Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (8)

8

„При Лу Гърка“ бе тъмен бар-ресторант в сутерена на сградата през улицата срещу Съдебната палата, собственост на една поръчителска фирма. Когато Харди имаше работа в съда, често се отбиваше тук, за да хапне или пийне в края на работния ден. Лу Гърка бе женен за китайка и тя ежедневно забъркваше набързо нещо, което според собствената й представа представляваше калифорнийско-азиатската кухня.

Из целия град прочути готвачи трупаха слава и състояние, съчетавайки най-изисканите съставки от Тихоокеанското крайбрежие и сътворявайки зашеметяващи шедьоври: равиоли с омари в бял сос от лимон и аспержи, сашими от риба тон с тоскански бял боб и горчица от мащерка и хрян.

При Лу човек можеше да получи лозови сърми в сладко-кисел сос, пържена сепия, плаваща в таратор. Най-изненадващото бе, че повечето от манджите на жена му бяха много вкусни, макар, както се казва, да имаше какво още да се желае от външния вид на блюдата.

Но до обяд имаше много часове, пък и Харди не бе отишъл там да се храни. В едно ъглово сепаре се бе нахвърлил на чаша кафе, докато чакаше Дейвид Фримън.

А като си тръгна от Франи, мина през празния кабинет на Глицки да му остави бележка за изчезването на Рон Бомонт, после се качи на третия етаж лично да се изправи очи в очи със Скот Рандъл — та да му се противопостави дори и физически, ако се наложи.

Макар отдавна да минаваше осем, в цялата Областна прокуратура нямаше жива душа. А се чудят защо показателите за съдимост стават само за тоалетната. Какви присъди, по дяволите — та в Сан Франциско дори обвинителните актове са по-малко, отколкото в другите области!

И така, Харди отиде в „При Лу“, за да изчака, а може би и да се опита да помисли. Изобщо бе забравил за съществуването на тълпите, закусващи с алкохол: момчета и момичета, които бяха тук, още щом заведението отвори в шест сутринта, да изпият някоя и друга бира или „Блъди Мери“. Разпозна пет-шест дребни риби от палатата и се запита колко от тях съзнават, че потребността от сутрешно живително питие е знак за опасност.

Но колко му е да се правиш на надуто копеле. Точно в този миг Харди имаше не по-малка нужда от помощ от когото и да било от тях. Жена му все още бе в затвора, а цялата му подготовка, дисциплина, трезвост и връзки изобщо не й бяха от полза.

За част от секундата се изкуши да обърне и той едно-две питиета, да изпадне в творческо състояние и да изключи линейното си мислене, докато не го осени някоя страхотна идея. Само дето тези велики пиянски идеи — а го бяха спохождали доста такива, — май за нищо не ставаха, след като му минеше махмурлукът.

Тази сутрин Лу бе мълчалив и навъсен, което отърваше на Харди, и още как! Бутна чашата към края на масата и тъкмо му я доляха, когато Дейвид Фримън се вмъкна в сепарето и седна насреща му.

— Ей, Лу, ще ми дадеш ли едно бързо кафе? Три пакетчета захар, без сметана. Боже, каква тъмница е тук! Не си ли забелязал, Диз?

— Така храната изглежда по-привлекателна. Какво каза Брон?

Фримън изобщо не бързаше да стигнат до тази тема. Почовърка си сакото, повъртя се на седалката от изкуствена кожа.

— Мариан ли? Знаеш ли, един-два пъти излязохме заедно, когато и двамата още започвахме. Всички, разбира се, й викаха Мариан библиотекарката. Страхотни крака. — Фримън въздъхна при спомена, после зацъка одобрително. — Тогава беше доста по-забавна.

— Това се отнася за всички ни, Дейвид.

— Нищо подобно. Вземи например мен. Сега съм в разцвета си. Поне напоследък.

— Радвам се за теб — отвърна Харди. — Аз пък съм в обратното на разцвета. Какво каза Мариан за жена ми?

Фримън бе сключил ръце на масата. Лу дойде да му донесе кафето и Дейвид притегли чашата към себе си, взе да подухва, печелейки време.

— Дейвид!

Вдигна очи над чашата си.

— Истината е, че не е в луд възторг от случката с жена ти — заяви ми го, без да ми цепи басма.

— Истината е, че същото се отнася и за мен.

Мълчание.

— Да разбирам ли, че не ти е казала голямата си тайна?

Харди само вдигна рамене — изобщо нямаше намерение да си дава труда да обяснява на Дейвид Фримън цялата бъркотия. Дори само да надуши нещо, той няма да го остави, докато не разпердушини тайната на пух и прах.

— Казва, че било въпрос на чест. Дала е дума, не може да го издаде. — Харди направи гримаса: — Но така или иначе, това не е предмет на спора с Брон.

— Не е — съгласи се Фримън. — Нещата не стоят добре. Ако беше само до прилагане на закона… — И остави думите си да увиснат във въздуха.

— Бясна ли е?

— Много.

Харди изруга.

— Има ли смисъл аз да поговоря с нея? Да накарам Франи да се извини? Каза ли й, че са намесени малки деца?

— Извадих тежката артилерия, Диз. На нея — как да се изразя? — не й пука. Каза, че Франи сама си е виновна. Досега в цялата си кариера не била срещала човек, който да се отнася с такова неуважение към съда.

— Преувеличава.

— Няма значение, щом така го възприема съдията. — Фримън сви рамене. — Хванали са се за косите, Диз, ето какво.

— Но Франи не е направила нищо, Дейвид. Нейният живот, нашият живот продължава. Тя не е престъпник, дори не е заподозряна в каквото и да било…

Фримън пак сви рамене, нехайно до полуда. Законът си е закон. Можеш да си беснееш срещу него, колкото си искаш, както хората се оплакват от времето, но резултат никакъв.

— Става дума за разширения състав, Диз. Знаеш го не по-зле от мен. Господи, та ти дори си се възползвал от него.

Харди нямаше как да отрече. Разширеният състав от съдебни заседатели винаги има внушителна власт. Когато беше обвинител, едно от най-любимите му развлечения бе появата пред тях. Обикновено водеше някой опърничав свидетел да го изправи пред съдебните заседатели в отсъствието на адвоката му и без съдия, който да следи да не се отклоняват, и държеше горкия лапнишаран с часове, понякога без храна и вода или почивка за тоалетна, за да му задава насочващи въпроси, тоест да прави всичко възможно показанията му да попаднат в протокола, защото точно това бе работата на разширения състав.

И макар Скот Рандъл в случая да злоупотребяваше с него, Харди се принуди да си напомни, че той бе възникнал и все още действаше като средство за защита на гражданските права. Поради мерките за сигурност и наказанията, налагани при нарушения срещу разширения състав от съдебни заседатели, там бе единственото място, където обвинителите можеха да изкопчат отговори от изплашени или неподатливи свидетели, където истината можеше да излезе наяве. Никой дори не би узнал, че си бил там и какво си казал. Там си на сигурно място — далеч от врагове, корумпирани чиновници, от любопитните медии.

Поне на теория.

Но ето сега случая с Франи. И през ум не му бе минавало, че това може да се случи с някого от близките му. Камо ли пък с жена му. Франи не престъпваше законите. Не беше като другите. Но ето че сега в очите на Мариан Брон и Скот Рандъл тя изглеждаше като тях.

Въпреки целия му опит в съдопроизводството, тази перспектива се стовари отгоре му с едва ли не разтърсваща сила. Законът не подминаваше никого. Ето го пак сравнението на Фримън с времето. Франи бе пометена от ураган и сега се намираше в него.

Но Фримън, както обикновено, решително напредваше. Решаваше проблемите.

— Говори ли вече с някого, който да е открил съпруга, как му беше името?

— Бомонт. Рон Бомонт. Не, Глицки го нямаше. Оставих му бележка. Връщам се, щом приключим тук. Но да не оставяме Франи настрана.

— Не я оставям настрана. Според мен трябва да се обърнем към вестниците. Дори Рандъл и Прат да не се огънат, нищо чудно Мариан да се впечатли от подобен натиск. Поне си струва патроните. — Отпи от кафето си. — Но май ще трябва да обмислим как да намалим загубите си.

— И какви са те?

— Четирите дни. Ако не засекат господин Бомонт и не го накарат да говори, тя ще си има доста по-сериозен проблем от тези четири дни.

 

 

Скот Рандъл седеше удобно на сгъваем стол с удобно скръстени крака. Заедно с него в просторния, но спартански кабинет на Шарън Прат седяха лейтенантът от отдел „Убийства“ Ейб Глицки, сержантите от същия отдел Тайлър Коулман и Джордж Батавия и подчиненият на Рандъл следовател от Областната прокуратура Питър Струлър. Рандъл се радваше на прекрасен предобед. Най-после нещата около Бомонт се задвижваха, и то благодарение на тая Франи Харди.

„От време на време — размишляваше той — просто трябва да вкарваш някого в затвора.“

А стигне ли се дотам, както е в случая, някои хора неизбежно охладняват към теб. В дадения момент това са Глицки и сержантите му. „Е — мислеше си Рандъл, — може би пък следващия път, падне ли им сензационно убийство, ще се опитат да го разследват чевръсто, та дори ако във ведомството им настъпи криза. А ето ги сега със смачкан фасон, защото аз и Струлър всъщност постигнахме напредък по случай, който те смятаха едва ли не за приключен. Война за територии. Толкова по-зле за тях.“

Но Глицки като шеф на отдел „Убийства“, естествено, бе длъжен да му придаде друг облик. Ето го сега как се джафка с Прат:

— Познавам тази жена, Шарън. Тя е мой близък, личен приятел. Гледа децата ми цял месец след смъртта на жена ми. Мястото й не е в затвора.

— Очевидно съдия Брон не е съгласна с вас, лейтенанте. Пък като че ли и аз не споделям мнението ви.

Прат не обичаше Глицки. Смяташе, че полицаите с всички сили се стремят да подронят авторитета й, да я злепоставят, когато и както могат. Що се отнася до нея, Областната прокуратура се възползваше от всяка възможност да разкритикува полицията. Беше се кандидатирала за поста си, предлагайки платформа за ликвидиране на полицейските жестокости — далеч не най-големия от многобройните проблеми на града. Професионалният съюз на полицейското управление подкрепи опонента й и тя, изглежда, не го забравяше.

Често предпочиташе да не повдига съдебно преследване срещу заподозрени, вече задържани от полицията, защото не вярваше в тъй наречените престъпления без жертви. Тъй че поне на една-две седмици просто освобождаваше заподозрени проститутки, наркомани и всевъзможни други, задържани поради недоразумение хора.

Обаче отказваше да освободи Франи Харди. Не, господинчовци. Тук ставаше дума за законови принципи. Тя държеше на своето.

— Тази жена — запита тя — не е ли съпругата на адвоката? Той някога работеше тук, нали?

— Докато не го изхвърлиха — обади се Рандъл.

Глицки го стрелна с очи.

— Сам напусна.

Рандъл си имаше готов отговор.

— Вижте в досието му — със сдържана язвителност подхвърли той. — Дизмъс Харди беше уволнен.

Устните на Прат леко се извиха нагоре, което при нея означаваше лъчезарна усмивка.

— Ах, да. Навремето се опитвах да работя с него.

Глицки си отбеляза как тя наблегна на думата „опитвах“, а употребата й от Прат не вещаеше добро за лагера на Харди. Но още не се беше отказал да се бори за Франи, колкото и съмнителен да бе успехът.

— Вижте — потърси помирителен тон той. — Шарън, нямаме никакви доказателства, които да свързват Рон Бомонт с това убийство. Проучваме го, естествено, но според всички показания, когато жена му е била убита, той не си е бил у дома и е пиел кафе с госпожа Харди. Дори господин Рандъл не оспорва този факт.

Но Скот нямаше да допусне Глицки да му вменява каквито и да било изказвания. Тутакси се намеси:

— Отрязъкът от време е доста голям. Всъщност остава широк простор за съмнения.

Но Глицки не искаше да започва кавга по този повод, затова сдържа порива си да му се озъби. Вместо това извъртя очи и бързо подхвана:

— И ако установим, че господин Бомонт се вмества в този отрязък от време, навярно ще се приближим до оправдаването му. Но това е мое мнение. В момента разследването е в задънена улица и…

— Точно затова го поех аз и го възложих на главния следовател Струлър.

Глицки се опита да пренебрегне Рандъл и да се обърне направо към Прат.

— Първият следовател умря, Шарън. Не става дума за преднамерено разтакаване.

— Не съм чула някой да ви е отправял подобно обвинение, лейтенанте. — Прат отново се подсмихна с половин уста. — Но въпросът според мен е там, че господин Рандъл води свое собствено разследване поради… злополучната липса на напредък във вашето. — Глицки понечи да си отвори устата, но тя вдигна ръка да го спре: — И в хода на разследването му господин Бомонт се превърна в заподозрян в убийството, така че и познатите му съответно се превръщат в обект на следствието.

— Добре — отстъпи Глицки, — а Франи Харди не е отговорила на един въпрос. — Той се обърна към Рандъл. — Имате ли поне бегла представа колко от нашите свидетели не отговарят на въпросите, Скот? Ако затваряме няколко процента от тях, няколко — един-два — ще ни се наложи да наемем целия град Сан Бруно само като складова база, където да ги настаним.

Рандъл се направи, че не го чу.

— Но това е дело за убийство, Ейб. Не търсим някой откраднал нещо от магазина.

Глицки едва не избухна:

— А за какво, мислите, говоря аз! Аз работя по убийства. Занимавам се единствено с убийства и само един от сто свидетели е в състояние да ми каже колко е бил часът, ако тогава не е станало нещо конкретно с него или с кучето му. — Отново смени тона, симулирайки спокойна разсъдъчност, което не заблуди никого в стаята. — Намеквам, Шарън, че може би всички страни са реагирали прекалено бурно. Би следвало Франи да получи един-два дни да се прибере у дома и да размисли как ще й е най-удобно…

— Удобно ли! — Беше ред на Рандъл да се развихри. — Не ме е грижа дали й е удобно. Не желая да се чувства удобно. Тя знае нещо съдбоносно за убийството…

— Не сте сигурен в това!

— … и докато не каже какво е то, един убиец се разхожда по улиците…

Този път се намеси Батавия:

— Вие сте си загубили ума, Рандъл. Не разполагате с нищо. В задънена улица сте. Тя може би просто се чука с човека и не иска съпругът й да разбере. Лейтенантът има право. Не разполагате с нищо срещу Бомонт. Нито с мотиви, нито с улики — само предположения. Оставете това. Пуснете жената да си върви, така де. Господи! Трябва да отскоча до тоалетната — и с тези думи напусна стаята.

— Очарователен господин — промърмори Прат.

— Добър полицай — отвърна Глицки.

Рандъл се приведе напред в сгъваемия си стол.

— Не ме е грижа, дори да беше кралят на Англия, той не ми предоставя никакви заподозрени, така че разработвам случая сам. А от моята гледна точка Франи Харди е точно в епицентъра му.

Глицки улови погледа на Тайлър Коулман, партньора на Батавия, незабелязано му направи знак и двамата се изправиха.

— Ще ми се да поразмислите още, Шарън. Наистина е несправедливо.

Тя го погледна право в очите.

— Ще помисля, Ейб. Обещавам.

 

 

Докато Глицки и Коулман чакаха асансьора, Батавия изникна от коридора иззад гърба им.

— Ако тъпанарите можеха да хвърчат — каза той, — това тук щеше да е летище.

Самият Глицки се стараеше да ограничава псувните си до една-две годишно, но ценеше сполучливите изрази. Коулман все още кипеше: от всичко, излязло току-що наяве в кабинета на Прат, се подразбираше обвинението, че той и партньорът му бяха сгафили.

— Щом толкова натискат за този случай, Ейб, ние защо нищо не сме чули?

Вратата на асансьора се отвори и те се провряха вътре сред останалите чиновници, ченгета, адвокати и граждани. Навремето Глицки бе сметнал, че да се разговаря в претъпкан асансьор, е поучителна демонстрация на авторитет и отговори на Коулман, сякаш бяха сами в кабинета му. Помисли си също, че изобщо няма да е зле, ако някой доносник от „летището“ — надяваше се новият прякор на Батавия за Областната прокуратура да просъществува дълго — го чуе да хока господин Скот Рандъл за неправилната насока на ентусиазма му. Може би щеше да пусне и някоя и друга клюка за амбициите на Скот, от която шефът му едва ли щеше да остане във възторг.

— Рандъл иска дело, с което да се прочуе, нищо повече, Тайлър. Иска от зле платената си длъжност да пробие при големите частни пари. Тази сграда не е достатъчно величествена за него, а подобаващият процес му се изплъзва.

Батавия също не се стряскаше от асансьорната навалица. Гласът му прогърмя в тясното пространство:

— Ама той не разполага с нищо, Ейб. Както си му и казах. — Вратата се отвори и те излязоха навън. — Какъв е тоя отрязък от време все пак? От всичко, дето го изчетохме и изслушахме, човекът просто е завел децата и е отишъл на кафе.

По този въпрос обаче Глицки трябваше да признае, колкото и да не му се нравеше, че Рандъл има известно право. Налагаше се да внуши на Коулман и Батавия неговото тълкуване, според което, дори алибито на Франи да е добросъвестно, Рон Бомонт все пак е имал възможност да убие жена си. Тялото на Брий е пролежало в градинката няколко часа, преди да го открият, а съдебният лекар не бе в състояние да определи точното време на смъртта.

— Плюс-минус три часа — заяви Ейб. — Теоретично ще приемем осем и половина, тъй като Рон е напуснал апартамента малко преди това и твърди, че тя все още е била жива.

— Същото казват и децата. Тогава какво? — Батавия не желаеше да отстъпи и на йота пред Скот Рандъл.

Но Глицки знаеше, че най-злият враг на ченгето от „Убийства“ е неточността. Е, може би на второ място след прибързаните заключения, но несъмнено е сред най-страшните. Поправи Батавия:

— Не ми е приятно да ти го кажа, Хорхе, но децата говореха малко несигурно.

— Ей — вметна Коулман, — било е два дни след смъртта на майка им, за Бога, и не са помнели дори какво са яли на закуска. Не ги виня. Господи, и аз не помня какво ядох на закуска днес. Дори не си спомням дали съм закусвал.

— Понички — отвърна Батавия. — Я си спомни, аз донесох…

— Момчета! — Глицки спря пред вратата на отдел „Убийства“. — Работата е там, че Рон не е елиминиран, разбрано?

Батавия не се предаваше:

— Децата са казали, че майка им е била с тях, Ейб.

Глицки поклати глава.

— Рон ги е подучил. Прочетете единственото копие, което Грифин е напечатал на машина. Разговарял е с децата в присъствието на баща им и без да споменаваме мъртвите с лошо, ще ми се да не беше постъпил така. А и да не забравяме, че Рон е напуснал дома си и е заминал неизвестно закъде.

— Добре. По дяволите! — Батавия имаше навика сам да се отпраща. Извъртя се на пети и се запъти към бюрото си.

— Хорхе!

Неговият лейтенант го викаше. Принуди се да спре.

— Още не сме свършили. Случаят все още е наш. Рандъл не е предявил обвинение на никого.

Сержантът се върна една крачка.

— Стори ми се, току-що каза, че…

Глицки го пресече:

— Не съм казал, че е Рон. Казах само, че има вероятност да е той. Но едно е сигурно: той е човекът на Рандъл, нали така? Имам предвид, че Областната прокуратура се е заела с Рон Бомонт. Никой друг. Разбираш ли за какво говоря?

Коулман разбра. Погледна партньора си.

— Всеки друг ще ги поозори, не мислиш ли?

Глицки наблюдаваше инспекторите си, за да се увери, че са схванали. Щом по лицето на Батавия цъфна разбираща усмивка, той вдигна показалец към тях:

— Вървете — каза им.

 

 

— Но аз трябва да намеря Рон — заяви Харди. — Защо момчетата ти не открият първо Рон, а после да се заемат с търсенето на други?

В отдела бе отдавнашна традиция в бюрото на лейтенанта да има скрити фъстъци. Глицки се възползваше от това естествено възникващо явление и обилно закусваше с понички, фъстъци и чай. Замислено счупи една черупка.

— Имаш ли някаква представа къде да го търсим?

— Не. Но все има някакви роднини. Може би някой в училището знае къде да му се обади, ако спешно се наложи…

Лейтенантът въздъхна с неохота.

— Добре, не е лошо. Можем да опитаме. Ще изпратя и патрулна кола в жилището му. Няма да навреди. Но няма да чакам със затаен дъх, Диз. Ако си е взел колата и е заминал — минали са цели три дни, как ти се струва? Вече може да е в Чикаго. Може да е избягал къде ли не.

— Добре де, но ако е избягал, и то с децата, все ще има някакви сведения за тях.

Глицки бавно, тъжно поклати глава. Приятелят му не се бе наспал и вече започваше да му личи.

— Диз, знаеш, че съчувствам на Франи. Току-що се посчепках с Прат заради нея. Но не можем да обявим мащабно издирване. Нямаме персонал, пък и да имахме, те си имат по-важна работа.

— Ейб, той е заподозрян в убийство…

— Възможно е, възможно е. Но се е явил пред голямото жури и е отговорил на всичките им въпроси. Приключили са с него. На никого и през ум не му е минало да го заподозре, докато Франи не е споменала за малката им тайна. — Запрати един фъстък в устата си и сграбчи чашата си с чай. — Рандъл дори не му е поръчал да не напуска града. Може да са отишли на къмпинг. В „Дисниленд“. Знае ли човек? Майката току-що е умряла, Диз. Пощурявали са у дома. Къщата им се е струвала прокълната. Случват се такива работи. Какво става с Франи?

Харди поклати глава:

— Отказва да говори.

Глицки застина като натюрморт. След няколко мига счупи още един фъстък.

— Брон поотпусна ли въжето?

— Не.

Отново настъпи дълго мълчание. Накрая Глицки разпери ръце:

— Ами…

Харди се изправи.

— Да не повярва човек, че всичко това наистина се случва.

Глицки бе загубил жена си преди няколко години — бе починала от рак. И това не бе за вярване. Кимна. Нямаше какво повече да си кажат.