Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (19)

19

Дейвид Фримън не спеше и не четеше. Но бе абсолютно неподвижен, подпрял крака на масата в така наречения си „Солариум“ — прозвище на заседателната зала, разположена точно до централното фоайе на сградата. Беше си свалил обувките и на единия му чорап имаше дупка. Пурата му изпълваше помещението със силния си мирис и придаваше синкав оттенък на въздуха, макар да нямаше признаци, че Фримън дърпа от нея или че изобщо я забелязва как стърчи точно под носа му.

Харди чукна един път на отворената врата.

По лицето на седналия не потрепна нито един мускул, Фримън въздъхна:

— Тъкмо си мислех за теб. Как си?

— Бил съм и по-добре. — Харди дръпна един стол и се стовари на него. Дълго време и двамата не пророниха дума. Накрая заговори Харди: — Току-що се отбих у дома да чуя съобщенията на телефонния си секретар. Знаеш ли, днес е навечерието на Вси светии…

— Какво?

— Тази вечер. Вси светии.

Фримън за пръв път го удостои с поглед, после пак се зае с пурата си и издуха дълга струйка дим.

— Забравил си. И децата ти са разстроени.

Прозвуча като присмех, но в думите му нямаше веселост. И помен дори.

— Какво, по дяволите, правя?… — Сложи ръка на масата с пресилено спокойствие и забарабани с пръсти. Та-та-там, та-та-там. — След десет минути имам среща тук, Дейвид. Вероятно ще се окаже важна среща, свързана с попадането на жена ми в затвора и с опитите ми да я измъкна. Възможно е да греша, но май си струва да отделя малко време.

Отново мълчание, Фримън нямаше какво да му каже, а това бе добре. Харди имаше нужда да излее душата си.

— И тъй, имаме убиец, когото се опитвам да намеря без каквато и да е помощ от полицията. Водоизточниците на града са под забрана за няколко седмици. А майката на децата ми гние в затвора, споменах ли го вече? И всичко това е взаимосвързано, обаче нямам представа как. И знаеш ли какъв всъщност е проблемът? Имам предвид истинската голяма, проклета, най-важна злина на света в момента? — Барабаненето се ускори. — Искаш ли да знаеш?

Съчувствайки му, Фримън кимна едва забележимо.

— Естествено.

— Добре, ще ти кажа. То е, че съм толкова калпав баща и дотолкова не ме е грижа за собствените ми деца, та съм забравил за най-важния празник в кратичкия им, скъпоценен живот. Нито веднъж за целия ден не ми светна червената лампичка. Представяш ли си? И за какво ли съм мислил тогава?

Фримън кимна повторно.

— Живеем през деветдесетте. Човек като тебе не може да е безчувствен идиот. Не ти остава друго, освен да не обръщаш внимание.

Фримън имаше право. Нямаше смисъл да роптае срещу първостепенността на задачите си. Каквито — такива.

Той бе парий на деветдесетте — последователно, логично, обременено с факти, получило класическа подготовка човешко същество. Дори по-лошо: поради някакъв наследствен недостатък бе предопределен да предпочита по-скоро справедливостта пред милосърдието. Неговият свят в Сан Франциско извън професията му бе чувствителен, съсредоточен върху децата и политически коректен и разбира се, радостта на децата в навечерието на Вси светии бе къде по-важна от цялата работа, която се налагаше да свърши.

Просто ще трябва да го превъзмогне.

Харди бе почти сигурен, че по други краища, в Косово или в Руанда, например, много бащи не намират време всеки ден да поиграят с децата си. Тяхната цел — а той я усещаше и като своя — бе чисто и просто оцеляването. Питаше се дали децата в онези страни смятат бащите си за безчувствени.

Сърцераздирателната истина бе, че Харди се интересуваше повече от жена си и децата си, отколкото от каквато и да е работа. Всъщност от каквото и да било друго. Но онова, с което се занимаваше днес, не бе просто работа. А реалният живот — неговият и на Франи, и на децата реален живот в действително кризисен момент. Също както при децата на Рон Бомонт и техния живот.

И все пак и двете му деца предполагаха, че той ще дохвърчи от центъра и ще ги заведе костюмирани да обикалят от врата на врата за лакомства. Това го разстрои неописуемо. Колкото и малки да бяха, не можеха ли все пак да схванат истински колко сериозно е неговото положение? И колко са му скъпи? И коя е движещата сила, скрита зад всяко негово действие? Възможно ли е да са чак толкова слепи?

И ако са, какво бе пропуснал да направи за тях?

Старецът спусна крака на пода и опря лакти на масата.

— Какво имаш предвид, като казваш, че знаеш, че са свързани помежду си, но не знаеш как? Отравянето на водата и Франи? Това ли имаш предвид?

Харди бе свикнал с течението на мисълта при Фримън — тя скачаше във всички направления, откъдето може да изскочи нещо обещаващо, — но въпреки това му потрябва малко време. Преходът, макар и внезапен, се оказа полезен. Върна го към работата му, към това какво трябва да се направи, а чувствата да вървят по дяволите.

Щом нещата отново си дойдат по местата, навярно ще си струва и децата може би ще разберат, а може и да не разберат защо и как го е постигнал. Но при всички случаи трябва да успее.

Кимна на Фримън.

— И като стана дума, вероятно и изборите във вторник.

Във фоайето се чу рязко позвъняване.

— Сигурно е Канета — каза Харди. — За срещата ни. Ако ти се прииска да останеш, няма да те изхвърля.

— Шегуваш ли се? Няма да можеш, дори и да се опиташ.

 

 

— Бил Тилтън всъщност го има в указателя.

Бяха се настанили в задимената, стъмена зала. Фримън бе привлечен за късмет. Харди долавяше, че Канета прие присъствието на стопанина с крайна неохота. Но сержантът се бе сдобил със сведения и искаше да се похвали какво е открил.

— Не беше трудно — заяви той. — Беше ми по силите.

— Явно вече си се справил, Фил. — Харди бе готов да го гали по посока на косъма колкото е необходимо, само и само да изкопчи всичко от него.

Но Канета май си имаше собствена мотивация.

— Той е застрахователен агент във фермерския осигурителен институт. Позвъних там от участъка, за да разбере, че е законно полицейско обаждане.

— Браво — похвали го Харди. Вдигна поглед към Фримън и безмълвно му нареди да си затваря устата. — И той обади ли ти се?

— Не беше минал и час. Аз направо минах на въпроса. Казах му, че става дума за разследване за убийство и се нуждаем от сътрудничеството му. Защо е звънял на Рон? Той ми отвърна, че компанията му се заинатила за изплащане застраховката на Брий, тъй като тя била убита и така нататък. Повери ми, че отговорникът за исковете не желаел да изпрати чек — говорим за две големи суми, — докато не станело ясно, че Рон не е убиецът. Е, аз се позакачих с него и той каза, че за пръв път попадал в подобно положение и то заплашвало поста му. А сега, дръж се, това ще ти допадне.

Харди премълча, но осъзна, че Канета очаква от него да каже нещо.

— Предавам се.

Подържа го още миг в напрежение и после се усмихна.

— Секретарката му напуснала заради този случай. Мари не вярвала, че Тилтън е способен да постъпи толкова долно с Рон, който бил най-милият…

— Мари? — Харди неочаквано схвана.

Канета пак се усмихна.

— И аз така реагирах. А Тилтън продължи: „Да, Мари Демпси“.

— Същата Мари от телефонния секретар ли?

— Така излезе. — Канета направо сияеше от детинска гордост. — Мари е… била му е секретарка… на Тилтън.

Харди кимна със задоволство. Това е добре. Ще зачеркне две от имената. Застрахователни вълнения.

— Знаеш ли, Фил, страхотно си се справил. Ако искаш, ще те похваля пред Глицки.

— Не. Майната му на Глицки и на чиновниците. Не искам да постъпвам при тях, обаче нямам нищо против да им натрия носовете. — Внезапно Канета посочи Фримън, който бе несвойствено мълчалив, и пурата му.

— Случайно да имате още една?

Фримън кимна, каза, че да, имал, стана и се стопи в тъмното фоайе.

— Сигурен ли си, че е готин? — попита Канета.

„Готин“ бе последната дума, която би хрумнала на Харди, за да окачестви Фримън, но разбра какво има предвид Канета.

— Той е най-умният тип на тоя свят, Фил.

Канета хвърли поглед през рамо.

— Сигурно и най-грозният.

Харди, снишавайки глас, не се сдържа и се усмихна.

— Е, не можем всички да сме идеални. Но ти гарантирам, че можеш да му имаш доверие. Няма да се целуваш с него я.

Канета целият потръпна.

— Ще се опитам да се сдържа. На бас, че ще успея.

— Какво ще успеете? — Още един от многобройните таланти на Фримън — способността да изниква изневиделица. Носеше цяла стиска пури, бутилка червено вино и чаши — винаги държеше такива запаси в кабинета си. Остави пурите на масата. — Заповядайте, сержант. Трябваше веднага да ви предложа. Изпуснах ли нещо? — Нареди чашите и понечи да ги напълни.

Но Харди го спря с ръка.

— Не ми наливай, Дейвид. Работя.

Канета постъпи по същия начин.

Фримън сви рамене. И той работеше, но беше събота вечер. Можеше да изпие чаша вино, цяла бутилка, дявол да го вземе, — а мозъкът му пак щеше да си действа изрядно, слава тебе, Господи, дори може би малко по-добре от сега. Същото се отнасяше за Харди и Канета, но Дейвид отдавна бе усвоил, че няма смисъл да внушаваш каквото и да било на родените след войната. Те работят. Работата е сериозно нещо. Не бива да се смесва с удоволствието, иначе току-виж… какво? Ще умрат ли? Божичко, нищо чудно, че грохваха до един.

Но си пийваше и слушаше как Канета продължи да разказва какво е открил. „Е, поне ще запали една от пурите ми — мислеше си Фримън, — макар че и това, разбира се, ще го довърши.“ Сержантът четеше от бележника си със спиралата.

— Коджий Сасака има салон за масажи. „В нашите ръце“. Така се казва. Поразпитах този-онзи в участъка. Законен е. Никакви възражения, никакви оплаквания. Тя прави масажи, колкото и да не ви се вярва. Както и да е, затова е търсила Рон.

Прелисти страниците си.

— Толкова. Тилтън, Мари и Коджий, нали? А ти пое Пиърс, нали така?

— И Валънс, както се оказа. — Харди го осведоми най-подробно за беседите си в хотела и завърши с любопитната измишльотина на Валънс за обаждането му на Рон.

— Но Валънс наистина му е звънил.

Харди се съгласи.

— Стига само някой да не се представя дяволски добре за него.

— Тогава защо ще лъже?

Въпросът увисна във въздуха, докато Фримън гълташе виното си. Той най-сетне заговори:

— На това трябва да наблегнете — каза простичко. — Имаше ли нещо конкретно в посланието му, или само съобщаваше името си?

— Не. Някакъв доклад — отвърна Харди. — Екземплярът на Брий за нещо, по което е работила.

— По което е работила и за което Рон е знаел — добави Канета. — Все си мисля, че за това става дума. Разбрал е, че е важно или ценно и се е върнал да го вземе.

Харди не искаше сержантът да си тръгне, настървен срещу Рон Бомонт.

— Според мен няма да е лесно да намерим Рон, Фил — каза той.

— Ако се е върнал — възрази Канета, — значи все още е някъде наблизо, прав ли съм?

— Ако се е върнал.

— Това казвам и аз. Ако. А ако го намеря…

— Първо ще ми съобщиш. Преди да предприемеш каквото и да било.

Кимване.

— Непременно.

 

 

Канета си тръгна. Каза на Фримън и Харди, че смята да, провери дали няма да камери Валънс тази нощ и да изясни лъжата му пред Харди. Канета познавал хотелите в града като петте си пръста — в съботна вечер като тази, три дни преди изборите, Кери вероятно ще има пет различни прояви в различни зали в центъра. Едва ли ще е много трудно да открие кандидата. А ръководителят на кампанията му ще го придружава и ще е лесно да го заговори. Работата на „Убийства“ може да я върши и дете.

Междувременно двамата адвокати записаха вече познатите имена на всички разследвани и купчинка жълти странички от бележниците им лежаха пръснати на масата: Валънс и Кери, Пиърс, Рон Бомонт. Дори Франи и Карл Грифин. Според замисъла на Фримън с неговата любов към контекста, както сам го наричаше, трябваше да впишат връзките под всяко име и да видят дали ще могат да съединят отделните точки.

— Добре — поде Харди, — представи си, че не знаеш нищо. Откъде би започнал?

Фримън изобщо не се подвоуми:

— От Грифин.

Усмивка трепна в ъгълчетата на устните на Харди.

— Какво смешно има?

— Само дето все не улучвам. Аз щях да го оставя последен.

Фримън захапа отдавна изгасналата си пура.

— Той е бил първият, стигнал до яслата, нали? Това стига.

„Ето защо — помисли си Харди, — е толкова ценен Фримън.“

Неговият принос винаги включваше и трета гледна точка към уликите, вадеше наяве и други мишени.

— Добре де, обаче Глицки ме уверява, че Грифин не е работил по случая „Бомонт“ през сутринта, когато е бил убит.

— Случаят не е бил негов или не е работел по него?

— Не, разследвал е убийството, но е имал и други. Бил е на мястото по едно от тях.

— Глицки откъде знае?

— Грифин му казал, преди да излезе и да го пречукат.

— Казал му е — изсмя се Фримън.

— Защо да лъже?

Възрастният мъж присви очи иззад масата.

— Ще се престоря, че не си ми задал този въпрос, и то само защото си работил цял ден и си уморен и претоварен. А знаем ли какви са били другите му случаи?

И все така — брънка по брънка. Подробностите около смъртта на Грифин — време и място, — които евентуално да са в разрез с останалите, възложени му случаи. Лъжата на Валънс за доклада на Брий. Харди се почувства неловко, когато Фримън без всякаква чужда помощ свърза Брий с Деймън Кери. Също и с Пиърс.

— Допускай най-лошото, Диз. И животът няма да те разочарова чак толкова. Че Брий е спала с всички наред, може би с доста мъже. Това ни дава повече материал за работа.

Харди искаше да избегне допускането на най-лошото, що се отнася до жените и тайните им дела. Започваше да му пари под краката.

Насили се да се съсредоточи пак над обсъждането и чу Фримън да пита за Джим Пиърс:

— Да допуснем, че и той е спал с Брий.

Но на Харди му бе трудно да разисква тази тема, след като същия ден се бе запознал със зашеметяващата Кари Пиърс.

— Жена му е красавица от световна класа, Дейвид. Не мога да си го представя.

Фримън извади прогизналата пура от устата си.

— Да ти кажа ли, Диз, и Джаки Кенеди не бе съвсем за изхвърляне. Знаеш ли каква е главната разлика между мъжете и жените, що се отнася до секса?

— Инструментът ли?

— Не, умнико. Мъжете искат да имат колкото е възможно повече жени. Жените искат възможно най-блестящия мъж. Фундаментална истина.

Харди кимна.

— Ще си го запиша, като се прибера. Но сме изтървали още едно име, на което, струва ми се, ще се зарадваш.

— Кое е то?

— Канета.

На Харди толкова рядко му се удаваше да смае Фримън като сега, че успееше ли, изпитваше неизмеримо удоволствие. Очите на стареца чак се присвиха от любопитство:

— И каква е неговата роля според теб?

— Мисля си дали не ме лъже. Струва ми се, че е прекалено замесен, и то не отскоро.

Удовлетворено кимване.

— Знаеш ли, тъкмо да си помисля, че ставаш лековерен, и…

— Само предположение — призна Харди. — Но е патрулирал съвсем близо до дома й, бил е охрана на приеми, в които са участвали както Пиърс, така и Брий, спестил й е призовка за шофиране в пияно състояние…

Рунтавите вежди на Фримън подскочиха нагоре.

— Това вече е нещо.

— И още как. Освен това на няколко пъти са разговаряли на тротоара.

— Няколко ли? — Пауза. — И все на тротоара?

— Така твърди той. Но държи да повярвам, че наистина е бил луд по нея. И може би е така. Не зная.

— И си му възложил да намери убиеца й.

— Или да отклони вниманието ми от него.

Фримън се облегна назад, измъкна пурата от устата си, огледа я критично и отново я пъхна обратно.

— Прекрасно — каза. — Ако ти потрябвам, знаеш, че съм тук.

Харди кимна.

— Оценявам помощта ти, Дейвид. Но да не забравяме, че който и да го е извършил, не се шегува.

Презрително махване с ръка.

— Не се бил шегувал, дрън-дрън. Хиляди пъти съм ти казвал, че куршум не ме лови.

— Хиляди пъти съм ти повтарял, че не ми се нрави, когато го казваш.

— Което не означава, че не е вярно — измърмори Фримън.