Робърт Силвърбърг
Лицето над водата (10)

3.

В началото на следващата седмица времето започна видимо да се променя. Следвайки северозападен курс към Грайвард, корабите напуснаха тропическите води и яркото слънце, което властваше в небето на средните ширини, и вече навлизаха в прохладни морета. Водата бързо взе да изстива и над повърхността й се вдигаха гъсти облаци всеки път, когато откъм екватора полъхваше топъл вятър. По обед мъглата се разсейваше, но небето често бе забулено в кълбести облаци или бе засенчено цялото, от хоризонт до хоризонт. Едно нещо обаче си оставаше същото. Все още нямаше дъждове. Не беше валяло, откакто напуснаха Сорве, и този факт се превърна във всеобща загриженост.

По тези места морето изглеждаше различно. Водите на Родното море останаха назад. Сега се намираха в Жълто море и синкавите широти на изток изчезнаха почти внезапно, сякаш границата бе прокарана с нож. Повърхността бе застлана с тънка, почти микроскопична пяна, жълтеникава и слузеста, из която се виеха дълги червеникави нишки, като кръвенисти съсиреци. Грозна, но иначе плодотворна гледка. Водата кипеше от живот, нов и непознат. Огромни грозновати риби с размери човешки бой, с мътносини люспи и с черни слепи очи се удряха в корабите като плаващи трупи. Понякога от дълбините изскачаше красив морски леопард с мека като плюш козина и поглъщаше някоя от рибите с едно-единствено бързо разтваряне на челюстите. Един следобед между флагмана и кърмата на кораба на Бамбър Кадрел изникна високо двайсетина метра яко цилиндрично чудовище с озъбена паст и започна да блъска водата зад кораба — плясъците бяха като топовни гърмежи, — а когато най-сетне изчезна в дълбините, отгоре останаха да плуват синкави останки от поне двайсетина избити риби. Малко по-късно изпод водата се появиха няколко по-дребни варианта на чудовището и започнаха да се хранят с тях. По тези места изобилстваше и от месеста риба, цели пасажи се стрелкаха чевръсто на известно разстояние от корабите, но по някаква необяснима причина се държаха далеч от мрежите ни Кинверсон.

Армии от милиони дребни многокраки създания с блестящи прозрачни телца режеха жълтеникавата кора като сърпове и прокарваха просторни улици, които се затваряха мигновено зад тях. Гаркид извади цяла мрежа от тях — те подскачаха и се блъскаха като обезумели, изплашени от слънчевата светлина, — и когато Даг Тарп уж на шега предположи, че може би стават за ядене, Гаркид изпържи няколко в собствения им сос и ги излапа най-безгрижно.

— Не са лоши — каза. — Опитайте.

След два часа все още му нямаше нищо. Други се съгласиха да рискуват, сред тях и Лолър. Дребните ракообразни бяха хрупкави, леко сладникави и изглежда хранителни. Никой не показа нежелани реакции към тях. Гаркид хвърли мрежата още няколко пъти, после се затвори в камбуза да ги приготвя и същата вечер си направиха малко празненство.

Но други животински форми в Жълто море не се оказаха толкова безвредни. Тъмнозеленикавите медузи, безопасни, но досадни, откриха начин да се катерят по корпуса и да се скупчват на борда, където измираха и воняха непоносимо. Изтикването им обратно и измиването на палубата отнемаше цял ден. Друг район на морето се оказа заселен от странни водорасли, достигащи на височина седем-осем метра над повърхността; по обед плодниците им се пръсваха от топлината и засипваха корабите с множество дребни твърди семена, които караха хората да се разбягват и да търсят укритие. Над водите често летяха шумни ята крилати червеи, размахваха перестите си крайници с невероятна бързина; носеха се по стотина-двеста метра, преди да се изтощят и да цопнат в морето. Понякога, когато прелитаха толкова близо до перилата, че се виждаха люспите на гръбчетата им, Лолър неволно докосваше раната на бузата си, останала след срещата с една от вещиците.

— Защо летят така? — попита той Кинверсон. — Да не се опитват да хванат нещо, което живее във въздуха?

— Нищо не живее във въздуха — отвърна Кинверсон. — По-скоро бягат от нещо, което се опитва да улови тях. Видят ли някоя голяма уста да зейва от дълбините, подскачат нагоре и пърхат уплашено. А през останалото време летят, за да се чифтосат. Женските се вдигат над вълните, а мъжките ги следват. Този, който лети най-бързо и е най-издръжлив, докопва най-хубавата.

— Нелоша система за естествен подбор. Така се окуражава силата и бързината.

— Да се надяваме, че няма да станем свидетели на някое масово чифтосване. Тогава дребните гадинки се вдигат с хиляди. Засенчват небето и са напълно пощурели.

Лолър посочи раната на бузата си.

— Мога да си представя. Един дребосък ме целуна тук миналата седмица.

— Колко малък? — попита любопитно Кинверсон.

— Към петнайсет сантиметра.

— Извадил си късмет. Ако беше по-едър, не знам дали сега щяхме да си говорим.

 

„Твърде много живееш в миналото, докторе“ — му бе казала Пиля. Но как да не го прави? Миналото живееше в него. И не само Земята, това далечно и мистично място, но и Сорве — най-вече Сорве, където за първи път се бяха събрали плътта и духът му. Миналото се пробуждаше в него непрестанно. Изпълваше го и сега, докато стоеше при перилата, загледан в странното Жълто море.

 

Беше само десетгодишен. Дядо му го повика във ваарга си. Дядо Лолър, дребен пожълтял старец, на който очевидно не оставаше да живее още много, се бе пенсионирал от лекарския пост преди три години и прекарваше времето си в разходки край вълнолома. Беше много стар, достатъчно, за да помни заселниците от първото поколение, дори своя собствен дядо, Хари Лолър, известен като Хари Основателя.

— Имам нещо за теб, момче. Ела тук. По-близо. Виждаш ли лавицата, Валбен? С предметите от Земята? Донеси ги.

Имаше четири предмета, две плоски метални пластини, някаква ръждясала дръжка и изрисувано керамично изделие. Някога бяха шест, но другите две, малката статуетка и парчето нащърбен камък, сега стояха във ваарга на бащата на Валбен. Дядо му вече бе започнал да раздава скромните си съкровища.

— Заповядай, момче — рече той. — Искам да го вземеш. Принадлежало е на дядо ми Хенри, който го е получил от своя дядо, който пък го е взел от Земята, когато излитал в космоса. Сега е твое. — И побутна към него парчето от глинен съд.

— Не е на баща ми? Нито на брат ми?

— За теб е — повтори дядо му. — За да си спомняш Земята. И да помниш мен. Ще го пазиш, нали? Защото това са единствените предмети от Земята и ако ги изгубим, няма откъде да си намерим други. Вземай. Вземай! Това е от Гърция. Може Сократ да го е държал в ръцете си. Или Платон. А сега е твое.

Това беше последната среща с дядо му.

Месеци след нея носеше керамичния чиреп навсякъде със себе си. А когато го разтъркваше между пръстите си, имаше чувството, че Земята се пробужда върху дланта му и че през това малко парченце му говори Сократ. Или Платон. Които и да са били тези хора.

 

Беше на петнадесет. Брат му Койрей, който бе напуснал техния остров, се бе върнал, за да ги навести. Койрей бе с девет години по-голям от него, най-възрастният от тримата братя, но Валбен почти не помнеше средния — Бърнат, защото бе загинал много отдавна. Един ден Койрей щеше да стане доктор на съседния остров, макар че медицината никак не го влечеше. Морето, това бе голямата му любов и страст. Той пътуваше често и задълго, Валбен получаваше писма от непознати места като Велмис, Сембилор, Тетопар и Мейса Месанда, а ето че сега Койрей се бе върнал, съвсем за малко, на път за някакво друго място на име Симбалимак, в едно море, наречено Лазурно, което се намираше ужасно далече, чак на другия край на света.

Валбен не го бе виждал от четири години. Не знаеше какво да очаква. Мъжът, който застана на прага, имаше лицето на баща му, същите силни черти, волева брадичка и дълъг орлов нос, но бе помургавял от слънцето и вятъра и кожата му изглеждаше като изсушена рибена ципа, а едната му буза бе разсечена от зловещ крив белег, който тръгваше от крайчеца на окото и стигаше до устните.

— Това ми е за спомен от една месеста риба — обясни той. — Но после аз й го върнах. — Тупна Валбен по рамото. — Ей, ама ти си порасъл! Почти колкото мен си на ръст. Само трябва още да наедрееш. Да лепнеш малко мускули по тези кокали. — Намигна му. — Някой път ще те водя в Мейса Мейсанда. Там знаят цената на добрата храна. Всеки ден е истинско пиршество. А жените! Ах, жените, момче! — Намръщи се и продължи: — Падаш си по жени, нали? Разбира се, как иначе? Прав ли съм? А? Какво ще кажеш, Вал? Когато се върна от Симбалимак, двамата с теб ще отскочим до Мейса Мейсанда.

— Знаеш, че не мога да напускам острова, Койрей. Трябва да уча.

— Да учиш!?

— Татко ме обучава за доктор.

— А, да. Правилно. Бях забравил. Ти ще си следващият доктор Лолър. Но преди това ще дойдеш с мен в морето, обещаваш ли?

— Не — поклати глава Валбен. — Не мога.

Едва тогава разбра защо дядо му бе дал керамичното парче от Земята на него — а не на брат му Койрей.

Брат му никога вече не се върна на Сорве.

Беше на седемнадесет, напреднал с обучението.

— Време е да направиш първата си аутопсия, Валбен — каза един ден баща му. — Дотук учеше всичко на теория. Рано или късно трябва да видиш и пипнеш нещата.

— Дали да не почакаме, докато приключа с уроците по анатомия? — попита той. — Така ще имам по-добра представа какво виждам.

— Най-добрите уроци по анатомия са вътре — рече баща му и го въведе в манипулационната, където на масата лежеше тяло, завито с бял чаршаф от морска маруля. Дръпна чаршафа и Валбен видя, че трупът е на възрастна женица с побелели коси и увиснали гърди, провесени настрани към мишниците. В следващия миг осъзна, че я познава — това беше Самара, майката на Бамбър Кадрел, съпруга на Маринус. Разбира се, че я познаваше, на острова имаше само шейсет души, как би могъл сред тях да живее непознат? И въпреки това — жената на Маринус, майката на Бамбър — просната гола върху операционната маса…

— Починала е тази сутрин, станало е почти внезапно, тупнала на земята във ваарга си. Маринус я донесе. Най-вероятно е сърцето, но трябва да се уверя, а и ти също. — Баща му извади сандъчето с хирургически инструменти. След това добави тихо: — Аз също понесох доста тежко моята първа аутопсия. Но, Валбен, това е нещо много необходимо. Трябва да се научиш какво представляват черният дроб, далакът, белите дробове, сърцето — не само да ги познаваш, но и да разбираш какво е станало с тях. Да определяш разликите между здрави и заболели органи. За съжаление не разполагаме с изобилие от трупове. Това е възможност, която не бива да се пропуска.

Избра един скалпел, показа на Валбен как е правилно да се държи и направи първия разрез. След което се зае да разкрива тайните в тялото на Самара Кадрел.

Да, началото беше направо ужасно.

Но той бързо се научи да понася гледката — веднага щом преживя шока от разпарянето на човешко тяло.

И наистина, не след дълго аутопсията му се стори безкрайно интересна. Забрави, че пред него лежи човек, когото е познавал през целия си живот, и започна да мисли само за органите и за настъпилите в тях изменения.

Ала същата вечер, след като приключи с обучението и бе излязъл с Бода Талхейм зад резервоара, плъзна ръка по гърба й, но все не можеше да прогони мисълта за това, което лежи под кожата й, под слоя от мускули и сухожилия. Припомни си потъмнелите тъкани, които бе видял следобед, блестящите намотки на червата, увисналите гърди на Самара, толкова различни от напъпилата трепкаща гръд на девойката до него, бързите и ловки движения, с които баща му разрязваше кожата. И изведнъж отдръпна ръце, сякаш бе докоснал не стройното тяло на Бода, а изстиналия вкочанен труп на старицата.

— Какво има, Вал?

— А, нищо. Нищо.

— Не искаш ли да…?

— Разбира се, че искам. Само че аз… аз не…

— Чакай. Нека ти помогна.

— Да. О, Бода. О, да!

Миг по-късно всичко се бе върнало на мястото си. Но той се питаше дали всеки път, когато докосва някое момиче, в съзнанието му неканени ще изплуват образите на нейния панкреас, бъбреците или фалопиевите тръби. Изведнъж взе да си дава сметка, че да си доктор е доста по-сложно занимание, отколкото бе предполагал.

 

Спомени, изтрити от времето. Призраци, които щяха да го придружават вечно.

 

След три дни Лолър слезе в трюма, за да попълни запаса си от лекарства. Бе взел свещ. В тъмното едва не се сблъска с Кинверсон и Съндайра, които излизаха иззад сандъците. Бяха запотени, разчорлени и изненадани да го видят, но нямаше никакво съмнение какво са правили.

Невъзмутимият Кинверсон го изгледа втренчено и подхвърли:

— Добр’утро, докторе.

Съндайра не каза нищо. Загърна разкопчаната си риза и подмина Лолър с безразличен поглед. Не изглеждаше толкова засрамена, колкото бързаща да се скрие зад обвивката, в която се затваряше. Обиден, Лолър кимна, сякаш срещата им бе съвсем обичайна, и продължи навътре, към медицинските припаси.

Това беше първото свидетелство за любовните отношения между Кинверсон и Тейн и ударът се оказа по-тежък, отколкото бе предполагал. Припомни си разказа на Кинверсон отпреди няколко дни, подмятанията за чифтосването на крилатите вещици. Чудеше се дали не са били насочени към него, с някаква скрита подигравка. „Този, който лети най-бързо и е най-издръжлив, докопва най-хубавата“.

Не. Едва ли. Лолър знаеше, че е имал предостатъчно възможности на острова да подхване нещо със Съндайра. Просто не беше пожелал, по една или друга причина.

В такъв случай защо го бе заболяло сега?

„Искаш я повече, отколкото смееш да си признаеш, нали?“

Да. Така беше. Особено в този момент.

„Защо? Защото се среща с друг мъж?“

Какво значение имаше? Желаеше я. Знаеше го отпреди, но не бе предприел нищо. Може би трябваше да се замисли тъкмо върху това.

 

По-късно отново ги видя заедно, на кърмата, в сянката на мостика. Изглежда, Кинверсон бе уловил нещо необичайно и й го показваше: гордият ловец, който се фука пред своята избраница.

— Докторе? — подвикна той засмяно, щом забеляза Лолър. В усмивката му сякаш нямаше нищо повече от откровена добронамереност. — Ела за минутка, ако можеш. Тук има нещо, което сигурно ще ти се види интересно.

В първия миг Лолър бе готов да поклати глава и да си тръгне. Но не искаше да им подсказва по какъвто и да било начин, че ги избягва съзнателно. От какво трябваше да се бои? Че ще види синини от ръцете на Кинверсон по тялото й? Не биваше да се държи като малко дете. Приближи се до тях.

Кинверсон бе разхвърлял наоколо всякакви рибарски такъми. Тук бяха дори мрежите, с които Гаркид вадеше водорасли.

Грациозно зеленикаво същество, което малко приличаше на гмурец, но беше много по-дребно, лежеше неподвижно в жълтеникава локва на палубата, сякаш Кинверсон току-що го бе извадил през борда. Лолър виждаше такова за пръв път. Някакъв бозайник най-вероятно. Дишащ въздух, като повечето обитатели на Хидроския океан.

— Какво е това? — попита той.

— Ами, не съм съвсем сигурен, докторе.

Животното имаше ниско сплескано чело и издължена муцунка, завършваща със сиви косъмчета. Източеното му стройно телце свършваше с разклонена на три опашка. Лолър различи ясно тръбната перка. Предните му крайници бяха плоски, предназначени за плавници, както при хрилестите, но под тях се подаваха къси закривени нокти. Черните му кръгли блестящи очички бяха ококорени.

Не дишаше, но и не изглеждаше да е мъртво. Имаше някакво изражение в очите му. Страх? Объркване? Кой би могъл да знае? Очи на извънземно.

— Беше се оплело в една от мрежите на Гаркид — обясни Кинверсон — и аз го извадих. Знаеш ли, можеш да прекараш целия си живот в океана и непрестанно да виждаш нови и нови твари. — Побутна животното с върха на обувката си. В отговор едва забележимо помръдна само опашката. — Свършило е, а? Нещастна малка гадинка.

— Чакай да го погледна отблизо — рече Лолър.

Коленичи и внимателно сложи ръка на хълбока на животинчето. Кожата му беше топла, лепкава, може би дори гореше като в треска. Лолър усети едва доловимо хриптене. Животното завъртя очи надолу, за да проследи ръката му, но без особен интерес. Долната му челюст увисна и Лолър с изненада видя вътре причудлива мрежа от плътни нишки, малко бяло кълбо, което запречваше напълно устата. Нишките се събираха в дебели стебла, които изчезваха навътре в тялото.

Той притисна малко по-силно коремната кухина и усети известно съпротивление, бучки и грапавини там, където повърхността трябваше да е съвсем гладка. Пръстите му бяха започнали най-сетне да възстановяват чувствителността си и Лолър можеше да разпознае топографията на вътрешните органи почти толкова добре, колкото ако бе разрязал корема със скалпел. Още повърхностният преглед му подсказа, че това, което се бе загнездило вътре, не е съвсем обичайно. Той завъртя животното по корем и забеляза същите бели нишки и върви да се подават от ануса му.

Внезапно животинчето издаде сподавен, мъчителен стон. Устата му се разтвори по-широко, отколкото Лолър предполагаше, че е възможно. Белезникавата топка се изтърколи навън и започна да се клатушка. Лолър бързо се изправи и отстъпи назад. Нещо, което приличаше на малко розово езиче, се отдели от кълбото и започна да пълзи като обезумяло по палубата, стрелкаше се напред-назад с маниакална енергия. Лолър стовари обувката си върху него тъкмо когато то го подминаваше и се насочваше към Съндайра. Втори самостоятелен език изпълзя от сферата и също започна да подскача върху палубата. Кълбото се завъртя още по-бързо, сякаш набираше енергия да изпусне още няколко езичета.

Лолър викна на Кинверсон:

— Бързо хвърли това нещо в морето!

— А?

— Вдигни го и го метни през борда! Веднага!

Тревогата в гласа му най-сетне подейства на Кинверсон, който май все още не бе осъзнал какво става. Той пъхна шепа под животното, вдигна го и го хвърли с едно рязко движение. Съществото полетя към водата като огромен къс безжизнено месо. В последния миг успя да се изпъне и удари повърхността като опитен гмурец, с главата напред, сякаш тялото му все още бе под командата на полуживи рефлекси. С едно бързо и мощно движение странната твар се изгуби в дълбините.

— Какво беше това, за Бога? — попита Кинверсон.

— Паразитна инфекция. Това нещастно животно бе опасано от муцуната до опашката от пипалата на някакво растение или друго животно. Не видя ли, че устата му беше пълна с нишки? Подаваха се и от другия край на тялото му. Паразитът буквално го беше завладял. И тези малки розови езичета… според мен си търсеха нови гостоприемници.

Съндайра потрепери.

— Нещо като гъбата убиец?

— Нещо такова, да.

— Мислиш ли, че можеше да ни зарази?

— Във всеки случай възнамеряваше да опита. В океан с подобни размери паразитите едва ли действат избирателно. Готови са да пуснат корени където им се удаде възможност. — Надзърна през борда, сякаш очакваше по повърхността да плуват още подобни паразити. Но долу нямаше нищо освен жълтеникава пяна. Лолър се обърна към Кинверсон:

— Искам да преустановите риболова, докато не напуснем тази част на морето. Ще ида да кажа на Даг Тарп да се свърже с другите кораби и да ги предупреди.

— Нуждаем се от прясно месо, докторе.

— Ще поемеш ли отговорността да преглеждаш лично всяка уловена риба за наличие на подобен паразитен растеж?

— За Бога, не!

— В такъв случай прибирай мрежите и въдиците. Предпочитам да изкарам известно време на сушена риба, вместо някоя подобна гадинка да се загнезди в червата ми. А ти?

Кинверсон кимна намръщено и каза:

— А какво хубаво животинче беше…

 

На следващия ден, докато все още бродеха из Жълто море, се натъкнаха на първата приливна вълна. Необяснимо бе защо се случи едва сега, все пак плаваха от няколко седмици.

По принцип бе невъзможно да се избегнат приливите! Трите луни на планетата, малки и обикалящи на бързи орбити, се въртяха, като следваха доста сложен модел, и оказваха мощно гравитационно влияние върху водната планета. Това предизвикваше появата на цели приливни планини, които непрестанно се носеха по повърхността, подсилвани от въртенето на планетата. Освен това под ъгъл спрямо тях се движеха по-малки вълни, продукт на индивидуалното въздействие на отделните луни. Хрилестите бяха построили островите си по такъв начин, че да издържат на напора на всяка от тези приливни вълни. В някои извънредно редки случаи малките вълни пресичаха пътя на големите и създаваха масивна турбуленция, известна сред моряците като Вълната. Островите на хрилестите можеха да издържат дори на това мощно явление, но лодките и корабите бяха безпомощни пред него. Вълната бе оживелият кошмар на всеки моряк.

Първата им приливна вълна бе средна по сила. Денят бе облачен и влажен, слънцето едва се подаваше иззад облаците, огрявайки ги с анемичните си лъчи. На смяна беше първа вахта — Мартело, Кинверсон, Гаркид, Пиля Браун.

— Развълнувано море отпред — провикна се Кинверсон от наблюдателната площадка. Оньос Фелк, заел позиция при щурвала, вдигна далекогледа. Лолър, който тъкмо бе излязъл на палубата след сутрешните прегледи, почувства как корабът внезапно подскача, сякаш се е натъкнал на нещо твърдо.

Погледна към шурвала. Фелк му махаше тревожно.

— Задава се приливна вълна! — извика картографът. — Слизай долу!

Лолър видя, че Пиля и Лео Мартело поставят допълнителни въжета на платната. Миг по-късно се спуснаха припряно по въжената стълба. Гаркид вече се бе скрил долу. Кинверсон дотича тромаво и му махна.

— Хайде, докторе. Не бива да оставаш на палубата.

— Знам — отвърна Лолър. Но въпреки това се задържа още малко при перилата. И я видя. Носеше се към тях от северозапад, като послание от далечния Грайвард — огромна сивкава водна стена, разположена под остър ъгъл спрямо хоризонта. Скоростта й бе невероятна. Лолър имаше чувството, че под повърхността се движи огромна пръчка, която повдига този неописуем воден хълм. Студен солен вятър я предхождаше на известно разстояние.

— Докторе! — извика Кинверсон, този път от люка. — Понякога заливат цялата палуба.

— Зная — отвърна Лолър. Но могъществото на приближаващата се вълна го очароваше и хипнотизираше. Бе съвсем сам на палубата. Изведнъж му хрумна, че ако затворят люка, ще е обречен. Хвърли последен поглед на вълната и хукна към тесния отвор. В каюткомпанията Хендърс и Делагард вече се бяха приготвили за предстоящия удар. Кинверсон хлопна люка и скочи след него.

Страховит стържещ звук се надигна от дълбините на кораба, започна откъм кърмата.

— Магнетронът се включи — прошепна Съндайра Тейн.

Лолър я погледна учудено.

— И преди ли ти се е случвало?

— Доста често. Но тази не е от големите.

Стърженето се усилваше. Магнетронът пращаше надолу тесен силов сноп, който се опираше чак в кълбото от разтопено желязо на планетарното ядро и осигуряваше „лост“, способен да повдигне кораба на метър, дори два над водата — достатъчно, за да го пренесе над най-опасната част от гребена на вълната. Магнитното силово поле беше единствената модерна технология, която хората на Хидрос бяха успели да донесат от човешките светове из галактиката. Дан Хендърс веднъж му бе казал, че устройство с мощността на магнетрона би могло да се прилага и в други полезни за колонистите области, вместо само да повдига корабите на Делагард над бурното море, и най-вероятно бе прав — но Делагард държеше магнетроните затворени на корабите си. Тези машини бяха негова лична собственост, перли в короната на неговата морска империя, фундаментът на семейното му богатство.

— Издигнахме ли се? — попита изплашено Лиз Никлаус.

— Когато стърженето спре — обясни Неяна Голджоз. — Ето. Сега.

Изведнъж настъпи тишина.

Корабът се носеше над гребена на вълната.

Само за миг: макар и мощен, магнетронът си имаше своята граница. Но дори този миг се оказа достатъчно дълъг. Приливната вълна премина и корабът се хлъзна плавно по другата й стена, към вдлъбнатината от изместена вода. Ударът от спускането се оказа по-силен, отколкото Лолър очакваше: въпреки че се държеше здраво, той се озова на пода.

Но вече всичко бе приключило. Морето около кораба се бе успокоило.

Делагард подаде глава през люка и се огледа ухилено. Дан Хендърс го избута и излезе след него.

— Това е всичко, хора — заяви доволно Делагард. — Обратно по постовете. Продължаваме.

В тила на мощната вълна морето бе съвсем леко разпенено и се люшкаше като люлка. Вълната се отдалечаваше на югоизток, стопяваща се гънка върху океанската шир. Лолър зърна жълтия флаг на „Златно слънце“, червения на „Три луни“ и черно-зеления на „Богинята на Сорве“. По-нататък се клатушкаха последните два кораба, преодолели, също като тях, краткотрайната опасност.

— Не беше толкова зле — подхвърли той на застаналия зад него Даг Тарп.

— Почакай — отвърна Даг. — Ти само почакай.