Джон Лескроарт
Нищо друго, освен истината (10)

10

Харди, останал сам в петък вечерта, крачеше от единия до другия край на къщата и се опитваше да стигне до някакъв — какъвто и да е — извод, да разработи план. Единственото, което знаеше със сигурност, бе, че тази вечер отново ще се види с Франи и ще й поднесе току-що полученото известие, че Рон не е отишъл просто на риба или нещо подобно. Иначе щеше да е съобщил на госпожа Уилсън и в списъка нямаше да има звездички.

Но си знаеше, че тази новина няма да повлияе на жена му. Тя щеше да му отговори, че да, разбира се, че на Рон му се е наложило да изчезне. Че заради децата си не може да допусне да го замесят в съдебно разследване. Че не е имал друг избор.

И какъвто си е глупак, Харди бе обещал на Франи, че няма да разкрива тайната, независимо дали изобщо вярва на думите й. Какво значение има, че бе изгубил правото да претендира за неприкосновеността на взаимоотношенията адвокат-клиент — осъзна, че е извършил нещо, което за в бъдеще щеше съвсем да му върже ръцете. Не можеше да говори с никого за това — нито с Глицки, нито с Фримън, нито с Моузес или с Ерин, с никого. Не биваше да дава обещание на Франи, но след като бе обещал, ако искаше да удържи на думата си, нямаше мърдане.

Телефонът го изтръгна от мислите му. Навярно преди известно време бе спрял да крачи напред-назад, защото се видя да седи на кухненската маса, а пред него имаше чаша недокоснато, изстинало кафе. Беше се здрачило, защото навън отново бе паднала гъста мъгла. Стана и взе слушалката при второто иззвъняване.

— Ще го съобщят в новините в пет. — Фримън не си падаше по предисловията. Заговори, още щом чу гласа на Харди: — Свиках пресконференция, а новините днес навярно са скучни. Защото дойдоха всички. Жалко, че те нямаше. Ето къде се водят сраженията. Всъщност защо си стоиш вкъщи?

— Подбирам нови завеси за спалнята — отвърна Харди. — Какво ще съобщят в новините? За Франи ли?

— И за Брон. И за Рандъл. Допадна им, лапнаха го като топъл хляб. Нищо чудно да се появи по националните програми. На твое място щях много скоро да очаквам някое и друго обаждане. Свири на струната „съпруга и майка, откъсната от семейството си“.

— А има ли друга струна?

Фримън се подвоуми.

— Е, сигурно ще се появят и репортери с мръсно подсъзнание. Приеми го като знак на внимание и не избухвай. — А после се върна към стратегията: — Наистина смятам, че така ще се доберем до Прат, ще я убедим да не подкрепя Рандъл, да го накара да поразмисли. Какво се чува за съпруга на Брий?

— Напуснал е града. — Харди му разказа за посещението си в „Меривейл“. За отсъствията на децата.

— Ченгетата знаят ли?

Харди се сепна, осъзнавайки, че те по всяка вероятност не знаят. И през ум не му мина да позвъни на Глицки, защото лейтенантът му бе заявил, че всъщност Рон Бомонт не го интересува като заподозрян. Но Фримън имаше право. Бягството му променяше нещата.

— Веднага ще им се обадя.

— Не е зле да се видиш и с Франи. Като разбере, че наистина е избягал и изглежда като заподозрян в убийство, тя може и да промени решението си да го защитава.

— Добра идея — отвърна Харди. Държеше си езика зад зъбите. — Така ще направя.

— Първо виж новините — заръча Фримън. — Започват след около пет минути на Четвърти канал.

— На него съм. И ти благодаря, Дейвид.

Фримън се засмя.

— Шегуваш ли се? Нали за това живея.

 

 

Идеята да се обади на Глицки беше добра. Неговите инспектори с радост щяха да заподозрат всеки друг, освен Рон в убийството на Брий. Но сега, когато Рон явно бе избягал от правосъдието — а Харди бе принуден да направи това предположение, — Ейб ще трябва да предприеме нещо.

— И защо? — попита лейтенантът, а в гласа му започваше да се прокрадва раздразнение. — Какво искаш от мен?

— Да го намериш, Ейб. Все повече заприличва на убиец. Длъжен си да го признаеш.

— Може би донякъде, но Скот Рандъл вече го издирва под дърво и камък. Имам чувството, че ще е забавно да му погледаме сеира известно време.

— А междувременно Франи ще гние в затвора.

Харди чу търпеливата му въздишка от другата страна на телефонната линия. Последва кратко мълчание.

— Постигна ли някакъв напредък със съдия Брон? А Фримън?

— Не.

— Ами тогава Франи, изглежда, ще остане вътре четири дни, независимо от всичко, нали?

Харди нямаше готов отговор. Вярно беше.

Глицки продължи — логично и безпристрастно:

— Дори Рон да пристигне със собственоръчно подписано признание, съдържащо всичко, което Рандъл иска от Франи, според мен това няма да промени нищо, ама нищичко. Прав ли съм?

Харди знаеше, че е прав. Франи бе в затвора по две различни обвинения в оскърбление. Дори да проговори още сега, пак ще трябва да изплати целия си дълг от четири дни към Мариан Брон. А от друга страна, дори Брон да отмени това наказание, Франи ще остане в затвора заради тайната, докато Скот Рандъл не й каже, че може да си върви.

Харди знаеше всичко това, но то не му носеше никаква утеха.

— Виж, Ейб, може би все пак ще накарам Брон…

— „Може би“ е ключовата дума тук. Виж, Диз, застъпих се пред Прат, опитах се да принудя Рандъл, два пъти се видях с Франи, за да се уверя, че там се грижат за нея и май е така. И аз като теб не съм във възторг от ставащото.

— Зная, Ейб. Не казвам, че ти не…

— Но всичко, свързано с Рон Бомонт, няма да стои на дневен ред през следващите три дни. Непосредственият ти проблем е с Брон.

— Но ако намериш Рон, издействаш съдебно разпореждане, наемеш и други агенции да търсят…

— И после какво? Това бездруго ще стане, щом съдебните заседатели се съберат отново във вторник. Ще го подведат под отговорност, освен ако моите момчета не намерят друг заподозрян, и тогава всичко живо ще започне да го издирва. Така че вероятно ще го открият. Но дори и тогава, ако наистина е убиец, той няма да каже нищо. И какво ще прави Франи тогава?

— Не зная, Ейб, просто не зная.

— Господи — гласът на полицая омекна. Ейб видимо му съчувстваше, дори се опитваше да му помага на няколко фронта, но просто нищо не можеше да се направи. — Ти какво мислиш, Диз? Тя не ти ли загатна за какво става дума? Имаш ли изобщо някаква представа?

Харди се насили да процеди:

— Никаква, Ейб — излъга той. — Ама никаква.

 

 

Петнайсет минути след края на новините той вече си бе облякъл палтото и излизаше, когато телефонът отново иззвъня. Не се съмняваше, че нападението на репортерите започва и щеше да остави телефонният секретар да записва, а той щеше да тръгне към центъра. Но после си спомни, че може да е Ерин или децата, затова реши да прослуша обаждането от апарата в коридора.

— Ало? — Непознат глас — навярно на репортер, и то достатъчно чевръсто успял да се сдобие с номера на телефона на Харди, невписан в указателя. Звучеше видимо разочаровано, че не се бе свързал за интервю. Е, Харди нямаше желание да разговаря с репортери. Запъти се към външната врата да излезе. Гласът продължи: — Опитвам се да се свържа с Дизмъс Харди. Името ми е Рон Бомонт и току-що гледах новините по…

Харди грабна слушалката и произнесе „ало“.

— Здравейте, господин Харди, как сте?

— Е, не особено добре, да ви призная. Научихте ли, че Франи е в затвора?

— Затова ви се обаждам. Видях по новините и си помислих, че може би ще съм в състояние да й помогна.

— Можете да й помогнете. Къде сте в момента?

Мълчание.

— Хм, по-добре да не ви казвам. Не съм далеч. Сметнах за по-разумно да се махна, преди полицията да реши, че съм заподозрян.

— Не полицията, а Областната прокуратура смята така.

Сух смях.

— За мен е едно и също. Не мога да си позволя да им се мяркам пред очите. Вашата съпруга каза ли ви… за положението? При мен?

— Да. Говорихме. — Харди съзнаваше, че тонът му е ядосан, раздразнен. Така си и беше. Не му се щеше да се насилва и да се преструва заради клетия Рон — главния инициатор на цялата бъркотия. — Работата е там, че в момента положението на Франи е дяволски отчайващо. Вече прекара една нощ в пандиза.

— Зная. Чувствам се ужасно. Затова ви се обаждам да разбера дали мога да направя нещо.

— Искате ли съвет от мен?

— Да.

Харди му го даде, без заобикалки:

— Идвате веднага тук, давате ми бележка, че й разрешавате да говори пред разширения състав, аз я занасям на Франи в затвора. Тя приема цялата тази история с честната дума много сериозно.

— Очевидно вие също.

Харди не му отговори. Не бе сигурен докъде ще му стигне благородството, ако Франи остане арестувана още известно време. Но засега нека Рон си мисли каквото иска, стига да й помогне.

— Работата е там, че тя трябва да каже на съдебните заседатели. Или пък вие.

Настъпи дълго мълчание. После:

— Би трябвало да знаете, че не мога да го направя.

— Можете, и още как. Давате на Франи разрешение да говори и се връщате там, където сте в момента. Казахте, че сте наблизо, така че можете просто да…

— Не съм казвал такова нещо.

Харди нямаше намерение да се впуска в смислови спорове с него. Съобщил му бе, че не е далеч, и засега това бе достатъчно.

— Добре, не сте наблизо. Но където и да се намирате, искате да помогнете на Франи, нали? Нали затова ми се обаждате?

— Но аз не мога да…

— Вижте, можете. Аз съм адвокат. Мога да ви посреднича в съдилищата…

— Не, вие не разбирате, няма да го бъде. Последния път се опитах да играя според правилата и да действам чрез съдилищата. И тогава имах добър адвокат. И знаете ли какво стана? Съдът присъди децата ми на майка им. Чувате ли какво ви говоря? Законите не присъждат децата на бащата. Не мога да го допусна втори път. Не поемам такъв риск.

— Този път няма да поемате никакъв риск. Нищо няма да излезе наяве. Интересува ги само дали сте убили жена си. Ако не сте, ще се върнете към нормалния си живот.

— Не, не мисля. Точно това бих искал, но вече не откривам нормално бъдеще в създалата се обстановка.

Харди помълча за миг, сниши глас. Въпреки студа в къщата, от него течеше пот, а пръстите му, стиснали слушалката, бяха побелели. Въздъхна и заговори тихо:

— В такъв случай не разбирам защо изобщо се обаждате. Не зная друг начин да помогнете на Франи.

След още едно кратко мълчание Рон Бомонт най-после каза:

— Ще се опитам да измисля нещо. Съжалявам.

— Не, почакайте! Ние можем…

Връзката прекъсна.

 

 

— Той отказа дори да ти напише една бележка, Франи? Какво ще кажеш?

Жена му не допусна това да я обърка.

— Сигурна съм, че иска да помогне.

— О, да! — Харди преливаше от сарказъм. — Направо бълнува за това. Само дето не иска да направи нищо.

Тя скръсти ръце и заговори през стиснатите си устни, а цялото й тяло сякаш го проклинаше:

— Какво би могъл да направи? Как да направи нещо, без да застраши децата си?

— По какъв начин ще застраши децата си, ако ти позволи да говориш? Нали все едно ще се укрива? Освен това би ли ми обяснила защо според теб те не са застрашени в момента?

— Ти сам го каза: защото не е заподозрян. Дори и Ейб го каза по телевизията. Полицията не го издирва.

Харди бе принуден да признае, че това бе един от малкото приятни мигове през иначе катастрофалния ден. В края на краищата Глицки несъмнено щеше да си плати скъпо и прескъпо за изявлението, че не разполагат с никакви улики, за да арестуват Рон Бомонт за убийство. Областната прокуратура щеше да се оплаче на шефа му. И щяха да го разтакават още повече за неговите случаи. Но и така да е, според Глицки вероятно си струваше.

Само че Харди не бе дошъл тук за това.

— Ами нашите деца? Не забелязваш ли, че и те са малко застрашени? Нима не разбираш?

— Да не си посмял да ме поучаваш — сопна се тя. — Естествено, че разбирам. — Очите й пламенно заблестяха от гневни сълзи. — Това е немислимо! Смяташ, че не го разбирам, че не го чувствам ли? — Тя се извъртя в тясното пространство зад масата в стаята за посещения на адвокати. Нямаше къде да избяга. — Но какво очакваш да направя?

— Лесен въпрос. Искам да го издадеш.

— А децата му?

— Или неговите, или нашите, Франи. Не ми изглежда чак толкова тежко изискване.

— Просто да го издам?

Той си помисли, че може би тя най-сетне го е чула. Положи усилие да обуздае избухливостта си.

— Заминал е, Франи. Укрива се. Още щом се разчуе, ще изглежда така, сякаш той е убил Брий. Освен това наистина се появи в новините и цялата история — с децата и така нататък — все едно излиза наяве. И за какво беше всичко?

Упоритото изражение си остана на лицето й.

— Все още не е излязло.

— Кое?

— Никой няма да се рови в живота на Рон. Докато не го обвинят. Никой не е съсредоточил вниманието си върху Рон.

— Напротив — възрази Харди. — Аз съм го съсредоточил. Скот Рандъл също.

— О, колко хубаво! Превъзходно, Дизмъс. — Франи ядно избълва думите насреща му. — Да вземаш страната на моето приятелче Скот Рандъл.

— Не вземам страната на Скот Рандъл. Боже Господи! Опитвам се да те измъкна оттук! Опитвам се отново да събера цялото ни семейство, а от теб слушам само за горкия Рон Бомонт, проклет да е. Защото ето какво ще ти кажа Франи: той и децата му са избягали.

Тя го изгледа предизвикателно:

— Все си мислиш, че знаеш всичко. Винаги всичко си пресметнал предварително. Е, и аз ще ти кажа нещо: не, не са. Той ти се е обадил преди един час. Не иска да бяга. Иска да се върне към нормалния си живот. Нима не разбираш?

Обезсърчен, Харди приседна на ъгъла на масата.

— А ти не разбираш ли, че това няма да стане? — попита я отпаднало. — Няма да стане, каквото и да се случи.

— Ще стане, ако открият кой е убил Брий.

Харди поклати глава.

— Не е вярно, Франи. Просто не е вярно. — Наложи си гласът му да прозвучи убедително: — Виж, във вторник съдебните заседатели ще се съберат отново, а дотогава Скот Рандъл — дори и без помощта на Глицки — ще открие, че Рон е офейкал. Това е достатъчно, за да го подведат под отговорност. След което делото се превръща в шумен процес. И всичко ще излезе наяве.

— Добре, говориш за вторник — отвърна тя. — Ако някой, например Ейб, успее да открие убиеца на Брий преди това, някаква истинска улика…

— Едва ли.

— Защо?

— Защото вече са минали три седмици. Случаят е безнадежден. А ти говориш за три дни. Изключено.

— Ами ако Рон помогне? Ами ако разкаже на всички какво знае за Брий?

— На кого да разкаже? На Ейб ли?

Но тя най-влудяващо поклати глава:

— Той не бива да се забърква с полицията.

— О, да бе, как забравих! И като стана дума за това, искаш да кажеш, че той не е съобщил на полицията всичко, което знае за нея на последния разпит?

— Не, нямам това предвид. Не бъди такъв грубиян. Отговорил е на въпросите им…

— Обаче просто е забравил да ги уведоми за интересни подробности около убийството на собствената си жена, така ли? Я поспри, Франи. Това е смехотворно.

Тя развълнувано удари с юмрук по масата.

— Не е смешно. Нима не осъзнаваш цялата трагедия? Не те ли е грижа и за другите? Съвсем ли си станал безчувствен?

— О, моля те… — Харди скочи на крака и се извъртя към нея. — Изобщо не си в състояние да си представиш от какви чувства преливам точно в този миг. Например ще ми се да го пречукам тоя кучи син. Ще ми се да зная какво ще стане с децата ни без майка им и какво всъщност става с брака ни.

Изгледа я кръвнишки, но тя премълча. Нищо не възрази — просто студено се втренчи в него.

— По дяволите — изпъшка той, отиде колкото се може по-далеч край стъклената стена и застана там.

Столът й изскърца. След миг я усети зад гърба си, макар телата им да не се докосваха.

— Помогни му — прошепна Франи. Харди не намери какво да каже и тя заговори в пустото пространство: — Ти ми каза, че така или иначе ще остана тук три дни, независимо от всичко, нали? Че това няма нищо общо с тайната.

Работа на Глицки, но накъде биеше Франи?

— Е, и?

— И ако имаш право, няма да подведат Рон под отговорност до вторник. Значи историята с децата му няма да се разчуе преди този ден и изобщо няма да излезе наяве, ако не го подведат под отговорност. Това означава, че разполагаш с три дни.

— Аз ли разполагам с три дни?

— Да.

— За какво?

— За да спасиш няколко живота, Дизмъс.

— И как ще стане това?

— Ще намериш убиеца на Брий.

Той увеси нос. Жена му нямаше представа за какво говори.

— Ох, хубаво. Втурвам се и го намирам. Как не се сетих по-рано? Толкова е просто. — Обърна се към нея. — Да имаш някое блестящо хрумване откъде да започна?

— От Рон — отвърна Франи. — Казах ти — той иска да помогне.

— Е — отзова се Харди, — приятелчето ти Рон не ме светна къде да го намеря. Може като позвъни следващия път…

— Аз май знам.

 

 

На пода имаше дупка — тъй нареченото клекало. До стената се издигаше циментов плот с дюшек на него, а върху дюшека имаше чаршаф и две сиви вълнени одеяла. Мивка нямаше. Стените бяха тапицирани, защото в административния изолатор държаха откровено лудите, преди да ги освидетелстват.

Вратата се затвори зад гърба й — тя почти не съзнаваше и безспорно не се чувстваше благодарна, че не бе решетка, а истинска врата с шпионка и с отвор за подаване на храна ниско долу.

Постоя минута и повече вцепенена и безмълвна.

С подсъзнанието си долавяше студа, проникващ през мукавените й чехли. Всичко бе леденостудено.

Над главата й светеше лампа, затулена зад армирано стъкло. Скоро тя щеше да угасне и килията щеше да потъне в мрак.

Но така или иначе, това не зависеше от нея.

Мяташе се между две състояния — да не допуска да я обземат никакви чувства и да реагира на всичко. Снощи, след като лампата угасна, плака почти час. Днес тъмнината нямаше да е от значение. Вече бе сигурна.

Опита се да мисли за децата си, да си ги представи при Ерин, ако не друго — то поне на топло и в безопасност. Но близостта сякаш се бе стопила. На нейно място изникваха само материалните тукашни предмети — леглото, тапицираните стени и миризмата на средства за дезинфекция.

Навярно, каза си тя, емоциите й се бяха изчерпали. Но около тази мисъл лъхна паника, като че ли чувствата й бяха прегорели дотолкова, че чак се бяха изпепелили и тя вече никога не ще си позволи да изпита каквото и да било, във всеки случай на определено равнище.

А и съпругът й. При всяко негово посещение усещаше, че той може само да се кара, да спори и да се обяснява. А тя имаше нужда единствено от някогашното им взаимно разбирателство…

Но няма да се поддава на слабостта. Слабостта ще я направи безпомощна, неспособна да взема решения за децата, ако се стигне дотам.

Докъде ли ще се стигне?

Не, засега няма да се отказва от чувствата. Дизмъс е на нейна страна — трябва да вярва в това. Той действа в неин интерес, а също и в свой и на децата. Макар близостта им да бе изчезнала, може би безвъзвратно. Усещането бе несъмнено. Знаеше, че и тя носи част от вината за това.

За всичко ставащо.

Никога не бе замисляла нещо лошо, но ето докъде се бе докарала. Защо все още й се струваше, че трябва да се защитава, че поведението й е морално оправдано? А всичко изглежда неправилно. Всяко решение и действие струва скъпо на нея и семейството й.

Ще й простят ли? И защо да й прощават?

Внезапно килията потъна в мрак.

Тя остана неподвижна неизвестно колко време. Най-накрая протегна ръце към леглото, напипа го, придърпа одеялата към брадичката си и ги притисна с юмруци към гърдите си.

Не можеше да си представи дечицата си — къде са, спят ли. И при тази мисъл най-после рукнаха благословените сълзи.