планове. Но не мисля, че тези планове ми се нравят.

— Харесваш ли го?

— Не. Изобщо.

— Изглеждаш доста сигурен.

— Вижте, за какво е всичко това? — ядоса се Лолър. — Защото ако смятате да седите тук, да се наливате с бренди и да си говорите какъв копелдак е Делагард, предпочитам да си легна.

— Просто се опитваме да разберем каква ти е позицията, докторе — рече Дан Хендърс. — Кажи ми, искаш ли това плаване да продължи както досега?

— Не.

— Добре, какво си готов да направиш, та нещата да се променят?

— Че може ли въобще да се направи нещо?

— Зададох ти въпрос. Не решаваш нищо, като ми отговаряш със същото.

— Какво, да не подготвяте бунт?

— Да съм казал нещо подобно? Не помня да съм споменавал тази дума, докторе.

— И глух би те чул да го казваш.

— Бунт — повтори Хендърс. — Какво лошо, ако някои от нас решат да вземат активна роля в решението за това накъде да плава корабът? Какво ще кажеш, ако подобно нещо се случи? Какво ще направиш ти, докторе?

— Глупава идея, Дан.

— Така ли смяташ, докторе?

— Беше време, когато и аз като теб бих дал всичко, за да накарам Делагард да обърне кораба обратно. Даг го знае добре. Говорил съм с него за това. Казвах му, че трябва да спрем този безумец. Помниш ли, Даг? Но това беше преди Вълната да ни домъкне чак тук. После обмислих някои неща и вече съм на друго мнение.

— Защо?

— По три причини. Първо, този кораб принадлежи на Делагард и за добро или лошо, нямаме никакво право да му го отнемаме. Дори от морална гледна точка. Сигурно ще се оправдаеш, че става въпрос за живота ни. Но дори да е така, пак не е много умно. Делагард е прекалено хитър. Твърде опасен. И силен. Непрекъснато е нащрек. Много от хората на борда са му верни, дори само защото се боят от него, което едва ли има значение. Те няма да ни помогнат. По-скоро ще са на негова страна. Така че, опитате ли да му скроите шапка, нищо чудно накрая да съжалявате.

Хендърс се намръщи.

— Каза, че имаш три причини. А чухме две.

— Третата — продължи Лолър — е това, за което Оньос говори онзи ден. Дори да завладеете кораба, как смятате да го върнете в Родното море? Хайде помисли малко. Вятърът съвсем отслабна. Запасите от вода и храна привършват. Ако не успеем да уловим някой западен полъх, единствената ни надежда е да продължим към Лицето, където, ако не друго, поне ще попълним запасите си.

— И ти ли мислиш така, Оньос? — попита Хендърс.

— Истината е, че сме ужасно далече от познати води. Напоследък и вятърът изчезна. Та предполагам, не ни остава друго, освен да продължим плаването.

— Това ли е твоето мнение? — повтори Хендърс.

— Всъщност да — отвърна Фелк.

— Да продължим да следваме един безумец, който ни води към място, за което не знаем нищичко? Където може да се изправим срещу всякакви невъобразими опасности?

— На мен тази идея също не ми се нрави. Но както каза докторът, трябва да сме реалисти. Разбира се, ако вятърът внезапно се промени…

— Тъй, тъй, Оньос. Или ако от небето се спуснат ангели и ни поднесат кани студена сладка вода. — В стаята се възцари напрегната тишина. После Хендърс заговори отново: — Е, добре, докторе. И без това така няма да постигнем нищо. Не бих искал да отнемам повече от безценното ти време. Поканихме те на малка приятелска разпивка, а виждам, че си уморен. Лека нощ. Сладки сънища.

— Ще се опиташ ли да го направиш, Дан?

— Не виждам защо това може да те интересува, докторе.

— Както искаш — въздъхна Лолър. — Лека нощ.

— Оньос, ще останеш ли още малко? — подхвърли Хендърс.

— Колкото пожелаеш, Дан — рече Фелк. Говореше като човек, който е готов да бъде убеден.

„Какви глупаци — помисли си Лолър, докато си лягаше. — Играят си на бунтовници“. Нищо нямаше да излезе от това. Фелк и Тарп бяха слабаци, дори Хендърс не би могъл да се справи с Делагард. Нещата щяха да си останат постарому и корабът щеше да продължи към Лицето.

 

По някое време през нощта Лолър чу откъм палубата викове, силен тропот и шум от бягащи стъпки. Последва гневен вик, приглушен от дъските, и той си даде сметка, че е сбъркал. В края на краищата бяха решили да го направят. Седна и запремигва сънено. После стана и без да си прави труда да се облича, излезе в коридора и се изкатери по стълбата.

Беше малко преди зазоряване. Небето беше сиво-черно, Хидроският кръст бе съвсем ниско, увиснал по чудатия си начин изкривен на една страна. Странна драма се разиграваше край предния люк. Или беше фарс?

Два тъмни силуета се гонеха около отворения люк, крещяха и ръкомахаха. След като разтърка очи, Лолър установи, че са Дан Хендърс и Нид Делагард. Хендърс беше преследвачът, Нид бягаше.

Хендърс държеше един от харпуните на Кинверсон и го размахваше като копие. Всеки път, когато доближаваше жертвата си, се опитваше да я прободе в гърба. Изглежда, поне веднъж вече бе успял да закачи Делагард — ризата му бе разкъсана, по дясното му рамо се стичаше кръв.

Даг Тарп стоеше до перилата, облещил очи, неподвижен като статуя. Оньос Фелк беше близо до него. От въжената стълба гледаха втрещените Пиля Браун и Лео Мартело.

— Даг! — извика Хендърс. — За Бога, Даг, къде си? Помогни ми де!

— Тук съм… ей туканка… — шепнеше радистът пресипнало, но не смееше да помръдне от мястото си.

— Предател! — кресна му Хендърс, размаха юмрук и отново се опита да скъси дистанцията до Делагард. Но капитанът все успяваше да се измъкне — макар и на косъм. Лицето му лъщеше от пот, в очите му пламтеше ярост.

Докато профучаваше покрай предната мачта, Делагард вдигна глава и извика на Пиля Браун:

— Помогни ми! Бързо! Хвърли ножа!

Пиля измъкна от колана си канията с кокаления нож, с който никога не се разделяше, и я хвърли точно когато Делагард пак се показа отдолу. Той я улови във въздуха, измъкна ножа и го стисна в ръка. След това неочаквано се извъртя и се втурна срещу втрещения Хендърс, който не успя да реагира. Сблъскаха се. Делагард със светкавично движение отби харпуна, вдигна рязко ръка и заби ножа до дръжката в гръкляна на Хендърс.

Хендърс изпъшка и разпери ръце. На лицето му се изписа безкрайно учудване. Харпунът отлетя настрани. Делагард, прегърнал противника си сякаш са любовници, продължаваше да натиска ножа.

Очите на Хендърс, широки и изцъклени, блещукаха като пълни луни призори. Той изхриптя мъчително и от устата му бликна тъмна кръв. Езикът му се подаде и увисна. Делагард продължаваше да го държи изправен, стискаше го в обятията си.

Лолър най-сетне намери сили да проговори.

— Нид… за Бога, Нид, какво направи…

— Искаш да си следващият ли, докторе? — попита спокойно Делагард, измъкна ножа, като преди това го завъртя свирепо за последен път, и отстъпи назад. Нов фонтан тъмна кръв рукна от раната и Хендърс се свлече на палубата. Изненадата бе застинала върху лицето му като маска.

Пиля бе слязла от въжената стълба. Делагард й подхвърли ножа и той изтрополи в краката й.

— Благодаря — каза надменно. — Смятай, че съм ти длъжник. — Наведе се, вдигна с видима лекота трупа на Хендърс, едната ръка под раменете, другата под краката, отиде до перилата и го хвърли в морето като чувал с боклуци.

Тарп не бе помръднал. Делагард се доближи до него и го зашлеви през лицето, достатъчно силно, за да го накара да се олюлее.

— Малък страхлив нещастник — рече злобно. — Не ти стискаше дори да участваш в собствения си заговор. Би трябвало и теб да метна в морето, ама не си заслужава усилието…

— Нид… за Бога… Нид…

— Затваряй си устата. И ми се махни от очите! — Делагард се извъртя и втренчи яден поглед във Фелк. — Ами ти, Оньос? Имаш ли пръст в тази работа?

— О, не, Нид! Не и аз! Знаеш го!

— „Не и аз, Нид“ — изимитира го подигравателно Делагард. — Мижитурка! Шубе те е дори да си признаеш. А ти какво ще кажеш, Лолър? Ще ме закърпиш ли, или и ти си част от тази проклета конспирация? Сега се сещам — тебе дори те нямаше в началото. Какво стана — проспа собствения си бунт?

— Не съм участвал — отвърна с тих глас Лолър. — Беше глупава идея и им го казах.

— Знаел си и не ме предупреди?

— Точно така, Нид.

— Щом не си участвал в бунта, твой дълг е било да предупредиш за него капитана. Закон на морето. А не го направи.

— Точно така — отвърна Лолър. — Не го направих.

Делагард го изгледа продължително. След това сви рамене и кимна.

— Какво пък, мисля, че разбрах какво искаш да ми кажеш. — Огледа останалите. — Някой да почисти палубата. Не обичам корабът ми да е мръсен. — Махна на Фелк, който все още се озърташе замаяно. — Оньос, поеми кормилото. Ще сляза долу да ме зашият. Хайде, докторе. Предполагам, че мога да ти се доверя поне за това.

 

По обед внезапно излезе силен вятър, сякаш смъртта на Хендърс бе нужното жертвоприношение на боговете, които управляваха времето на Хидрос. Насред мъртвешкото спокойствие се извиха студени ветрове, идеха чак от далечния северен полюс.

Появи се вълнение. Корабът, от доста време почти неподвижен, се заклатушка, надигна се откъм кърмата и хлътна откъм носа. Небето потъмня с невероятна бързина. Вятърът носеше дъжд.

— Кофите! — извика Делагард. — И делви!

Не беше необходимо да подканя никого. Втора смяна вече изнасяше от трюма всички празни съдове за вода — не само обичайните ведра и делви, но също чисти парчета плат, дрехи и всичко останало, което можеше да подгизне и да се изстиска след бурята. Бяха минали много седмици от последния дъжд, може би щяха да минат седмици до следващия.

За Лолър дъждът бе възможност да забрави ужасната случка с Хендърс. Излязъл съвсем, гол на палубата, той притичваше като всички останали с поредния съд в ръка долу, където бяха големите делви. Среднощният кошмар го бе променил до неузнаваемост и сега той се чувстваше като наивен, непознаващ суровия свят юноша. Бликаща кръв, дълбоко наранена плът, дори внезапната смърт бяха ежедневие за него, част от професионалните му задължения. Беше свикнал с тези неща и ги възприемаше спокойно. Но убийство? Никога не бе ставал свидетел на подобно нещо. Въпреки всички наперени приказки на Даг Тарп, че щял да хвърли Делагард зад борда, Лолър не можеше да повярва, че един човек е в състояние да отнеме живота на друг. Нямаше никакво съмнение, че Делагард бе убил Хендърс при самозащита. Но го беше направил хладнокръвно, демонстративно и безжалостно. Всичко това ужасно потискаше Лолър. Мъдрият доктор Лолър, човекът, видял какво ли не през дългогодишната си практика, се разтреперваше неудържимо при къде по-невинни прояви на насилие. Но убийство? Това беше абсурдно. И въпреки това се бе случило. Сцена, която бе оставила дълбок и неизличим отпечатък в съзнанието му.

Примитивен акт — ето го най-точния израз. Ловкият и безчовечен похват, чрез който Делагард се бе отървал от своя преследвач, бе чисто дивашка постъпка — като ръка, надигнала се от далечното и страшно минало на човечеството. Лолър едва ли щеше да се изненада повече, ако в небето внезапно бе изгряла Земята, увиснала над мачтите и със стичаща се от континентите кръв. Толкова по въпроса за вековете човешка цивилизация. Толкова за това, че тези древни страсти са отмрели, че човечеството е надживяло насилието като способ за решаване на проблемите.

Да, дъждът наистина го даряваше с успокоение, отвличаше мислите му и същевременно утоляваше жаждата. И отми и последното петънце от палубата. На Лолър оставаше да забрави колкото се може по-скоро ужасната случка.