Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Face of the Waters, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 10 гласа)

5.

Ключицата на Нимбър Танаминд, изглежда, заздравяваше добре. Не се наложи Лолър да повтаря пътуването до „Богинята на Сорве“, тъй като Салей, жената на Нимбър, докладваше по радиото за състоянието на пострадалия. Лолър й обясни подробно как да смени превръзката и какво да очаква отдолу.

Мартин Янез се обади от „Три луни“: старият стъклодув Суейнър бил пострадал от сблъсък с пикираща морска вещица и не можел да си държи главата изправена. Лолър му обясни какво да направи. Сетне от кораба на Сестринството, „Хидроски кръст“, долетя тревожна новина: сестра Бода имала стрелкащи болки под лявата гърда. Нямаше смисъл да отива на място. Сестринството така или иначе нямаше да му позволи да я прегледа. Препоръча обезболяващи и ги помоли да го потърсят, когато следващият цикъл на сестрата отмине. Повече не се обадиха.

Някой на борда на „Звездата на Черно море“ бе паднал от мачтата и си бе изкълчил ръката. Лолър преведе Паолин Стейвол стъпка по стъпка през процеса по наместването. Друг, на „Златно слънце“, повръщал черна жлъчка. Оказа се, че експериментирал със себе си, като пробвал хайвер от риба-стрела. Лолър го посъветва да мине на диета. От „Богинята на Сорве“ го потърсиха за съвет при мъчителни кошмари. Лолър отвърна да се приема по чашка бренди преди лягане.

С други думи, обичайните проблеми.

Не без известна доза завист отец Куилан отбеляза, че сигурно е чудесно да си необходим по този начин, да си важен за живота на цялата общност, да можеш да помагаш на страдащите, когато се обръщат към теб с болка.

— Вероятно — отвърна Лолър. — Но никога не съм се замислял за това. Просто такава ми е работата.

И все пак си даваше сметка, че в думите на отеца се крие известна доза истина. Властта му, докато живееха на остров Сорве, бе огромна, почти божествена. Та той бе държал в ръцете си живота на всеки един от колонистите през тези двайсет и пет години практика, беше израждал мнозина от тях, бе нанасял онова първо, стряскащо шляпване по дупето, с което да ги накара да ревнат и да започнат да дишат. Несъмнено това му даваше известни права над тях. Нищо чудно, че хората се отнасяха към него с благоговение. За тях той беше Лечителят. Докторът. Магьосникът. Онзи, който ги закриля и ги дарява с облекчение при болка. Било е така още от незнайни времена, когато хората са обитавали пещери на Земята. Той беше само поредният от тази безкрайна върволица лечители. И за разлика от злочестия отец Куилан и неговите колеги, чиято неблагодарна работа се състоеше в това да отправят молитви към едно невидимо божество, той можеше да се радва на плодовете на работата си. В този смисъл несъмнено беше важен човек в обществото, могъща фигура, с власт над живота и смъртта, уважаван, необходим и вероятно плашещ. Е, какво пък толкова.

 

Вече бяха навлезли в Зелено море. Плътни колонии от красиви морски растения затрудняваха изключително плаването. Растенията бяха вкусни, с месести, оформени като черпаци листа и централно стъбло, по което бяха полепнали жълтеникавите израстъци на репродуктивните органи. Познатите пълни с въздух мехури ги държаха на повърхността. Сивкави перести корени се виеха като пипала под повърхността и образуваха плътен тъмнозелен дюшек. Бяха толкова гъсто сплетени, че след като се врязаха в тях, корабите постепенно забавиха ход и спряха.

Кинверсон и Неяна Голджоз спуснаха една лодка и се заеха да ги секат с мачете.

— Безполезно — обади се Гаркид. — Познавам тези растения. Отрежеш ли някое от тях, от него се пръкват пет.

И беше прав. Кинверсон размахваше свирепо мачетето и сечеше безогледно наляво и надясно, докато Неяна натискаше педалите, но така и не можаха да си проправят път. Невъзможно беше за сам човек, колкото и да е силен, да изреже достатъчно голям отвор в тази гъста растителна маса, за да се получи истински канал. Остатъците от всяко растение незабавно започваха свой живот — прорастваха бързо, запълваха образувания отвор и пращаха дълги яки стебла, за да се вплетат в околните.

— Ще ида да прегледам запасите от лекарства — рече Лолър. — Може да открия нещо, с което да ги напръскаме — и което няма да им се понрави.

Слезе в трюма. Беше се сетил за един издължен флакон с черно гъсто масло, пратен му от неговия колега доктор Никитин от остров Салимил в замяна на някаква услуга. Според доктор Никитин маслото бе подходящо за изтребване на огнени цветя, неприятни жилещи растения, които нерядко създаваха проблеми на хората, докато хрилестите дори не ги забелязваха. Досега не му се бе налагало да прибягва до маслото — последното нашествие на огнени цветя около остров Сорве бе станало, когато беше млад лекар. Но гъстата течност във флакона бе единственият лекарствен препарат, предназначен не да лекува, а да наврежда на някоя форма на живот. Може би щеше да се окаже ефикасно срещу това, с което се бяха сблъскали тук. Не виждаше никакви пречки да опита.

Според инструкцията, изписана педантично със ситния почерк на доктор Никитин, разтвор с една хилядна от маслото във вода щеше да е достатъчен за разчистването на един хектар от залива. Лолър го разтвори в концентрация една стотна и разпръсна получената течност пред носа на „Кралицата на Хидрос“.

Отначало не забеляза никакъв ефект. Но веднага щом разтворът се стече по листата и стеблата и попадна във водата, настъпи истинска бъркотия. От дълбините изплуваха риби, хиляди, милиони дребни кошмарни създания с огромни зейнали челюсти, тънки змиевидни телца и сплеснати пърхащи опашки. Вероятно обитаваха подножията на растенията и сега цялата колония се показа на повърхността като по заповед. Рибите си проправиха път през сплетените клони и започнаха да се мятат като пощурели. Маслото на доктор Никитин, безвредни за растенията, се оказа мощен афродизиак за рибите, обитаващи водите наоколо. Безумното подскачане на огромен брой от тези дребни, зловещи на вид същества предизвика такива мощни водовъртежи, че плътно преплетените водорасли бяха разкъсани и корабите успяха да преминат през образувалите се канали. За съвсем кратко време шестте морски съда преодоляха препятствието и се озоваха в открити води.

— Умен копелдак си ти, докторе — бе коментарът на Делагард.

— Така е. Само дето не знаех какво ще стане.

— Наистина ли?

— Нямах представа. Всъщност опитах да отровя растенията. Нямах представа, че под тях живеят риби. Ти си неволен свидетел на велико научно откритие.

Делагард смръщи вежди.

— И как стана това?

— По чиста случайност.

— Ама разбира се — обади се отец Куилан. Лолър го погледна и видя, че свещеникът е в своето цинично-атеистично настроение. — Неведоми са пътищата Господни.

— Тъй де — съгласи се Лолър. — Неведоми.

 

Два дни след като преодоляха преградата от водорасли, корабите се озоваха сред плитчини, като на места водата не бе по-дълбока, отколкото в залива Сорве. Гигантски разкривени коралови хълмове лежаха върху чистия пясък, само на няколко метра отдолу, едни зеленикави, други охрави, трети синьо-черни. Зелените корали цъфтяха с фантастични барокови израстъци, охравите имаха формата на огромни разклонени рога, а синьо-черните бяха като разтворени чадъри. От време на време се мяркаха изолирани колонии от плоски алени корали, ярко очертани на фона на златистия пясък — донякъде напомняха сбръчканата кора на човешки мозък.

На места коралите се бяха разраснали дотолкова, че се подаваха над повърхността. Малки бели шапки остъргваха застрашително ватерлинията на кораба. Израстъците, които бяха престояли по-дълго на въздуха, бяха мъртви, съвсем побелели от ярката слънчева светлина, а под тях умиращите в момента корали имаха нездрав кафеникав цвят.

— Първите зачатъци на суша на Хидрос — отбеляза отец Куилан. — С по-нататъшната промяна на морското дъно тези корали ще се оформят в острови. После върху тях ще се образува почва, в нея ще порастат дишащи въздух и сеещи семена растения и колелото ще се завърти. В началото естествени острови, сетне морското дъно се покачва и ето ти континенти.

— И колко време ще отнеме този процес? — попита Делагард.

Куилан сви рамене.

— Трийсет милиона години. Четирийсет може би. Или много повече.

— Слава Богу! — въздъхна с привидно притеснение Делагард. — Значи няма за какво да се безпокоим в момента.

Това, което ги безпокоеше обаче, беше кораловото море. Охравите коралови скали, тези, които наподобяваха разклонени рога, изглеждаха остри като бръснач и на места израстъците им достигаха на метър под кила на кораба. Възможно беше по-нататък да излизат дори съвсем на плитко. Кораб, преминаващ над подобна коралова колония, можеше да бъде разпорен от носа до кърмата.

Това налагаше да се придвижват особено предпазливо, да търсят безопасни канали между рифовете. За първи път, откакто напуснаха Сорве, нощното движение беше преустановено. Денем, докато слънцето озаряваше ярко плиткото, посипано с пясък дъно, корабите криволичеха внимателно между кораловите образувания, а хората на борда се вглеждаха с почуда и очарование в дребните златни рибки, които се стрелкаха в морето около тях — хранеха се от почти невидимите пасища върху кораловите стени. Вечер шестте кораба хвърляха котва в някой безопасен открит сектор и чакаха утрото. Всички излизаха на палубите и разговаряха гръмогласно с другарите си от другите кораби. Това беше първият истински сбор на цялата колония, откакто бяха отпътували.

Нощният подводен спектакъл бе още по-зашеметяващ от дневния: под хладната светлина на Хидроския кръст и трите луни на фона на далечното сияние на Слънчев изгрев, спотаен нейде зад хоризонта, обитателите на коралите се пробуждаха и напускаха безбройните си миниатюрни пещери в рифовете: гъвкави камшичета, алени и розови рибки край един корал, тъмножълтеникави или блестящо синкави край друг, те всички се стрелкаха в забързано темпо в търсене на още по-микроскопични създания, невидими за човешкото око. В процепите между рифовете се виеха изумителни змиевидни твари, целите в очички, зъбки и блестящи люспи — спускаха се лениво към дъното и оставяха елегантни зигзагообразни дири с коремчетата си. Излъчваха пулсираща зелена светлина. А от добре прикритите тъмни леговища се подаваха безспорните господари на рифа — раздути червени октопоидни мекотели със закръглени мешести добре охранени телца, снабдени с множество пипала, от които бликаше ярка бяла трепкаща светлина. Нощем всеки коралов хълм се превръщаше в трон за някой от по-едрите октопоиди — те се настаняваха там, изпускаха мъждива светлина и оглеждаха царството си със сияещи синьо-зелени очи, по-големи от човешка длан. Нямаше начин да пропуснеш тези втренчени очи всеки път, когато надничаш през перилата в мрака долу. Те гледаха спокойно и уверено, напълно безучастно, без капчица любопитство или страх. Сякаш се опитваха да кажат: „Тук аз съм господар, а ти си незначителен. Слез да поплуваш и ще видиш, че можем да те използваме за нещо по-добро. — Острият жълтеникав клюн се разтваряше подканящо. — Ела при мен. Слез долу“. И изкушението беше съвсем реално.

Но постепенно кораловите рифове започнаха да намаляват и накрая изчезнаха съвсем. Още известно време морското дъно остана плитко и песъчливо, след това се изгуби внезапно и тюркоазната прозрачна вода се смени от тъмносинята завеса на дълбините, върху които подскачаха белезникави зайчета.

Лолър бе завладян от мъчителното усещане, че пътешествието няма да свърши никога. Щеше да прекара живота си на този кораб до самия му край. Останалите кораби плаваха наблизо, като съседни планети в пространството.

Странното бе, че не виждаше нищо лошо в това. Вече беше свикнал с ритъма на морското пътешествие, беше се научил да харесва постоянното клатушкане на кораба, да се примирява с ограничените възможности за усамотяване, дори да се забавлява при появата на всяко ново и непознато морско страшилище. Сякаш се беше заселил на ново място. Беше се адаптирал. Дали не бе помъдрял? Или се беше превърнал в истински аскет, човек, който не се нуждае от нищо, който не дава пукната пара за дребните удобства на живота? Напълно възможно. Реши при първа възможност да поговори за това с отец Куилан.

 

Дан Хендърс си поряза ръката на гафела, докато помагаше на Кинверсон да изтегли на борда една огромна подскачаща риба с почти човешки размери, и Лолър, чиито запаси от превързочни материали бяха привършили, слезе в трюма, за да ги попълни. Както винаги изпитваше известно безпокойство, когато идваше тук, особено след срещата с Кинверсон и Съндайра — предполагаше, че продължават да се усамотяват от време на време и не му се искаше да се срещне с тях отново.

Но Кинверсон беше на палубата и се занимаваше с рибата. Лолър прерови сандъците, намери каквото му беше необходимо и тъкмо се връщаше по тесния коридор, когато почти се сблъска със Съндайра Тейн — идваше срещу него в тъмното.

Изглеждаше изненадана да го завари тук, също както и той нея.

— Вал? — сепна се тя и отскочи, преди да са се блъснали.

В следващия миг корабът се люшна рязко и я запрати право в обятията му.

Беше случайно, Съндайра никога не би постъпила по този начин. Лолър се подпря на стената зад себе си, изпусна лекарствата и я улови като кукла, захвърлена от немирно момиче. Корабът се люшна отново и той я стисна малко по-силно, за да не я изпусне и тя да полети към отсрещната стена. Стояха лице в лице, очи в очи… и изведнъж се разсмяха.

След това корабът се изправи и Лолър осъзна, че все още я държи. Беше му приятно.

Толкова по въпроса за аскетизма. Но какво толкова, по дяволите?

Устните му потърсиха нейните, или може би нейните откриха неговите — дори след това не можа да си обясни кое стана първо. Но целувката им беше продължителна и страстна. След това, въпреки че корабът вече почти не се поклащаше, му се стори най-малкото несправедливо да я пусне. Ръцете му се плъзнаха надолу към талията и, погалиха хълбоците и той я притисна към себе си, а може би тя се притисна в него.

Лолър носеше само жълтеникавата препаска. Съндайра бе загърната в лека къса сивкава наметка. Не беше никак трудно да я смъкне. Всичко се случваше бавно, постепенно, по напълно предсказуем и добре познат начин, но въпреки това бе невероятно вълнуващо — приличаше на кристално ясен ярък и незабравим сън, който обещаваше загадъчни удоволствия. Лолър галеше меката й кожа. Беше гладка и топла. Със същите леки и нежни движения тя докосваше раменете и голия му гръб. Той премести ръка отпред, плъзна я в долината между гърдите й, където бе опирал слушалката преди няколкостотин години, и продължи надолу, през плоския й корем към мястото, където се събираха бедрата й. Докосна я и усети, че е влажна. Сега тя пое инициативата и го побутна назад, но не за да се освободи от него, а за да го насочи към едно скришно местенце между сандъците, където имаше достатъчно място, за да легнат. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае намеренията й.

Намираха се в нещо като тясна прихлупена ниша. И двамата бяха дългокраки, но по някакъв начин се справиха, дори без усилие. Никой не промълви нито дума. Съндайра бе активна, енергична и бърза. Лолър бе възбуден и страстен. Само след броени секунди синхронизираха ритъма си и оттук нататък нещата потръгнаха от само себе си. Някъде по средата на този процес Лолър осъзна, че се опитва да си припомни кога за последен път го е правил, след което се скара на разсеяния си ум и гневно го посъветва да се съсредоточи върху настоящето.

Когато всичко свърши, се изтегнаха засмени, притиснали потните си тела едно в друго и със сплетени крака, като пипалата на октоподите в морето с коралите. Лолър прецени, че сега не е време да се опита да подхване романтичен или сантиментален разговор.

Но все пак трябваше да каже нещо.

— Не си ме проследила тук, нали? — попита, най-сетне нарушавайки дългото мълчание.

Тя го погледна изненадано и развеселено.

— Че защо ще го правя?

— Откъде да знам?

— Слязох да търся куки за плетене на въжета. А в следващия миг се озовах в обятията ти.

— Сигурно. Не съжаляваш, нали?

— Не — отвърна тя. — Защо да съжалявам? Ти съжаляваш ли?

— Ни най-малко.

— Чудесно. Можехме да го направим доста отдавна.

— Така ли?

— Разбира се, че можехме. Защо чака толкова дълго?

Той я огледа на светлината на мъждивия фенер.

Хладните й сиви очи гледаха закачливо, но не виждаше в тях и следа от подигравка. Въпреки това тя, изглежда, възприемаше случилото се много по-леко от него.

— Бих могъл да те попитам същото.

— И ще си прав, разбира се. Само че аз ти дадох не една възможност. Ти обаче внимателно ги избягваше.

— Зная.

— Но защо?

— Дълга история — рече той. — И сигурно ще ти се стори скучна. Има ли значение?

— Съмнявам се.

— Добре.

След което настъпи тишина.

Малко по-късно му хрумна, че може би няма да е зле, ако го направят отново, и той започна да я гали по ръката и бедрата, както лежаха сплетени на пода. В началото тялото й реагираше както очакваше, но след това, в демонстрация на отличен самоконтрол и такт, тя преустанови процеса, преди да е стигнал твърде далеч, и внимателно се освободи от прегръдката му.

— По-късно — рече мило. — Наистина слязох тук по работа.

Надигна се, загърна се с наметалото, дари го с едно весело намигване и изчезна по коридора към кърмата.

Лолър беше изумен от невъзмутимостта й. Всъщност защо трябваше да си мисли, че и тя трябва да е впечатлена колкото него, след като не бе имала такъв продължителен период на въздържание? Изглежда, случилото се й се бе понравило. Определено се бе наслаждавала на момента. Но може би от нейна гледна точка това бе само една случайна среща, нещо като неочаквано и приятно последствие от разлюляването на кораба.

Нищо чудно да беше така.

 

В един ленив следобед отец Куилан реши да направи Натим Гаркид католик. Поне изглеждаше, че се занимава с нещо подобно, когато Лолър мина покрай тях и погледна надолу от мостика. Отецът, запотен и разгорещен, засипваше нещастния Гаркид с красноречието си, а Натим го слушаше с неизменното си безстрастно изражение.

— Отец, Син и Свети Дух — обясняваше Куилан. — Божествено съчетание, триединство. — Гаркид кимна сериозно. Лолър, който бе станал случаен свидетел на разговора, се изненада от странния и непознат термин „Свети Дух“. Какво ли можеше да означава това? Но отец Куилан междувременно бе продължил. Сега пък обясняваше нещо със странното название „непорочно зачатие“. Лолър изгуби интерес и си тръгна, но когато минаваше отново наблизо, след петнайсетина минути, Куилан все още беше в разгара си и говореше за изкупление, възраждане, смисъл на човешкото съществувание, за значението на греха и как може да е неразделна част от едно същество, сътворено от Бога, и защо е било необходимо да бъде пратен на Земята Спасителят, който чрез своята смърт приел върху Себе си греховете човешки. Лолър можеше да прозре смисъла, който се криеше зад някои от тези неща, други му се струваха празно дърдорене и след известно време стигна до извода, че процентът на дърдоренето спрямо разумните приказки е доста по-висок, за да повярва, че човек като Куилан би се посветил на една толкова абсурдна вяра. Куилан, според Лолър, бе твърде интелигентен, за да приеме, че Всемогъщият Бог първо е заселил света със създания по свой образ и подобие, а след това им е пратил едно свое проявление, за да поправи заложените при Сътворението грешки, като позволи да бъде убит. Малко се ядоса, че Куилан, след като толкова дълго време бе запазвал религиозните си вярвания за себе си, сега ги стоварва с цялата им мощ върху главата на нещастния Гаркид, твърдо решен да го направи свой последовател.

По-късно потърси Гаркид и го посъветва:

— Не бива да обръщаш внимание на всичко, което ти говори отец Куилан. Не ми се ще да ти завърти главата с неговите глупости.

В непроницаемите очи на Гаркид за миг блесна изненада.

— Смяташ ли, че се поддавам?

— Така ми изглеждаше.

Гаркид се изсмя тихо.

— Ох, този човек не разбира нищо!

И си тръгна.

 

По-късно същия ден отец Куилан спря Лолър на палубата и му каза:

— Ще съм ти благодарен, ако избегнеш коментарите относно разговори, които си подслушал. Разбрахме ли се, докторе?

Лолър почервеня.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеш много добре какво искам да кажа.

— Ах, да. Досещам се.

— Ако искаш да добавиш нещо към разговора между мен и Гаркид, с радост ще те изслушам. Но не желая да ме подслушваш.

— Съжалявам — разкаяно каза Лолър.

Отец Куилан му хвърли смразяващ поглед.

— Наистина ли?

— Всъщност нека те питам нещо. Смяташ ли, че е честно да пробутваш вярванията си на една простовата душа като Гаркид?

— Мисля, че това вече го обсъждахме. Той не е толкова прост, колкото го мислиш.

— Вероятно си прав. Защото ми призна, че никак не е бил впечатлен от твоето учение.

— Зная. Но поне ме изслушва с непредубеден ум. Докато ти…

— Ясно, ясно — прекъсна го Лолър. — Такъв съм си по природа, отче — неверник. Нищо не мога да направя. Какво пък, направи от Гаркид католик. Не ме интересува. Направи го дори по-добър католик от теб.

Няма да е никак трудно. Какво ме засяга всичко това? Вече ти казах, че съжалявам, задето се намесих. Е, приемаш ли извиненията ми?

— Разбира се — отвърна отчето след кратко размишление.

Но от този момент отношенията им се обтегнаха. Лолър старателно избягваше отеца всеки път, когато го виждаше в компанията на Гаркид. Без съмнение Гаркид не намираше никакъв смисъл в словата на свещеника и след време срещите им се преустановиха. За своя изненада Лолър забеляза, че този факт го радва.

 

Най-сетне приближаваха остров, първия от началото на пътуването, ако не се броеше онзи, който хрилестите още строяха. Даг Тарп направи опит да се свърже с острова по радиото, но не последва отговор.

— Дали обитателите му са неразговорливи? — обърна се Лолър към Делагард. — Или е остров само на хрилестите?

— На хрилестите е — отвърна Делагард. — Там няма наши, повярвай ми.

След три дни видяха друг остров, с форма на полумесец, изтегнат като спящо животно на северния хоризонт. Лолър зае далекогледа от Делагард и след кратко наблюдение заяви, че вижда човешки постройки. Тарп понечи да слезе в радиорубката, но Делагард го посъветва да не си прави труда.

— И този остров ли е на хрилести? — попита Лолър.

— Не. Но няма смисъл да се свързваме с тях. Нямам намерение да ги посещаваме.

— Може да ни отпуснат малко прясна вода. Доста сме закъсали, знаеш го.

— Не — поклати глава Делагард. — Това е Тетопал. Моите кораби не ходят на него, защото не се разбирам с тетопалците. Няма да ни отпуснат и кофа застояла пикня.

— Тетопал? — повтори учудено Оньос Фелк. — Сигурен ли си?

— Сигурен съм, разбира се. Кой друг може да е? Това е Тетопал.

— Тетопал. — Фелк поклати глава. — Хубаво, щом казваш.

След като подминаха Тетопал, морето отново се ширна от хоризонт до хоризонт. Във всички посоки не се виждаше нищо освен вода. Сякаш се намираха в някаква лишена от живот вселена.

 

Лолър предполагаше, че са на средата на пътя до Грайвард, макар че нямаше как да е сигурен. Плаваха вече четири седмици, но монотонният живот на кораба значително затрудняваше усещането му за хода на времето.

Вече три дни духаше студен пронизващ северен вятър и вдигаше вълни. Първият признак за промяна на климата, който в района на коралите бе мек и благоприятен. Сега въздухът бе искрящ и прозрачен, а небето се извиваше като дъга високо над тях, трептящо и бледо като необхватен метален купол. Всички тези промени будеха тревога в душата на Лолър, който не бе нищо повече от аматьор в областта на метеорологията. Той сподели страховете си с Делагард и той ги прие сериозно и даде разпореждания да запълнят пролуките на корпуса. Малко по-късно дочуха далечен тътнеж, предсказващ задаването на истински силни ветрове, и не след дълго се появиха и самите те — резки нервни пориви леденостуден вятър, които накараха морската повърхност да се набразди.

— Най-лошото предстои — промърмори Делагард, който не напускаше мостика и отделяше минимално време за сън. Често до него заставаше отец Куилан и двамата стърчаха като стари измокрени до костите врани, настръхнали срещу вятъра. Лолър ги видя да разговарят възбудено и да клатят глави. Какво ли имаха да си кажат тези двамата — грубоватият шумен предприемач с ненаситен апетит за повече и повече и аскетичният меланхоличен, търсещ своя Бог свещеник? Но въпреки това ден след ден те се изправяха на мостика, отскачаха до щурвала, подаваха си далекогледа от наблюдателната площадка или крачеха рамо до рамо по квартердека. Дали пък Куилан не си бе наумил да приобщи Делагард към вярата? Или се опитваха да прогонят бурята с молитви?

А тя дойде, въпреки всичко. Морето се превърна в необятна шир от разпенени вълни. Ситни като дим пръски изпълваха въздуха. Ветровете се стоварваха с неистова мощ върху платната и корпуса, свиреха в ушите и оставяха след себе си объркващ екот. Скъсиха платната, но въпреки това въжетата се развързваха и тежките рей фучаха от едната страна на борда към другата.

Сега вече всички работеха на палубата. Мартело, Кинверсон и Хендърс пълзяха предпазливо по такелажа, вързани с въжета, та вятърът да не ги събори във водата. Останалите теглеха въжетата, докато Делагард издаваше с дрезгав глас заповеди. Лолър работеше редом с другите — край на изключенията за доктора, не и в щорм като този.

Небето беше черно. Морето бе още по-черно, освен там, където бе покрито с бяла пяна, или когато край тях се издигаха гигантски вълни, приличаха на огромни зелени стени. Корабът се люшкаше непрестанно, спускаше се стремително с носа надолу в образувалите се бездни, замираше за миг, сетне се изправяше и се отърсваше от пенестото си покривало. Магнетронът беше безполезен в подобна ситуация — ветровете духаха от противоположни посоки, сблъскваха се и ги заобикаляха с непокорни течения, които ги засмукваха надолу и не им позволяваха да прехвърлят следващата вълна. Всички отвори и люкове бяха залостени, свалиха товара в трюма, но преливащите вълни откриваха и последната забравена вещ — кофа, столче, рибарски принадлежности, запокитваха ги към отсрещния борд и ги пращаха в морето. Носът на кораба се забиваше, изправяше се и се забиваше отново. Някои повръщаха, други не спираха да крещят изплашено. Лолър мярна един от другите кораби — нямаше представа кой, флагът липсваше, — който се люшкаше успоредно на техния борд, издигаше се, сякаш се готвеше да се изправи на кърмата си, и сетне се гмурваше между вълните все едно с твърдото намерение да достигне дъното.

— Мачтите! — извика някой изплашено. — Ще се строшат! Всички долу! Всички долу!

Но мачтите издържаха, макар да изглеждаше, че всеки миг ще бъдат изтръгнати от жлебовете и захвърлени в морето. От ужасяващите им вибрации се тресеше целият кораб. Лолър откри, че се е вкопчил в някого — оказа се Пиля, — и когато Лиз Никлаус се изтъркаля по палубата, оставена на милостта на ветровете, двамата я уловиха като пърхаща безпомощно риба. Лолър очакваше всеки момент да завали проливен дъжд и единственото, което го безпокоеше, бе, че няма да могат да подредят на палубата съдовете за прясна вода. Но ветровете оставаха сухи. Веднъж, когато успя да надзърне зад перилата, видя, че океанът е пълен с хиляди малки блещукащи очички. Илюзия? Халюцинация? Едва ли. Това бяха дракенови глави — цяла армия от тези чудовища, страховит легион от издължени муцуни навсякъде. Милиарди остри зъби, дебнещи мига, когато „Кралицата на Хидрос“, ще се преобърне и тринайсетте й пасажери ще се озоват във водата.

Щормът не секваше, но и корабът не се предаваше. Изгубиха представа за време. Нямаше нощ, нито ден, само вятърът. По-късно Оньос Фелк пресметна, че бурята е продължила три дена — може би беше прав. Всичко свърши внезапно и неочаквано — черните ветрове стихнаха до умерени пориви, които се вдигаха изневиделица и режеха като нож, след което, като по невидима команда, бурята се усмири и над морето се възцари бумтящо спокойствие.

Замаян от внезапно настъпилата тишина, Лолър излезе да се разходи по мократа палуба. Навсякъде се въргаляха останки от мъртви водорасли, късчета от медузи, гневни подскачащи пипала, всякакви морски останки, изхвърлени от вълните на кораба. Дланите му пламтяха, ожулени от постоянното изпъване на въжетата, а раните от мрежоподобното същество се бяха инфектирали. Лолър преброи мълчаливо хората — ето я Пиля, Гаркид, малко по-нататък отец Куилан и Делагард. Тарп, Голджоз, Фелк и Никлаус. Мартело? Да, ето го горе. Дан Хендърс? Налице.

Съндайра?

Не я виждаше. И после я забеляза, но веднага съжали за това — беше се изправила на бака, цялата подгизнала, с плътно прилепнала по тялото наметка, та сякаш не носеше нищо, а до нея стоеше Кинверсон. Двамата оглеждаха поредната твар, която Кинверсон бе измъкнал от дълбините — някакъв непознат вид морска змия с продълговата унила муцуна с почти комично изражение и голяма, но привидно безвредна уста. Жълтеникавото й тяло бе покрито с няколко реда зелени петънца. Двамата се смееха гръмогласно, Кинверсон тикаше муцуната на змията в лицето й, а тя се заливаше от смях и размахваше ръка, за да се предпази. Сетне Кинверсон улови нещастното същество за опашката и го пусна да се клатушка, а Съндайра прокара пръсти по блестящото телце. Накрая Кинверсон замахна, хвърли змията в морето, прегърна Съндайра през раменете и двамата се скриха зад надстройката.

Колко безгрижни изглеждаха заедно. Естествени, игриви, обезпокоително интимни.

Лолър извърна глава. Делагард крачеше по палубата към него.

— Да си виждал Даг?

Лолър посочи.

— Ето там.

Радистът бе седнал, опрял гръб на перилата, и клатеше глава, сякаш не можеше да повярва, че е оцелял.

Делагард отметна един кичур и си пое дъх.

— Даг! Ей, Даг! Слизай долу при проклетата ти машина! Трябва да разберем какво е станало с другите! Не виждам никого наоколо!

Изплашен, Лолър огледа морето. Делагард беше прав. Нито един кораб чак до хоризонта. „Кралицата на Хидрос“ бе съвсем сама в цялата околност.

— Мислиш ли, че може да са потънали? — попита той Делагард.

— Можем само да се молим да не са — бе отговорът.

 

Но не бяха загубили нито един от корабите. Просто бурята ги бе разпиляла. Даг установи контакт с всичките. Ветровете ги бяха разхвърляли като сламки на огромно разстояние, но бяха оцелели. „Кралицата на Хидрос“ остана на място и те се насочиха към нея. До свечеряване целият флот се събра отново. Делагард нареди да отворят бъчонка бренди, за да отпразнуват оцеляването — беше последното от кхувиярските запаси на Госпо Струвин. Изправен на мостика, отец Куилан отправи кратка благодарствена молитва. Дори Лолър за своя изненада се присъедини към него и повтори няколко думи.