Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (14)

14

Събота сутрин в празна къща.

През изминалите няколко години Харди постепенно започна да не се чувства добре у дома, но през последните месеци това състояние като че ли се превърна в хронично. Хлапетата непрекъснато му се пречкаха в краката, а Франи и приятелките й разговаряха предимно за децата. Детски разправии, възпитание. Детски спортове, игри, училище, домашни, уроци, храни, които не искат да ядат, домашни любимци, за които не се грижат. Децата, децата, децата…

Винаги щом му зададяха въпроса право в очите, той неизменно отговаряше, че обича децата си, а и така му се струваше. Но ако се наложи да повтори всичко отначало — честно казано, съмняваше се.

На първо време те с Франи изчетоха всички възможни книги как бракът да се нагоди към промените, настъпващи с увеличаване на семейството. Оттогава Харди все се питаше защо никой не е написал правдивата книга, наречена „Деца ли? В никакъв случай!“

Защото накрая стигна до извода, че семейството не просто променя нещата — то слага край на предишното ти съществуване. Може да пристъпиш към него, смятайки, че запазваш най-същностното от предишния си живот и просто допълваш богатството и разнообразието му. Но след няколко години вече водиш изцяло нов живот и сякаш и единият, и другият всъщност не са твои.

Накрая прие като безусловен факта, че раят — това е да се успиш в събота и да се събудиш в празна, тиха къща. И може би тя да си остане такава.

А сега, когато това внезапно му се случи, не бе толкова убеден.

Слънцето светеше в очите му. Прикрити с ръка, после хвърли бегъл поглед през прозорците на спалнята. Къде се намира все пак? Спомни си, че е заспал облечен, строполявайки се на леглото. Пистолетът лежеше на нощното шкафче, където часовникът показваше осем и двайсет. Навярно е изглеждал като зомби на колела. Изобщо нямаше спомен да е карал към къщи, къде е паркирал и как си е влязъл.

Господи, каква тишина наистина.

Ставите му изпукаха — насили се да седне в леглото, видя пистолета и се пресегна за него.

Стана и отиде в банята, наплиска лицето си със студена вода, като през цялото време се мъчеше да се събуди. Прекоси стаите, отиде до външната врата, която бе заключил, после по дългия коридор се върна в кухнята. Къщата изглеждаше куха, сякаш й бяха изтръгнали душата. „Децата — осъзна Харди. — Франи.“

Убедително откритие — същинско откровение. Застанал до яката, грубо издялана маса в добре обзаведената и красива кухня в това прекрасно утро на циганското лято, той изпитваше единствено спотаен ужас, проникващо надълбоко безпокойство.

Такава бе другата възможност.

Чакаше го обаче работа, а вчерашният ден му служеше като напомняне, че моторът няма да работи без гориво. Почернелият му, вехт чугунен тиган си стоеше на мястото на задния котлон. Каквото и да готвеше в него, никога не залепваше за дъното му. Почистваше го само със сол и го бършеше с парцал. Откак за пръв път го сложи на огъня, тиганът не беше виждал препарати и вода и дъното му бе заприличало на гладък черен седеф.

Запали газта под него, поръси го с тънък пласт сол от солницата, после отиде при хладилника. Грабна две яйца. Очевидно в четвъртък Франи е мариновала филе миньон за вечеря, когато я е прекъснало заседанието на разширения състав. Харди взе едно парче от керамичната купа, пусна го в тигана, а после счупи по едно яйце от двете му страни.

До кутията за хляб имаше плик с ферментирало тесто и той си отряза около една трета от него, сряза го в средата, намаза едната му страна със зехтин и го сложи до цвъртящото филе.

Докато всичко се пържеше от едната страна, постави на огъня кафеник с кафе, после обърна хляба и месото, разстла яйцата върху запържената страна, промуши жълтъците, изключи котлона и отиде да си вземе душ.

 

 

Когато потегли по улицата, денят се оказа невъобразимо ведър, топъл, уханен. Почувства се обнадежден и мотивиран, съвсем различен от събуждането, когато не можеше да измисли поне един ход, а после, неспособен да се съсредоточи, загуби десет минути, докато намери колата си.

Но карайки автоматично, знаеше, че каквото и да прави, първо трябва да се отбие у Ерин, да се покаже там и да види Винсънт и Ребека, за да се увери, че им е добре при баба. А това посещение му донесе награда, както и обичайните препирни за надмощие.

Миналата вечер Ед и Ерин ги бяха завели в Планетариума и те му разказваха за всичко научено, за страхотния начин, по който се появява нощното небе. Винсънт не вярваше, че това е оптична илюзия. Убеден бе, че това е истинското нощно небе.

— Така беше. Самото небе беше, татко. Просто отвориха покрива и видяхме и луната и звездите, и всичко друго. — И стрелна с поглед Ребека буквоядката, приканвайки я да му възрази.

Но Харди ги прекъсна:

— И аз съм го виждал, Вин. Наистина е самото небе. И на мен ми хареса. — Предупредителен поглед към момичето да си мълчи. Нека брат й да си вярва.

Най-сетне стигна и до нея.

— И тъй, Бек, ти какво видя?

Дъщеря му, винаги готова да се поперчи с някой факт, вече не я бе грижа за установяване на истината за нощното небе. Баща й бе проявил деликатност към Винсънт и й бе дал думата, а само това имаше значение.

— А най-важно е какво е това луна, Вин.

— Не зная, обаче около Юп…

— Да, точно така. На една от луните около Юпитер има атмосфера и вода и всичко необходимо за живот.

— А топлина?

— Вътре, татко. Разтопено ядро и вулкани. Както е на километър и половина под океана тук, на Земята. Къде е топлината там? Вътре. Разбираш ли?

— Страхотно, обзалагам се, че там ще може да се живее.

— Със сигурност. Дори ни показаха какво може да расте, сякаш бяхме там. Част от тях…

— Знаеш ли на мен какво най ми хареса? — И Винсънт трябваше да каже нещо.

— Беката още не е свършила, Вин. Само една…

— Тя никога няма да свърши. Ще приказва, докато си тръгнеш.

Харди измисли ново име за своята книга, препоръчваща да нямате деца: „Несвършващата препратка“. Но въздъхна.

— Бек, вече си накрая, нали?

Тя обаче, изглежда, бе истински щастлива, че татко й е при нея или пък не искаше нищо друго, освен да го зарадва, което и стана. Подвоуми се само миг и се усмихна:

— Нека той да продължи.

— Добре, Вин, и кое според теб беше най-хубавото?

Момченцето така се развълнува от късмета си — да прекъсне сестра си и да му се размине! — та на Харди за миг му се стори, че е забравило какво се кани да каже. Случваше се непрекъснато и Винсънт неизменно се разплакваше. Но най-неочаквано това се оказа сутрин на чудесата. Детето си спомни:

— Как можеш да видиш някоя звезда, ако тя не се вижда?

Подразбираше се, че Харди не трябва да схване.

Винсънт опита другояче:

— Когато е много мъглява и не можеш да я видиш по друг начин?

— Кое?

— Звезда или планета, или нещо на небето. Ако е истински неясна, не бива да гледаш право към нея, за да я видиш. Гледаш встрани. Ние опитахме. Наистина става.

Така че като си тръгна, Харди не се отби нито при Франи, нито при Ейб, нито при приятеля си, репортера Джеф Елиът, за да се захване отново със случая „Бомонт“.

По предложение на сина си известно време нямаше да гледа право към него. Все още имаше клиенти и телефонни съобщения, и документи за писане, така че отиде в кантората си да се захване с тях.

И действително, насред заниманията си се сети, че Вил Канета стоеше зад него със своя бележник със спирала и записа имената на всички от телефонния секретар на Рон.

Беше казал на Харди, че работи в Централния участък, така че ще потърси номера му в указателя и ще му се обади.

 

 

Централният участък, недалеч от китайския квартал и Северния плаж, се намираше в района, където Харди би искал да отвори ресторант, след като се пенсионира. Не че там нямаше десетки други фантастични заведения, разположени на няколко съседни пресечки — „Нощна Флоренция“, „При елена“, „Розовото хлебче“, ресторант „Северният плаж“, кафене „Спорт“, „Златният рог“, — но мирисът на кафе, хляб, бонбони, сусам, печени патици, сирена, риба и наденички довеждаха туристите до почти несекващ неистов глад.

Дори и местните хора като Харди се поддаваха на изкушението. След закуската изобщо не бе гладен, но още щом излезе от колата и усети полъха от ухания, без малко да размисли и да хапне още нещичко. „Чудно — помисли си, — че ченгетата от Централното не са най-дебелите в града.“

Плюс паркирането. Пететажният обществен гараж се намираше точно отсреща през улицата и днешните градоустройствени планове за нищо на света и при никакви условия не биха го одобрили, защото в края на краищата какво политическо изявление може да се направи по повод някакъв си гараж! Единственото му предназначение е функционално, а градските печалбари от години не ги е грижа за подобни разходи.

На излизане от безукорно удобната сграда Харди се помъчи да пресметне на кого да даде подкуп, за да разрушат зданието на участъка, та той и евентуално Дейвид Фримън да отворят на негово място някакво супермодерно местенце. Някой бе направил напоследък същото със старото здание на „Мел Бели“ и човек вече не можеше да стъпи там. Фримън — същи печен адвокат — би могъл да се позове на прецедента и със сигурност ще знае на кого да даде рушвет.

Канета изглеждаше друг човек в униформа. С трите си нашивки, с белезниците, патрондаша, пистолета и палката си беше полицай до мозъка на костите. Изглеждаше по-едър, отколкото по-миналата вечер — по-тежък, по-възрастен, с по-широк гръден кош.

Харди пристигна по времето за предобедна закуска и Канета видимо искаше да се махне от участъка, щом ще разговарят за подобни неща.

Отбиха се в магазина за италиански деликатеси „Молинари“ Канета да си купи сандвич с мортадела и швейцарско сирене с жълтеникави лютиви италиански наденички, каквито обичаше Харди и на които обикновено не можеше да устои, макар че днес успя. Вместо това си купи голяма бутилка минерална вода „Пелегрино“.

Поеха по булевард „Колумб“ към площад „Вашингтон“. Побъбриха няколко минути за незначителни неща, за новото около Франи и стигнаха до свободна пейка точно срещу двете островърхи кули на „Св. Св. Петър и Павел“. Небостъргачът „Коит“ се извисяваше над сградите от дясната им страна. Точно пред тях гол до кръста сивокос мъж с дълга конска опашка обучаваше един ирландски сетер да лови пластмасов диск.

Канета разви сандвича си и Харди заговори. Някой е влизал в надстройката и ако не друго, то поне е изтрил лентата. Навярно е взето и още нещо.

Канета помълча няколко секунди, изгледа Харди изкосо, повъртя обвивката на сандвича.

— Аз го направих.

Харди се помъчи да прикрие смайването си.

— Върнал си се? Онази нощ, след като излязохме заедно ли?

Отхапа от сандвича си. Дълго дъвка. После кимна.

— Вече знаех кой е звънял, нали? Всичките ги записах. — Потупа задния си джоб, където държеше бележника си. И продължи да обяснява: — Моят телефонен секретар у дома побира само девет обаждания. Помислих, че и неговият е такъв. Не исках секретарят да е запълнен, ако позвъни още някой.

— Разумно — отвърна Харди, макар да не мислеше така. Но станалото, станало. Така или иначе, Канета продължи:

— Знаеш ли, винаги казват, че убиеца е съпругът.

Харди кимна.

— Често го чувах, когато бях ченге. Вече не съм толкова сигурен, че е така.

— Бил си ченге? — Канета го изгледа с други очи.

— Само няколко години, веднага след Виетнам попатрулирах малко, а после следвах право. Всъщност Глицки ми беше партньор.

Канета помълча, премисляйки думите му. После попита:

— Значи шефът на „Убийства“ ти е стар приятел, а ти се обръщаш към мен?

— Да, но моята съпруга е в затвора. Глицки е възложил разследването на две от момчетата си, само че вече минаха три седмици, а те не разполагат с нищо.

— И смяташ, че можеш да им помогнеш?

— Не. Смятам, че мога да помогна на себе си.

На Канета това му хареса и той се усмихна.

— Малко са бавнички за теб, а? Тези екипи.

Ето я пак враждебността на уличните полицаи към инспекторите. Харди я надуши още първата вечер и ако не се взираше право в нея, като че ли би могъл да извлече нещо.

Но трябваше да доведе работата докрай.

— Ето как виждам аз нещата. Държат жена ми в затвора, защото тя знае нещо за Рон, нали така?

— Така.

— Защото подозират Рон?

Повторно кимване.

— Така че ако им предоставя някой друг, всеки друг, освен Рон, ще спрат да притискат Франи. Ще я пуснат, защото тайната й няма нищо общо с убийството.

Забеляза, че тази мисъл допадна на Канета. Стратегическите съображения представляваха предизвикателство сами по себе си, но внезапно възникна нещо по-важно — възможността да натрие носовете на инспекторите от центъра на града. Ако Канета допринесе поне малко за разкриване на убийството, вестниците ще се напълнят с него и ще допринесат за доброто му име.

— Казах ти още оная вечер и пак ще ти повторя: смятам, че е заради работата на Брий. Казваш, че ще започнеш с телефонните обаждания ли?

Харди кимна.

— На Рон са се обадили и от двата лагера на Брий, нали? Та се питам защо ли са звънили на Рон. Какво ли е имало в папките, за които говори единият от тях?

— Искаш да кажеш, че заради тях са я убили. — Напълно забравил за сандвича си, Канета вече се ровеше за бележника си.

— Не съвсем. Отбелязвам само, че ако не го е извършил Рон — а по лични причини бих предпочел да не е той, — това е другият храст, под който трябва да търсим заек.

— Валънс и Джим Пиърс ли?

— Да. Какво има?

Канета бе присвил очи. Взираше се някъде отвъд парка.

— Нищо особено, просто малко познавах Пиърс — нали ви казах, че от време на време се наемах като охрана на свободна практика.

— И?

Вдигна рамене.

— Едва ли е редно да разговарям с него. Знае, че не работя в „Убийства“ и ще ми стъжни живота.

Звучеше разумно и Харди се съгласи с лекота.

— А останалите? Нали няма да се откажеш? Ето тази Мари например? Коя е тя?

Канета се отзова с предпазливо въодушевление. Очевидно искаше да участва, но не показваше доколко.

— Сигурно най-лесно ще се докопам до застрахователния агент — каза той. — Бил Тилтън. Ако е местен, сигурно го има в указателя.

Харди извади собствения си бележник и преписа имената. Възнамеряваше днес да се срещне с Рон и да получи отговор на повечето си въпроси, но Канета можеше да му бъде от полза — със служебната си значка.

— Добре, има още един обадил се с фамилия — тази Сасака със загадъчната уговорка.

Внезапна мисъл осени Канета.

— Рон се е познавал с доста жени, нали?

Харди не подхвана тази тома. Нямаше да се съсредоточава върху Рон. Барабанейки с пръсти по бележника си, преструвайки се, че размишлява, той най-сетне вдигна очи.

— Каква беше работата ти на охранител, където срещаше Брий?

— По хотели. Тайфи тежкари от Сакраменто, лобисти, политици, веднъж вицепрезидентът, хора от тайните служби и така нататък, и така нататък.

— И каква бе твоята задача? Отделни хора ли охраняваше?

— Не, нищо такова. — На Канета очевидно работата не му допадаше. — Да стоя до вратата, да си нося патлаците, да се държа внушително. Нали знаеш, такива като тях обичат да се фукат. Да показват колко са важни.

— Но дори и на тези сбирки Брий е била важна особа?

Той кимна мрачно.

— О, да. Открояваше се. Искам да кажа, първо биеше на очи хубостта й, особено сред тази шайка льольовци и зубрачи. Но освен това тя винаги държеше някакво слово и събираше овациите. Притежаваше умение… да бъде искрена, много… пламенност, струва ми се. — Канета сам се заплете, опитвайки се да обясни на Харди: — Сякаш че наистина вярваше в думите си. Искам да кажа, че трогваше хората, нали разбираш.

Ако не друго, помисли си Харди, бе трогнала Канета. Но ето че ченгето, отново вперило очи в далечината, като че ли обмисляше нещо. Харди едва не падна при следващото му изречение:

— Знаеш ли, един-два пъти на други места разговарях с нея.

Адвокатът се помъчи да говори непринудено, но това му струваше усилие:

— Имаш предвид лично ли?

Канета все още не бе напълно готов да разкрие подобно нещо, но след миг кимна.

— Всъщност започна случайно. Бях дежурен по движението два-три дни след един от онези купони. — Помълча, но реши да продължи: — Не помня дали преди три или четири месеца. Един късен следобед я спрях за превишена скорост на пресечка от дома й. Очевидно беше пила повечко.

— Пияна ли беше?

— Може би. — С бърза въздишка се поосвободи от напрежението. Внезапно Харди донякъде осъзна защо Канета не искаше да говорят в участъка. Вече бе замесен.

— Сам съм в патрулната кола и, разбира се, я познах. Не й написах призовка. Не беше чак в несвяст, просто малко повечко пийнала. С две думи, качих я в колата и я откарах у тях.

Качила се е в патрулката? Щеше му се да попита дали е имало още нещо. При неговата работа не бе необичайно да чуеш, че някое ченге е спряло хубава жена, защото задните й гуми са изтрити, та да може да се запознае с нея, да се държи обаятелно и да разбере дали е достъпна.

Доста по-сериозното бе, че макар и по-рядко, се случваше полицай да препише адреса на някоя жена от шофьорската й книжка и да започне да я дебне. Харди бе убеден, че Канета му разказва как е нарушил всички разпоредби заради Брий, само защото му се бе представил като бивше ченге, свой човек.

И все пак бе обезпокоително.

И това не беше краят.

— Както и да е, малко след това минавам край дома й, а тя стои на тротоара. Спирам и я питам дали да не я откарам някъде, обаче не, чакала някого да дойде да я вземе. Побъбрихме една минута.

— За какво?

Сви рамене.

— Просто ми благодари, че не й написах призовка. Каза, че всъщност не пиела много. Но напоследък й дошло повечко. В работата. Разправих й, че съм я слушал няколко пъти да държи речи. И ми се струва, че наистина прави добро, че работата й е от голямо значение. Обаче тя поклати глава. „Голяма каша забърках“ — вика, а после май се спря да не изтърве нещо излишно. Каза, че съжалявала. Аз я питам защо, а тя вика — за всичко.

Настъпи тишина.

— Разказвал ли си на Грифин за това?

— На кого?

— На Карл Грифин, инспектора, на когото са възложили случая.

Поглед изкосо.

— Не ме е питал. Аз съм само участъков полицай, как ще знам нещо! — По време на разказа си сержантът седеше прегърбен, с подпрени на коленете лакти. А сега внезапно изопна гръб, сякаш изненадан, че се намират тук. Спомни си за сандвича, отхапа един залък и яростно задъвка.

Харди си убиваше времето, пиейки вода.

— Женен ли си, Фил?

— От единайсет години — спокойно отвърна той. — Синчето тъкмо навърши дванайсет. Понякога човек си мисли, че ако нещата стоят другояче, ако има избор…

Харди ясно чу недоизказаното: срещаш някоя като Брий и я желаеш, желаеш, желаеш, ала вече нямаш избор.

— Но ти си се срещал с нея, с Брий?

— Без всякакви предварителни уговорки. Минавах по едно и също време, а тя тъкмо излизаше, така че понякога се виждахме. Казвахме си: „Здрасти, как си“, нещо такова. Честно казано, имах чувството, че тя искаше да я уверявам, че съм там като неин закрилник. — Пое дълбоко въздух и бавно го издиша. — А после я убиват през моето дежурство.