Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (23)

23

— Записано е, че е откарана при… — Униформеният сержант от рецепцията присви очи над дневника. — Глицки, отдел „Убийства“, съседния вход.

Харди се зачуди какво е това ново развитие на събитията, докато завиваше в непрогледната мъгла зад ъгъла към централния вход на Съдебната палата, Франи отведена при Глицки? Как се е случило и какво означава това?

Беше прибрал пистолета в багажника на колата и нямаше да има неприятности с детектора за метал на Палатата. Погледна си часовника и се изненада колко е рано все още, въпреки всичко случило се. Не бе напълно убеден, че постъпи правилно, като остави Валънс да отиде на ангажимента си за кампанията, но не допускаше, че тоя тип ще изчезне, поне не преди изборите. Ако изникне някое истинско закононарушение, извършено от Валънс, Харди щеше да осведоми Ейб, но засега имаше да мисли за по-важни неща.

За дома си, за жена си, за живота си.

Познатото фоайе на Палатата — в работните дни неизменно претъпкано с развълнувано простолюдие с кисели физиономии — бе празно в този ранен час и стъпките му кънтяха. Осъзна, че няма търпение да чака асансьора, и се изкачи по вътрешното стълбище до четвъртия етаж, а после по дългия коридор стигна до отдел „Убийства“ — просторно помещение с петнайсет прилепени с предната си част едно към друго бюра и няколко квадратни колони до тавана, привидно издигнати където дойде.

В самия отдел не се виждаше жива душа, макар през зацапаните армирани прозорци да съзираше през мъглата как из външните коридори на затвора се движат призрачни фигури.

Вратата към кабинета на лейтенанта бе отворена. Вътре нямаше никой, но Харди забеляза, че водната чаша на Кери, която бе донесъл вчера, я нямаше — добър знак. Все пак почука.

— Има ли някой?

— Ехей! — Глицки изникна от вратата на една от стаите за разпити.

Преди да успее да си отвори устата, Франи се появи иззад гърба му. Двамата с Харди се прегърнаха насред стаята.

— Наложи се да й кажа — чу той гласа на Ейб. — Не знаех колко ще се забавиш там, а беше редно тя да научи.

Думите едва достигаха до съзнанието на приятеля му. Бе изцяло потънал в прегръдката им.

Но Глицки не спираше да говори, да обяснява:

— Докато карах насам, се сетих, че всеки божи ден докарвам тука свидетели от затвора, за да ги разпитам. И взех, че отидох да я изпиша като мой арестант. Неделя е и тука няма никой да ме пита защо съм я довел. Стори ми се добро хрумване.

— Страхотно хрумване — обади се Франи. — Освен това Ерин ще доведе децата.

— А аз отивам да купя нещо за хапване — каза Глицки. Вече си обличаше якето. — Ще си направим купон. — Посочи Харди с пръст. — Докато ме няма, оставям те на пост. Не й давай да избяга.

 

 

Останаха сами в стаята за разпити на отдел „Убийства“, седнали по диагонал до масата. Мъглата плътно се притискаше към прозорците, вятърът виеше.

А вътре не бе съвсем топло.

Първо бе ред на къщата, Харди направи преценка на щетите и какво ще се наложи да предприемат през следващите няколко седмици — все мрачни подробности. За Франи бе тежък удар, че след жадуваното излизане от затвора във вторник сутринта, тя пак няма да е в състояние да се върне към привичния си начин на живот.

— И все заради мен, нали?

На Харди му бе трудно да й отговори отрицателно. Според него едва ли каквото и да било, свързано със смъртта на Брий Бомонт, би засегнало живота им по какъвто и да е начин, ако Франи не се бе забъркала с Рон, не му бе обещала да пази тайната му.

— Направила си каквото трябва — колебливо й каза той. — Но поне стреснах някого, а това винаги е поучително.

— Става дума за много повече.

— Сигурно — призна той.

— Мислиш ли, че може да се случи още нещо? С теб?

Честно казано, Харди смяташе, че ако продължи все така настойчиво, както несъмнено възнамеряваше, обезателно щеше да се случи още нещо. Всъщност дори го искаше — ако няма действие, няма да има и грешка, от която той да се възползва.

А това, разбира се, криеше известни рискове, и то сериозни. Но в отговор само поклати глава.

— Ако се добера до нещо, ще съобщя на Ейб. Това е работа за професионалистите.

Франи още по-силно се вкопчи в ръката му.

— Можеш да го направиш още сега, Дизмъс.

— Не — възрази Харди остро. — Ако искам да опазя децата на Свети Рон…

— Ще ми се вече да не го наричаш така.

Харди смяташе, че има право да нарича Рон Бомонт както си иска. Махна с ръка да отхвърли неодобрението й.

— Работата е там, че правя всичко това, за да закрилям децата му, нали? Или поне би трябвало да вярвам, че е така.

— Какво значи „би трябвало да вярвам“?

Опита да се овладее, но усети как гласът му зазвучава все по-остро:

— До вторник изяснявам кой е убил Брий и животът на всички си влиза в релсите, нали? Но не и нашият. Нашият в момента е пълен хаос. — Разплака я, но не го бе грижа. — И знаеш ли кое е най-комичното, Франи? Аз дори не съм убеден, че не го е извършил Рон.

— Каква лудост! Той няма никакви причини да я убива.

Харди сграбчи жена си за раменете и я обърна към себе си.

— Чуй ме. Ами ако е решил, че съм си сам вкъщи и спя? И къщата изгаря заедно с мен. Не ти ли е идвало наум?

— Не! Изключено.

— Тогава къде е този кучи син?

— Не зная, Дизмъс, не зная. — Тя взе ръцете му в своите и ги стисна пред гърдите си. — Но между Рон и мен… няма нищо такова.

Харди се подвоуми. Макар да бе затънал до уши в историята, за него името на Рон Бомонт все още представляваше заплаха. И все пак трябваше да продължи.

— Знаеш ли, Фран, действително се опитвам да отвличам вниманието на Ейб, за да не предприеме официално разследване срещу него. Но все по-голяма е вероятността убиецът на Брий да е убил и инспектора на Ейб на около километър от дома на Рон.

— Това не означава, че…

Той стисна ръката й.

— А и да знаеш, че Рон очевидно е имал и няколко различни самоличности.

— Какви самоличности?

Харди й очерта в общи линии откритието на Глицки от предишната вечер, която сега му изглеждаше толкова далечна, сякаш бе изтекла година и половина.

На Франи й потрябва време да му отговори, след като той приключи.

— Навярно е смятал, че пак ще му се наложи някой ден да бяга с децата.

— Убеден съм, че му се ще така да мислят всички, и то може би е вярно, но доста нещо е понатрупал, спасявайки дечицата си.

— То е само от немай-къде, Дизмъс! Убедена съм. Пък и ти повярва, като се срещна с него, не помниш ли? Нито той, нито аз сме причина за ставащото.

Харди зацъка с език:

— Да бе, горкият, той е просто една жертва.

— Господи, ТИ СИ бил зъл — сопна се Франи.

— Понякога е от полза — отвърна той. — Искам само да вземеш предвид вероятността този тип да е един голям мошеник.

— Не е.

— Поради една или друга причина — осигуровка, кредитни карти, ти ще кажеш каква — убива Брий и те изтъква като свое алиби. Когато усеща, че ченгетата са по петите му, подмамва мен да ловя друг заподозрян в мътната вода и си осигурява няколко дни, за да се омете. Картинката ми изглежда доста правдоподобна.

Но тя поклати глава.

— Той не е убиецът. Само се чуй, Дизмъс. Едва ли е печелил време да избяга и едновременно с това се е навъртал наоколо, за да ме държи под око. Не може да е хем така, хем иначе. Смяташ, че между нас е имало нещо, нали? Затова вдигаш толкова шум, нали? Всъщност ти не вярваш не на друг, а на мен.

— По дяволите, та ти нито веднъж не отрече! Какво ще кажеш?

— Не си ме питал!

Харди се извърна и отиде при прозореца, при мъглата. Измина цяла вечност, преди да усети каквото и да било раздвижване. Боеше се да се обърне. Тя приближи и го прегърна изотзад.

— Той е чисто и просто един от татковците в училището на децата, сприятелихме се — ето какво се случи. И нищо друго. — Франи продължи да говори тихичко зад гърба му: — Зная, че ненавиждаш манталитета на жертва, Дизмъс. И на мен не ми харесва. Но понякога хората попадат в положение, за което не са виновни. Като нас сега. Просто трябва да продължиш да постъпваш правилно, не мислиш ли?

— Вече не зная кое е правилно.

— Знаеш, знаеш.

— Знам само, че ми идва да пребия извършителя.

— Не, в момента ти идва да пребиеш когото и да е. Не е задължително да е убиецът. Навярно си толкова наскърбен…

— Ами ако все пак е Рон? Значи е метнал и двама ни.

— И това ли е най-страшното? Че някой се е възползвал от добросърдечието ти?

— Не съм добросърдечен.

— Такъв си. Излагаш се на риск и се боиш, че някой ще провали усилията ти и накрая ще те изиграе. Но така или иначе, всичко ще свърши във вторник, нали? И да не откриеш извършителя.

Харди се обърна с лице към нея.

— И му помогнах да избяга.

— Или е избягал, или е подпалил къщата ни — едно от двете. Благодаря ти, Дизмъс. Не е той. — Тя вдигна ръка и го погали по лицето. — Преди всичко не искам да пострадаш. Не искам ние да пострадаме. — Гледаше го умоляващо. — Смяташ ли, че си в състояние да ме целунеш?

 

 

Франи, Ерин, Ед и децата приключваха с обеда си от китайска готова храна — само това бе успял да изнамери Глицки в неделя сутрин.

Първите мигове бяха жестоки — вълненията на децата, че най-после се виждат с майка си, а после и двойният удар при новината за пожара. След около час обаче Харди осъзна, че това си е обикновен семеен обяд, доколкото такъв е възможен в стаята за разпити на Отдел „Убийства“. Винсънт седеше в скута на Франи, Ребека безспир бъбреше за живота в училище. Всички до един крояха планове за по-нататък, за решаване на проблемите.

Накрая Харди стана и се запъти към кабинета на Глицки. Цяла сутрин с периферното си зрение долавяше движение в голямата зала — един инспектор се мотаеше тук в неделя, навярно пишеше доклади.

Спря пред вратата на Глицки. Лейтенантът седеше на бюрото си, приведен над някакви документи. Почука, Глицки вдигна очи и му махна да влиза.

— Бюджети — каза и остави молива на бюрото. — Процент на разходите. Процент на отрасловата производителност. Личен интеграционен коефициент. Попълвам ги от пет години и все още не съм наясно що е то личен интеграционен коефициент.

— Пиши осемдесет и седем — отвърна Харди. — Звучи добре за коефициент. — Седна срещу него. — Исках да ти благодаря, задето я доведе тук.

Глицки кимна.

— Съжалявам, че не успях да го направя по-рано. Нов работни дни тук е такава навалица, че все някой ще изплюе камъчето пред Шарън Прат, а тя пред Мариан Брон, която ще кипне и ще го отнесе към Ригби. Аз изхвърчавам, а това не ми се нрави.

— Е, нали го направи днес — искрено изрече Харди. — И исках да ти благодаря.

— Благодарностите ти се приемат. — Глицки се облегна на стола и скръсти ръце зад главата си. — Що се отнася до останалите новини, ще се радваш да научиш, че наредих на Батавия и Коулман да изяснят алибито на всички за времето, когато е настъпила смъртта на Грифин. — Кратка пауза: — Както и за рано сутринта днес. Може да елиминират някого.

— Може да открият някого.

— Да, и това също. И проведох няколко телефонни разговора — ако Рон Бомонте използвал някоя от кредитните си карти, ще установим къде се намира.

— Или къде се е намирал.

— Горе-долу. Така или иначе, накрая отнесох чашата ти в лабораторията, но там нямаше никой. Ще отнеме ден-два.

— Затруднения с коефициента на производителност, а? — попита Харди.

Глицки поклати глава с комично възмущение.

— На нищо не съм те научил. Не е коефициент на производителност, а личен интеграционен коефициент, но да, навярно за това става дума. Както и да е, сметнах, че е време да хвърля поглед на местопрестъплението. Помислих си, че когато купонът оттатък приключи, ще поискаш да дойдеш с мен. — Погледна часовника си, направи извинителен жест и снижи глас: — И като стана дума…

 

 

Ключът от апартамента в надстройката все още бе у него, но нямаше как да го извади пред Глицки. Така че се наложи да звънят на домоуправителя Дейвид Глен.

Глен бе малко над четирийсетте, с интелигентна хубост. Русата коса на доста оплешивялата му глава бе подстригана с машинка на тонзура. Тялото му бе стегнато и добре очертано под шортите и тениската и той излъчваше спокойна и дружелюбна самоуверена вещина.

— Ще го пипнете ли, момчета? — попита, докато асансьорът ги носеше нагоре.

— Всеки момент — отвърна Глицки.

Това, изглежда, зарадва Глен.

— Значи все пак не е Рон?

— Не съм казал такова нещо — отговори Глицки.

— Да, четох, че бил той, но щом още търсите…

— Точно така — твърдо заяви Глицки. — Още търсим. Може и да се окаже Рон, когато привършим.

— Не, не мисля. Надявам се да не е той.

— Защо? — намеси се Харди.

Глен поклати глава.

— Ах, нали знаете.

— Не зная — престори се на ченге Харди. — Защо не ни кажете?

— Ами не общувам с повечето наематели в сградата. Паркират си колите долу, качват се с асансьора в апартаментите си и изобщо не ги виждам. Но ми се удаде да поопозная Рон, това е.

Вратите на асансьора се отвориха и те се озоваха на малката площадка пред жилището на Бомонтови, макар днес гледката през единствения прозорец да се свеждаше до непрогледна, сивкава мъгла. Глен слезе с тях, извади един ключ от веригата, която носеше, и го пъхна в ключалката.

— Човек добива представа за хората, това е.

— А Рон?…

Ключът се превъртя, но Глен остана така за миг, размишлявайки над въпроса.

— Държи се чудесно с хлапетата си. Навярно затова.

— Чудесно ли? — попита Глицки. Харди си замълча, защото знаеше какво ще последва.

Глен сви рамене.

— Някой от вас има ли деца?

— И двамата имаме — обади се Харди.

— Добре, тогава ще ме разберете. Аз самият съм разведен, но имам две, а дори и най-добрите са в състояние да скъсат нервите дори и на светец, прав ли съм? — Изчака и си отговори сам: — Прав съм. Обаче Рон! Всеки ден ги водеше на училище, всеки ден ги прибираше. През почивните дни — на футбол и езда и един Господ знае на какво още и нито веднъж не го видях да избухне. Имам предвид, че аз вземам моите два пъти месечно и не спирам да ги навиквам. Няколко пъти заедно с Рон ги водихме всичките по парковете или нещо подобно и докато аз си късам косите — усмихна се заради плешивото си теме, — Рон е хладнокръвен. Неизменно.

— А как се е държал с жена си? — запита Глицки. — Носят се слухове, че не са се разбирали.

Кимване.

— Може би. Навярно са имали несъгласия, че кой ги няма? Но не си представям Рон да се кара. По-скоро би излязъл.

— Брий отнасяше ли се с пренебрежение към него, господин Глен? — поинтересува се Харди.

Домоуправителят се подвоуми.

— Не я познавах добре. Все беше на работа. Почти не я виждах. Понякога в асансьора… — И отново замълча.

— Какво? — Беше Глицки.

Глен вдигна рамене.

— Оставах с впечатлението, че прилича на разсеян гений, нали разбирате какво имам предвид? Реалността се намираше вътре в самата нея и при всичките си блестящи заложби, сякаш можеше да забрави на кой етаж живее. Понякога се случваше да стои във фоайето, като че ли се опитваше да реши на кой етаж да се качи. — Поклати глава. — Но много елегантна. Отнесена.

Харди надуши нещо.

— И с децата ли?

— Нямам представа. Май не съм я виждал да излиза с тях. Струва ми се, че водеше свой собствен живот.

Глицки настоя:

— И все пак сте останали с впечатлението, че те двамата с Рон са щастливи?

— Не зная дали бяха щастливи. Но като ги видеше човек заедно, изглеждаха… спокойни, да речем. — Сви рамене. — Нали разбирате — семейство. Спокойствие.

— Фил Канета ли? — По изражението на Глицки не си личеше да го познава. — Нищо не ми говори.

— Оня, когото изпрати от Централния участък, когато дойдох тук за пръв път — обясни Харди.

Но Глицки продължи объркано да клати глава.

— Само позвъних на дежурния. Казах им да изпратят някого, за да се уверят, че не си пострадал или по-скоро, че Рон Бомонт няма да пострада, ако се окаже вкъщи. Този Канета така ли ти каза — че е говорил с мен?

Харди се поколеба. Макар Глицки да му бе приятел, случаят бе по-особен.

— Не съвсем. Просто аз така предположих.

— И сте влезли заедно вътре! — На Глицки това изобщо не му хареса. — И как по-точно стана?

— Вратата беше отворена.

— Отворена ли?

Харди направи гримаса.

— Така ли, иначе ли. Понякога си прекалено педантичен. Не са ли ти го казвали досега?

Ако Харди си мислеше, че ще отвлече вниманието на Глицки, грешеше.

— Вратата беше ли отворена?

— Не беше заключена — вдигна рамене Харди. — Почуках, завъртях бравата и тя се отвори. Влязох.

— Влезе ли? Канета беше ли пристигнал?

— Не. Той дойде по-късно. Но ако имаш предвид дали разполагах с достатъчно време да оставя лъжливи улики или да открадна каквото съм искал — да, но не направих нито едното, нито другото. Ще трябва просто да ми повярваш. А сега да поговорим за друго, какво ще кажеш?

Глицки въздъхна тежко.

— Някой ден, като ги свършиш пак такива, няма да съм в състояние да ти помогна, знаеш ли?

Харди се сдържа да не прихне.

— И аз все за това се безпокоя. Но ти искаше да дойдеш тук днес и ето ни вътре съвсем законно, благодарение на твоите пълномощия. Какво искаше да видиш?

Вече бяха надникнали през балкона и стояха насред непреградената кухня, където Глицки небрежно отваряше чекмеджета, шкафове, хладилника.

— Както обикновено — разсеяно му отвърна той. — Всичко.

Започнаха от края, от детската. Тя си бе все същата, както при първия оглед на Харди.

По коридора наближиха спалнята. Глицки пристъпи две крачки и спря толкова внезапно, че Харди едва не го настъпи.

— Какво? — попита.

— Ти ще ми кажеш.

Харди хвърли поглед из стаята. Беше почти квадратна и доста голяма, навярно около шест метра широка. Отляво полуотворена врата водеше към баня със сини плочки. А до нея покрай стената бе разположен дълъг дрешник стри плъзгащи се, облицовани врати. На отсрещната стена два високи прозореца се извисяваха над огромно легло, спретнато застлано с одеяла, а не с юргани или кувертюри, а отдясно на Харди имаше нощно шкафче. Скрин от тъмно дърво с няколко снимки на Рон, на Рон и децата, на Брий с децата. Нито една на Рон и Брий.

На дясната стена висяха ловни гравюри над кът за гимнастика: велоергометър и щанги. А до тях едва открехната врата водеше към друга баня. И накрая там, където стояха, имаше удобно наглед кожено кресло и също такъв диван, още една настолна лампа, маса с крака във формата на лъвски лапи, която, изглежда, служеше за писалище, с медна лампа, голям зелен бележник и кораб в бутилка.

— Харесва ми — обади се Харди. — Бих живял в такава стая.

— Нима не усещаш?

Харди помълча една-две секунди.

— Нищо не усещам, Ейб, освен че стаята е страхотна. И аз искам такава.

— Там е работата — отвърна Глицки. — Всеки мъж иска да има такава стая. И знаеш ли защо? Това е мъжка стая.

Отиде до дрешника и дръпна една от облицованите врати. Харди вървеше на крачка зад него и се озова пред няколко костюма, палта, ризи, окачалка за вратовръзки. На пода спретнато стояха подредени десетина и повече чифта обувки — официални, спортни, сандали, чехли. Глицки кимна, сякаш бе открил, каквото очакваше.

Отиде до другия край на дрешника и плъзна вратата. Там бе далеч по-празно. Лейтенантът отместваше няколкото окачени неща.

— Две рокли, три поли и четири пуловера. — После приклекна, пресегна се към пода, взе да изброява: — Три и половина чифта дамски обувки, да не споменавам още три рокли на пода. Как, по дяволите, Карл е пропуснал това?

— Може първо да е открил нещо, което да е привлякло вниманието му и заради което да са го убили.

Глицки се изправи бавно, с изкривено лице и ръка на кръста.

— Как човек доживява до такава възраст?

— Упорито отказвайки да умре.

Глицки се подсмихна.

— Това е то с приказки да си изкарваш хляба. Банята?

— Не, благодаря, току-що ходих.

Усмивката се стопи също толкова тайнствено, както се бе появила.

— Ти си непоправим — заяви Ейб и отвори вратата докрай. В сравнение с просторната спалня банята изглеждаше съвсем като удобно килерче — два на два и половина метра с отварящ се нагоре прозорец над облицована в синьо мивка, окачалка за кърпи с една оранжева кърпа на нея, тоалетна чиния с вдигнато седалище. „Показателно — помисли си Харди, — че няма вана, а само стъклена кабинка с душ.“

Харди се протегна и отвори аптечката, която се оказа почти празна: шишенца „Тайленол“, лейкопласт, ножчета за бръснене.

— Много двойки имат отделни бани.

— Обаче щастливите не спят в отделни спални — отвърна Глицки. — Правил съм проучвания, фактът е безспорен.

Лейтенантът отново пое из къщата, а Харди вървеше подире му. Прекосиха стаята на Рон и спряха пред скрина. Глицки го отвори и резултатът като цяло бе същия — съвсем малко дамско бельо в две от чекмеджетата. Но останалите четири бяха пълни, дори претъпкани с дрехи на Рон: дънки, дреболии, блузи поло и тениски, пуловери, чорапи и бельо. Глицки затвори последното чекмедже и се изправи.

— Знаеш ли — каза, — можеш да направиш стотици снимки на тази стая, а се обзалагам, че екипът по местопрестъпленията е направил точно така, но няма да намериш и помен от улика.

— Аз също не намирам. Живели са в отделни стаи и какво от това?

— И това според теб не е доказателство за семеен конфликт?

Харди вдигна рамене.

— Но не означава, че я е убил той. Пък и Франи каза, че са имали неприятности.

— Не ми напомняй. Но пък се чудя — продължи Глицки — как ли е успяла да забременее?

 

 

Отрупан с книжа до бюрото на Брий, Глицки преглеждаше всичките й папки, лист по лист: купчини пропагандни материали относно — както допусна Харди — всички възможни аспекти на въпроса за добавките. Правни доклади, изрезки от вестници, административни извадки от всевъзможни институти и организации, тревожни сигнали от медиите. За МТБЕ, етанола, новите формули на бензина. Диапазонът им варираше от копия на факсове до четирицветни реклами, от късчета хартия до диплянки.

— Забавно четиво — отбеляза Глицки. Той ги прехвърляше бързо и според Харди обръщаше внимание единствено на личните неща в личните папки на Брий, трупайки в безреден куп трудовете й зад гърба си на бюрото от дясната му страна. Харди вдигна известен шум, който би могъл да мине за молба за позволение, получи в отговор едно изсумтяване, грабна, колкото можа, и излезе в коридора, където сгъна документите и ги пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

После се върна в стаята на Брий.

По-нататъшно доказателство, че Рон и Брий наистина са живеели поотделно. Леглото й бе по-малко, персон и половина. Покрито бе с ярка капитонирана покривка на цветя и възглавници с волани в тон с нея. Дори и сега, месец след смъртта й, във въздуха се долавяше лек женски мирис на парфюм и пудра. Банята й бе облицована в бледо розово-оранжево и бе три пъти по-голяма от тази на Рон, с огромна вана и тоалетка за гримиране — толкова женска, колкото на Рон бе мъжка.

Върна се в стаята й и застана пред лавиците с книги — вградени полици от пода до тавана, покриващи половината отсрещна стена. Навярно не би следвало да се изненадва след чутото от Деймън Кери за грозното пате Брий, но цялата долна полица бе пълна с евтини любовни романи с меки корици. Над нея половин полица заемаха бестселъри с меки корици, а после на два рафта бяха наредени романи с твърди подвързии, почти всичките от съвременни авторки. Тони Морисън, Джойс Каръл Оутс, Барбара Кингсолвър, Лори Колуин, Ейми Тан…

„Учен с добър вкус към литературата“, помисли си Харди. И една изненада — събраните съчинения на Тони Хилърман.

Значи Чий и Лийпхорн също имаха свое място в съзнанието й. Може би те са разпалили идеализма, който я бе водил така непреодолимо през последните няколко месеца от живота й.

На най-горната полица обаче, в края на поредица книги за пътешествия, до най-новото издание на „Какво да очаквате, когато сте в очакване“, стоеше нещо, което веднага разпозна и което всъщност търсеше. Свали обемистия том и го отнесе до малкото кресло за четене до леглото.

Албумът й от колежа. „Випуск 1981“ на висшето училище „Линкълн“ в Еванстън, Илинойс.

Обичайните автографи: „На най-умното момиче в света“, „Без теб химията щеше да ме довърши“, „Кой има нужда от момчета, щом има ум?“, „Да живеят лабораторните плъхове!“

А после и от един преподавател — точно каквото му трябваше на Харди: „На Брий Брунета, най-добрата от всичките ми студенти!“

Прелисти набързо снимките на абсолвентите и я намери: Брий Брунета. Без моминската й фамилия изобщо нямаше да открие, а още по-малко да познае пленителната Брий Бомонт на скучната официална снимка с тога и шапка.

Брий Брунета на седемнайсет години е била малко пълничка, с тъмна, занемарена коса, с бретон над очите, с чифт нескопосани очила. „Наистина е грозно пате“, помисли си Харди. До леглото имаше неотдавнашна снимка на Брий с децата и той се загледа в усмихнатото лице и лъскавата руса коса, в скулите, в съвършените устни — двата образа бяха несъпоставими.

Прелисти набързо тома до края. Брий е била дейна и наглед всестранно развита студентка — член на кръжока за дискусии, на научния клуб, на клуба по шах. Свирела е на кларнет в оркестъра и е била „художествен“ редактор на студентския вестник. Била е избрана за най-умното момиче.

Харди случайно забеляза още една подробност, един от онези жестоки колежански мигове, които оставят у юношата белег за цял живот. Била е избрана „за най-малко вероятно гадже на Скот Лепин“, най-известното момче, най-хубавото момче и с най-блестящо бъдеще. Което и от хлапетата да е измислило подобен конкурс, сигурно е сметнало хрумването си за страхотно. Харди предположи, че Брий едва ли е мислела така.

Отзад в мека папка имаше няколко сгънати писма и тъкмо отваряше едното, когато чу забързаните стъпки на Глицки да приближават по коридора. Сгъна писмата и ги натика при останалите книжа във вътрешния си джоб. После затвори тома и Глицки изникна на вратата. Очите му гледаха отнесено.

— Току-що ми позвъниха. Трябва да тръгвам — каза той.

— Имаш ли нещо против да остана още малко? — попита Харди.

— Да бе, колко му е. Само да заключиш, като си тръгваш. — Лейтенантът поклати глава. — Ела на себе си, Диз. Махаме се оттук. И няма да спорим, съгласен ли си? Нито да подхвърляме някоя от умните си забележки. — Въздъхна тежко. — Някой току-що е застрелял още един полицай.